Название на знака Произношение

–ěrować, напр.: stagněrować, и на –ěr, напр.: brigaděr.

Освен това ě може да бъде и падежна морфема: k hrě, w hrě, dwě hrě, do šklě, tři šklě.

5. y – произнася се различно от i; като звукова му стойност се доближава до полското y и до руския вокал ы. В неударени срички звукът y се подлага на силна редукция (в този случай се произнася близо до е), напр.: bychmy, ryty, spěwamy (това обаче е диалектно явление). Не се отделя като самостойна фонема, а се смята за заден позиционен вариант на i. В т. нар. католически диалекти y след устнени съгласни се променя в ó, u, o, напр.: budźemo, mo, smo, bóc (< byc), mu (< my).

6. е – се реализира по два начина. В някои случаи пред j и пред някои меки съгласни се реализира затворен, тесен вариант на [e], след който се произнася епентетичен звук j; В краесловие понякога съгласните затвърдяват. Например: zemja, sebi, sedźeć, tež, knježić, ležeć, wječor….[zejmja, sejbi, sejdžeč, tejš, knejžič, lejžeč, wejčor…]. Пред твърди съгласни, в края на думата (пред пауза), а в неударени срички често и пред меки съгласни (освен в позиция пред j) е се произнася като широко, отворено ε, напр.: sekera, deska, dobre, derje….

7. o – се представя с два варианта. Пред устнени съгласни, особено пред w, ł, а често и пред задноезичните съгласни k, ch, h, се произнася затворено, тясно [o], доближаващо се до [o^u], напр.: połny, čoło, doma. В останалите позиции се реализира широко, отворено [o], напр.: lěto.

8. i –не се пише след c, z, s, d, t, ł в домашна по произход лексика. Изключение правят някои чужди думи, напр.: cigareta, masiwny и др.

9. a – в позиция между меки съгласни се редува с е, напр.: Rozhlad – w Rozhledźe, rjad – porjedźić. Разбира се, има и изключения, напр.: jama – w jamje.

За дистрибуцията на гласните е характерно, че два гласни звука не се произнасят непосредствено един след друг с изключение на някои чужди думи, напр.: poezija, idealny. В начално положение гласни стоят също само в някои чужди думи, напр.: awto, eter, ideal, obelisk, unija, както и думите a, abo, ale, ani, ach, ow, aj. Фонемите /e/ и /ó/, както и алофонът /y/ никога не стоят в началото на думата.

Гласните [a], [e], [o], [u] могат да стоят както след непалатални, така и след палатални консонанти, [ó] и [y] - само след непалатални, а [ě] и [i] след палатални.

II.Съгласни звукове – Sobuzwuki

В горнолужишкия книжовен език се отделят 30 консонантни фонеми - 19 шумови и 11 сонорни.

1. 
   p, b, m, v, f могат да бъдат твърди и меки съгласни (правописно мекостта се сигнализира от следходния ĕ, i или j, напр.: měd, směć, měšk, běrna, bić, miły, pić, bjez, mjaso, mjetel, njebjo, pjata, ramjo, słomjany, symješko).
   

2. 
   ł, w – произнасят се еднакво като билабиален звук. Горнолужишкият звук ł е винаги твърд (това означава, че чисто правописно ł не се съчетава с ě, i, j); ł в края на думата след съгласен не се произнася, напр.: njesł, rjekł – [ńes, rjek]. Горнолужишкият w може да бъде както твърд, така и мек (правописно мекостта се сигнализира от следходния ě, i или j), в началото на думата пред съгласни w не се произнася (напр.: wbohi, wčera, włós, wšudźe, wrota – [bohi], [čera], [wós], [šudže], [rota)]; в краесловие в заимствани думи w се произнася като f (напр.: kolektiw, archiw, - [kolektif], [archif]. Ако w и ł се срещат един до друг, то произносително се сливат в един звук; например думите włosy и wosy се произнасят по един и същи начин: [wosy]. Други примери за двата звука: wěc, mrowja, powědać, wichor, mało, ławka, zły. В разговорния вариант на горнолужишкия език предлогът w никога не се произнася, напр.: w awće, w Budyšinje, w fabrice, w zymnej wodźe, w šuli, w zawodźe, - [awče], [Budyšińe], [fabrice], [mokrej wodźe], [šuli], [zawodže].
   

3. 
   l – се произнася като т. нар. “средно европейско” [l]. Пред гласните i, e, ě съгласният l се смекчава. След l не се среща y нито в произносително отношение, нито в правописно, а само i. Примери: len, list, lěto, sól, lód, wola, lěkar, ležeć.
   
4. 
   t, d, c, z, s – са винаги твърди съгласни, след които на практика и се произнася, и се пише винаги y, а не i (изключение правят заемките). Примери: tykanc, tyzka, syła, wojacy. След изброените съгласни не се среща също така и ě.
   
5. 
   j, dź, ć, š, ž, č – са меки съгласни, след които нито се пише, нито се произнася y (а само i). Звуковете š и ž се произнасят със същата степен на мекост както и dź, ć, č. Звуковете č и ć се произнасят еднакво като č. В българския език етимологично съответствие на ć е меко [т`], напр.: dźěćo, dźěći, ćeta. Освен изконен j в горнолужишкия език често се произнася (но не се пише) и епентетичен j, напр.: tež, zemja, chěža, dań, dźeń, knježić, zeńć so – [tej(š), zejmja, khejža, dajn, džejn, knejžič, zejnč so], kaž - [kajš], kóždy - [kójždy], hinaši - [hinajši], но naš - [naš]. В някои случаи това е намерило отражение в правописа, срв. kajki (< kaki), tajki (< taki).
   
6. 
   ń – този знак се пише в края на думата и пред съгласни. В редки случаи се произнася като j + n, напр.: woteńć – [wotejnč]. В други позиции мекостта на n се означава със следходните ě, i или j , напр.: niwa, někak, njeje; в отделни случаи i не смекчава съгласния n, напр.: nimam, nimo – [nimam, nimo].
   
7. 
   r – може да бъде твърд и мек, като мекостта му се сигнализира от следходните ě, i, j; в края на думата след съгласен r не се произнася, напр.: bratr [brat]. Изключение прави собственото име Pětr, в което r се произнася.
   
8. 
   ř – среща се само в групите př, kř, tř. Групите př, kř се произнасят като pš, kš; tř се произнася като c или č, напр.: přez, přaza – [pšεs], [pšaza]; tři, třěleć, wótře, třěcha – [ci], [ci^elεč]. [wu^ocε], [ci^echa]; само в думите třasć, třěska, třepotać, třemjeń, třěšnja / třěšeń групата tř се произнася като [č] – [časč], [čěska], [čepotač], [čemjenj], [češnja, češenj].
   
9. 
   ch - след гласните a, u, o е твърд, напр.: muchi, kruch; след i – мек, напр.: mnich, Michał; след е и ě може да бъде както мек, така и твърд. В началото на думата пред съгласен много често не се произнася, напр.: chcyć [cyč]. След ch нито се произнася, нито се пише y, а само i. Фонемата /ch/ има позиционен вариант [kh] (аспирирано [k]), който се появява в началото на морфемата, пред гласни и шумови съгласни (chrobły, chłostać), както и след [t], напр.: chodźić - [kh]odźić, chěža - [kh]ěža, wobchod - wob[kh]od, wuchow - wu[kh]ow, tcha - [tkha], tchór - [tkhór]. Има звукова реализация [kh] в такива думи като kadla [khadla], kachle [kh]achle, kapała [kh]apała. В началото на морфемата, но пред сонорни /ch/ се произнася като [k] , напр.: chlěb [k]lěb, chwalić [k]walić.
   
10. 
    h – е гърлен съгласен. Фонемата /h/ е позиционно ограничена - тя се произнася винаги в начално положение пред гласен, напр.: haj, hela, hić, hósć и в повечето случаи в средата на думата между гласни, напр.: zahe, toho, noha. Във втория случай пред преден гласен често се произнася [j], а пред заден - [w], напр.: drohi - [droji], nahi - [naji], noha - [nowa]. /h/ не се произнася никога на края на думата и в начално положение пред съгласен, напр.: ćah -[ča], sněh - [sně], płuh - [p^hu], hdy - [dy], hdźe - [dźe], hłowa - [wowa], hněw - [něw], hra - [ra]. Не се произнася също в такива думи с представка като zhubić - [zubič], zhibnyć - [z’ibnyč], докато в някои нови думи /h/ се запазва въпреки прибавения префикс: zhódnoćić - [zhodnočič]. В средата на думата пред консонант /h/ по принцип не се произнася - изключение правят няколко лексеми със съчетание [h] + сонорен, където е налице звучно гърлено [h], напр.: žohnowanje - [žonowane], wuhlo - [wulo], но nahły - [nahwy], nahle - [nahle], wohnišćo - [wohniščo].
    
11. 
    g, k – са задноезични съгласни. Звукът g се среща само в заимствани и звукоподражателни думи, напр.: grat, ganzor, gingawa. gen, glosa, gram. Праславянско [g] е преминало в [h], срв.: hłowa < *golva.
    

1. 
   Група от два еднакви съгласни се произнася като един съгласен: poddany [podany], mjez zubami [mjezubami].
   
2. 
   Групите tc/dc, čc/dźc се произнасят като cc: klětce, hładce, wačce, jeničce, jědźcy, kóčce – [klěcce, hłacce, wacce, jenicce, jěccy, kócce].
   
3. 
   Групата šćć се произнася като šč, напр.: pušćće – [pušče].
   
4. 
   Групите tř, tč, tš, dš, dč се произнасят в едни случаи като меко c (най-често в диалектите), а в други като č, напр.: bratřa, wótčina, krótši, młódši, wjetši, chudši, radšo, swědčić, třasć, třěska, třepotać, třěskańca – [brac`ja, wóčina / wóc`ina, króči / króc`ii, móči / móc`ii, swěčič / swěc`ič, časč, čěska, čepotač, čěskan`ca].
   

1. 
   Двусричните и трисричните думи имат ударение на първата сричка:
   

2. 
   В разговорната реч в четирисричните и многосричните думи освен основното ударение се появява и допълнително ударение, на предпоследната сричка:
   

В композитите допълнителното ударение се появява на първата сричка на втория компонент:

Допълнително ударение имат и суперлативните форми на naj-:

3. 
   Едносричните предлози имат ударение, ако стоят пред едносрична или двусрична дума:
   

Ако между предлога и думата стои друга дума, то акцентът се пренася върху нея:

В комбинацията едносричен предлог - многосрична дума ударението пада на последната; неударените предлози се наричат проклитики и те образуват със следващата дума едно акцентно цяло:

4. 
   Следваща голяма група неакцентувани елементи са енклитиките. Между тях има такива, които никога не се акцентуват:
   

• 
  някои местоимения: so, sej, će, ći, je;
  
• 
  някои едносрични съюзи: a, pak, hdyž, hdy;
  
• 
  някои едносрични частици: -li, nó, drje, dźě(n), traš, da, ha;
  
• 
  някои форми на спомагателния глагол być: sym, sy, je.
  

• 
  някои местоимения: ja, ty, mi, mje, my, wy, was, nas.
  

5. 
   Чуждите думи обикновено запазват ударението си от езика, от който са заети:
   

Отделните фонеми в потока на речта не се произнасят изолирано (z-a-/h/-r-o-d-k-a, k-n-i-h-a), а се свързват в по-голямо цяло (za-/h/ rod-ka, kni-ha). Сричката е най-малкият структурен елемент на речта, който събира в себе си група фонеми. Структурата на сричката за всеки език е различна и зависи от редица правила. Главният принцип за строежа на сричка почива върху контраста между консонанти (K) и вокали (W) (wo-da, ra-da). Естествено ядро на сричката е вокалът като носител на най-висока звучност (mać, muž, žo-na, dźě-ćo, šu-ler-ski, na-bo-ži-na). В някои случаи в разговорния вариант на горнолужишкия език тази функция може да изпълнява и сонорът l (hě-bl, rě-bl, wro-bl, pje-zl, hru-zl). В диалектите носител на сричката е и n (ku-snć, ha-snć, wu-knć). Когато сонорите обаче се намират в позиция до вокал, те се реализират като шумов съгласен (lě-to, la-do, lu-dźo, no-ha, ro-la, mě-ra). Когато сричката завършва на консонант (структура KW), говорим за отворени срички (dno, wo-da, sta-ry, lu-by, rje-nje, a-le, wšu-dźe); когато завършва на консонант или сонор (KWK) имаме затворена сричка (pos, kós, ples-kot, kor-bik, móst, mos-ćik, Chrós-čan, wyš-nosć). В сричката може да има само един вокал, докато консонантите могат да бъдат повече (zło-to, bro-da, sto-pa, šmi-ca, stro-wosć, porst, pstru-ha).

Думата се състои от толкова срички, от колкото сричкотворни елементи се състои:

1. 
   едносрични думи (ně, haj, pak, wuj, syn, nan, kóń, knot, porst);
   
2. 
   двусрични думи (wo-da, wow-ka, ho-nač, ra-no, wo-bjed, wje-čor);
   
3. 
   трисрични думи (no-ži-cy, pje-nje-zy);
   
4. 
   четирисрични думи (pře-da-war-nja, pro-dru-stwow-nik);
   
5. 
   многосрични думи (dźi-wa-dźel-ni-ca, lu-do-hos-po-dar-ski).
   

В горнолужишкия език има и случаи, при които с няколко графеми се отбелязва една фонема. Така например африкатата č се отбелязва с графичните знаци č и ć (čert, ćeta), а билабиалният w се отбелязва със знаците w и ł. В случая на фонемата ch и позиционния и вариант k^h се използва само една графема ch. Фонемата c се отбелязва със знаците c, tř; фонемата š се отбелязва с графемите š и ř.

В горнолужишкия език в опозицията мекост-твърдост се различават следните съгласни: p p`, b b`, m m`, n n`, c c`, r r`, w w`,

Произношението и разликата, която се прави между звучните и беззвучните съгласни в българския и горнолужишкия език по принцип е еднакво. Нямат беззвучни съответствия съгласните m m`,

Нем. au се предава на горнолужишки като aw [awto], а се произнася като [aw].

Нем. eu съхранява правописа си в горнолужишкия език като eu, но се произнася както в немски – или като [oi], или като [oe]: Europa, Euro [oiro].

Нем. ei запазва в горнолужишки както правописа си, така и произношението си – [ai] или [ae]: eidetika. Това се отнася за по-старите заемки, които в повечето случаи се адаптират към горнолужишките норми.

Знаците i и y се пишат в горнолужишкия език на същите места както и в немския, но тяхното произношение може да бъде различно (или както в немския, или както в горнолужишкия): gymnazij [g`i] или [gy] , cykliski [c`i] или [cy].

Нем. ä и ö се предават на горнолужишки с е и се произнасят като отварен звук e: hemoglobin, federacija.

Нем. z се предава със знака c и така се произнася: coologija, cylinder.

Немските гласни e, o запазват в горнолужишкия както правописа си, така и произношението си: tema, scena, dilema, kosinus, konsonant.

Нем. v се изписва с w, но се произнася както в немския език: kolektiw [-if], kolektiwa [-iva].

Нем. ph, qu, x се изписват в горнолужишкия език като f, kw, ks: fyzika, kwantita, ksylofon.

Нем. rh, th се предават чрез r, t: reuma, rytmus.

Нем. sch се предава чрез š и се произнася като š: šisma, šema.

Нем. s в началото на думата запазва правописа си: statistika, slawistika, sopran.

Нем. s в средисловие между гласни в повечето случаи се предава чрез z и се произнася като z: pozicija.

Нем. s в средисловие пред съгласен или след съгласен в горнолужишката орфография се запазва. След r, l, m, n такова s се произнася като z: uniwersita [-rz-], falsifikat [-lz-], recensija [-nz-].

Като правило, за горнолужишкия език не са много характерни двойните съгласни. Срещат се най-вече на границата на морфемния шев. Например след някои латински и гръцки приставки konter-, inter-, dis-, sub-, in-: konterrewolucija. Също така двойни съгласни има както в някои домашни думи (напр.: wottorhnyć, poddanstwo, rozzłobić so, bjezzubny, poddružina), така и в някои чуждици (jazz, intermezzo).

Групите гласни преминават в горнолужишкия език почти без изменения: indiwiduum, linguistika. Само в края на думите съчетанията от гласни –ion, -ee, -oe, -ie преминават в –ija, -eja: nacija, ideja, epopeja, poezija.

X.Особености в редуването на гласните
В някои едносрични съществителни от мъжки род настъпва редуване на гласния ó в им. и вин. п. ед. ч. с гласния о във всички други форми: kóń – konja, wóz – woza, nós – nosa. Изключение от правилото правят например думите: mróz – mróza, wóst – wósta, mlóč – mlóča, tchór – tchórja, šrót – šróta.

В думите měd и pěc (им. и вин. п. ед. ч. ) ě се редува с e в други форми: měd – mjedu, pěc – pjecy. Този тип редуване се среща рядко: lěs – lěsa, dźěd – dźěda, wětr – wětra, wěc – wěcy.

В някои морфеми става редуване на a и e в позиция между меки съгласни: Słowjan – Słowjenjo, rjad – w rjedźe, wo myšach – z myšemi, třělam – třěleštej.

При някои съществителни, завършващи в им. и вин. падеж ед. ч. на съгласен, настъпва редуване на o и e в последната сричка на основата с нулев звук (ø) в други падежи (т. нар. бегло о и е). Този тип редуване се среща сравнително рядко в горнолужишкия език: pos – psa, dźeń – dnja, woš – wši, wjes – wsy, pěseń – pěsnje, baseń – basnje, woheń – wohnja (но и wohenja), posoł – pósła (но по-често и posoła), kozoł – kózła (по-често kozoła), kotoł – kótła (по-често kotoła).

• 
  čk: čłowječk, dešćičk;
  
• 
  c: wudowc, třělc, ćělc, sanc, škórc;
  
• 
  s: wows.