Народна астрономическа обсерватория “Юрий Гагарин” стара загора курс по обща астрономия



Дата23.07.2017
Размер335 Kb.
#26345




НАРОДНА АСТРОНОМИЧЕСКА ОБСЕРВАТОРИЯ

Юрий Гагарин”



СТАРА ЗАГОРА
Курс по ОБЩА АСТРОНОМИЯ

Надя Кискинова
К О С М О Л О Г И Я

Колкото по-разбираема изглежда Вселената,

толкова по-безцелна ни се струва тя.

Уайнбърг, “Първите три минути”

Космологията е наука, изследваща структурата и развитието на Вселената като цяло.

Космологията е наблюдателна наука, която доскоро се основаваше на два факта:


  • разширението на Вселената или червеното разбягване на галактиките, описано със закона на Хъбъл





Червено разбягване на галактиките – долу е спектъра на неподвижна галактика, горе – на отдалечаваща се.


  • реликтовото или микровълново фоново излъчване, отговарящо на температура 2,7 К, открито от радионаблюденията на Пензиас и Уилсон в средата на ХХ век, за което те са премирани с Нобелова награда.




Земята се върти около Слънцето и заедно с него – около центъра на Млечния път. Нашата Галактика също се движи в Местната група галактики към купа галактики в Дева. Скоростите на всички тези движения силно се различават от тази на микровълновото фоново излъчване.

Това е карта на небето от спътника-изследовател на космическия фон СОВЕ. Излъчването, идващо оттам, накъдето се движи Земята е в синьо, а от другата посока – в червено. Оттук е определена скоростта на движение на Местната група галактики от порядъка на 600 км/сек спрямо фоновото реликтово лъчение – много по-голяма от очакваната. Въпросът е какво ни тегли с такава сила в пространството?

През последните години космологията изживява “втора младост”. Към небето са отправени не само телескопи и всякакви детектори на електромагнитни вълни. В дълбините на времето и пространството ни отвеждат ускорителите на елементарни частици. Колкото по-мощни са те, толкова по-древни частици се появяват – такива, каквито е имало в ранните епохи на зараждащата се Вселена.

Оказва се, че Вселената съдържа материя, наречена доста мъгляво тъмна енергия. Все още не е разгадана тайната на тъмното вещество , представляващо към 23% от масата на Вселената, а вече има нов голям въпрос - какво представлява тъмната енергия? Дали тя не е свойство на самия вакуум? Ясно е само едно – на тази тъмна енергия се пада 73% вселенска маса. Оказва се, че “видимият” свят, този който съдържа едва 4% обикновено вещество – вода, въздух, планетата Земя, звездите, галактиките е толкова малка част от нашето познание. Все пак можем да се гордеем със знанията си за вселенската структура и нейния произход.



Неотдавна е направена нова карта на микровълновия реликтово лъчение, възникнало само 380 хиляди години след Големия взрив. Анализът на тази подробна карта, получена от наследника на предишния космически изследовател – спътника СОВЕ – WMAP, позволява да се получат данни за строежа на нашата Вселена. Тя се състои 73% от загадъчна тъмна енергия; 23% от недотам загадъчно, но интригуващо тъмно вещество и само 4% от познатото ни вещество във вид на атоми. Установена е възрастта на Вселената с небивала точност – 13,7 млрд. години и скоростта й на разширяване – 71 км/с.Мпс. Вселенските параметри са такива, че тя вечно ще се разширява, като в миналото й е имало поредица епизони на много бързо разширение – инфлации.

През 1992 г. бе установено, че във фоновото микровълново лъчение има много малки нееднородности. Те свидетелстват за ставащото в ранната изключително “малка” Вселена, когато се е изявявала квантовата природа на веществото. От тези нищожно малки сгъстявания – “зародишите” - впоследствие възникнали куповете и самите галактики в тях. И по-нататък – звездите, в които се раждат химическите елементи и се извършва кръговратът на вселенското вещество.





Детайлната карта на микровълновия реликтов фон, получен от спътника WMAP.

Виждат се първоначалните нееднородности, довели до сегашната “клетъчна” структура на Вселената.

Благодарение развитието на наблюдателната наземна и космическа техника през последните години е ясна структурата на Вселената – структура, подобна на клетките в живите организми. Влакната се образуват от удължените по форма свръхкупове от галактики. В едромащабната структура на Вселената ясно се виждат “стени”, образувани от няколко свръхкупа и “кухини” със същия размер , в които почти няма галактики. Стените се ограничават от кухини, а в краищата си се съединяват с подобни съседни структури. Размерите на най-големите “стени” стигат до 100 Мпс. Така наречената Велика стена е наблюдателен факт от 1989 г. и е с размери 200х100х20 Мпс. Представлява струпване на множество галактики във формата на листо, гледано отстрани и се намира на 250 св.г. разстояние от нас.

В момента астрономите наблюдават много купове като този в Дева и структури, подобни на Великата стена.





Въпреки наличието на купове и свръхкупове от галактики, ограждащи огромни празнини и даващи представа за странната клетъчна структура на Вселената в голям мащаб тя е еднородна.


Възможностите на нашите телескопи са усилени от “оптиката на естествената гравитационна леща.

Това са масивни струпвания от галактики, които деформират пространството според следствията от Общата теория на относителността на Айнщайн и това кара светлината от галактиките зад куповете да се изкриви, в резултат на което се появяват размножени изображения на тези галактики.




Купът от галактики Abell 2218 е един от най-близките до нас – на разстояние от около 2 млрд. св.г.

Изкривяването на светлинните лъчи на по-далечните обекти зависи от масата на галактичните купове. Видимото вещество от жълтеникавите галактики от купа, изобразен тук е само 1% от масата, необходима да се появят дъговидните синкави и оранжеви изображения на галактиките зад купа. Останалата част от масата на купа галактики е т.нар. тъмна материя – каква точно – това е един от нерешените въпроси на съвременната космология.

Отделно е дадено усиленото от гравитационната леща изображение на много древна галактика-бебе на възраст 13,4 млрд.св.г. с диаметър само 500 св.г. в сравнение с 100-те хиляди св. г. диаметър на нашата Галактика. Звездите в нея са първичните – възникнали в такава ранна епоха от живота на Вселената.

Това изображение е получено със съвместните усилия на космическия телескоп “Хъбъл”, двата 10-метрови телескопа Кек на Хаваите и гравитационната леща.

Ние наблюдаваме първото доказателство на нашите предци за еволюционното дърво на цялата Вселена – казва д-р Фредерик Чафи, директор на обсерваторията Кек. – Телескопите са виртуални машини на времето, които позволяват на астрономите да гледат назад в ранната история на Космоса.”


Най-големите структурни образувания във Вселената се побират в куб със страна 200-300 милиона св.г. Това разстояние все още е малко в сравнение с “хоризонта” на нашите наблюдения, до които има около 10-12 милиарда св. г.

В такъв мащаб –почти 10 пъти повече от структури като Великата стена – Вселената е еднородна. Т. е. ако разположим структури като Великата стена в куб с размери 200-300 млн. св. г., той ще съдържа еднакво количество галактики – толкова, колкото и всеки друг куп с такива размери на друго място във Вселената. При това, независимо в коя посока наблюдаваме, нещата не се променят. Един наблюдател, разположен на произволно място във Вселената, ще вижда същата едромащабна структура, която виждаме и ние. Това свойство се нарича изотропност на Вселената.

И така, в големи мащаби Вселената е еднородна и изотропна.

Това означава, че структурните детайли на далечните звезди и галактики, физическите закони, на които те се подчиняват и съответните константи в тях, независимо къде и на какво разстояние са от нас, са също едни и същи. Това твърдение е т. нар. ОСНОВЕН КОСМОЛОГИЧЕН ПРИНЦИП - отправна точка на науката космология. Той може да се формулира и така:


В ГОЛЯМ МАЩАБ, НАВСЯКЪДЕ И ПО ВСЯКО ВРЕМЕ, ВСЕЛЕНАТА Е ЕДНАКВА
Така възприетият от космолозите принцип позволява да се построи теория на цялата Вселена – наблюдаемата и ненаблюдаемата. Вселената може да се моделира – това означава, че може да се конструира физико-математически модел на Вселената, който се основава на представите на своите създатели.

Космологични модели

Космологични модели са представите за плоската Земя в центъра на света, за богинята Гея и други древни представи за света, такива са геоцентричната система на Аристотел и Птолемей, както и хелиоцентризма на Коперник.




Такъв бил светът в представите на древните египтяни.
Основните принципи на съвременната физика са тези, формулирани от Нютон.
Моделът на статичната Вселена

  • Нютон

Абсолютизирайки Основния космологичен принцип се стига до Идеалния космологичен принцип, залегнал във възгледите на Нютон, според който пространството било безкрайно вместилище на отделните предмети, звезди и галактики, а времето безучасто измервало всичко ставащо, без да се влияе от процесите и скоростта на тяхното развитие. Така Вселената изглеждала не само една и съща навсякъде, но и винаги. Тя била лишена от каквото и да е развитие, от всякаква еволюция. Защото, ако
“…пространството е затворено, то поради гравитацията веществото от покрайнините би се стремило да попадне в центъра и там би се скупчило като единна огромна кълбовидна маса… Ако веществото равномерно запълва безкрайното пространство, то най-много част от него би била събрана в едно малко кълбо, друга – в друго кълбо и така биха се образували безброй много звезди на големи разстояния…”



Исак Нютон
Навярно първият, който се усъмнил в Нютоновия модел бил швейцарският астроном Жан Филип Шезо. Озадачавал го такъв тривиален въпрос: “Защо през нощта е тъмно?” – Нали звездите са безброй много – тогава нощното небе трябва да е равномерно осеяно с плътно наредени една до друга звезди.

Шезо не посмял да се противопостави на авторитета на Нютон и решил, че тъмнината на нощното небе се дължи на междузвездните прахови облаци, закриващи светлината от по-далечните звезди.

След това 80 години никой не се вълнувал от тъмнината на нощта.

През първата половина на ХІХ век сред най-известните астрономи се появило името на Хенрих Вилхелм Олберс – лекар по професия, практикуващ в Берлин. Той не се задоволил с обяснението на Шезо, защото, разсъждавал той, ако в междузвездното пространство има толкова много прах, то поради нагряването му от звездите, той ще има собствено светене. Затова небето не би трябвало да е черно нощем, а да свети подобно на Млечния път. Да, но това не е така.

Така бил формулиран така наречения ФОТОМЕТРИЧЕН ПАРАДОКС на Шезо-Олберс.

Парадоксът се задълбочил още повече, когато към него се прибавил и ГРАВИТАЦИОННИЯТ. През 1895 г. Хюго Зеелингер го формулирал така:

Ако на някое тяло от всички страни му действат безкрайни сили на притегляне от безброй много звезди, то теглото му трябва да е неопределена величина, т.е. в един и същи момент тялото трябва да има всякакви стойности на теглото си.

В такава Вселена изобщо нищо не би могло да съществува като нещо определено – това значи, че в нея няма никакви физически закони. Там би царствал ХАОСЪТ. Несъобразностите на безкрайната Вселена не се изчерпват с това. Вечността й също е под въпрос. От Втория принцип на термодинамиката, която вече се оформила като част от физиката от край на Х)Х век, следвало, че рано или късно излъчването на звездите ще нагрее пространството около тях, дори то да е лишено от междузвездно вещество. Все някога температурата на телата в статичната Вселената би се изравнила и би настъпила топлинна смърт. След като е допустима топлинна смърт на Вселената, следва, че тя не може да е вечна и безкрайна. А след като й предстои смърт, значи трябва да е имало и зараждане. След като има някакво развитие на Вселената като цяло, тя вече не може да се приема за статична.

Ето докъде водят понякога “наивните” въпроси!
След като твърде много се струпало на Нютоновата статична Вселена в резултат на развитие на познанието за нея, това означавало, че вечният и безкраен модел вече й е “отеснял” и е настъпило време за нови изходни позиции, нова гледна точка. Но инерцията в мисленето трудно се преодолява. Самият Айнщайн се опитал да “спаси” статичната Вселена.


  • Айнщайн

В самото начало на ХХ век Айнщайн поставя фундамента на новата физика – Специалната и Обща теория на относителността. Логичните разсъждения и математически решения на уравненията довели до неочаквана представа за гравитацията като свойство на изкривеното пространство-време. Докато всеки, умеещ да борави с математически уравнения сам може да стигне до верните им решения, то представата за изкривеното пространство-време смутила и най-будните умове на времето си.

Първият, който приложил ОТО в космологията бил пак Айнщайн. Но тук дори и той бил доста смутен от резултата – Вселената трябвало да се разширява или свива като цяло, но не и да е статична. Решенията на уравненията извеждали в един положително закривен краен, но без граници свят , подобен на външната закривена повърхност на кълбо, но четиримерно – пространствено-времева сфера. Законът на Хъбъл принуждавал тази сфера да се разширява. За да направи отново статична “своята” Вселена, Айнщайн въвел поправка в уравненията – знаменитата Ланда – сила като притеглянето, но с обратен знак, т.е. отблъскване, антигравитация, която трябвало да отблъсква звездите, докато гравитацията се стреми да ги разпръсне. Така като цяло Вселената изглеждала вечна и неизменна, макар че на места материята в нея би могла да се разширява, а на други – да се свива компенсиращо. Това е вече моделът на стационарната Вселена, динамична на места, но неизменна като цяло.

Айнщайн поставя космологична константа в уравненията си, за да ги съвмести с представите си за статична Вселена. След наблюдателното откритие за разширяващата се Вселена, Айнщайн има доблестта сам да се отрече от своята константа и я нарича най-голяма си грешка.

След 80 години “грешката на Айнщайн” се оказва вярна – космологичната константа би могла да е израз на т.н. ТЪМНА ЕНЕРГИЯ, каквато се предполага че представлява по-голямата част от вселенската материя. Именно тя добре обяснява откритото ускорено разширение на Вселената в настоящата епоха.





SuperNova Legacy Survey, SLS .- това е международно общество, което обединява повече от 40 изследователи, занимаващи се с изучаването на свръхнови звезди /Свръхнови от І тип, чиято светимост се променя по един и същи начин с времето и достига почти еднакви стойности – това ги превръща в мерна единица за космическо пространство./

Работата на асоциацията започва през 2003 г. и е предвидена за 5 години. Засега групата е измерила разстоянието до 71 свръхнови, които са избухнали преди около 2-8 млрд. години. Много от най-големите телескопи в света са включени в този проект – CFHT, ESO VLT, Gemini, Keck.

Именно на досегашните измервания се основава извода за ускореното разширение на Вселената, което ще се смята за доказано едва с приключването на проекта.

Моделът на динамичната гореща Вселена




Александър Фридман
През лятото на 1922 г. в берлинското списание “Анали на физиката” се появява статията на руския физик, математик и метеоролог Александър Фридман озаглавена “За кривината на пространството”. В нея непредубеденият млад учен стига до същите решения на уравненията на ОТО като Айнщайн, без да прибягва до спасителни прийоми за статичност на Вселената и основавайки се на Основния космологичен принцип стига до 3-те възможни модела на Вселената, един от които би трябвало да отговаря на действителността. Но и трита модела водят до някакво изходно начало и непрекъснато развитие във времето – разширение или свиване. Геометрията на Вселената зависела от количеството вещество в нея, т.е. от средната плътност:


Модели на Вселената според Фридман


  • Ако средната плътност на вселенското вещество е колкото изчислената критична плътност, възлизаща на 8х10(-27) г/куб. см, геометрията на Вселената е 4-мерна плоскост с постоянно разширение. Имайки предвид наблюдаемото вещество, такава Вселена би трябвало да е на 13 млрд. години.




  • Ако ср- плътност е по-голяма от критичната, пространството-времето се изкривява до такава степен, че се затваря в себе си. Такава Вселена е ЗАТВОРЕНА и в един момент трябва да се върне в изходното си начало. Такава Вселена трябва да е доста млада – на по-малко от 13 млрд. години.




  • Ако ср. плътност е по-малка от критичната Вселената е ОТВОРЕНА и безкрайно разширяваща се. Възрастта на Вселената в този случай трябва да е между 13 и 19,5 млрд. години.

Модификация на динамичната Вселена би могла да бъде т. нар. пулсираща Вселена – ту разширяваща се, ту свиваща се до нова изходно начало, което може да не “помни” предишното, ако в него не е заложена същността на реда - причина-следствието- а хаосът.


Веднага след като Фридман публикувал статията си, Айнщайн реагирал остро, но се заел с проверката на своите уравнения, този път избягвайки въведения ЛАНДА-член за целите на симетрията гравитация-антигравитация.

Стигнал до същия извод като Фридман, чест прави на Айнщайн, че в същите “Анали на физиката” публикувал собственото си опровержение:

В предишните си забележки аз критикувах горната работа (на Фридман). Но се убедих, че те се базират на мои грешки в изчисленията. Аз считам, че резултатите на Фридман са правилни и хвърлящи нова светлина. Оказва се, че моите уравнения на полето допускат редом със статичните и динамични решения за характера на пространството.”


Разбягване на галактиките.
Седем години след спора между Айнщайн и Фридман, Хъбъл публикува своите резултати от наблюдението на разбягващите се галактики (1929 г.). Фридман, обаче вече не е сред живите. Умира на 37 години от тиф.


Съвременен модел.
И така:

Днес възрастта на Вселената е изчислена на 13,7 млрд. години, макар че може и да е с милиард години повече – 14,7, поради по-бавното протичане на въглеродно-азотния цикъл на термоядрени реакции в звездите, както се предполага напоследък. Така или иначе, установено е, че понастоящем Вселената се разширява ускоряващо и по всичко личи, че живеем в един ОТВОРЕН свят.

Ролята на “ускорител” на разширение се приписва на тъмната енергия в качеството й на свойство на вакуума.
ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ


Джордж Гамов
Теорията на Големия взрив е разработена от Джордж Гамов – американски астрофизик, живеещ и работещ в Америка от 1934 г., но руснак по произход – роден в Одеса през 1904 г.

Вселената се е зародила от свръхплътно и свръхгорещо състояние – СИНГУЛЯРНОСТ – състояние ,неописуемо от законите на физиката.

Квантовата физика може да опише състоянието на Вселената от т.нар. време на Планк, което се определя само от стойностите на трите фундаментални константи – гравитационната, планковата и скоростта на светлината - 10(-43)-мата секунда след Големия взрив, но и тя не е в състояние да опише самата сингулярност. Принципно зараждането на света може да бъде проследено до този момент.



Взаимодействията в природата от Големия взрив.

Безсмислен е и въпросът



Какво е имало ПРЕДИ Големия взрив?

Защото от Големия взрив започва да “тече” нашето време. Задавайки такъв въпрос все едно се питаме къде е Запад, намирайки се на Северния полюс на Земята. Там Изток и Запад няма. От Северния полюс може да се тръгне само на Юг – т.е. само Югът има смисъл. Посоките Изток и Запад се появят с първата крачка, направена от точката на Северния полюс. Така както времето на нашата Вселена започва от момента на Големия взрив.

И така, развитието на Вселената може да се проследи от времето на Планк –

10(-43)-мата секунда след Големия взрив. Това е първата “крачка”, определена от квантовия свят, доминиращ в първите мигове на Вселената. Тя се е променяла коренно неколкократно на няколко етапа и развитието й може да се проследи чрез условни моменти – ери, траещи от части на секундата до милиарди години. Тяхната значимост се определя не от продължителността им, а от онова, което се е случило, от взаимодействието, което е преобладавало:




ВЗАИМОДЕЙСТВИЯТА В ПРИРОДАТА

Взаимодействия в природата са само 4, което само по себе си е доста странно, имайки предвид цялотот й многообразие.


СИЛНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – отговорно за стабилността на ядрото. То не позволява на изграждащите го частици да се разбягват заради електростатичното отблъскване между тях.

Кварките са частиците, глуоните /слепващи/ са частиците на взаимодействие, задържащи кварките в протоните и неутроните, /наричани общо адрони/. Глуоните така силно задържат кварките, че ние не можем да наблюдаваме кварки в свободно състояние. Взаимодействието наистина е много силно, но в мащаба на атомното ядро.
ЕЛЕКТРОМАГНИТНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – играе основна роля в мащабите на атома и е отговорно за многообразните прояви на електромагнетизма. То задържа електроните около ядрото, то свързва атомине в молекули и е движеща сила при всички химични реакции. 100 пъти е по-слабо от силното взаимодействие.

Основен носител е фотонът.

Радиусът на действие се простира до безкрайност, но интензитетът намалява с квадрата на разстоянието между електрически заредените частици и тела.
СЛАБО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – отговорно за превръщането на химичните елементи при термоядрените реакции в недрата на звездите и е 1000 пъти по-слабо по интензивност от електромагнитното.

Проявява се при Бета-разпада. Благодарение на него атомите на един химичен елемент се превръщат в атоми на друг химичен елемент.



Адроните /протони и неутрони/ са частичките, а бозоните са тези, които осъществяват взаимодействието между тях.

Проявява се само в границите на атомните ядра.


ГРАВИТАЦИОННО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – подчинява всичко в света - цялата Вселена, еволюцията й, както и тази на структурите в нея.

Подчинени са му всички частици и тела с всевъзможни размери, а взаимодействието се осъществява чрез хипотетичната все още частица, наречена гравитон. Тъй като природата му все още не може да се счита за изяснена, спорно е дали изобщо съществува гравитонът. Общата теория на относителността приема гравитацията като псевдосила или проява на свойството на пространство-времето да се изкривява около масивни тела.

Гравитацията е най-слабото по интензивност взаимодействие, което на практика не играе никаква роля в света на микрокосмоса, но радиусът на действие се простира до безкрайност. Подобно на електромагнитното взаимодействие, интензитетът на травитационната “сила” намалява с квадрата от разстоянието между гравитиращите тела.
И така:

Четирите взаимодействия имат своя обхват и играят различна роля при различните процеси, но природата е единна и немислима без някое от тях. Създавайки теория, която би обединила в едно всички тези взаимодействия, бихме се доближили до ясна представа за всичко в света. Такава е била мечтата на Айнщайн, но и век след него учените продължават да търсят ВЕЛИКОТО ОБЕДИНЕНИЕ на взаимодействията.



Змията” на Глешоу все още търси “опашката” си –



Теорията на великото обединение.

Преди 30-тина години бе направена първата стъпка към обединението – за теорията на обединение на слабото и електромагнитното взаимодействия, С Вайнберг, А Салам и П. Глешоу получават Нобелова награда. Така възникна Теорията на електрослабото взаимодействие.

Вече почти е разработена и Теорията на т.нар. “велико обединение” – все още изписвано с малка буква и в кавички, защото тя всъщност се стреми да разгледа в едно електрослабото и силно взаимодействие.

(GUD – Grand Unified Theory)

Все още в бъдещето е Теорията на великото обединение – т. нар. “змия на Глешоу” – образно обединението на силите, действащи при свръхмалки и свръхголеми мащаби наподобява змия, захапала опашката си.

Теорията на великото обединение ще ни помогне да надникнем в най-ранния етап от възникването на Вселената – тогава, когато е имало само едно взаимодействие – обединено от 4-те или нещо съвсем различно…


Какво е станало в първите мигове след Големия взрив? Отзделянето на природните взаимодействия от това, което ги е обединявало водели до толкова бързи и коренни промени на Вселената, че животът й тогава може да бъде описан от отрязъци време, които са понякога части от секундата, но побрали в себе си цели епохи.
ЕРА НА АДРОНИТЕ – от времето на Планк - 10*/-43/ сек. до 1/10 000 сек.

В началото:

- температура – 10*32 К или 100 хиляди млрд. млрд.млрд. градуса


  • плътност – 10*94 г/куб. см.

Вселената е с размер 10*/-33/ см. – това е 10 милиона млрд. млрд. пъти по-малък от този на водородния атом.

Господства вакуум – “първичният бульон” от множество частици и античастици –фантоми, които с възникването си анихилират. Заражда се веществото във вид на тези виртуални частици, което мигновено преминава в полева форма – енергия.

В тази ера на адроните съществува един много тесен интервал около времето 10*/-35/ сек. след Големия взрив, когато огромната първична енергия на вакуума се освободила и Вселената много бързо нараснала. До 10*/-32/-та секунда, Вселената вече била с размерите на портокал или 10*34 пъти нараснала. Това е т. нар. ИНФЛАЦИЯ на първичната Вселена. Едновременно с рязкото нарастване на обема, температурата спаднала 10 000 пъти и станала 10*27 К.
След това до секундата 10*/-30/ станало нещо много съществено, макар странно и необяснено. Там е отговорът на въпроса Защо живеем във Вселена от частици, а не от античастици? Никой не може да каже на какво се дължи асиметрията между вещество и антивещество, но именно на нея дължим съществуването си. Защото ако не беше възникнала асиметрията на този ранен етап и до днес вакуумът би бълбукал от виртуални частици, които мигновено анихилират, в резултат на което ще възникват фотони. Вселената щеше да бъде изпълнена със светлина, но без звезди, галактики и нас самите. Но, явно на Природата са й необходими зрители. Затова от самото зараждане на Вселената “се е погрижила” да предпочете материята над антиматерията. Заедно със всеки милиарден антикварк, изскочил от “нищото” се зараждал един кварк в повече – кварк, който не можел да анихилира, тъй като било нарушено равновесието. Натрупалите се кварки поради тази асиметрия, спасяват Вселената от “безплодие”.

В самото начало на ерата на адроните се обособява гравитационното взаимодействие.

Появата на асиметрия довела до пораждането на стабилни кварки и фотони. Така се обособява силното взаимодействие. Кварките се слепили в протони и неутрони, наричани общо адрони – оттук и името на тази ера.

С отделянето на силното взаимодействие във Вселената настъпил фазов преход от една нейна конфигурация в нова – от състояние с две /гравитационно и всички останали/ до три взаимодействия/гравитационно, силно и електрослабо взаимодействия/. Огромното количество енергия, складирана във вакуума се овеществила, а това дало тласък, подобен на възникнала огромна сила на антигравитация, който довел до рязко разширение на Вселената. Обемът нараснал до 10*50 пъти -скоростта на разширение надвишавала скоростта на светлината, но това скорост на разширение не на веществото, а на пространството.

След рязкото разширение и извършването на фазовия преход отрицателната гравитация “изчезнала”, превръщайки се в елементарни частици. Думата инфлация от латински означава именно раздуване.

Слабото и електромагнитното взаимодействия все още са едно цяло докъм края на тази ера и се разделят към 10*/-12/ секунда.

В края на ерата на адроните:


  • температурата вече е 10*12К, а

  • плътността - 10*14 г/куб.см

Вселената вече е с обема на Слънчевата система.



ЕРА НА ЛЕПТОНИТЕ – трае почти 20 секунди – от 1/10 000 до 20 секунди

  • температурата от 10*12К става 10*10К

  • плътносттта спада до 1 000 г/куб.см

Възникнали електроните, техните античастици позитроните и неутрино-частиците. Това са леките елементарни частици, наричани общо лептони.

Интересна е съдбата на адроните – докато в началото на тази ера броят на протоните и неутроните бил почти еднакъв, то в резултат на Бета-разпад, който вече можел да се осъществи, тъй като слабото взаимодействие се отделило от електромагнитното неутроните се разпаднали на протони и електрони.



1 секунда след Големия взрив температурата намалява 100 пъти от началото и е такава, че фотоните вече нямат необходимата енергия, за да се превръщат в двойки електрон-позитрон. На всеки милиард двойки електрон-позитрон след анихилацията остава един самотен електрон. За всеки протон или електрон има милиард фотона – съотношение, запазило се до днес. Анихилацията нарушава сериозно равновесието между протони и неутрони. Всъщност, двете частици са коренно различни по отношение на дълголегието си. Свободният протон съществува повече от 10*31 години – той на практика е вечен, докато свободният неутрон съществува само четвърт час и се разпада на протон, електрон и антинеутрино. До първата секунда броят на новородените неутрони чрез сливане на протон и електрон е равен на изчезващите след разпада им, така че като цяло те са постоянен брой – колкото протоните. След първата секунда, обаче, почти всички електрони анихилират с античастиците си, така че протоните не намират достатъчно електрони, с които да образуват неутрони. Неутроните силно оредяват.

ЕРА НА ЛЪЧЕНИЕТО - от 20-та секунда до 10 000 години

100 секунди – Температурата вече е 1 милиард градуса. Фотоните вече нямат нужната енергия, за да преодоляват ядрените сили между протон и неутрон. Свързани от силното взаимодействие, 1 протон и 1 неутрон образуват ядро на деутерий. Всяко такова ядро “залепва” по още , протон и неутрон, образувайки ядро на хелия. Свободните протони служат за ядра на водорода.

И така, от 3-тата минута е ясно съотношението на водорода ,хелия и лития в природата - 75% от веществото е съставено от протони – водородни ядра, 25% са ядра от протон и неутрон - хелиеви ядра и 1:10*10 са литиевите ядра. По-нататъшното синтезиране на елементите тук вече не било възможно, поради силно увеличените размери на Вселената – това затруднявало сблъсъците между частиците и ядрените сливания. Енергиите им също така вече не били така високи – температурата на Вселената намалявала. По-нататък ядрения синтез и зараждането на нови елементи и досега се осъществява в недрата на звездите – структури, възникнали на значително по-късен етап в развитието на Вселената.





ЕРА НА ВЕЩЕСТВОТО – от 10 000 години досега

Температурата вече е под 10 000 К и ядрата успяват да задържат електрони около себе си – възникват първите атоми на водорода, хелия и лития.



200 000 години след Големия взрив – в газа от водород и хелий възникнали нееднородностите, които под действие на гравитацията ставали все по-плътни. Появили се първите кондензати, от които впоследствие се формирали куповете от галактики.

300 000 години – плътността на лъчението вече е колкото на веществото, като продължава да спада и превес да взема веществото. Вещество и лъчение се разделят. Тъмната Вселена става видима. Ако до този момент подобно на сюнгер веществото задържало лъчението, сега лъчението станало видимо. Отначало Вселената светела в бяла светлина, но със спада на температурата ставала жълта, оранжева, червена, инфрачервена, а днес – милиарди години по-късно – излъчва фоново на дължина на микровълните, отговарящо на температура 2,7 К и плътност на барионното вещество, представляващо само 4-5 % от вселенската материя от порядъка на критичната плътност – 10*(-31) г/куб. см.



Плоска Вселена

Излиза, че Вселената не е нито затворена, нито отворена или пулсираща, а нещо различно – тя е отворена, безкрайно разширяваща се и ускоряваща се, плоска.

Дали тази представа е окончателна? – едва ли. Ако се досещаме какво може да е тъмното вещество, макар че се търсят все още доказателства за него, то никой не може дори да предположи какво представлява тъмната енергия.

Нещо повече – съвременните идеи във физиката на елементарните частици, откъдето явно се очаква отговор на въпроса за тъмната енергия, остават отворени възможности за съществуването на множество вселени в рамките на една “мултивселена”, които не са причинно свързани помежду си, както и множество измерения, в които е вградена 4-мерната ни Вселена. Възможно е дори в т.нар. Хиперсвелена, от която е част от нашата, да се проявяват други закони на природата, а фундаменталните константи, като скоростта на светлината, примерно, да имат други стойности.



Съвременната физика има проблем, подкопаващ я изоснови. Едно от взаимодействията – гравитацията с фундаментално значение за същността на нашия свят, неговото зараждане и развитие – има чудесна интерпретация в Общата теория на относителността. От друга страна – силното и слабо взаимодействия обясняват ставащото на микрониво. Квантовата механика и съвременното й състояние е другата физична теория, която вече е обединена с четвъртото взаимодействие – електромагнетизма. Но в тази обединена гледна точка все още няма място за гравитацията. А светът е единен. И четирите взаимодействия определят ставащото в нашия свят. Все още мечтата на Айнщайн за Теория на великото обединение на взаимодействията в природата или единна физична теория на единствения ни свят чака своите автори. Има алтернативи. Сред тях в последно време все повече изпъква Струнната теория. Но тя все още не е теория – няма основно принципно положение, върху което да бъде изградена, нито подходящ математически апарат.



Космологията е истинско предизвикателство за човешкия ум. Ето какво казва белгийският абат Жорж Леметр, един от най-известните космолози на ХХ век и един от “сценаристите” на Големия взрив: “Еволюцията на Вселената може да се сравни с фойеверк, който току-що е свършил – останали са само няколко догарящи алени снопа искри, пепел и дим. Стъпили на изстиналите въглени, ние гледаме бавното изгасване на слънцата и се опитваме да си представим изчезналото великолепие на началото на световете.”



Айнщайн и абат Леметр


Забележка: повече по темата и извън нея в проекта ВСЕЛЕНСКИ ПОРТАЛИ
http://univerce2006.hit.bg


ИНТЕРЕСНО
АЛТЕРНАТИВНИ КОСМОЛОГИИ

Седем чудеса на космоса”, Джаянт Нарликар



КОСМОЛОГИЯ НА КВАЗИСТАТИЧНОТО СЪСТОЯНИЕ (ККСС)
Предложена е през 1993 г. от Фред Хойл, Джефри Бърбидж и автора – Джаянт Нарликар.

В тази космология сътворението на материята във Вселената не се прехвърля от едно мистично събитие като Големия взрив, а е част от добре дефинирана теория на полето. Като заобиколим отново специализираните аспекти, може да кажем,

че в ККСС разширението на Вселената се предизвиква от разпределението на локални центрове на сътворение, или МИНИЗРИВОВЕ. Те са разположени около свръхкомпактни масивни обекти, които са близо до състоянието на черна дупка, но в действителност не са черни дупки. Сътворението на материята се подпомага от силната им гравитация. И не само това, полето, което действа като средство за сътворение на материя, изхвърля тази материя с голяма сила, което пък води до взривна ситуация. Такива феномени като квазарите, активните галактически ядра и радиоизточниците могат спокойно да бъдат захранени с енергия чрез този процес.

Въздействието на такива процеси кара Вселената да се разширява. Съзидателната активност може да не е равномерна; възможно е тя да има пикове и падове, водещи до флуктуации в равномерното разширение на Вселената. Разширението е квазистатично с редуващи се периоди на разширение и свиване, които много наподобяват пиковете и падовете в една икономика. Самата Вселена няма нито начало, нито край, нито Голям взрив, нито Голямо сплескване; тя продължава вечно. Тя е освободена от проблема за сингулярността. Тази космология по същността си няма проблем с възрастта. В нея без никакви пречки могат да съществуват много стари и много млади звезди!

Частиците, създавани в минивзривовете, са т. нар. ПЛАНКОВИ ЧАСТИЦИ, чиято маса се определя от трите фундаментални константи, а именно скоростта на светлината, константата на Планк и гравитационната константа. Леките ядра са продукти, получени при разпадането на Планковата частица и тяхното количество според пресмятанията на ККСС отговаря много добре на данните от наблюденията.

Микровиълновият фон се обяснява като реликтово излъчване, останало от звездите от предишните цикли. Моделът предсказва правилно сегашната температура на фона.

Как можем да правим разграничение между тази космология и космологията на Големия взрив?

Има няколко решаващи теста. Например, ако в рамките на ККСС наблюдаваме някои източници от предишната епоха, когато при предишния цикъл разширението е било максимално, то тези източници трябва да са със синьо отместване. Откриването на подобни случаи не е лесно, тъй като въпросните източници ще бъдат много далече и много слаби. В стандартната космология, опираща се на Големия взрив, обаче случаи от този род е невъзможно да се обяснят.

Друго доказателство, което трябва да се търси, е под формата на звезди с малка маса, които току-що са станали червени гиганти. Звезди с маса, да речем, половината от слънчевата ще горят много бавно и за да станат гиганти, ще се нуждаят от 40-50 млрд. години. В рамките на ККСС ние бихме могли да намерим такива звезди, родени през предишния цикъл. Те обаче не могат да се вместят в космологията, приемаща Големия взрив.

ККСС не изиства тъмнана материя да се изгражда от езотерични частици. Ако се окажи, че в по-голямата си част тъмната материя е изградена от нормални, т.е. барионни частици, тогава това ще баде точка срещу Големия взрив.

Какъвто и космологичен модел да изберем, той ще трябва да обясни съществуването и йерархията на едромащабната структура. Наистина в космологията на Големия взрив днес този въпрос е в центъра на вниманието на теоретиците. Дали структурата се изгражда в насочена нагоре йерархична последователност като първо се образуват галактиките, после те се събират в купове, от които по-късно се формират суперкуповете? Или пък става обратното? Колко тъмна небарионна материя е необходима, за да се оформят наблюдаваните струтури? Тя “гореща” ли е, или “студена”? Дали разпределението на тъмната материя е подражавало разпределението на видимата? Играе ли някаква роля в целия сценарий космологичната константа?

Всички тези вариации върху централната тема, че ключова роля във формирането на структури играе гравитационната сила, са изпробване. Доказателствата за структурния пудинг се крият в сравнението с днешните наблюдения – както на галактиките, така и на лъчението. Липсата засега на успешен кандидат е показателна за сложността на проблема.

А може би тя е указание за това, че централната тема е неадекватна или погрешна. Защитниците на ККСС например биха заложили на минивзривовете, обосновавайки се, че структурите се развиват чрез експлозивно сътворение на материя около компактни масивни обекти.

Бъдещите наблюдения на микровълновия фон и едромащабната структура могат да помогнат за уреждането на въпроса, като осигурят допълнителни подробности. Освен това, разбира се, могат да направят живота на теоретиците по-труден!

Преди Големия взрив”, статия сп. “Наука и техника”, дек. 2000 г


КАСКАДА ОТ ГОЛЕМИ ВЗРИВОВЕ

Когато погледнете назад към момента, в който се е създала Вселената, вие казвате “това е един Голям взрив”. В действителност това е бил един достатъчно голям взрив, но… той не е бил Големият взрив.” Това изявление на Андрей Линде, един от най-големите съвременни космолози с руски произход, изведнъж въдворява пълна тишина в залата на годишната сесия на Американската асоциация за напредъка на науката в Анахайм, Калифорния, през януари 1999 г.



Нашият Голям взрив не е бил този, в който са се родили времето и пространството!

Да, той наистина е дал началото на нашата Вселена, но според Андрей Линде постоянно се образуват безкрайно много други вселени – гигантски “пространствено-времеви мехури”, раздалечени на такива разстояния, за изразяването на които би било необходимо число с дължина 1 км!

Някои от тези вселени трябва да са по-стари от нашата и са имали за начало свой собствен голям взрив. Други вселени ще започнат своето съществуване може би в този момент. Тези вселени биха могли да имат други физични закони, различни от законите в нашата Вселена: няма пречки тяхното пространство-време да има 4, 6 или 10 измерения. Всяка от тези вселени представлява една безкрайно малка частица от Мултивселената, както я нарича Мартин Рийс, която непрекъснато регенерира и наистина няма край и начало във време-пространството си.

Това виждане е резултат от упорити проучвания, започнали още през 70-те години на ХХ век с цел да отговорят на нерешените въпроси, поставени от теорията за Големия взрив, създадена 50 преди това. Един от тези въпроси е защо Вселената е хомогенна в големи мащаби. Теорията на инфлацията се опитва да даде отговор как, но не и защо Вселената се е раздула със свръхсветлинна скорост.

През 1983 г. Андрей Линде дава своя отговор, който го довежда до сегашната му теория за многобройните вселени. Тогава обаче той все още мисли за една-единствена Вселена. Според него разширението се обяснява с понятието скаларно поле от физиката на елементарните частици. Никой не е видял това поле, но съществуването му произтича отуравненията на физиката на частиците. То може да бъде сравнено с електрическото поле между полюсите на батерия – и двете полета притежават енергия (електрическото поле може да премества частици с електрически тавор), която може да приема различна стойност във всяка точка на пространството. Но тъй като пространството е равномерно, неизменно, тази енергия няма въздействие (физиците използват термина “енергия на празното пространство”, когато говорят за такова скаларно поле).

Ето как Линде обяснява протичането на разширението:

В самото начало на историята на Вселената, преди да съществува материя такава, каквато я познаваме днес, енергията на скаларното поле предизвиква “избухване” на Вселената. Разстоянията между точките на пространството тогава се увеличават значително, но вътре в него нищо не се размества: само пространството се “разхлабва”. През това време енергията на скаларното поле постепенно намалява. Когато тя стане недостатъчна, разширението спира и скаларното поле се материализира”, т.е. то се разпада на фотони и др. елементарни частици. След като скаларното поле е изчезнало, разширението на Вселената продължава равномерно, както го наблюдаваме сега. Теорията на разширението позволява да се обясни и образуването на големи структури като галактиките.

В действителност през първите мигове от съществуването на Вселената скаларното поле не напълно еднородно: то се раздвижва от малки квантови флуктуации – микроскопични вариации на енергията. По време на разширението тези флуктуации се разтягат и усилват в огромна степен. Тогава те благоприятстват струпването на материя в някои места на пространството, създавайки струпвания, от които се раждат галактиките.

Хипотезата за разширението вече позволи да се обяснят три важни свойства на Вселената – нейната хомогенност в голям мащаб, образуването на галактиките и това, че тя изглежда плоска. Тогава Андрей Линде и Александър Виленкин, астрофизик от университета в Тъфтс, Масачузетс, САЩ, независимо един от друг идват до хипотезата за многобройните вселени.

При споменатите квантови флуктуации на скаларното поле, неговата енергия се увеличава на едни места и намалява на други места в пространството. В зоните с увеличена енергия процесът на разширението се отприщва отново. Тези зони тогава се разширяват много по-бързо от околното пространство, много бързо се отделят от областта, в която са произлезли и образуват нови съвсем отделни вселени (пространствено-времеви мехури).

Всяко от тези “раждания” може да се разглежда като голям взрив. В такъв случай глобалната вселена – Мултивселената ще е съставена от безкрайно много такива независими области, представляващи малки вселени. Ако си представил Мултивселената като един мехур, тогава малките вселени ще са мехурчета, подуващи се по повърхността на големия мехур. Всяко от малките мехурчета ще породи нови мехурчета и така “пяната” от веселени се възпроизвежда до безкрайност.

Това не е всичко. Най-голямата изненада идва, когато вместо едно, си представил много скаларни полета. На практика едва ли това е възможно, но теорията позволява съществуването на вселени с повече от 3 пространствени измерения или скорост, по-голяма от тази на светлината в нашата Вселена.

Теорията на Линде остава трудно доказуема с наблюдения, макар, че през 1992 г. спътникът “Кобе” анализира температурата на фоновото лъчение, идващо от 300 000 г. след Големия взрив и откри в него леки вариации. Астрофизиците изтълкуваха тези вариации като възможни следи от квантовите флуктуации на ранната Вселена. Ако наследниците на “Кобе”, “Мап” и “Планк”, потвърдят тези резултати, това би означавало, че хипотезата за безкрайното разширение може да се потвърди и да стане теория.

Остава все пак въпросът: А какво е породило Мултивселената?
ИНСТАНТОН – РОДИТЕЛЯТ НА ВСЕЛЕНАТА

Сингуларността – точката без размери извън времето, не съответства на никаква физическа реалност. Затова космолозите продължават да разсъждават върху това, което е породило нашата Вселената преди Големия взрив.

Двама физици от световна величина – Стивън Хоукинг и Нийл Търок, завеждащи катедрите по математика и математична физика в университета в Кембридж, Великобритания, смятат че са на път да решат този проблем. Според тяхната теория, публикувана през април 1998 г., цялата Вселена е била родена от първичен обект с невероятна плътност – инстантон, с размери по-малки от протон

10*(-30)см.

Няма смисъл въпросът какво е имало преди и извън инстантона, защото той материализира раждането на времето и съдържа в себе си цялата Вселена.

Много учени, сред които и Линде не виждат в инстантионът нищо друго, освен освен умозрително творение без реална основа. Според Жером Мартин, астрофизик от обсерваторията в Медон, Франция, “инстантонът е много интересна идея, но тя остава изключително спекулативна (умозрителна), защото не почива на никакво наблюдение”.

Квантовата космология върху която работят редица физици от края на 60-те години на ХХ век, се опитва да обедини космологията с квантовата механика, т.е Вселената с елементарните частици. Тази нова косомология е далеч от завършения си вид, но на нея се основават очакванията за решаване на спора.

Нийл Търок смята, че микроскопичното космическо зърно – инстантотът, трябва да е имало малки бръчици по повърхността си – това са квантовите флуктуации, чиито следи се откриват във фоновото лъчение. Но и Търок признава, че тези нееднородности на фоновото лъчение имат своето обяснение и в “класическото” разширение на Вселената.

Досега наблюденията не са потвърдили сценария за инстантона, но не са го и опровергали.
ВСЕЛЕНА ПРЕДИ ВСЕЛЕНАТА

Безкрайно малка, гореща и плътна – така учените си представяха досега Вселената при раждането й. Днес обаче някои физици мислят точно обратното – че всичко е започнало от една ограмна, студена и празна вселена. Това са италианците Габриеле Венециано, Александра Буонано и французинът Тиболт Дамур.

Според тримата учени Големият взрив не е бил “моментът нула”, в който се е появило всичко, а само етап в развитието на Вселената, макар и най-важният, на пръв поглед. Много преди Големия взрив е съществувала студена и празна (без материя) вселена, която представлявала хаотично блато, раздвижвани от вълни. Две вълни при срещането си образували микроскопичен пространствено-времеви “мехур”, който внезапно се раздул до диаметъра на косъм, станал много горещ и пълен с енергия. Тогава станал Големият взрив, който родил нашата Вселена.

Тази идея идва от друга, по-обща теория – тази за суперструните от физиката на елементарните частици.

Родена през 70-те години на ХХ век, тази теория описва елементарните частици не като точки, а като еластични “струни”, които вибрират. Въпреки че още не е завършена, тазитеория е единствената, която се опитва да обясни цялата физика – от безкрайно малкото до безкрайно голямото. Нейната цел е да свърже две области, които досега остават несравними: квантовата физика, която описва поведението на елементарните частици и гравитацията, която управлява динамиката на пространство-времето.

Преди няколко години Габриле Венециано, физик в Европейската лаборатория за физика на частиците (CERN), изхождайки от поведението на Вселената в периода след Големия взрив с помощта на теорията за суперструните, предсказва нейното поведение преди “момента нула”. В това своеобразно “огледало на времето” се появява примитивната вселена отпреди Големия взрив. Излиза, че Големият взрив не е началото на Вселената, както вярваха досега, а само повратна точка в нейната история.

Всичко започнало в едно студено блато – безкрайна протовселена, където времето и пространството вече са съществували. Това примитивно блато – празно, без материя – било раздвижвано от малки вълни: “гравитационни” вълни, познати на учените и други хипотетични “дилатонични” вълни. В Общата теория на относителността гравитационните вълни отразяват динамиката на пространство-времето. Колкото до дилатоничните вълни, наложени от теорията за суперструните, те, изглежда, са неразделни спътници на гравитационните вълни. Според Габриеле Венециано дилатоничните вълни са причината за много бързото разширяване на протовселената до момента на Големия взрив.

Когато две вълни се срещат, те или се погасяват взаимно, или се усилват. Дилатоничното поле, носител на което са дилатоничните вълни, тогава отприщвало разширението на пространство-времето, което пораждало миниатюрни пространствено-времеви мехури. Някои от тях били толкова малки, че изчезвали моментално. Други, по-големи, биха могли да породят вселени, по-малки и по-студени от нашата. За да се роди нашата Вселена, е трябвало някой от тези мехури да достигне размера на протон – 10*(-13)см – критичната големина, при която пространствено-времевият мехур започва да се издува, докато достигне диаметър 0,1 мм или приблизително дебелината на косъм. Това е моментът, когато се появява материята. Бързото издуване на мехура отделя топлина, т.е. енергия, а според прочутото уравнение на теорията на относителността, енергията и веществото са еквивалентни. Мехурът се изпълва със всякакъв род частици, като фотони, електрони и протони. В този момент температурата е 10*31 градуса.

Този именно пространствено-времеви мехур, който за милиардна част от секундата се разширява и достига от размера на протон до размера на косъм, изпълва се с всякакви елементарни частици вещество и придобива невероятна енергия и чудовищна температура – това фактически е Големият взрив, който ражда нашата Вселена. По-нататък историята на Вселената е описана от класическата теория за Големия взрив.

Но не всичко е така проста, защото физиката на “преди Големия взрив” е валидна за времето преди и след Големия взрив, но не и за самия “момент нула”. Тиболт Дамур признава, че този проблем не е решен в теорията им: “В нашите изчисления трябваше да избягваме въпроса за безкрайностите и да заместваме “момента нула” с много силно образуване на топлина”.

Ако преди е съществувала друга протовселена, нейните следи би трябвало да могат да се открият в нашата Вселена. Според сценария за “преди Големия взрив” някои флуктуации в гравитационните вълни не би трябвало да се изгладят при разширението на Вселената точно преди “момента нула”. И тъй като гравитационните вълни пътуват в пространството, би трябвало тези нищожни колебания на амплитудата им да могат да бъдат уловени от големите интерферометри “Лиго” и “Вирго”.

От друга страна, същите тези флуктуации на гравитационните вълни би трябвало да предизвикат минимални вариации на температурата в микровълновото космическо лъчение – онова фоново лъчение, излъчено от младата ни Вселена, когато е била едва на 300 000 години. Това лъчение ще бъде подробно проучено от спътниците “Мап” и “Планк”.
Според проф. Дамур теорията за “преди Големия взрив” още не е узряла и е твърде рано да бъде проверявана чрез наблюдения. Но за разлика от теориите на Стивън Хоукинг и Андрей Линде тя има преимуществото да се основава на единствената глобална теория на физиката – тази за суперструните. Освен това наистина е интересно да се помисли върху идеята, че Големият взрив не е бил абсолютното начало на Вселената.
Каталог: sites -> default -> files -> site-documents -> universe
site-documents -> Закон за всеобщото привличане и законите на Кеплер, а кометата, открита на "върха на перото" получава името на своя откривател халеева комета
site-documents -> Луна надя Кискинова наоп „Юрий Гагарин”
site-documents -> Текст на презентацията проекта проксима
site-documents -> Надя Кискинова
site-documents -> 1. слънцето нашата звезда Надя Кискинова наоп, Стара Загора
universe -> 1 космология надя Кискинова наоп “Юрий Гагарин”
universe -> Народна астрономическа обсерватория “Юрий Гагарин” стара загора курс по обща астрономия


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница