Наталия Христова Из мемоарите на постсоциализма: четири случая на цензура върху

Въпросът е: Защо такава именно реконстрекция/картина наблюдаваме почти през всичките години на т.нар. преход?

Бихме могли да отговорим с безспорния факт, че темата за свободата на словото и творческите изяви е актуална и днес, че сме класирани на почетното 109/113-то място според “Репортери без граница” и по тази причина й обръщаме особено внимание и търсим обяснения в процеси и явления от близкото социалистическо минало. Бихме могли също така да изразим и предположение, че все още, чрез различни способи, има някакви форми на цензура от страна на издателства или пък упражняване на индиректен административен натиск от определени лица и институции, въпреки, че при този свободен пазар – едва ли. По друг начин стои въпросът с автоцензурата...

Но заедно с коментара към предходните въпроси, отговорът като че ли води в друга посока - към (не)осъзнатия комплекс от живеенето и дейността ни през социализма, особено в станалия вече банален сравнителен контекст с Унгария, Чехословакия и Полша, към желанието да напишем свои нови биографии, които да звучат добре и в ранния, и в късния постсоциализъм. Във всички случаи наситихме изследователското поле с назованите вече критики, съпротиви, алтернативи... И така оставяме впечатлението, че сме били твърде граждански и творчески активни в тези нелеки години на социализма, а нямаме много убедителен отговор как той просъществува доста спокойно в продължение на десетилетия.

Оказа се, че без да искам в него съм огорчила доста хора. Един от тях е Васил Станилов. И той реагира с книгата си “10 % стършел”.⁴ Още на първата, предговорна страница, авторът с горчевина и известна доза гняв отбелязва: Бях предизвикан. (к.м.)На практика, според израза на летописеца на “Стършел” Наталия Христова, се получава едно “отсъствие”в историята на вестника. Нашето правосъдие не е идеално и помня, че един художник, който простреля крадец, беше осъден на затвор. Да те лишат от самоличност, също е някакъв вид кражба. Всичко, което направих и го предлагам под заглавието “10% стършел”, е акт на самозащита.⁵ След още няколко страници В. Станилов се аргументира с откъс от сборника, посветен на 60-тата годишнина на “Стършел” от 2006 г. (в него нямам никакво участие)⁶, в който се казва: “За първи път в историята си излиза два пъти “Стършел” през февруари 1978 г....” . Няма да продължавам, нито ще коментирам в момента този цитат. Първо, защото в него е допусната фактологична грешка, и второ – защото хронологично, като един от мемоарните епизоди, на които ще се спра, той е за финала. Ще цитирам обаче още от критиката на Васил Станилов: Летописецът Наталия Христова не е смогнала да се върне до брой 1062 за който главният редактор на в. “Стършел” Христо Пелитев пред “168 часа” на 14 февруари 1994 г. ще каже: “Стършел” изгоря в пещите заради фейлетона на Васил Станилов против хайдушките набези на “Балкантурист” към “Рилския манастир.” И веднага след това помества въпросния фейлетон от 17 юни 1966 г.- Рилският манастир – огнище на международния туризъм. Фейлетон, в който иронията е отправена към лансирани идеи от висшите администратори тогава за развитието на туризма и авторът ги поставя в затворения Рилски манастир, където ситуацията се доближава до абсурда.

После Станилов продължава споменния си разказ за случая: Председателят на Комитета за културата и изкуствата Павел Матев се обажда, че не трябва да публикуват фейлетона. Но той бе отпечатан, а вестникът пътуваше към железопътната и автобусните гари. Наложи се да бъдат настигнати потеглилите коли, вестникът да бъде върнат и унищожен. Историкът Петър Петров помни, че един екземпляр стигнал до Рилския манастир и бил окачен на дъската за съобщения, а историкът Бойко Киряков е преписвал и разпространявал текста. Главният редактор на вестник “Народна младеж” Христо Марков казал, че “заради този фейлетон на излизане от печатницата един милиционер ми бъркаше в гащите, да провери дали не изнасям “Стършел”.

На мястото на сваления фейлетон беше отпечатан друг със заглавие “Дафинка и Пульо”. ⁷

Цензурираният брой Разпространеният брой

Ето някои кратки биографични данни за Васил Станилов: той е редактор в предавания за чужбина на радио “София” (Гърция), в. “Стършел” (1961-1967 г.), радио София (1967-1969), в. “Знаме на мира” (1982-1984). От 1973 до 1986 е драматург на Музикалния театър и директор на Драматичен театър Шумен. Носител е на орден “Кирил и Методий” първа степен. След 1989 г. е главен редактор на в. “Анти” и депутат в 38-то Народно събрание.⁸

Според данни на Комисията по досиетата от 1968 до 1969 е бил нещатен сътрудник на Главно управление на ДС.⁹

Безспорно респектираща и интересна творческа биография.

Но трябва да отбележа, че споменът в “168 часа” не би могъл да ми е известен, тъй като ръкописът е предаден за печат през същата 1994 година. Освен това името на Васил Станилов почти не се среща в документите, освен в изброяване на присъстващите на различни заседания на вестника. И за въпросния фейлетон той лично не е санкциониран. А е иззет вестникът и сменен текстът в него. Груба репресия, груба цензура, властническо безумие, разбира се.

Отнасям се с внимание към творчеството на Васил Станилов и с почит към паметта му. Но ако продължа да разсъждавам по въпроса бих могла да мина отвъд разбиращия аналитичен дискурс и да навляза отново в полето на психоанализата.

Към темата “цензура” са възможни различни подходи: фактолигичен, критичен, мъченически, героически. Също така – философски – не в смисъл на Било каквото било, а чрез най-сериозен теоретико-ценностен анализ. Подобен на направения в статията на Тодор Христов “Тирания, идеология и конституиране на социалистическите субекти”, поместена в Социологически проблеми през 2011 година.¹⁰ В нея авторът анализира заседания на Първичната партийна организациа (ППО) на в. “Стършел” и по-специално проблематизира казус от 1984 г., когато от редакционната позиция и от вестника е освободен завеждащият отдел ‘Културен’ Христо Михов-Черемухин и неговото място е заето от Мирон Иванов. Конфликтът между Черемухин, главния редактор и партийния секретар на “Стършел” продължава от 1971 до 1984 г., когато Черемухин е преместен в Управителния съвет на Съюза на журналистите. Няма да коментирам или полемизирам със статията на Тодор Христов. Тя действително е задълбочено социологическо и философско изследване на казуса. Единствено мога да отбележа, че част от механизмите на властовите действия през различните години на социализма е разрешаването на личните конфликти чрез включване на идеологически аргументи. Какъвто, по спомени на работещи тогава в “Стършел”, е и този случай.

На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 15 декември 1955 г. е включена точка от дневния ред, по която се взема решение за начина на отбелязване на 10 годишнината на в. “Стършел” през феврури следващата година. Предвидено е да бъдат поканени гости от хумористичните вестници и списания от Съветския съюз и всички останали социалистически държави; да се проведе в зала “България” тържествен стършелов концерт; вестник “Работническо дело” да публикува статия за случая, в която да се направи и оценка на дейността на “Стършел” и да се отпусне към бюджета на вестника сума от 33 000 лв. за честването на 10-годишнината. ¹²

Дотук всичко изглежда добронамерено. Политбюро прави необходимото за отбелязване на юбилея на хумористичното издание на ЦК на БКП.

И стършелите би трябвало да са доволни и да работят по предварително зададения сценарий. Те обаче решават, че могат да имат и свой принос към юбилея и че сега е моментът да възстановят Сатиричния театър Стършел (СТС), спрян от цензурата през 1953-а.¹³ С реализацията на идеята се заемат Валери Петров, Петър Незнакомов, Борис Априлов – Ахасфер и Васил Цонев – Дон Базилио, които написват сценарий за юбилейна пиеса. В подготовката на честването се включват и главният редактор Димитър Чавдаров – Челкаш, и заместник главният редактор художникът Никола Мирчев, и Николай Тодоров-Вородот, за когото, както отбелязват всичките му тогавашни колеги и в разказа си самият Незнакомов, няма нищо невъзможно. Смисълът на последното е, че той умело спекулира с връзки и хитринки и успява винаги да достави дефицитни стоки и не само.

Юбилейният спектакъл “Фантастична разходка” е режисиран от Гриша Островски, музиката по текстове на Валери Петров пише Петър Ступел. Играят актьорите Георги Раданов, Георги Попов, Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Мария Кирова, Енчо Багаров, Георги Парцалев, Саркис Мухибян... Впечатляващият екип представя мюзикъл с на пръв поглед простичък сюжет: двама млади влюбени (Георги Раданов и Мария Кирова) имат среща в парка, но поради дъждовното време няма къде да се приютят и решават да посетят близкия Музей на миналото. Там ги посреща старикът управител на музея(Лео Конфорти) и ги развежда из различните зали, където са възстановени в сценки с оживяващи експонати всички слабости и пороци на “миналото”, а всъщност на отрязъка 1949-1956 година, известен по-късно като периода на култа към личността на Вълко Червенков. ¹⁴

Априлският пленум на ЦК на БКП е планиран, при това тайно, но още не се е провел, т.е. не е даден картбланш за подобна критика. Факт, който ще предопредели и съдбата на спектакъла и участниците в него.

За представлението са поканени и присъстват освен висши представители на властта, какъвто е министър-председателят и доскорошен лидер на БКП Вълко Червенков и видни карикатуристи като Жан Ефел от френския “Юманите” и Виталий Горяев от московския “Крокодил”.

Юбилейното тържество се провежда в Театъра на младежта.

Мемоарният разказ по-нататък възпроизвежда конкретната случка около представленията на “Фантастична история” и личните преживявания на част от участниците в нея, но тя определено е емблематична и ще се повтаря реално и в спомените през и за всичките следващи години на социализма. С някой вариации, разбира се. Колебливата либерализация на пролитическия и културен живот, започнала на приливи и отливи в края на 1950 години, ще определя характера на властовите действия и интелигентските реакции при всяка санкционирана театрална постановка.

Накратко историята е следната: Появата на Вълко Червенков с многобройна охрана и настаняването му в официалната ложа на балкона предизвиква всеобщо смущение. Театрални и литературни критици са затруднени да следят реакциите на “вожда”, а това ги напряга, защото в повечето случаи те са определящи и за съдбата на спектакъла, и за отзивите, които ще публикуват. Притеснени са и младите арктьори, които за пръв път ще играят пред толкова високопоставено лице. Объркана е и публиката, в такава ситуация трудно може да се очаква да е спонтанна в реакциите си.

Постепенно обаче първоначалното напрежение намалява и смях и аплодисменти се чуват до края на представлението. Единствен строг и безмълвен е министър-председателят. Той си тръгва веднага без да даде какъвто и да е знак на одобрение или неодобрение на видяното. Не се появява и на банкета, който е неотменна част от юбилейните тържества. А там, след почерпка и радостни вълнения, стършелите се развихрят и разказват редакционни случки и вицове, за които Петър Незнакомов казва, че са с оценка между 6 месеца условно и пет години строг тъмничен.¹⁵

През следващите дни чуждестранните гости са изпратени, в пресата са се появили кратки съобщения за юбилейното представление, на което е присъствал др. Вълко Червенков. Нищо повече. А спектакълът продължава да се играе в различни театрални салони в дни, когато постоянната трупа няма представление в присъствието на многобройна публика, която, както пише Незнакомов, се бие за билети. И така – четири пъти.

Преди петото представление най-после идва реакция “от горе”. През м. март, когато ХХ конгрес на КПСС вече е завършил и Н. С. Хрушчов е прочел т.нар. секретен доклад, в който са отправени сериозни критики към “култа към личността на Сталин”. За последния документ няма публична информация, но и за слуховете няма секретност и граници. Несъмнено обаче ЦК на БКП е добре информиран – официално или неофициално, но реакцията към повиканите в идеологическия отдел на ЦК на БКП главен редактор Челкаш, заместник-главните Валери Петров и Никола Мирчев и членът на редколегията Петър Незнаков е повече от стереотипна и изцяло в духа на отминаващото, но все още неотминало сталинистко време. Претърсване за оръжие, безмълвна и мрачна секретарка, притеснителен ироничен поздрав от председателя на КНИК Рубен Аврамов. И ритуално въвеждане в кабинет, където ги посрещат строгите погледи на Рубен Аврамов, на члена на Политбюро на ЦК на БКП Енчо Стайков и чиновник от отделела и най-вече на най-висшия началник Георги Чанков, член на Политбюро и заместник министър-председател.

Наказателната акция започва. Ще цитирам откъса, разказан от Петър Незнакомов, защото в него има всичко – и образ, и номенклатурни маниери, и емоции, които представят на читателя максимално автентично духа на ранната 1956-а: Чанков започна направо, като подчертаваше всяка своя дума с тежък удар с юмрук по бюрото. Стилът на Червеков за диалог бързо се бе усвоил и от приближените му.

На срещата няма стенограф. За този вид цензура в повечето случаи информация дават мемоарните разкази. Те не винаги, разбира се, са абсолютно достоверни, но повтаряемостта им в различните споменни свидетелства са сериозно доказателство за тяхната принципна истинност.

В конкретния случай нямаме основание за съмнения от какъвто и да е характер, тъй като твърде автентични са и последвалите действия на управниците, обясними с оглед и на властовите прийоми, и на променящата се политическа ситуация в Москва, която става все по-осезаема и у нас.

След колебание дали да отидат в ателието на Никола Мирчев и там да дочакат сутринта, все пак четиримата стършели се прибират по домовете си.

На другия ден в редакцията атмосферата се разведрява. Главният редактор Челкаш влиза усмихнат и разказва, че рано сутринта му се обадил Енчо Стайков с успокоителни думи – театърът се спира, но във вестника да не се притесняват. Другарят Чанков бил малко превил пръчката. Все пак той не пропуснал да каже да си опичат занапред акъла и да не вършат глупости на своя глава. Има си ред в отношенията с ЦК и той не бива да се нарушава...¹⁷

Т.е. какви са тези своеволия извън зададения сценарий. Заслужихте си преживяването.

Толкова. Защо от ЦК не са реагирали предварително, след като несъмнено са знаели за това “своеволие” е въпрос с несложен отговор. Доста объркващите сигнали, които идват от Москва, а и надеждата, че стършелите ще пишат смешки, вероятно и политически, но не толкова притеснителни, са едни от вероятните причини.

Може ли в онзи момент да се противодейства на такава цензура? Сигурно, но на каква цена е трудно да се каже. Все пак, както не пропуска отново да припомни Незнакомов, единствен Валери се бе осмелил да прекъсне Чанков и да направи опит да разбере с какво точно от нашия сценарий и спектакъл сме разгневили “вожда”. Или може би с това, че сме проявили дързост да се отнесем критично към периода, в който той бе вся и всьо в България? ¹⁸

Вярно допускане, но направено след 1989 година.
Епохално събитие: първият български космонавт (1979)

Подготовката за пропагандното отразяване на полета на българския космонавт е добре обмислена. Предварително до медиите е подадена поверително информация за двамата летци, подготвяни за полета, написани са и са отпечатани две биографични книги – за всеки от космонавтите (до последния момент не е било сигурно кой от двамата ще полети), подготвени са интервюта, репортажи, а списание “Български воин” – специален брой (в две мутации – едната – с космонавт Георги Иванов, втората – с Александър Александров).

“Стършел” също не остава назад – макетирана е специална първа страница с рисунки, посветени на полета, с есе за българо-съветската космическа дружба, дори с въпрос към подготвящите се за полета двама съветски и двама български космонавти – “Какво ще пожелаете на участниците в Габровския фестивал на хумора и сатирата?” (фестивалът се открива месец по-късно, през май, но популярността на Габрово в СССР е огромна).

Космонавтът Рукавишников пожелава “Всички на Земята да се спукат от смях”.

Полетът е неуспешен – авария възпрепятства скачването, а при спускането космонавтите оцеляват по чудо. Но по това време такава информация изобщо не достига до широката публика и на Земята след всеобщото разочарование наистина започват смехотворни гафове.

“Български воин” побързва да разпространи космическия си брой, според който “скачването беше осъществено с безупречната сигурност на съветската техника”, а Георги Иванов дори черпи колегите от орбиталната станция с луканка. Тиражът действително е изкупен за броени минути и се превръща в библиографска рядкост, защото остатъците моментално са иззети и унищожени.

В “Стършел” също не е весело.

Според графика вестникът се приключва редакционно в сряда, а се печата в четвъртък сутринта. Рано в четвъртък уредникът на вестника, Александър Панов, съобразително звъни на главния редактор Христо Пелитев, за да попита какво да прави с тоя брой, който пожелава на Земята да падне голям смях. Докато Христо Пелитев пристигне в печатницата, за да разпореди лично спирането на машините (уредникът няма тия права), четиристотинхилядният тираж е извъртян – машината не може да чака, трябва да се качва следващият вестник. Единственото, което успява да направи уредникът, е да спре товаренето на тиража в камионите на “Разпространение на печата”.

Страницата се премакетира, неприятното пожелание, рисунките, които биха могли да бъдат тълкувани погрешно като иронизиращи неуспеха изчезват, интервютата и есето – също, и на тяхно място се появяват карикатури от папката “чакащи”.

Разпространението закъснява, но поне стършелите не стават за смях.

Така изглеждат двете първи страници:¹⁹

Първоначален вариант ²⁰ С поправките ²¹

За какво става дума?

Преди международна среща в рамките на българската инициатива “Балканите – безядрена зона”, редакционният художник Цветан Цеков-Карандаш предлага рисунка – Тодор Живков сред маслинени клонки, миротворец на Балканите. Редколегията след кратко обсъждане решава да я приеме. Но тази т.нар. карикатура (според тогавашната терминология – “дружески шарж”) не е предварително съгласувана в отдел “Печат” на ЦК, както винаги е ставало. Какъвто е случаят с “дружеския шарж” на Теньо Пиндарев - Тодор Живков седнал зад бюро, направено от томовете на съчиненията му, с развята от априлския вятър вратовръзка за един от поредните партийни конгреси. ²²

В случая негласната конкуренция между карикатуристите изиграва лоша шега на редакцията – отново се налага вече отпечатания вестник да се печата наново.

Малко технология за запознати и незапознати с нея.

Първите отпечатани екземпляри от броя се носят в отдел “Печат” на ЦК на БКП веднага след излизането им от гърлото на машината. Ако дежурният прецени (както в случая), че е допусната идеологическа грешка, главният редактор е на едно позвъняване чрез “петолъчката”.

Междувременно четиристотин хилядният тираж на “Стършел” е вече натоварен в камионите, които заминават, но не към разпределителната станция на “Разпространение на печата”, а към складовете за вторични суровини.

В редакцията по спешност пристигат главният редактор, заместниците, техническият персонал.

Решава се с какво да бъде заменена злополучната рисунка, уредникът търчи в цинкографията, където за около час се прави ново клише. Пресова се нова матрица, отливат се нови шест плочи за ротомашината, изчаква се да приключи печатът на следобедните и спортните вестници, за да се освободи машината и най-после, в ранния следобед (вместо в осем сутринта) се зарежда броят на “Стършел”.

Всичко това, разбира се, придружено с нерви, крясъци, взаимни обвинения. И немалък разход – бракувани са и пратени за претопяване 400 000 броя (по време, в което призивите за икономия на хартия достигат комични върхове – разпоредено е на всички учреждения и редакции при машинопис да използват и двете страни на листа).

В края на краищата всичко завършва благополучно – дружеският шарж на миротвореца на Балканите е заменен с изрязани от албум на Стоян Венев две рисунки – на едната заек носи уловено от него ловджийско куче, на другата – шоп бута заинатило се магаре...²³

Първоначален вариант ²⁴ С поправките ²⁵

Пълна глупост. Като повечето цензурирани неща през всичките десетилетия на социализма.

Четирите мемоарни разказа са написани/споделени по различен начин и с различни цели в годините на постсоциализма.

В първия ясно личат обида и гняв, както и жизненоважна за Васил Станилов потребност да заяви и евентуално утвърди себе си като един от безспорните критици на социализма.

В него обаче има ирония и автоирония, а желанието да се легитимират в. “Стършел” и автор като представители на критичната група писатели и художници във време на все още осезателно действаща цензура и на институционално, и на лидерско ниво, е по-приглушено. Основната цел на спомена е ясно заявена от Петър Незнакомов в самия му финал: