Напред към традицията

Росен Гацин

Акадеимчно етноложко сдружение - София

Можем само да гадаем. През целия този път през вековете българинът е създавал своя характер. Което е нормален процес. Задачата на етнографите е да кажат кои са били основните пунктове, които са изиграли важна роля за формиране на характера. И може би най-важният – средата!

Защо точно етнографите? Кой друг? Журналистите – които нахлуват безпардонно в личното пространство на човека и на жаргон казано, замърсяват почвата за изследване. Упреквани от историческата гилдия и вземани ненасериозно от същата, етнографите деликатно влизат в пряк контакт с местните. Именно този жив контакт възкресява традицията. Хората не казват всичко. Времето е забранило да се говори за някои моменти от историята, забранило е да се помни. Уникално е усещането, когато старецът пред теб, който е живял в съвсем друг свят, ти се доверява и разказва тъжно за своите младини, разказва за порядките, за които днес не можем и да си помислим. Така лека полека върху теренния дневник на етнографа оживява традицията. Прераждат се онези стари времена, когато хората са имали Едно село, един дом, една любов. И всичко друго е било суета.

Отправната точка в изследването на българския бит и култура трябва да бъде селото! Защото в традицията селото е т.н. камбанария, от която човекът възприема околния свят.

Светът на човека в традиционното общество е селото.

Главна задача е да си изгради граница, предпазваща го от непознатото. Така се появяват синорът! Той огражда нивите, обособява познатото и усвоено пространство. Отвъд синора е чуждото и непознатото, то поражда страх и несигурност. Чужд за българина от традицията е градът. Той е твърде абстрактно понятие и остава такъв до много късен етап. Градът придобива отрицателен образ в очите на селянина. Той е мястото на разврат и мизерия. Неслучайно в определени случаи е отъждествяван с „Оня свят”.

От другата страна на синора е и отвъдният свят – там, където според колективната представа се намират мъртвите предци и божествата. От тези същите персонажи зависи животът, берекетът и късметът на човека в традиционното общество. По тази причина той трябва да потърси контакт с тях. Така се появяват оброчищата. Те се намират на границата. Единствено там Азът може да контактува с непознатото божество и с предците. Там той дава курбан. Дава, за да получи. Единственото нещо, за което се моли, е здраве и хляб! Тук ясно виждаме докъде са се свеждали желанията на обикновения човек. Той е бил доволен в собствения си свят. В продължение на векове човекът живее в една рамка, която не е възможно да бъде разчупена, благодарение на традицията, която е крепила цялата структура на родовата община. Там всеки си знае мястото, то не е отредено от вчера. Времето така е казало. Само то помни кога е положено началото. А наследниците са имали две тежки задачи – да помнят и да предадат! Нещото, което е давало смисъл на живота на селянина е било земята. Тя е имането! Тя храни, тя погребва!

Но настъпва един момент в средата на 20 век, когато селянинът бива лишен от земята! Тогава се получава жесток дисбаланс в държавата. Няма земя – няма селянин, няма селянин – няма село. Населението масово се премества в градовете, където се построяват фабрики и предприятия. Няма я вече бащината нива, на която селянинът е пеел докато работи, фабриката е чужда. От тук на сетне, той вече не работи за себе си. Започва процес на прекъсване връзката със селото. От принудителна и нежелана алтернатива за живот, градът се первръща в престижен притегателен център. Там всеки може да докаже себе си прекалено бързо. Не е нужно да извърви йерархичната пътека на родовите лабиринти, чиито строги канони не позволяват на отделния индивид да поеме път, различен от този на предците му. Така отдалечаването от селото става още по-бързо.

Голямата фамилия, която е съхранявала традицията, се разпада. Но забележете какво става с традицията. Тя не изчезва, а започва порцес на трансформация на самата нея. Защото премествайки се в града, Азът пренася и стериотипите си, които са стериотипи на предците му. Това естествено е неосъзнато. Интересни за изследване са домовете на тези „нови граждани” . Те ги подреждат така, както са го правили майките им в родните села.

Това явление съществува и до днес. При проведено изследване в студентския град на София, за мен беше много интересно да установя, че жителите му са пренесли там част от традицията на родно си място. Всеки си приготвя храната така, както се приготвя там, откъдето идва. Използват се същите подправки. Слуша се музика, характерна за родния край. В повечето случаи подът е застлан с някоя вече ненужна черга. Но тъкана от ръцете на далечна прабаба. Да не говорим за диалекта, който всеки носи със себе си, обноските, поведението и пр. Нека говорим после за „гражданин на света” и защо изобщо трябва да се идентифицираме с това понятие. Човек е от там, откъдето е! Той е носител на собствената си култура.

А селото, то винаги ще си остане онзи пристан, към който ще се връщаме, за да търсим себе си. Трябва да знаем, че днес все още има хора, които покорно подвиват крак пред софрата, която е хранила и дядовците на техните дядовци. Днес все още има хора, които забиват вретена в гробовете на близките си, за да не се въплъти душата и да не навреди на общността. Днес все още има хора, които на всеки голям празник слагат храна на тавана на къщата си, за да омилостивят нейния невидим стопанин. Все още има хора, които колят курбани на тайните божества, въпреки че църквата им е забранила да вярват в тях още преди повече от 1200 години.