Нашествия и етнически промени. Преходът от Античност към Средновековие в Европейския Югоизток през VI – VII в



страница1/4
Дата09.09.2017
Размер0.96 Mb.
#29797
  1   2   3   4




Нашествия и етнически промени. Преходът от Античност към Средновековие в Европейския Югоизток през VI – VII в.

Анархия или по стъпките на държавността – алтернативи пре варварите на Балканите след VII в.



  1. Славяни прабългари, авари и Източната Римска империя до началото на VII в.

Източната Римска империя, наричана в научната литература с условното название Византия, пострадала ло-малко от варварските нашествия, откол­кото Западната Римска империя. Въпреки това и тя трябвало да устоява на огромния натиск на различни варварски племена. В борбата на живот и смърт Източната Римска империя понесла големи загуби, но благодарение на благоприятното си географско положение и богатите си източни про­винции успяла да се съхрани като държавен организъм. Нейното оцеляване бшіо събитие с решаващо значение за съдбата на Балканите и Предна Азия, както и за окончателното оформяне на облика на европейско-азиатския сред­новековен свят.

От всички варварски племена, с които Източната Римска империя била в досег и в двубой, най-значителна роля играели славяните. За прародина на славянската езикова общност се смятат пространствата в Централна и Из­точна Европа. Това били територии, през които не минавали основните тра­сета на движение на народи и племена в ранния период на Великото пресе­ление на народите. Поради това славяните били сравнително слабо засег­нати от първите миграционни потоци през IV и началото на V в. Въпреки това разместванията на големи групи хора в Европейския континент, които обхващали все нови и нови територии, естественият прираст на населени­ето и примитивното земеделие, което бързо изтощавало почвата, предизви­кали миграция и на славянските племена. В хода на тяхното придвижване на юг, югозапад и югоизток се оформили трите големи славянски групи: венети, сланини и анти. От интерес за историята на Балканския полуостров са последните две славянски общности. Археологическите свидетелства по­казват, че към средата на V в. славини и анти формирали два мощни мигра­ционни потока в посока югоизточно от река Днестър към североизточните склонове на Карпатите. В този обширен регион била и контактната зона между тях, преди двете общности да продължат своята миграция и да зае­мат лево брежието на р. Дунав.

Според сведенията от писмените извори славините заселили простран­ствата по левия бряг на Долен Дунав между Панония и Дунавската делта в края на V и началото на VI в. Изследователите посочват с основание, че инфилтрации на славянско население в Панония е имало още в средата на века. Те привеждат като доказателство за това сведенията на римския дипломат и писател Приск Панийски за наличие на славянско население в хун-ския племенен съюз на Атила. Антите от своя страна се появили около дел­тата на р. Дунав при управлението на източноримския император Юстин I (518-527 г.). Така към края на V и началото на VI в. славини и анти станали съседи на Източната Римска империя и заели пространствата между скло­новете на Карпатите и течението на река Дунав. Те заселили обширното пространство от езерото Балатон в Панония до р. Висла на север и до р. Днестър на изток. Техните поселения в Панония допирали и се смесвали с поселенията на венетите (западните славяни). За историята на Балканския по­луостров от значение били онези славини, които населявали Панония и Дакия. Антите заемали пространството по теченията на реките Днестьр, Днепър и Долен Дунав. Двете славянски общности опирали една в друга и се смесвали в полосата между източните склонове на Карпатите и Североза­падния Черноморски бряг.

Славини и анти устройвали своите селища на ден-ден и половина път от течението на р. Дунав, предимно по поречията на неговите леви притоци. Те предпочитали труднодостъпните предпланински области, както и гористите и заблатени пространства в Панония и Дакия. Това се обяснява предимно със стремежа им да сведат до минимум изненадата от нападения на ромейските войски или техните съюзници откъм южния бряг на реката. От друга страна, славяните твърде бързо разбрали, че е пo-добре да оставят незаета обширна полоса по левия бряг на Дунав, по която да минават различните номадски групи, задаващи се периодично откъм степите на Север­ното Черноморие.

През целия VI в. броят на славяните по дунавското левобрежие в пространството от Панония до Северното Черноморие нараствал. Това се дължа­ло на продължаващата миграция, на естествения прираст на населението и на заселването на пленници, които те отвличали при започналите нападе­ния в земите на Източната Римска империя. През този период славяните се оформили като типично земеделско население. Тяхната основна обществе­на структура била земеделската община, съставена от свободни земеделци, които образували и въоръженото опълчение. Оформена била и племенната структура, а в ход бил и процесът на образуване на племенни обединения. Значителен прогрес бил направен в областта на занаятите, особено в об­работването на желязото и в строежа на лодки и кораби, някои от които можели да побират по 20 въоръжени мъже. Въпреки липсата на „морски традиции" славяните усвоили направата на особен вид корабчета, чиито килове се състояли от издълбани дървесни стволове, а бордовете им били надграждани с дъски. Според класическата гръцка терминология, използвана от ромейските автори, това били „моноксили" (букв, „еднодръвки"). Всъщност тези корабчета позволявали плуване не само по р. Дунав и нейните притоци, но пo-късно и по бреговете на Черно, Адриатическо и Егейско море.

Чувството за родова и вътрешноплеменна солидарност в славянския свят северно от р. Дунав контрастирало със състояние на вражда между отделните племена и съюзи. Ромейските автори схващали това като „анархия" и липса на съгласие между едноплеменници. За военните теоретици на им­перията това било добре дошло: те горещо препоръчвали на ромейските во­еначалници да всяват вражда между племената и по този начин да обезсил­ват значителния славянски човешки потенциач.

Превръщането на уседналото земеделие в основен поминък на славяните имало изключително значение за бъдещата им историческа съдба. В ус­ловията на чести военни и политически сътресения, при продължаващи миграции и движения на големи човешки групи, уседналото земеделие се оказало поминъкът, който произвеждал сигурен продукт и осигурявал ус­пешно стопанско възпроизводство. Поселенията на славяните често стра­дали от нападения, опустошения, отвличане или унищожаване на реколта­та. Здравата връзка със земята и придобиването на трайни производствени навици в областта на земеделието позволявали бързо възстановяване на загубите и относително сигурно селскостопанско възпроизводство. Тази ико­номическа база осигурявала стабилност в демографската структура и посто­янство във възпроизводството на населението.

Славянските нападения в земите на империята започнали почти веднага след трайното им установяване по левия бряг на река Дунав. Причините за наченалия конфликт са много и от разнообразен характер. Някои автори изтъкват на първо място състоянието на „военна демокрация", в което живеело славянското общество. Това състояние, което се смята за последна фаза на родовото общество, превръщало войната с цел плячка в основен обществен поминък. Голямото значение на войната се обяснява с по-голямата „доходност" на грабежа на чужди блага в условията на все още примитивно и нископродуктивно земеделие. Други автори обръщат внимание на издигането на военно-племенната върхушка, за която грабежът бил основно средство за на­бавяне на роби и предмети на разкоша: чрез тях те поддържали в племето своя обществен престиж. Като допълнителен фактор се изтъква още слабостта на империята, което улеснявало нахлуването южно от р. Дунав.

Славянските нападения на Балканския полуостров станали особено интензивни при управлението на император Юстиниан I (527-565 г.). Импер­ските територии били нападани на широк фронт от панонските и дакийски-те славини и от антите. Увлечен от грандиозните си планове за възстановя­ване на някогашната Римска империя, императорът нямал възможност да провежда спрямо славяните достатъчно активна политика. Той се задово­лил със строеж на крепости в областите на най-чести и опустошителни на­падения (напр, в областта Белград - Ниш - Железни врата), по склоновете на планините и в речните долини. Още в този ранен период на контакти на славяните с балканската действителност станало ясно, че в своето движе­ние по полуострова те следвали географските особености на терена. Сла­вянските военни дружини се движели по долините на големите реки, по низините, прорязващи земите на полуострова във вертикална посока, както и по трасетата на римските пътища.

Голям успех за Юстиниан о вата дипломация било привличането на антите на страната на ромеите. По този начин славянските възможности за масирани нападения били намалени и антите участвали като ромейски съ­юзници при защитата на Дунавския лимес от нападенията на славините. През 40-те години на VI в. значителни антски групи се заселили като феде­рати в областта на днешния град Галац със задължението да бранят терито­рията на Източната Римска империя от нахлуващи от изток варвари. Антският вожд Хилвуд преминал на ромейска служба и се отличил като вещ воена­чалник. Той успял да нанесе редица поражения па славините и временно да спре нападенията им южно от Дунав. Тази политика имала успех, докато бил жив Хилвуд. След неговата смърт славянските нападения откъм Дакия и Панония се подновили и станали още по-опасни. След средата на VI в. антите играели все по-малка роля в славяно-византийските отношения. Мес­тата на техните поселения били нападани постоянно от различни конни народи. До 559 г. част от антите попаднали под властта на прабългарите. След това върху тях се стоварили аварите, които останали в Северното Чер­номорие и в областта на Дунавската делта около едно десетилетие (559- ок. 568 г.). За анти все още се споменава спорадично до началото на VII в. След 602 г. те престанали да бъдат активен фактор в балканското историческо развитие. Въпреки това няма никакво съмнение, че антски групи са се за­селвали на балканска земя. Свидетелство за това са многобройните предмети с антски произход, които се откриват по археологически път в обши­рен балкански ареал от Мизия до Континентална Гърция и от Адриатика до Черноморието.

Загубата на антите като съюзници принудила имперската дипломация да търси други средства за възпирането на славянския натиск. Тя открила временно решение на проблемите си чрез сключване на съюз с аварите, които изявявали желание да се заселят на територията на империята като федерати.

Заселването на славяните в пространството от Панония до делтата на р. Дунав и нападенията им южно от реката били само част от проблемите, с които се сблъсквала Източната Римска империя в балканските си владения.

Още в началото на Великото преселение на народите се очертал един исторически сценарий, според който всички номадски групи, появили се в Северно­то Черноморие, минавали през Дакия и обикновено намирали място за уста­новяване в Панония. Всяка поява и движение на значителна номадска група дестабилизирали цялата северна граница на империята. Освен това номади­те действали като политически и военен катализатор за целия конгломерат от варварски племена, населяващи периферията на балканските владения на им­перията. Масовата поява на войнствените помади съживила у ромеите мито­логичните представи за кентаврите, завещани им от старите гърци. Трудността при контактите с номадите в новите условия натоварила колективния им образ снови отрицателни характеристики: жестокост, непредсказуем ост, инстинкт за грабеж и др. Опасността за империята идвала от това, че номадите предс­тавлявали сплотени военни дружини с изключителен военен потенциал, срещу който трудно се намирало противодействие. От историческа гледна точка по-важно е обстоятелството, че номадските общности търсели и установявали определени отношения с вече настанилите се в Подунавието славяни. Номадско-славянската симбиоза в епохата на преход от Античност към Средно­вековие в балканския ареал се оказала изключително продуктивна за промя­ната на демографско-етническата му структура и за бъдещото му историческо и държавно-политическо развитие.

Ролята на номадския фактор, вплел съдбата си в историята на Балканите през Средновековието, не може да се разглежда изолирано от някои основни характеристики на номадските общества въобще. Като правило те не би­ли етнически еднородни, макар всички те да излизали на историческата сцена с определено народностно име. Не всички членове на общността прак­тикували „чист номадизъм". По правило в „номадските масиви" имало гру­пи население със земеделски традиции, а и част от номадите скотовъдци се „деномадизирали" при по-трайно пребиваване на дадена територия. Ако групата била принудена да се раздвижи отново, тя повторно възприемала номадските навици и увличала със себе си групи население, които се нома-дизирали и променяли начина си на живот. Етническата пъстрота на но­мадските общности обаче се компенсирала с високата степен на политичес­ка и военна организация. Номадският бит, необходимостта от придвижване на големи групи хора и на многобройни стада на големи разстояния, посто­янните конфликти с населението, през чиято територия преминавали, по­раждали необходимостта от координация, а следователно и от политическа централизация и организация на властта. Номадите no-рано от земеделски­те общества достигали до идеята за политическата власт като върховен ко­ординатор и заповедник в обществото. По тази своя особеност те се отли­чавали значително от славянските племена, които дълго време продължа­вали да живеят в анархия и вражди. Затова номадските групи още със своята поява на балканска или въобще на европейска земя изпъквали с ролята си на държавнотворчески фактор.

Като правило номадските общности винаги са се стремели да завладеят или да установят някакви отношения с уседнало земеделско население. Това бил инстинктивен стремеж към повече сигурност чрез осигуряване на постоянен приток на хранителни продукти. Симбиозата номади - земедел­ци балансирала скотовъдното стопанство и придавала по-голяма стабил­ност на номадското общество. Характерът на отношенията между носите­лите на двата обществени типа зависел преди всичко от степента на изжи­вяване на „номадската агресивност” спрямо уседналото население. Колкото номадите били по-примитивни, толкова техните отношения със славяните земеделци наблягали на принудата и на безправието. И обратно - колкото повече затихвали номадските инстинкти, толкова повече съжителството със земеделското население имало шансове да се превърне в трайна политическа структура.

Въпреки безспорните си военни и политически качества номадските групи страдали от един съществен недостатък. Основното тяхно богатство били стадата или ценните предмети, съхранявани във вид на съкровища. Това ги правело твърде уязвими от политическата конюнктура и особено от военните поражения. При всеки военен неуспех богатството на номадската група било присвоявано от противника или разпилявано. Това поставяло под въпрос самото съществуване на номадската общност. Не е случайно, че много от тях изчезвали след претърпени тежки военни поражения. Вторият недостатък бил свързан с кризите, които номадските групи изживявали след по-продължителното си отсядане на определена територия. Това довеждало до намаляване на боеспособността на конницата и до военни неуспехи. В този критичен момент се решавала съдбата на групата. Ако нейните вождове продължавали да държат на старата традиция, тя нямала бъдеще и би­ла осъдена на изчезване. Ако те обаче проявявали далновидност, въвежда­ли реформи и привличали към управлението и представители на покорено­то земеделско население, групата можела да има историческо бъдеще и мо­жела да сложи началото на трайна държава.

Кратката и бурна поява на хуните на Балканите и в Централна Европа от края на IV до третата четвърт на V в, е пример за номадска деструктивност и за невъзможност чрез примитивен номадизъм да се изгради стабилна държава. През 408 г. хуните нахлули в Тракия, през 415 г. - в Илирик, а пет години по-късно се установили в Панония. Навсякъде те сеели смърт и раз­рушения. В Панония се образувал Хунски племенен съюз, в който влизали различни покорени народи, в това число и групи славяни. Според сведени­ята на късноримски автори тези славяни черпели пратениците на импери­ята с традиционно славянско питие, направено от мед, а при смъртта на хунския вожд Атила устроили погребални състезания и угощения (т. нар. страва). Основната слабост на иначе страховития във военно отношение хунски съюз били конфликтите с покорените групи население, на които господстващото хунско ядро гледало само като на доставчик на хранителни про­дукти и на войници за непрекъснатите военни походи. Затова и краят на хунската държава бил повече от безславен. След разгрома на пъстрата й войс­ка през 451 г. от войските на Западната Римска империя тя се разпаднала, срината от въстанията на подчинените й народи. Хунското ядро се върнало обратно в Черноморието, след което в 469 г. отново нахлуло в Тракия. След разгрома им от източноримските войски част от хуните били заселени в Малка Скития (Добруджа). Скоро след това те изчезнали окончателно от историческата сцена като народ.

През целия период на интензивни контакти между славяните, различни други варварски групи и Източната Римска империя, своя роля в съдбата на Балканския полуостров имали и българите (прабългарите). По начин на живот и по организация на обществото те не се отличавали принципно от другите „конни народи”. Тяхната историческа съдба обаче от момента на появата им в историческите извори в средата на IV в., та чак до средата на VII в. била различна от тази на другите номадски групи. Продължително време те живели в сармато-аланска среда, откъдето в езика им проникнали ирански езикови елементи. В състава на Хунския племенен съюз или на създадения през 60-те години на VI в. Аварски хаганат, често заедно със славяните или самостоятелно, групи прабългари участвали в нападенията над Балканския полуостров. Още в този период се създала значителна прабългарска „диаспора", по която прабългарите се отличавали от хуните и от аварите. Прави впечатление, че повечето от нападенията на прабългарите на полуострова до средата на VI в. били насочени към Горна Мизия, Малка Скития или Тракия. Това означава, че основният контингент от прабългарс­ки групи, участващи в тези нападения, живеели в Северното Черноморие или по теченията на реките Прут и Днестьр. Тъкмо тези прабългари най-рано и най-продължително били в контакти със славяните и участвали за­едно с тях в нападенията срещу Византия. Прокопий Кесарийски нарича прабългарите хуни и говори често за нападения на тези хуни над империята през втората четвърт на VI в.

След 550 г. византийските извори споменават за нападения на прабългари от племето кутригури в балканските територии на империята. Особено опасно било това от 558 г., ръководено от кутригурския вожд Заберган. Раз­делена на два отряда, войската му нахлула в посока към Константинопол и към Северна Гърция. Нападението било отбито и византийската диплома­ция приложила спрямо прабългарите любимия си подход на всяване на враж­да между отделните племена. Срещу кутригурите била привлечено другото прабългарско племе утигури. Войната между тях обезсилила прабългарите. Част от тях били отвлечени от аварите в Панония, а друга част попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

Мощното и трайно навлизане на прабългарския елемент в политическите отношения на епохата и в историята на Балканския полуостров започна­ло със създаването и разпадането на прабългарския съюз Стара Велика Бъл­гария през втората и третата четвърт на VII в. Макар че външно приличала на държавите от типа „хаганати", Стара Велика България имала далеч по-градивна и позитивна роля в историята на отношенията на „варварския свят” с Византия. В нейно лице ромейската дипломация виждала държава, гото­ва повече да се интегрира в римо-византийския свят, отколкото да го напа­да и руши. Вождът на тази държава хан Кубрат бил съюзник на Византия и бил удостоен с почетната титла „патриций”.

Началото на трайното ангажиране на прабългарите в балканската средновековна история било сложено със заселването на част от прабългарите по Северното Черноморие и Долен Дунав след разпадането на Стара Вели­ка България през третата четвърт на VII в.

Важно и продължително влияние върху историята на Балканския полуостров изиграла една друга номадска група: аварите. Когато към 558 г. се появили в Черноморието и около делтата на р. Дунав, те вече представля­вали добре организирана военна сила, която лесно покорила както антите, така и значителни групи прабългари. Първоначално управляващите в Из­точната Римска империя видели в лицето на аварския хаган подходящ съ­юзник срещу славяни, херули, лангобаради и други варварски племена. Въп­реки продължителните преговори, по време на които аварите унижавали все още могъщата империя, реален ромейско-аварски съюз не бил сключен. За кратко време аварите се заселили в Малка Скития, въпреки нежеланието на империята да ги допусне там. През 567-568 г. аварският масив, увличай­ки със себе си групи покорени прабългари, тръгнал нагоре по течението на р. Дунав и се настанил в Панония. Там възникнал т. нар. Аварски хаганат, който възпроизвеждал доста точно номадския двуструктурен държавен мо­дел. Най-голямата концентрация на аварските поселения се открива по ар­хеологически път в областта между реките Дунав и Тиса и в Горна Пано­ния. Тук били разположени номадското ядро на хаганата и резиденцията на хагана. Около него живеели покорените от аварите славянски племена, как­то и доста на брой прабългари, гепиди, хуни и др. Според приблизителни изчисления аварите съставлявали около 20 на сто от населението на хагана-га. Славяните били над 40 на сто, а останалите народи - около 35 на сто.

В Аварския хаганат липсвала интеграция между отделните народности. Славянските племена се подчинявали на хагана, но запазвали известна вътрешна автономия. Изворите обаче говорят за принизеното положение на славяните в границите на Аварския хаганат. Те плащали данъци, участвали във военните походи, заставени били да извършват принудителен труд в полза на господстващите номади. Въпреки това при преговорите за размяна или откупване на пленници славяните били пренебрегвани от аварите. Допълнителна причина за принизения статут на славяните била полити­ческата разпокъсаност на отделните племена, които не били в състояние да защитават колективно своите интереси. По-изгоден бил статутът на онези народи, които, преди да попаднат под аварска власт, били създали вече ня­каква своя политическа и военна организация. Така например гепидите се радвали на голяма свобода в границите на хаганата и не участвали в похо­дите, организирани от хагана. Прабългарските групи още от момента на установяването на аварите в Панония запазвали автономията си и дори през 568 г. по заповед на аварския хаган Баян, но самостоятелно, нападнали Дал­мация. Както става ясно от събитията през третата четвърт на VII в., някои прабългарски вождове продължавали да се радват на значителна свобода на действие в границите на хаганата.

Аварите не изпълнили очакванията на ромеите, че ще станат техни съюзници в борбата срещу другите варвари и ще заселят Панония в качество­то си на федерати. Само веднъж през 578-579 г. аварският хаган се съгласил да разори земите на дакийските славяни. Аварската конница била прехвър­лена от византийски кораби на южния бряг на р. Дунав, преминала през него на изток до Дунавската делта, след което отново се прехвърлила на северния бряг. Оттам тя се върнала към Панония през земите на славяните, сеейки смърт и разрушения. След този кратък епизод на аваро-ромейско сът­рудничество хаганатът се превърнал в смъртен враг на империята. Аварите координирали и насочвали нападенията на подвластните им славянски пле­мена в Панония, които по този начин станали още по-опасни. Хаганът пре­тендирал и за власт над славяните в Дакия, но нямал възможност да я уста­нови ефективно. Той обаче се противопоставял на ромейските опити да во­юват срещу тях с предлога, че византийските войски нахлували на негова територия.

Някои изследователи са на мнение, че настаняването на аварите в Панония и походът им в Дакия предизвикали първата по-масова прсселническа славянска вълна южно от река Дунав. Други обаче изтъкват, че попадането на големи славянски групи под аварска власт задържало процеса на славян­ската колонизация на Балканите. Това те обясняват с желанието на аварски­те хагани да съхранят славянското земеделско население като свои подани­ци, от които те набирали войници и събирали данъци.

Събитията от края на VI и началото на VII в., независимо от нюансите в интерпретацията им, показват, че Аварският хаганат и неговата политика спрямо империята изиграли голяма роля в историята на южното славянство. На първо място аварите практически разрушили Дунавския лимес и открили пътя за по-лесното славянско проникване и настаняване на балканска земя. На второ място, много от славянските племена заели новите си поселения юж­но от река Дунав, след като се откъснали от властта на аварите в периоди на кризи за Аварския хаганат. С други думи, възникването на аварската държава в Панония променило обстановката в Европейския югоизток и дало специфичен облик на славянската колонизация в земите на Източната Римска империя.

През 582 г., аварите превзели и разграбили град Сирмиум (дн. Сремска Митровица), а малко по-късно и град Сингидунум (Белград). По този начин бил направен пробив в романската отбранителна система. Това дало възможност на значителни славянски групи да нахлуят южно от Дунав и да проникнат дълбоко на юг в земите на Балканския полуостров. Приблизи­телно около времето на превземането на Сирмиум са регистрирани първи­те трайни славянски заселвания в земите на империята. В 584-586 г. славя­ни и авари организирали първите обсади на Солун. От изворите за тези събития личи, че в Тракия и около града на Св. Димитър вече съществували трайни славянски поселения. През 587 г. първите славяни достигнали до Пелопонес и вече никога не се върнали обратно на север. Повечето от сла­вянските дружини, които нападали земите на империята под аварска егида, получавали възможност да се откъснат от аварската власт и да се установят в новите земи. Тези славянски нахлувания били осъществявани от областта между Сирмиум и Сингидунум, следвали трасето на Диагоналния път и теченията на реките Вардар, Струма и Места. Те били улеснени от обстоятел­ството, че в периода 582-591 г. Източната Римска империя била вплетена в жестока война с Персия и нямала възможност да контролира ефикасно бал­канските си провинции. Въпреки това ромеите успели по някакъв начин да защитават дунавската си граница откъм Мизия и Малка Скития: в тези об­ласти са регистрирани далеч по-малко и по-незначителни славянски напа­дения и заселвания до края на VI в.

След приключването на войната с Персия император Маврикий (582-602 г.) започнал офанзива по дунавската граница, чиято основна задача била да обезсили Аварския хаганат и славянските племена в Дакия. За около две години (591-593) ромеите си върнали Сингидунум и възстановили Дунавския лимес между теченията на реките Дунав и Сава. Аварите се опитали да контраатакуват, като опустошили Далмация и на два пъти подлагали на обсада Сингидунум. През 599 г. една значителна аваро-славянска войска нахлула дълбоко на юг в полуострова и достигнала до околностите на Кон­стантинопол. Там обаче тя била покосена от чума и това бил един от малкото засвидетелствани случаи, когато върлуващата на Балканите чумна пандемия засегнала тежко не само поданиците, но и враговете на Източната Римска империя. Към 600 г. император Маврикий окончателно неутрализирал аваро-славянската контраофанзива и напълно възстановил укрепената линия по р. Дунав в районана Сирмиум и Сингидунум. За да подготви по-нататъшното си настъпление срещу аварите, той сключил с тях привиден мир, който почти веднага нарушил (601 г.). Ромейските войски нахлули по течението на р. Тиса и в самото териториално ядро на хаганата нанесли на аварите съкрушителен удар. Зада затвърди постигнатата победа, император Маврикий наредил на войските си да презимуват северно от р. Дунав и да продължат офанзивата срещу аварите през пролетта и лятото на 602 г. Изк­лючително суровите условия за живот, враждебното обкръжение и лошото снабдяване с храни предизвикали бунт във войската, която отказала да из­пълни тази заповед. Начело на бунта застанал стотникът (центурионът) Фока, който повел разбунтувалите се ромейски войници към Константинопол. Император Маврикий бил детрониран и убит. За дълго време империята изпаднала в поредната си криза, която този път се оказала фатална за съдба­та на Балканския полуостров. Възползвайки се от кризата, славяните започ­нали масово да се заселват на балканска земя.

И след появата на аварите през следващите десетилетия и векове откъм Северното Черноморие нахлували различни номадски групи, които по различен начин се вписвали в балканския политически и демографско-етнически пейзаж. Някои от тях (хуни, авари) действали деструктивно и деста­билизирали обширни области в северните части на полуострова. Други (прабългари, унгарци) се изявили с градивната си държавнотворческа дей­ност, която оставила трайни следи в историята на Балканите и на Централ­на Европа. Идването на тези групи ставало на приливи и отливи в зависи­мост от обстановката в областите на Централна Азия и по трасето на „Пътя на народите” между Южен Урал и Северното Черноморие. Настаняването на хазарите в Приазовието и Прикаспието през VII в. и образуването на славянобългарската държава по Долен Дунав през 680 г. създали временно спокойствие в този невралгичен регион. Тези две иначе враждуващи по­между си сили осигурили като цяло сравнително сигурно съществуване на северните части на Балканския полуостров за близо два века и половина. Спокойствието по бившия римски Дунавски лимес обаче се създало извън контекста на римо-византийския свят, който загубил контрола си върху тази обширна област. Станало ясно, че не само т. нар. pax romana или pax byzantina можели да бъдат източник на сигурност. Такива можели да бъдат и възник­ващите в този период „варварски държави”. Спокойствието било нарушено чак при преминаването на унгарците (маджарите) през Влашката низина към Панония в края на IX и началото на Х в.


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница