Назад във времето: На училище през 19-и век

Какво преподават на децата и младежите в килийното и класното школо. Снимка: LiliGraphie / Shutterstock

НАУКА
12 дек. 2019, 16:07 ч.

Член-кор. проф. дин Румяна Радкова, Институт за исторически изследвания на БАН*

Манастирска килия. Юноши седят на постелки на земята. Духовник ги учи на азбуката, после да сричат, много рядко - и да смятат. Всички учат по църковните книги – Апостол, Псалтир и Часослов. За висша наука се смята, ако се изучат и трите.

Ако манастирът е по-голям, като Рилския, Зографския или Хилендарския, обучението в училището му е по-широко. Учениците получават известна богословска подготовка, навлизат в старогръцкия и новогръцкия език, преписват богослужебни книги, учат църковно пение или иконопис.

В България обаче историята на образованието е по-различна.

С падането на държавата под османско владичество в края на 14. век

българската просвета слиза на много ниско ниво.

Унищожени са материалната база и аристокрацията, която, от една страна, се нуждае от образование, а от друга - подпомага развитието му, като заплаща за него. Изтребена и разпръсната е и българската интелигенция, която е довела просветата във Втората българска държава до изключителна висота.

Като центрове на образованието от 15. до 19. век остават единствено българските манастири и храмове в села и градове. В килийните училища в тях нисшето духовенство е българско и това помага да се запазят българският език, българското културно наследство и православно съзнание. Целта на образованието се ограничава в елементарно ограмотяване на ограничен кръг от хора, главно за нуждите на църквата. Достатъчно е те да могат да четат и пишат и да преписват богослужебни книги.

През 18. век наред с манастирите и храмовете, и частни лица - предимно терзии, абаджии, зографи, започват да създават такъв тип училища в домовете си. Те „преподават” в работилниците си. Учениците си носят дърва, за да отопляват помещението през зимата, почистват собата, а учат седнали на пода върху постелките, донесени от дома. Занаятчията, когото трудно можем да наречем учител, седи на миндерче и докато работи, учи децата на аз, буки, веди. На обяд обучението прекъсва, децата хапват каквото са си донесли, почиват малко и заниманията се възобновяват. Освен училищни мебели липсват и учебници. Децата сричат по църковните книги, като наизустяват всичко.

През втората половина на 18. век със стопанските промени в българските земи започва да се създава тънък слой от търговци и занаятчии, които контактуват с Европа и пазарите в Азия и имат нужда от рационални знания. Те трябва да знаят смятане, за да правят успешни сделки и да водят счетоводството си, да познават география, за да се ориентират в пътуванията си, да могат да съставят делови писма, да ползват чужди езици. Тези нужди налагат обогатяване на учебното съдържание и са една от причините за създаването на тъй наречените „общински” килийни училища. За тях се грижат вече не манастири и храмове, а църковно-училищни настоятелства, избрани от всички жители на определено селище. За тях се търсят и наемат от настоятелствата по-подготвени даскали, най-често светски лица.

Така за пръв път българското училище прави стъпка за откъсване от църквата.

Картината на килийните училища е много пъстра. В едно по-голямо селище може да има няколко частни, църковно и метохско училище, но общинското училище, наречено „централно”, е едно.

Децата на заможните български търговци и занаятчии, които имат по-големи материални възможности, учат в гръцки училища във влашките княжества, в Янина, на остров Хиос и др. или в елино-български училища, които започват да се създават в българските земи в началото на 19. век. Първото подобно училище открива Емануил Васкидович в Свищов, второто - Райно Попович в Котел. Те са организирани по образец на гръцките светски училища. В тях учениците изучават древните гръцки автори, превеждат от старогръцки класиците Омир, Есхил, басните на Езоп и др. Райно Попович преподава правила на държанието, „етикет” - както бихме го нарекли сега. Обучението се води чрез беседа и устни лекции от учителя, а децата си водят бележки. Практическата работа на учениците се свежда до превод от гръцки на български или до съставянето на българо-гръцки или гръцко-славянски речници.

Тези училища не могат да предложат широко образование за българите – първо, защото са ограничени по брой, второ, защото в тях постъпват предимно по-заможни деца, и трето, защото основният език на преподаване е гръцкият.

Нуждата от масово ограмотяване и образоване на българчетата на роден език, тоест от създаването на национално народно училище, се чувства все по-силно. Пръв Петър Берон в своя „Буквар с различни поучения”, тъй наречения „Рибен буквар”, отпечатан през 1824 г., развива идеята за създаването на училища, в които да се използва взаимоучителният метод, който по това време е много популярен във Франция, Русия, Гърция и др. Този начин на обучение е известен от столетия и за кратко време дава бързи резултати. Един учител с няколко помощници, избрани измежду по-напредналите ученици, ограмотява голям брой деца.

Всички ученици учат в една голяма учебна зала или салон, в който са наредени дълги, тесни маси. Децата седят зад тях на пейки. Това са не само учебните чинове, но и в известен смисъл класовете.

На първия чин, който е покрит с пясък, начинаещите първокласници се учат да пишат буквите. На останалите чинове, където децата са подредени според степента на знанията си, пишат с калем върху плочи. Всеки ден учителят избира свои помощници - тъй наречените показватели, които отговарят за отделните чинове. Най-често се започва с обучение по писане. Показвателите по писане диктуват съответния материал от взаимноучителни таблици, окачени на стените, и наблюдават кой как го усвоява. Писането продължава над час, след което се включват показвателите по четене и децата четат по таблиците. Сутрешните занимания завършват с раздаването на награди или табелки „първи” и наказания за „последните”, които получават по два удара с пръчка през ръцете от учителя. След кратка почивка по обяд редът на обучение продължава по същия начин. Това е първата степен на взаимното училище.

Във втората степен малък брой ограмотени вече деца се обучават индивидуално от учителя на българска граматика, краснопис, църковнославянски език, катехизис, землеописание, гръцки език и др. Предметите зависят от личната подготовка и възможности на учителя. Първите учители придобиват знанията си от посещаването на училища в други балкански страни или от самоподготовка. Докъм 60-те години на 19. век учителите трудно получават системно образование. Дори когато вече са станали преподаватели, те напускат, за да се запишат в по-напреднали училища и да се доучат.

Обучението във взаимните училища се води изцяло на български език, което е голям успех в борбата за ограничаване на гръцката културна експанзия.

Този тип училища по същността си са начални. Първото е открито през 1835 г. в Габрово по идея и с материалната подкрепа на габровските търговци Васил Априлов, Николай Палаузов, братя Мустакови и др. Неофит Рилски, който го организира, създава към взаимното училище и