Назначение в Ерусалим



страница1/10
Дата29.01.2018
Размер2.23 Mb.
#52164
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Назначение в Ерусалим


Дерек Принс
Историята на една учителка, която дръзва да бъде водена от

Святия Дух… и на града, където Бог е скрил ключа на бъдещето.


На корицата: Това е незабравим истински разказ за една жена от двадесети век, която дръзва да вземе Библията за чиста монета и така да открие това, което много хора търсят, но малцина намират. Радост. Мир. Съвършена сигурност - без значение колко отчайващи са обстоятелствата в живота й. Лидия Принс живее двадесет години в Ерусалим, където се грижи за много изоставени еврейски и арабски деца и става свидетел на раждането на съвременен Израел. В края на Втората световна война тя се омъжва за Дерек Принс и те имат девет осиновени дъщери с еврейски, арабски, английски и африкански произход. Дерек Принс, известен с популярните си поучителни книги, издава първия си личен роман „Назначение в Ерусалим”.
„Назначение в Ерусалим” от Лидия Принс, разказано от нейния съпруг Дерек Принс
На Ерусалим, градът на великия Цар, с любов
СЪДЪРЖАНИЕ:

Предговор

Тиква

Сорен


Срещата

Погребението

Проповедта на д-р Карлсон

Пътуването

Ерусалим

Моето място

Първата задача

Механа Йехуда

Предаването

Обсадата


Стража на стените

Драма в три действия

Бележки
ПРЕДГОВОР

Това е разказ за три години от живота на една твърде забележителна жена, която се случи да бъде и моя съпруга. Това са годините, които я извеждат от живот на физически комфорт и професионална реализация и я въвеждат в живот на опасност, бедност и отчуждение от всичко и всеки, който й е скъп. Като учител, на върха на професионалната си кариера, тя напуска родната си Дания - тази чиста и законова страна, за да тръгне сама и без пари към едно примитивно и неспокойно място. Това място е Ерусалим; времето - началните боеве на продължителната война между евреи и араби, която не е стихнала и до днес. Там Лидия понася суровия живот на глад и жажда, опасностите от уличните боеве и обсадите. И там тя открива това, което всички ние търсим и което толкова малко хора намират: радост, мир, пълна сигурност, независимо от външните условия на живота ни. Като се впуска в областта на духовното търсене, едно поколение по-рано, Лидия става пионер в харизматичното движение, което впоследствие е признато от мнозина като най-положителният и надежден фактор в съвременния свят. В лицето на увеличаващия се натиск и напрежения, които се изправят пред всички нас, нейният разказ посочва пътя към отговори, които устояват на проверката на двадесети век.

Зная, че е било така и с мен. Ние с Лидия се срещнахме и оженихме в Ерусалим към края на Втората световна война. След като бях завършил колежа в Итън и Кеймбриджкия Университет във Великобритания, по това време правех дисертация в Кралския Колеж, Кеймбридж, в продължение на шест години. Но за мен започна една съвсем нова фаза от обучението ми в деня, когато се изкачих по външните стълби на една сива каменна къща и се срещнах със синеока датчанка, която едно цяло домочадие от еврейски и арабски деца наричаха „Мама”. В тази къща срещнах Святия Дух не като част от теологичната абстракция, наречена „Троицата”, а като настояща, ежедневна реалност. Гледах как Лидия поставя чинии на масата, когато нямаше храна, която да сложи в тях, знаейки, че докато седнем да се храним, Бог вече ще е осигурил яденето. Гледах как смъмра треската и болестта в децата и те си отиват. Най-вече гледах как всеки ден Духът се грижеше за нея, водеше я, подкрепяше я през целия ден чрез страниците на Библията. Аз бях изучавал Писанията на оригиналните им езици, анализирах историческите компоненти, разсъждавах върху екзегетиката. Лидия ги оставяше да говорят на сърцето.

„Прочетох Евангелието на Йоан”, каза веднъж тя, „като любовно писмо”.

През тридесетте години брак научих от Лидия, че молитвата, която извира от такъв вид близост с Библията не е нещо субективно, а сила - най-мощната сила в света, която съществува. Преди известно време дъщеря ни Йоана отбелязала пред сина си Йонатан, че Лидия се моли за нещо. „Е, ако баба се моли за това”, отвърнал Йонатан, „смятам, че това е достатъчно”. За мен най-чудното във всичко това е, че за първите тридесет и пет години от живота й Лидия, според нея и всички други, е последният човек на земята, на когото такова нещо е могло да се случи. Интелектуалка, малко сноб, състоятелна млада дама, която намирала наслада в нови дрехи и танци и всички удоволствия на цивилизования свят, в който е била родена, чела Библията само като задължително четиво по някакъв предмет в учителския колеж.

Пътят, по който тази агностичка на двадесетия век открива колко е реален Бог, е толкова пълен с пътеводни знаци за всички нас, пълен с практическа помощ за всеки човек, отдаден на такова търсене днес, че от самото начало накарах Лидия да напише преживяванията си. Но Лидия винаги беше твърде заета в живота, за да напише нещо за това. Постепенно разбрах, че ако тази история трябва да се разкаже, то аз бях човекът, който да го стори. До този момент бях запознат отблизо с всички места и почти всички хора, които са присъствали на тези събития; така можех да възстановя и сцените, и личностите, от лично познанство. Това е историята на Лидия. Опитвал съм се, доколкото е възможно за човек, да вляза в нейния ум и емоции, да опиша събитията с нейните думи, както тя ги е преживявала по онова време - да не се опитвам да придавам блясък на нейните борби и слабости, но да позволя на истинската жена да говори за себе си.

Има обаче още един герой в тази книга - в известен смисъл истинският герой - градът Ерусалим. В тези глави Лидия рисува Ерусалим, както го е познавала в десетилетията, след четиристотин години турско владение, едно много различно място от града, който сега е познат на туристите. След това в епилога, в края на книгата, аз съм говорителят и се опитвам да повдигна завесата на бъдещето и да нахвърля една картина на това, което предстои на Ерусалим и на всички нас. Ключът на световната история лежи в този единствен град.

Нещата, за които пиша могат да се случат през 70-те години или 80-те, или 90-те. Писанията не казват кога; те само ни уверяват, че всичко ще стане точно, както е предсказано в пророчествата. Нашата молитва е чрез тази книга Лидия и аз да можем да споделим с вас неотложността, която чувстваме за предстоящите дни в този град; любовта, която той вдъхновява във всеки, който вземе на сериозно молбата на Бога - „да се молим за мира на Ерусалим”.

Дерек Принс
Бележки на автора: В хода на разказа на Лидия се споменават различни валути - датска крона, британска лира, палестинска лира, щатски долар. На повечето места, за удобство на читателя, сумите в различните парични единици са изразени в техния приблизителен еквивалент в щатски долари по онова време. За да се избегне възможно оскърбление или смущение, имената на някои от хората в разказа са променени.
Глава първа: ТИКВА

Последният лъч на залязващото слънце бе избледнял на небосклона над мен, като оставяше улиците на Ерусалим тъмни и пусти. Тишината се нарушаваше само от тракането на обувките ми по камъните. Влажният ветровит въздух сурово биеше бузите ми. Инстинктивно притиснах по-близо до себе си вързопчето, което носех. Накрая, с въздишка на облекчение, свърнах по каменното стълбище, което водеше до сутеренна врата. Притискайки вързопа с лявата си ръка, бръкнах с дясната в джоба на палтото си и извадих тежък железен ключ. Ключът се завъртя в ключалката с рязък звук, който проеча в празния двор. Влизайки бързо навътре, пъхнах ключа отново от другата страна и същият рязък звук ми каза, че вратата е отново здраво заключена.

Проправих си път през стаята до леглото на отсрещната стена и оставих вързопа на него. До леглото имаше дървен скрин. Като опипах с ръка върху него, улових кибритена кутия и запалих една клечка. Малкият пламък откри една газова лампа, която стоеше върху скрина. Драснах втора клечка и запалих лампата. Тя освети неприветлива стая с каменна настилка. Стените също бяха от камъни и освен един календар с картини, който висеше над леглото, те бяха еднакво голи. Освен леглото и скрина, имаше само три други неща - маса и стол до едната стена и плетен пътнически сандък под прозореца. Прозорецът бе обкован с тежки железни решетки - мълчаливо свидетелство за страха, който караше всеки гражданин да превръща дома си в крепост.

Отново се обърнах към вързопа на леглото. Вътре в груб черен шал лежеше едно бебе, момиченце. Малкото й телце бе отчасти завито с памучна долна риза на петна. Кожата на лицето й, като фин жълт пергамент, бе опъната силно над скулите й и гореше като огън при докосване. Черната коса, мокра от изпотяване, бе притисната до слепоочията. От дълбоките очни ябълки за миг ме погледнаха две черни очи - и пак се затвориха.

Разгънах друга прегъвка на шала и извадих бебешко шишенце, в което имаше малко хладко, поизстинало мляко докато правех това, една измачкана хартийка изпадна и полетя към пода. Внимателно сложих шишето в устата на бебето и зачаках отклик. В началото физическото усилие да пие сякаш бе твърде голямо, но след малко тя бавно започна да суче от бибероната . Аз вдигнах смачканата хартийка от земята и я изгладих. На нея бяха записани внимателно три реда с главни букви: ТИКВА КОЕН - РОДЕНА В ЕРУСАЛИМ - 4-ТИ ДЕКЕМВРИ 1927 г.

Автоматично погледнах към календара над леглото. Беше петък, 28-ми декември, 1928 г. Не можех да повярвам - бебето беше вече на повече от година! Ако останеше да преценявам по размера и теглото й, щях да й дам по-малко от половината на възрастта й.

Докато бебето продължаваше да суче, аз се огледах в стаята. Трябваше ми място, където да я предпазя от влажния въздух и от хладината на камъните. Какво можех да използвам? Очите ми се спряха на пътническия сандък под прозореца. Това ще свърши работа! Но ми трябваше нещо, за да го постеля. Набързо отворих чекмеджетата на скрина и извадих всичкото бельо и други меки дрехи, които можех да намеря. С тях покрих дъното и стените на куфара, като го направих колкото бе възможно по-мек и уютен. Оставих капака отворен и опрян на решетките на прозореца. Сега бебето беше спряло да суче и сякаш бе заспало. Внимателно я извадих от памучната риза. След това свалих синия вълнен пуловер, с който бях облечена и го увих около тялото й два или три пъти. Като я поставях в куфара, тя примрънка за момент, но скоро отново млъкна. Дишаше бързо и леко и от температурата тялото й често потреперваше.

Къде можех да се обърна за помощ? Умствено си представих тъмните пусти улици на Ерусалим, в които витаеше страх и подозрение. Всяка врата бе заключена, всеки прозорец - залостен. Нямаше телефон, за да повикам линейка или доктор. Бях затворена в тази гола стая с умиращо дете. Погледът ми бе привлечен от Книгата, която лежеше отворена под лампата върху скрина - Библията. Дали в нея имаше нещо за мен в този момент? Пасажът, на който бе отворена, беше посланието на Яков. Аз започнах да чета по страницата и вниманието ми бе хванато от два стиха, подчертани в зелено: „Болен ли е някой от вас, нека повика църковните презвитери и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне…” „Да го помажат с масло…” бавно си повторих тези думи. Маслото беше нещо, което имах. Аз със сигурност не бях „презвитер”. Но бях сама, без да имам друг източник на помощ. Сигурно беше по-добре да направя това, което можех, отколкото да не правя нищо! Отворих килера в стената, където си държах малкото неща за храна. Извадих една бутилка и я вдигнах на светлината. На светлината съдържанието беше мътно, нещо по средата между зелено и златисто. Беше чист зехтин от юдейските хълмове - същият, който през миналите векове бе изливан в святото помазание върху царете и пророците на Израел.

Държейки бутилката зехтин в лявата си ръка, коленичих на каменния под пред куфара. Дишането на бебето ставаше все по-трудно. Въздухът около нас бе станал необикновено влажен. Студена тръпка премина пред мен. Бях лице с лице с невидимо присъствие - присъствието на смъртта. Опитвайки се да укрепя вярата си, аз си повторих на глас думите, които току що бях прочела от Библията: „Молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца... Господ ще го привдигне.” С леко трепереща ръка изсипах няколко капки масло на пръстите на дясната си ръка и внимателно ги прекарах по челото на бебето. „В Твоето име, Господи Исусе!” Прошепнах. „Тя е Твоята малка сестра - една от Твоя народ. Заради името Си, Господи, Те моля да я изцелиш!

След няколко минути отворих очи. Дали беше въображението ми или трескавите потрепервания не бяха толкова силни? Поставих ръка на бузата на детето. Гореше! Затворих очи и започнах отново да се моля: „Господи, Ти ме доведе тук. Ти ми каза да напусна страната си и да дойда в Ерусалим. Господи, нека тези хора да познаят, че има сила в Твоето име и че Ти чуваш и отговаряш на молитва…” Времето замря. На колене пред куфара аз се молих и поглеждах момиченцето да видя дали има промяна в състоянието й. От време на време дишането й ставаше по-лесно, но кожата й все още гореше от температурата. Понякога виждах как черните й очи, неестествено потънали навътре, сериозно ме заглеждаха. Най-сетне колената ми се вдървиха и изстинаха на студения под. аз станах и започнах да ходя напред-назад в стаята и да се моля. След час-два реших, че няма нищо да спечеля, като стоя права. Дори и да не можех да заспя, би било разумно да се предпазя от влагата на стаята, като си легна в леглото.

Преди да изгася лампата, отново я вдигнах към детето, да видя дали има някаква промяна. Поне за известно време потреперването беше спряло. Тя изглежда беше заспала. Но кожата й все още гореше от температурата. Колко още можеше да издържи това мъничко телце? Накрая духнах лампата, покатерих се на леглото и се завих до врата. Докато лежах в тъмното, започнах да прехвърлям в ума си странната серия от събития, които ме бяха довели в Ерусалим. С очите на паметта можех да видя картата на Дания, която висеше на стената на класната стая, където преди шест месеца преподавах география. Като назъбено острие на каменна стрела, полуостров Ютланд се забиваше на север в Скагерак. Закътани в Ютланд на изток, като в гнездо се бяха сгушили двата острова Фюн и Зеланд, разделени от тясна ивица вода, наречена „Голям белт”.

На източния бряг на Голям Белт и на югозападния ъгъл на Зеланд се намираше град Корсор. С дълбок копнеж си спомних всяка подробност. Колко се различаваха от Ерусалим! Улиците бяха чисти и ярко осветени. От двете страни се редяха стройни тухлени къщи с покриви от червени керемиди и бели стрехи. Отново можех да чуя пискливите гласчета на децата, които пееха песента, която всички деца учат в училище: „В Дания съм роден и там е моят дом…”


Глава втора: СОРЕН

Беше преди две години - декември 1926-та. Полегатите лъчи на северното слънце се отразяваха с тъмнооранжев блясък в прозорците на класната стая. Казах „Лека нощ” на портиера, който ме чакаше, за да затвори железните врати на училищния двор, качих се на велосипеда си и поех по познатия път, който се извиваше до центъра в Корсор. Пет-шест минути бързо каране ме отведоха до западната част на града, само на няколкостотин метра от брега на Голям Белт. Оставих велосипеда си в двора на голяма тухлена постройка и се изкачих по стълбите на моя апартамент на втория етаж. В отворения коридор Валборг, моята прислужница, бе застанала, за да ме поздрави, като бършеше ръцете си в престилката на червени и бели карета. „Добре дошла!”, каза тя, като посегна, за да ми помогне, да си сваля палтото с кожи по края. В трапезарията очите ми се спряха със задоволство на масата, подредена за вечеря. Кристалният полилей хвърляше мека светлина върху блестящите сребърни прибори и колосаната покривка на масата. Докато се вмъкнах за момент в спалнята, Валборг запали свещите и постави дълбока чиния гореща супа на моето място.

Докато сърбах супата, тя се застоя до стола ми. След като бе прекарала почти целия ден сама в апартамента, тя бе готова за разговор. „Това е последната ви седмица училище за тази година”, каза тя: „и утре вечер е учителският бал”. „Това ми напомня”, казах аз: „че няма да е нужно да ми готвиш за утре вечер. Г-н Улф ще ме води на вечеря преди бала”. Валборг очевидно се заинтересува от тази среща. Тя харесваше Сорен Улф, а също и аз. Но…

„Ще си ходя у дома в Брондерслев за Рождество”, казах, за да сменя темата. „Няма да е нужно да правиш каквото и да е в апартамента, докато ме няма”. В края на вечерята запалих тънката цигарка, която Валборг дискретно бе поставила до чашата ми с кафе. След това взех чашата и я занесох във всекидневната. Все още подръпвайки от цигарката, аз се отпуснах в дълбокото кресло, което стоеше в единия ъгъл и позволяваше на погледа ми бавно да обходи стаята. На отсрещната стена добре излъсканата орехова повърхност на пианото слабо отразяваше жълтите и бронзови сенки на уилтонския килим. Стената зад него бе покрита с тапет с маслинено зелени сенки, които създаваха впечатление на бродерия и добре се съчетаваха с пердетата от златист брокат. Стената от ляво бе покрита отгоре до долу с библиотека, по полиците на която се редуваха редици от книги с фигурки от дрезденски порцелан, вази и купчинки от немски кристал.

За минута-две съзнателно се наслаждавах на комфорта и елегантността на всичко. Запитах се, както често правех преди това: „Има ли някой в света по-щастлив от мен?”

На тридесет и шест годишна възраст вече бях постигнала целта, която си бях поставила като учителка. Освен дипломите ми по общите предмети като история, география, датски език и английски, бях една от първите учителки в нацията, които завършиха специален следдипломен курс по дисциплината домакинство, с насоченост в най-последните открития в областта на храненето. В резултат на което бях избрана за директор по домакинство в едно от най-новите и най-добре оборудвани училища в Дания. Моят кабинет се използваше от образователните власти като модел за откриване на подобни кабинети в други училища в страната.

През последните десет години бях преподавала в различни градове на Дания, но никой друг не ми допадна, както Корсор с прекрасното си разположение на Голям Белт и близостта до Копенхаген. Заплатата ми беше добра и в допълнение бях получила щедро наследство след смъртта на баща ми преди две години. Отгоре и над всичко беше Сорен Улф - учителят, който ме беше поканил на вечеря утре вечер. Сорен и аз бяхме близки приятели в учителския колеж, споделяхме общи увлечения - танци, пързаляне, Моцарт, Киркегор. След завършването си преподавахме в различни училища през последните десет години. Сега, както съдбата поиска, бяхме отново заедно в Корсор. През последния срок бавно започнах да осъзнавам, че отношението на Сорен към мен имаше нова сериозност. Бях почти сигурна, че утре вечер той щеше да ме помоли да се омъжа за него. Защо се страхувах да застана пред този въпрос? По природа, по образование, по професия Сорен беше преди всичко едно нещо: учител. Целият му живот се въртеше около работата му.

Бракът за него щеше да бъде брак с неговата професия. Тъй като аз също бях учителка, това изглеждаше идеалната комбинация. Наистина, ако исках да се омъжа и да имам деца, не можех да си позволя да чакам повече! И все пак… в това имаше някаква окончателност, която ме плашеше. Защо трябваше да се боря с тази вътрешна задръжка? Имаше ли още нещо, което трябваше да допълни живота ми? През последната година стотици пъти въртях този въпрос в ума си, но никога не можех да намеря отговор. Всъщност не знаех къде да го търся.

В шест часа на следващата вечер направих последни поправки по прическата си и се задържах за момент пред огледалото си. Дългата ми руса коса бе прибрана в четири плитки, които се преплитаха над главата ми, както Сорен харесваше. Синята копринена рокля, която Валборг ми бе изгладила добавяше още една отсянка на синьото в очите ми. Синьото беше любимият цвят на Сорен, а също и на мен. Имахме толкова сходни неща…

Мечтанията ми бяха прекъснати от силно почукване. Бързо наметнах бялата си кожена пелерина и отворих вратата. Атлетическата фигура на Сорен бе очертана от прекрасно вталения фрак, внимателно пригладената му кестенява коса издаваше лек мирис на брилянтин. „Таксито чака долу”, каза той, като хвана протегнатата ми ръка с двете си длани. В ресторанта Сорен ме поведе към маса за двама в далечен ъгъл. „Очаквах тази вечер от две седмици”, каза той. „Разбираш ли, че изминаха дванадесет години от деня, в който за първи път танцувахме заедно?” Сервитьорът дойде, за да вземе поръчките и разговорът се обърна към събитията от срока, който току що беше свършил. Сорен беше жив и занимателен, както винаги, но в гласа му долових нотка на напрежение. Накрая сервитьорът изчисти масата, като остави само кафе и бренди пред нас.

Сорен отпи бърза глътка от кафето си, след това повдигна поглед и ме погледна право в лицето. „Лидия”, каза той: „Имах специален повод да те поканя на вечеря с мен тази вечер - и си представям, че вече знаеш коя е причината”. Той спря, докато зелените му очи търсеха моите. „Лидия, ще се омъжиш ли за мен?” Почувствах как руменина залива бузите ми и сърцето ми заби толкова силно, че бях сигурна, че всеки в залата го чуваше. Този бе моментът, който бях очаквала и все пак нямах готов отговор. Отворих устата си, за да му отговоря, чудейки се какво ще кажа.

„Благодаря ти, Сорен”, чух се да казвам: „Това е най-хубавият комплимент, който някой въобще ми е правил. Но…” „Но какво?” „Сорен, не съм свободна да се обвързвам точно сега”.

„Има ли някой друг?” „Не, не е това. Не познавам никой друг, когото да харесвам или уважавам повече от теб”. С мъка се опитвах да обясня, но думите не идваха. Облегнат напред на масата, Сорен започна отново да говори. Думите му се трупаха една върху друга. Той обрисува картина на това, което бъдещето имаше за нас заедно, интересите и дейностите, които можем да споделим, как кариерите ни могат да се слеят и допълнят една друга. Най-накрая спря в очакване на моя отговор. „Знам колко много значи за теб кариерата ти като учител, Сорен”, започнах аз: „и по тази причина съм още по-поласкана, че желаеш да споделиш бъдещето си с мен. Но се боя, че нещата могат да не станат по начина, който ти описа”. „Защо не, Лидия?” „Виж, аз не съм толкова сигурна за моето бъдеще, както ти, Сорен. Преди да се посветя по начина, който ти желаеш, има още нещо, което трябва първо да си изясня”. „Какво е то?” „Зная, че може да прозвучи глупаво…”

Аз все още търсех думите. „Но продължавам да си задавам въпроса дали има нещо повече в живота от просто една кариера и един апартамент - и хубави мебели - и пенсия в края на всичко? Не зная. Но когато баща ми умря реди две години, не можех да спра да се чудя дали това е краят на всичко - или има нещо повече?” „Имаш предвид нещо, свързано с религия?”

„Вероятно може да е това, въпреки че не обичам думата религия”. Бедният Сорен! Виждах, че и той бе толкова озадачен, колкото и аз. Той отпи набързо няколко глътки кафе. „Прости ми, че ти дадох такъв глупав отговор”, отвърнах. „Аз съм като човек, който се опитва да опише пътя до място, където никога не е бил”. И двамата стояхме в мълчание за няколко мига, докато търсех начин да разсея напрежението. Накрая протегнах ръка през масата и хванах неговата. „Имаш ли нещо против, ако отидем на бала сега и по-късно ще се опитам да ти обясня по-добре”. Когато балът свърши, Сорен ме изпрати до апартамента ми и аз го поканих за последна чаша кафе.

Той първи се върна на темата от нашия разговор в ресторанта. „Лидия, ако искаш да идвам с теб на църква”, каза той, „съгласен съм да го правя”. „Не, Сорен”, отговорих, „не бих поискала това от теб. Била съм добра лютеранка през целия си живот, но това не отговори на въпросите ми. Първата година, когато дойдох тук в Корсор, ходех на църква всяка неделя, но излизах всеки път, чувствайки се по-объркана и разстроена, отколкото, когато влизах, така че накрая се отказах”. „Е, тогава”, каза Сорен: „защо не се опиташ да ходиш в Евангелската Мисия до пристанището? Сигурен съм, че милата библиотекарка госпожица Сондерби ще се радва да те вземе със себе си”. За момент си представих Кристин Сондерби, както често я виждах на път за Мисията. Безформена черна шапка покриваше кичур от сива коса и очила с дебели черни рамки.

От страничния джоб на издутата й черна кожена чанта се подаваха Библия и песнарка - и двете в черно. От шапката й до високо закопчаните ботуши, преобладаващият мотив беше черно. „Спасението”, както Кристин Сондерби го представяше, бе със сигурност нещо меланхолично - облагите, каквито и да бяха те, които предлагаш, вероятно бяха запазени за някакъв бъдещ живо.

Не, не беше това, което търсех! Няколко минути по-късно Сорен си тръгна. На вратата той ме задържа за момент в прегръдката си - после се обърна и слезе по стълбите без повече нито дума. След като си беше отишъл, се опитах да не мисля за това, което бе станало между нас, но лекият мирис на парфюма му се бе задържал в апартамента, за да ми напомня. Колко реален и топъл бе той, докато ме държеше в прегръдката си! В сравнение с това, моето търсене на неизвестното „нещо”, което би допълнило живота ми, изглеждаше мъгливо и неясно.

Към десет часа на другата сутрин седях в първокласно купе във влака, който пътуваше на север към Брондерслев, където бях родена и където майка ми все още живееше. Не бях спала добре предишната нощ и главата ми бучеше. Пътуването траеше шест часа, което ми даде много време, за да мисля - повече, отколкото всъщност исках. Умът ми продължи да се връща към разговора ми със Сорен предишната вечер. Аз все още не разбирах собственото си поведение.

Един глас вътре в мен ме укори: „Ти пропиля своя шанс към щастието! Ти можеше да имаш брак и дом, и сигурност. А сега изгуби всичко това!” Обърнах погледа си към прозореца, като се опитвах да задържа ума си върху пейзажите, които се редуваха отвън, но гласът продължи: „И какво ще сложиш на мястото на брака? Нещо! Ще станеш типична стара мома - учителка, като госпожица Сондерби!” Отново и отново се връщах на разговора ми със Сорен. Като си спомнях всяко нещо, което му бях казала, укоряващият глас в мен попита: „Защо каза това? Всъщност нямаше това предвид. Ти дори не знаеше какво казваш”. След малко ритмичното тракане на колелата на влака подеха въпроса като припев: Защо каза това? Защо каза това? Защо каза това?

Запалих си тънка цигарка и бързо подръпвах, но тя не ми даде облекчението, от което се нуждаех. Станах и започнах да ходя по коридора на влака нагоре-надолу. Но все още колелата ме преследваха безмилостно: Защо каза това? Само с голямо усилие можех да отклоня ума си от Сорен към семейното събиране, което ме очакваше в Брондерслев. Баща ми беше успешен строител и бе играл важна роля в изграждането на града. След смъртта му преди две години, майка ми се бе преместила в широка сграда, известна в областта като „дворецът”, който бе конструиран от баща ми в центъра на града, само на няколкостотин метра от ж. п. гарата. Тук майка ми държеше апартамент с четири спални на втория етаж. Семейна традиция беше да се събираме у дома за Рождество. Най-голямата ми сестра, Кезия, щеше да дойде от остров Фин със съпруга си, Кнуд и четири деца. Втората ми сестра, Ингрид, бе омъжена за офицер от датската армия с голямо имение на около 50 мили от Брондерслев. Те нямаха деца. Аз бях „бебето” на семейството и единствената все още неомъжена. С пристигането си в Брондерслев бързо съзрях високата фигура с колосана бяла шапка, която ме чакаше на платформата, прислужницата на мама, Анна. „Добре дошла у дома, госпожице Лидия!” каза тя, като ми пое куфара. „Майка ти броеше часовете до идването ти”. С дълги крачки Анна ме поведе през площада към „двореца”. Майка ми чакаше да ме посрещне в коридора. „Добре дошла у дома, малкото ми момиче!” каза тя, като ме взе в прегръдките си. За нея аз винаги щях да бъда малко момиче, въпреки че бях в средата на тридесетте.

След смъртта на баща ми, майка ми си бе запазила традиционното черно на вдовица, но на дългата й копринена рокля, смекчена от бяла дантелена яка и маншети, не липсваше елегантност. Русата й коса бе добила пепеляв оттенък, което й придаваше допълнително достойнство. Майка ми и аз вечеряхме сами. Тя винаги бе нетърпелива да чуе за работата ми в училище и бе горда от всяко повишение, което постигах. Скоро сестрите ми пристигнаха със семействата си. Както обикновено първият им въпрос беше: „Никой ли не ти е предлагал още?” Но по някаква причина не им казах за Сорен. На другия ден беше Бъдни вечер, в Дания това бе време за големи празненства. Следобед имаше кратка църковна служба. Майка ми беше „добра лютеранка” и ходеше на църква на две събития всяка година - Бъдни вечер и Великден.

На път за църква майка ми започна да ми разказва за новия й пастор. „Той е толкова хубав човек”, каза тя. „Всички го обичат!” „Искаш да кажеш, майко, че проповядва късички хубави проповеди!” „Е, да, вярно е. Никога не съм харесвала дълги проповеди. Освен това той играе на вист. Идва да ме види всеки четвъртък и играем на карти заедно”.

Този следобед пасторът потвърди репутацията си. Службата започна в три следобед и до 3:45 вече бяхме отново на улицата. С чувство на добре изпълнен дълг си тръгнахме за вкъщи. Там ни очакваше наистина сериозната част от Рождествените празници - елхата, подаръците, изобилието от всякакви вкусни неща за ядене и пиене. В шест часа всички заехме местата си около дългата маса в трапезарията. Моите най-ранни спомени от детството ми бяха преплетени с тези Рождествени традиции. За момент с очите на паметта си видях отново баща ми, седнал начело на масата, тежката златна верига на часовника му, закрепена на жилетката му, отразяваше блясъка на Рождествените светлини. По-възрастният зет, Кнуд, сега зае неготово място. Имаше добре установен протокол, според който се определяше всяка фаза от нашите празнични дейности.

Когато всеки седна, Анна - в синята униформа, която пазеше за специални събития, отвори двойната врата, която водеше към всекидневната. Там в центъра на пода стоеше елхата. Запалените свещи на всеки клон откриваха куп от великолепно увити подаръци, натрупани под дървото. Под клоните имаше малки книжни кошнички, съдържащи бонбони, шоколандчета и марципан. Децата издаваха малки въздишки от учудване, като очите им поглъщаха всяка подробност от сцената.

След това Анна запали дългите червени свещи в центъра на масата. После се оттегли в кухнята, като загасваше електрическите крушки по пътя си. Докато чакахме Анна да се върне, погледът ми се местеше нагоре-надолу по масата. Освен едно празно място пред Кнуд, всеки сантиметър бе покрит с някакъв вид ястие. Освен обичайните варени картофи, имаше две чинии със специални „карамелени” картофи, три продълговати купи със сос, две купи с червено желе от френско грозде, две чинии с червено зеле, малък ред от марципанени прасенца, разни видове туршия. В центъра имаше сребърен поднос, отрупан с ябълки, портокали, ядки, зелено и черно грозде. Няколко минути по-късно Анна се върна, като носеше голям овален поднос от известния царски порцелан, който тя постави пред Кнуд. Върху него имаше огромна печена гъска, като краката й бяха украсени с хартиени фигурки, а на гърдите й имаше три червено-бели датски знаменца. И когато Кнуд започна да разделя гъската, съпругът на Ингрид отвори бутилка Бургундско вино. Десертът се състоеше от традиционния „оризов пай”. В него имаше заровен само един бадем. Човекът, в чието парче се намереше бадемът, получаваше допълнителен подарък, нареден привлекателно на върха на купа. Всеки претърси усърдно своето парче и накрая Ингрид вдигна бадема, сред въздишки на разочарование от децата.

Когато голямата вечеря най-сетне приключи, ние се преместихме във всекидневната. Съпругът на Ингрид зае мястото си пред пианото и всички останали се хванахме на ръце в голям кръг около елхата. После започнахме да пеем традиционните датски коледни песни, обикаляйки елхата, като танцувахме и се покланяхме в унисон към елхата в края на всеки стих. От всички познати песни, имаше една, която винаги дръпваше една по-дълбока струна в мен от останалите:
Мой Спасителю и мой Заместителю, здравей!

Венец от тръни Ти подари светът;

Но, Господи, Ти виждаш, че в моя ум

Има венец от рози, който ще вържа около кръста Ти.

Нека намеря нужната благодат и кураж!
Когато започнахме да пеем тези думи, аз внезапно усетих как очите ми се изпълниха със сълзи. Бързо наведох глава, за да ги скрия. Какво ставаше с мен? За момент се видях пак в ресторанта, как седя срещу Сорен и се опитвам да обясня своето търсене на „нещо” неизвестно, което бе нужно, за да запълни живота ни. Когато отново вдигнах погледа си, хората във всекидневната ми се сториха странно отдалечени. Те бяха моите най-близки и най-скъпи хора, и все пак някак си аз станах далечен наблюдател, който следи събитията, в които вече не намирах истинско значение. Веднага, щом пеенето приключи, всички възрастни започнаха да пушат. Мъжете запалиха големи пури, докато майка ми, сестрите ми и аз взехме малки цигарки. Една дама не се предполагаше да пуши нещо толкова грубо, като проста цигара!

Вечерта достигна своя връх с отварянето на подаръците. Най-голямото момче на Кезия бе натоварено със задачата да взема подаръците под елхата, да чете имената върху тях и той го направи. Всеки подарък трябваше да се отвори и да мине през всички, за да го видят, преди да се прочете следващото име. Тъй като имаше петдесет или шестдесет подаръка, стана почти полунощ преди да отворим последния подарък и две от най-малките деца бяха вече заспали на пода.

На другия ден следобед се намирах сама във всекидневната с майка ми. Тя седеше на любимото си кресло - люлеещ се стол - и плетеше пуловер за едно от децата на Кезия. „Кажи ми, Лидия”, попита тя, „кога ще се омъжиш и установиш?” Креслото се люлееше в ритъм с тракането на иглите в ръцете й. „Ти знаеш, че няма да стана по-млада и ще ми е приятно да те видя установена със съпруг и собствен дом”. „Аз си имам собствен дом, майко - прекрасен. Колкото за женитбата, има нещо друго, което трябва първо да проверя”. „Какво е то?”, попита тя, точно както Сорен. „Не съм сигурна. Но е нещо, свързано с - ами, с Бога”. Странно колко трудно ми беше да произнеса тази дума! „Искам да проверя за себе си, дали Бог е реален - дали има в живота и друга цел, по-важна от просто кариера и заплата”. „Защо? Точно така започна да говори баща ти през последните година-две!” възкликна майка ми. „Той дори започна да ходи на някакви събрания в дома на един фермер извън града”. „Фермер?” Беше ми трудно да си представя баща ми, със своя фрак, жилетка и раирани панталони, да седи във всекидневната на фермер. „Да. Не бяха такива хора, с каквито беше свикнал. Накрая аз им изпратих малко пари. Не исках баща ти да ходи там и да им пие кафето без нищо!” „Какво друго каза баща ми?” „Е, спомням си, че казваше един ден, че парите не могат да купят мир за душата… Това беше няколко седмици преди сърдечната му атака. Знаеш как внезапно почина.” Всичко се върна с бързина - телеграмата, мъчителното пътуване с влака, а след това стаята, където бяха положили тялото на баща ми. Спомням си първия внезапен шок на скръб и как той постепенно се превърна в чувство на мир, толкова реален, че сякаш с мен в стаята имаше още един човек. Спомних си изражението по лицето на баща ми, като лежеше там - изглеждаше отпуснат в сладка почивка, какъвто не бях го виждала, когато беше жив. Наистина той бе намерил нещо през последните седмици от живота си. Но какво?

„Какво друго може да има в живота, освен това, което вече имаш, Лидия?” Гласът на майка ми потрепери при спомените. „Ти вървиш толкова добре в кариерата си и зная, че всички в училището имат високо мнение за теб. Сигурна съм, че това, което ти липсва е дом и твои собствени деца”. „Може би, майко, но…”

Как можех да й обясня вътрешното безпокойство, което не можех да отрека, но и не можех да й обясня? Най-сетне го изрекох: „Ако има нещо специално в живота, което друга жена не би направила, дори да е трудно или опасно, бих искала да го направя!” Можех да видя същото озадачено изражение на лицето на майка ми, каквото видях няколко дена по-рано на лицето на Сорен. Сякаш се изразявах най-зле пред тези, които най-много обичах. Бях ли достатъчно глупава да продължавам да търся нещо, което не можех да изразя с думи - дори за себе си?


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница