Небетресение стихотворения и миниатюри
Изтегляне 0.58 Mb.
|
| НЕБЕТРЕСЕНИЕ
Стихотворения и миниатюри Издателство Нов Златорог "Аз пиша за себе си, за потомството, и за всичко, което ще дойде след това." Лудвиг ван Бетховен
Антоан дьо Сент-Егзюпери "Творчеството се прави от свободни хора." Дечко Узунов 1. ВНЕЗАПЕН СМИСЪЛ Самотен връх пронизва челото на мъглите и засиява - божи пръст - над нашите съдби. Отдавна ли отмина времето на трескавите гении - запазили за себе си възможността за избор - да озарят внезапно с вдъхновение безмерната пътека вдън небитието. ТОВА Е ЖИВОТЪТ Това е животът - остър като звука от раздиращ се плащ на тореадор; силен като струята кръв, бягаща от пронизаното сърце на падащия; тежък като вековните плещи на майката; нежен като тихата завеса на пролетната вечер; вечен като избраната още от детството малка звезда... Кой ще ми помогне да изживея всичко това само в един земен живот? УЛИЧЕН ВЪЖЕИГРАЧ Под заплененото нощно небе, между две приковани сгради е опънато сляпо въже - към нищото раззинал ръце, със смъртта въжеиграчът ще се ръкува. И всички ние стоим като в плен, и както презреният под камшика се хлъзва, тъй и сърцата ни долу, в бездната, при всяка негова крачка проскърцват. На нощта ли като на стена се опира или въздухът го носи на длани? На земята все още търсим опора, а него навярно го подкрепя смъртта.
в искрящата морска вода, в море - тюркоазен камък върху земната плът, искам тялото ми да бъде слънчев блик върху водата и да гасне белотата му, сякаш потъва златна монета, хоризонтът да бяга от мен все по-далече и по-далече, за да имам какво да достигам.
по улицата шурти листопадът. Фонтани от дим и искри ни спасяват от пищните багри. Заплита безплътният дим косите на северни хубавици. Отпъдили развеселения пламък красиви южнячки надничат. Лица от абанос извайва жарта от умрели листа... ... нима с последното видение угасва като спомен есента? * * * Аз потъвам пак в самотата си - в онемялата гола къща. Картините в нея са моите спомени, все при тях ли ще се завръщам? Тук сама си създавам бурите - и във вихъра им връхлитам. За да вкуся парливите думи - сама ги изпивам до насита. Ако влезете в тази къща, носете със себе си слънцето! СРЕДНОВЕКОВЕН СЮЖЕТ Многолюден площад, омара, завличаща мрака; тълпа озверени зяпачи с разпънати кръстове върху затлъстели сърца заобикалят човек, склонил на коленете си сякаш света - дарен от милостивия всевишен с невижданото щастие да осъзнава не само смисъла на свободата, но и на собствената смърт.
обагриха разчувстваната твърд. Денят димеше в своята отмала и съзерцанието на нощта настъпи. Високо горе - във висините на простора - се мъчеше да се изскубне утрото. И новият ден жигоса със очакване любопитната ни същност. В такъв особен ден започна някога нашето разпукване, за да завърши хода си в полите на твърдта. Нима живяхме, за да оцеляваме? И други дни ли след твърдта започваха? Не се завърна никой, за да ни обади особеното тайнство. И засега живеем.
къде отлетя? Годините минаха, минаха дните на смелост, дните на истини черни и бели, на овъглени на сън небеса. Приспивната песен прерасна
в нестихващи вопли по неизкласилите твои мечти - бяхме някога, някога - отлетели страни - страни по Земята - страни на хора, страни на съсипни, страни на мечти -
в живот да превърнем мечтите. От приспивната песен на мама остана само страха, че си жив. НИЕ СМЕ ОТ ДРУГА СЛЪНЧЕВА СИСТЕМА На Блага Димитрова Ние сме от друга слънчева система - приближете ехото на сблъсъка на онемелите души от бързото изтичане на планетарните сияния, проправили ни път към другата вселена - наша ли завинаги? Ние сме от друга слънчева система - там светилото е преобърнато наопаки сърце на неподозиращ земен жител - пролетно накуцвайки по оголели есени и така до края на живота си - действителен е само в отражението на отдавна чаканата да възкръсне от възторга си нечия проскърцваща звезда.
ако ни повикате, гласа ви ще попием и във капки затуптяла пот ще се превърнем, ще искри потта по нашите обездушени и надлитнали прашинките на новото светило земни пролетни и есенни души - земетръсни бяха виковете ви - разтворихте ли безпросветните обятия на нашите пресъхнали от дългото пътуване гърла - носим светлина от огънатите във ветрило нощи - нощи - призраци, жадуващи за земните овални очертания.
в нашите сърца пулсира земна влага от росата на Земята - приютете ни във сенките на вашите ресници.
пълни са душите ни със вашите очи. Бяхме погледи в отвъдното.
приличаш на гмурец в пустиня - тоя живот не се дава даром - на кого ли искаш да го дариш - вплели жилави пръсти в пръстта някои жадуват земен рай - раят ли топли повече в зимата, адът пламти потресен до втръсване. Преброди ли пустинята на живота - рискът да оцелееш при жизнен взрив. Пожелай си несбъднат рай - време е да досънуваш живота си - рискувай гмурване в нов живот, неземен, незвезден, извън вселената. - вселенската пустиня го угаси.
било ли е, били ли сме, тихо дръннаха струните. Било ли е, били ли сме, струните на нервите опнати, опнати от щения, смях и подмятания. Тихо дръннаха струните, било ли е, били ли сме, струните на стихове сопнати - спънати в безвремието. Защо ли си спомням за тях - моите щения, смях и подмятания. Звъннаха струните стоплени от щения, смях и подмятания. Подметни ми нещо - ще те забележа. ЗЛАТНО СЪВЪРШЕНСТВО Слънцето с трепетни златни кофи реши морето да изгребе. С лъчисти нишки завързани люлеят се зажаднелите кофи над утоленото море.
протягаше безброй лъчи и гребеше морето безсилно. И то просветля и доби цвета си устремно син.
пламналите си градини. Но засвистя земен вятър, разляха се искрящите кофи и заплиска от слънцето дъжд над земята - изпепелена градина. ВДЪН НЕБИТИЕТО Самотен връх пронизва челото на мъглите и засиява - божи пръст - над нашите съдби. Отдавна ли отмина времето на трескавите гении, запазили за себе си възможността за избор - да озарят внезапно с вдъхновение безмерната пътека вдън небитието. ТРЕТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
заспалата плът на вулкана - хиляди изчезнали години. Градът мислеше за вечността като за постигнато желание. Но завързаната жива сила не понесе вечността ни и в един безличен ден подземният питомен звяр вкуси древната кръв на стихията. И вдигна плещи и коси до небитието.
Денят пресипнал вечер слиза, уморен, прегърбен от унилия живот, сръчно сваля посребрена риза, мие се, похлипва в черния угаснал свод.
Нощта премрежва бисерни лъчи, слага звездната огърлица на свойта шия, тихо сводът свети омагьосан от лъжи и нощта се стича бавно в умореното тяло. Пия...
повлякло огнени талази в необята, чакам знойното вълшебство в утринта, тихо струна звънва в хладината, буди се диханието мощно на страстта.
Пия от живота. Напих се на щастие. Оцелях.
тихо разкрехвай безмълвие в зноя, спряла да стене в усоите устремни непрежалимо дръзни вечността. Тихо в усоите стъпвай замаяна, цялата в мрак се стопи с вечерта, жаждай разсъмване в свежите утрини да превъзмогне нощта без мираж. УСТРЕМЪТ Устремен полет, полет за никъде, полет в изгрялото звездно пространство, звездно замаяно, устрем захвърлен в необята разцъфнал от устремни щения, полет за никъде, полет в отвъдното, във необята на мълнийни същности, устрем разискрен от земно замайване. РАДОСТТА Радвай се, радостта е отмора, мараня на живота, знойна нега, мъдрост на преживяното знойно битие, радвай се,тихо потропват зейнали глетчери на усмирената вечност. Радвай се, радостта е отмала, мараня на живота, зноен трепет,заблъскал в непреживените истини, радвай се,тихо замират в усамотение блеснали шемети на пребъдната вечност. Радвай се, изтля съвършенството за бъдещ живот. ЦЕЛУВКАТА На прага на новото хилядолетие единение на света, светът, поразен от целувките, фойерверкни сблъсъци на сърцата в света, свят, роден за милувки, потресен от сбъднати мигове на любовта, любовта на Христос. Твои чада сме. Обичай ни.
Стефан Маларме Изящество, страст и възхита, възторг поб<209>ден... КОНЯТ
порода на славата, заслепила света.
(оратория за новото хилядолетие от китайски композитор)
на занемелите потрепвания на душите, светлинни сблъсъци в отвъдното, светлина на запалените желания на заглъхващи вселенски устреми, отвъд светлината, побягнала със земни надежди.
цветът на вселената, земни възторзи, викайте ура, земята пребъде отвъд бездната... Фойерверкни деца, милост погълнала непостижими висини, разцъфнало небе, земя, мирен кораб, Титаник отвъд.
И на внучките ни Велика, Мария и бъдещи Белязана страст, изгряло съцветие, утеха в заглъхналия океан.
великият сеятел на надежди. Дойде денят - победа просветлена.
мисъл застинала в айсберг, към бъдещето вулкан огнеметен.
сън през космични завихряния, опалена мисъл в отвъдното.
потрепващо пладне в съня, навеян от луди желания.
с устрем взривил света, преживял радостта без вик, светлината забулил със страст, сринал страстта в небитието, прошушнал пребъдване за децата, коня яхнал на възбог, с възторг омагьосал лебеда, спасил деня с разсъмването, погалил вечността помъдряла, а човекът... омаял го, с целувката съживил света за хилядолетието 2000. И пак вопиел за надеждата. МОИТЕ ВЪЗТОРЗИ
как хората крачат навън, било ли е, били ли сме, ще ти повярвам, ако ме попиташ как си, къде си, чакаш ли ме, чакам моите възторзи... Дочаках.
Теб. ВЕЛИКА И МАРИЯ Мои мънички рожби златни, мои дълги и копринени миглички, мои котенца, баработенца, плахи декоративни зайчета, госпожички мънички добри, мои красавици смели, мои дивни дяволчета, мои мамини, татини, гукащи гълъбчета, мои малки предчувствия, мои сбъднати щения, дядови, бабини, баработинки, мои покръстени в хубавици, мои златца, брилянтчета мои, мои седефени гургулици, мои съкровища задморски, мои мидички, сребърни бабини, мои сърца, мои жестоки предчувствия. За света.
потърсих света, омагьосан от стихове, речи, кънтящи предели, разцъфнали ручеи, предани химни, потърсих света и звънват през съцветията победени от вятъра знамена. Свети Вит прободе въздуха и онемя от замая, отдавна беше това. Прага - 1965
оперението на душата си разтресох, лъчите му пронизаха сърцето, изтръгнаха го и го завещаха на всемира, дойдох да видя слънцето, настръхнала от заслепление от видимия свят. Невидимия после ще окайвам. Дойдох да видя слънцето, а то дали примираше за мен?
танцувай затуптели утрини, ваятелю на нашето пребъдване, о, Париж. ЗА ЦВЕТЯТА Толкова тленни и толкова крехки като нашите „осъдени души". Ах, тази наша обща суетност, ах, тази наша обща благодатност на начинанията ни, цветята, развихрили цветните ни същности, вехнещи в отвъдното. ЖИВОТЪТ НИ ВИСИ КАТО ЛИСТО - което неусетно си отива. Животът ни виси като листо. Прехвърча зажаднял за спомени. Безкрайно дълго ще лети в омаята от прежаднели есенни милувки.
премина през завихрените слънчеви измислици на слитъци. И ето пада в безумните стремежи за отвъдност.
Залезът вече примира... Бъди щедър. Жълтиците на щастието разпилей без страх. Световните богатства бавно замират в олекотените спомени... Превърни смъртта в изкупление за душите, залюлей истините за смъртта в изгрева... Душите примират в отвъдни трепети - дръзни живота отвъд. БЪЛГАРИЯ В тази малка балканска страна - било ли е, били ли сме - в България, сутрин вятърът клони прегъва, прегръща снагите на пеперудите, подема калинките устремни - алени бузи на лицата на слънцето, подема нашия порив за извисяване сред яркочелите сбъднати мисли на победителите в двубоя с преходността. И утрото короняса деня и му откри... всепобедния марш на упоените в залеза огнехвъргачи на истини. Всепобедният марш ще разкрили душите ни, приковани от слънцето на победните спомени за велика прамайка - отново България. През вековете погинали синури - твойте знаменосци на устреми. И падна нощта кахърена скитница, брилянтно висне небе светлооко над черногледата морна земя, потънала в сънища за пребъдване в изгрева... като България... И барабаните отново възвестиха утрото. Утрото... на Земята.
болезненото синьо затрептя в почуда - животът ти обгърна с нежна ласка теменужените вопли на сърцето ти, замряло в необята от желания за скорошното възкресение на красотата. ОБАЙВАЩИТЕ СПЪТНИЦИ НА ДНИТЕ Ято прелитащи птици на юг - върхове на човешкия гений - поетите набират висина към гнездата на звездите, преродени айсберги на вечността, потресение на жадните души от блистателния звезден миг на преродилото се съвършенство, извор застинал на полюса на добротата. В света. ОГНЕНАТА ДУША НА ВЯТЪРА Вятърът изпъва струйни пръсти през разкрехнатото небе. Погалва пламъка, облизал с огнени езици шурналата кора на дървото. Но вятърът негодува от пламенната ласка и бърза да скъса с огъня. Развихря огнеметни пръсти, вкопчва ги в косите на пламъка и те политат на възбог, осеяли простора със звезди. Гневни изблици раздират небесната засияла плът. Вятърът и огънят лудуват. Изгрява нощта, запламтяла от срам заради буйствата на земята, полегнала на небето в отмала след огнените буйства на страстта.
блъскат сърцата им, тънат във рани те, плът върху плът е прицелена, стенат, хълцат задавено, но не падат от сцената. Вижте камбаните, вижте камбаните, висват обесени с камък във дланите - колко ли мъка затиска простряните - чак след смъртта си запяват камбаните. СЕЗОННО СЪВЪРШЕНСТВО Подухва южнякът - било ли е, били ли сме - сега есента пришпорва годините, златнокървавите листа запечатва в прибоя. Сега южнякът къде ли пладнува - замислен за споделената си участ в безвремието на тъгата по летните изтлели възторзи. Скоро есента ще побелее от мъка по несподелените истини за света - разголила дървесните телеса. Ще завие в просъница в хралупата на зимата, после дълги месеци ще похлипва от завист, захласната в зимния сън на щурците. И когато южнякът отново възкръсне с диадема от зеленоясни листа, ще се прероди в пролетта. Така минава сезонното съвършенство на засиялата със златото на житата оцеляла лятна земя. ВИТОША Завинаги прекрасна в паметта ми, склонила чело в унеса стъмен, ти с дните ми играеше смирено, захласнато стаила радостта. ПОЖАР В градината се развихрят пламъчетата на ягодите, палав огън гори.
с милувките и потресенията човешки за обзетия от шеметния си чар живот, прегърнали лекия порив на въжделенията си за вечност на обозренията им, просветват зашеметени от свършека на житейския танц, превъзмогнат отвъд смисъла на света. СВЕТЪТ - РЯДКО ЦЕНЕН ДИАМАНТ Вдигни глава и се огледай в света - каратите му от доброта ще те залеят с позлата; фасетките му от любов ще те пронижат в нощта на знамението; блясъкът му ще ти вдъхне смелост да живееш завинаги смъртен; стойността му на незаменим любим ще те оневини пред олтара на истината; лекотата му на измислен герой ще те възнесе към сияйните му сестри - звездите; ти онемя от почуда от вихреното му заслепление на очевидец на същности; светът ти принадлежи - с безценните си карати и фасетки, изваяни от твоята същност.
Шарл Бодлер Изумлението е могъща нова сила. Гийом Аполинер Побягнал назад в нощта... Накъде летиш - творение на Прекрасното? Вдигни удивени очи, закови ги в Пребъдването. Засиялата усмивка те възхищава. Труден ли беше пътят нагоре? Нагоре към сияйните водовърти на разума... Повдигни очи да прозреш Необята, обуздай танца на онемяването пред всесилната воля на Вселената да те залюлее в деня на Сътворението - удивени създателю на чудодейните помисли за мига на Истината. СЛЪНЦЕОКАТА РАДОСТ Слънцеоката радост - небето - подета от знойните талази на времето вторачва сияйно око в необята.
да преобърна света, да го постигна. И след целия този бяс какво ми остава - да захапя зелена ябълка - да утоли жаждата от света. В ЗАЛОЖНАТА КЪЩА ЗА МЕЧТИ Побързай, отварят сутрин рано, там пише: „Заложна къща"... по трамвайния ти път... Никога не си влизала, но знаеш - там залагат скъпи вещи за „ още една шепа живот". Ти притежаваш ли скъпи вещи или само скъпи души... или само безценни мечти за отвъдни пориви? Събери скъпите и безценни помисли, заложи ги и искай по-скъп и по-безценен живот, за да ти стигне до утре. Но само до утре. Утрото не се продава дори да притежаваш зашеметения залез от заложната къща на Вселената. Там заложи мечтите си, ще се посипят звънки скъпи и безценни дни. ПЛАЧЕТЕ ЗА ЖИВИЯ ЧОВЕК Плачете за щастието му - още непораснало и неразцъфнало, плачете за щастието му - залутано в мъгливите утрини на желанията, плачете за щастието му - все още не виждащо изгрева, плачете за щастието му - набързо потушило залеза, плачете за щастието му - затрупано от несбъднатите му копнежи, плачете за щастието му - сбъднало се във вчерашния ден... Плачете за щастието - да бъде щастие на несбъднат човек. ПОЕМА ЗА НЕПРИВИЧНАТА ЧОВЕШКА ХАРМОНИЯ I. ЗАРАЖДАНЕ НА ХАРМОНИЯТА - В СЪМНИТЕЛЕН ВИД Замисълът и Красотата опряха чела и решиха да дръзнат нов изблик на смайващите си настроения за същността на човешката хармония. Някой пита: кому е нужна човешка хармония? Хармония на прегракналите ни от викове гласове: още сме живи! Хармонизирайте бъдещето ни. Докога бъдеще? Докога хармония в залезния изгрев? Докога завита в целебни облаци земя, отдавна храчеща огнени слитъци от разкъсващата се душа. Земята я боли от нашите неискрени целувки - спогледаха се Замисълът и Красотата - да побързаме с нашето начало на падението... в бездната от успешни излитания към смисъла на Хармонията. А къде са човеците? Ще им се роди хармония, а те са заплеснати в издирване на съвършенството! Замисълът и Красотата се спогледаха - кой прие поръчката за бъдещото величие в света на поразените от живот човешки стремления? И замисълът за Хармонията щеше да отлети към сияйните върхове на съмнението. И съмнението създаде Хармонията. II. РАЖДАНЕТО НА ХАРМОНИЯТА - В НЕПРИВИЧЕН ВИД Непривично дълго се оглежда Хармонията за погледите на очакващите я човешки Въпросителни. Въпросителен и Въпросителна непривично дълго бяха търсили прилягаща на въпросите им хармония, която трябваше да сложи ред в ъгловатозакръглените им подвъпросни животи. Може би, за да хармонизира отговорите, с които откритото пространство ги замеряше и ги заварваше неподготвени за света на истината. Хармонията трябваше да внесе яснота в отговорите, непривично дълго отлагани. Хармонията щеше да внесе съвършенство в учудването им от света без хармония, в който бяха попаднали, удивени от себе си. И Въпросителен и Въпросителна в един глас завикаха към Хармонията: коя си ти? чия си ти? нужна ли си? наша ли си? непривична ли си? неприлична ли си? кои са баща ти? и майка ти? признай си! Аз съм дете на Размисъла и Красотата. Те ме създадоха за вас, за да внеса хармония във въпросите ви за смисъла на живота ви. Дойдох при вас, защото аз знам отговорите им. Без съмнение?! III. ЖИВОТЪТ НА ХАРМОНИЯТА - В СЪМНИТЕЛЕН ВИД И Хармонията заживя между сабите на човешките въпроси, за които отговаряха човеците. А за отговорите от нищото кой щеше да отговаря? И Хармонията си зададе този въпрос. Нали заживя в къщата на въпросите. Или по-скоро в къщата на чуденките. Да се учудваш и да се съмняваш - какво по-хармонично от това? Докато Хармонията беше още малка, тя беше под закрилата на въпросите, но колкото п<211> растеше я връхлитаха съмнителни отговори. И от тези непроверени съмнения <210> се разваляше красиво устроения <210> разум. Хармонията съвсем порасна и вече трябваше сама да си задава въпросите и да чака понякога убийствените отговори за смисъла на съществуването си. Но скоро Хармонията щеше да остарее, силите <210> щяха да я напуснат, тя повече нямаше да успява да хармонизира отговорите и те щяха да залеят къщата на чуденките, в която животът щеше да залезе зад хоризонта на непривичната истина. 2.
На екс! На екс! Върхът! На времето и пространството! Върхът на емоцията! На пролетното затопляне на чувствата, в екстаза на летния вихър, в есенната наслада от загубата на страстта, и в зимата на нашите удоволствия... На екс жаждата за живот! На екс безсмислието на раздялата с него! На екс пожълтелите дни... и другия живот на ЕКС (END) ДА ОБЩУВАШ С УБИЕЦ Париж, Париж, убиец и баща на моите надежди тиховейни... Николай Лилиев
не изтичат ли те заедно с водите на Сена, пред надеждата всичките цветове са равни, и Париж да отплува към бъдещето на нашите надмогнати разкаяния ще останем в очакване на знаците на началните тласъци на спокойствието. Да напишеш в кафене писмо на спокойствието и да го изпратиш по въздушната поща на залеза, какво по-ранимо занимание би открил от пръв поглед над същата тази безстрастна Сена, реагираща като прерязана вена - посинялата й от поднебесие душа изтича пак безметежно - пожелай ни безметежни залези на живота, убиецо на невръстни закани към бъдещето на чучулиговата ти скромност пред олтара на всеобхватността. ПРЕРОДЕНА ВЕЧНОСТ Замислен в трептенето на изгрева, повдигаш занемели от почуда очи и те засияват по-страстно от слънцето, отразили светлината от бъдещия живот. Изправи се, повдигни ръце за прегръдка - животът поема към вечността. КЛОУНИ
Хайнрих Бьол Ние сме клоуни - животът това го разбира. Животът е смешен магьосник - помага ни да преминем отвъд чертата на разума. Маскирани в клоунски одеяния ще преминем покрай ранната смърт, за да ощастливим живота подранил. Вече сме сигурни - време е за безсмъртие. ЖИВОТ В ПОТРЕСЕНИЕ
без "доглеждане", само веднъж. Валери Петров
Валери Петров Нашият бренен живот... За какво да скърбим - че отлита с ятата на юг и не ще се завърне, тук, при другите оцелели в мига, потресаващо скъп и лъчист, неповторен в своята неизбежност. Не тъгувай, животът е с теб - потресаващо влюбен и ярък, опиянението му ще ни зароби. КОПНЕЖ ЗА ВИСИНА Копнежът да останем верни на страстта си, да обуздаем смелите стремежи към възвишеност, ще покори избликналите върхове от мисли. Да преродим желанията си за изгрев над онемелия от стоновете на пръстта покой. Страстта ни за живот ще подлудее от ненаситните ни земни висини. Копнежът винаги се ражда с шемет. ЛЯТНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ Аз съм лятна душа и съм влюбена в зимата, пролетта разцъфтява в лъчи, есента засиява във злато - тези четири земни нюанса пак разпъват на кръст прошумялата веселост на живота - милостив вагабонд. НОЩЕН СМУТ Пропълзява сянката на деня и разперва траурен плащ над онемелите ни души. Нощта е тази забулена с воала на съновиденията ни сомнамбулна господарка. Нощта е сянката на деня, негово тъмно подобие на живота му. И ние заспиваме, забравили неудачните му попълзновения над непримиримите ни дневни души. Нощта - нощно бдение над живота. ЗАНЕМЕЛИ ПО ПЪТЯ Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път. Хераклит
за съдбата си не лека на човек, превърнал себе си в мишена на страстта да се завръщаш винаги назад към утринта на свойто детство. „ Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път." - ще имаш ли смелостта отново да извървиш по нанадолнището трънливия път на сътворението на живота си. Нагоре гълташе горчивините от имането ти на този свят, надолу ще избълваш разочарованията от радостта си да си жив. Нагоре и надолу все повтаряше - жив съм, жив съм, все още.
накъде отлита? Къде намира светъл отклик на занемялата печал? Дали изтръгнал вопъла смирен ще заблести в сиянието на очите на победения от знойна жажда по непресъхващите висини, щастливо устремен към утрините, зажаднял за смайване човек - прегърнал истините ти за съвършенство.
зажадняла за музиката на безкрая. В Парижката зоологическа градина, потънал в мисли за изхода от забързания живот Райнер Мария Рилке споделя оптимизма си за живота с крясъка на развенчания от джунглата папагал Ара... Ара... А... ура... А... ура... а... а рррр ръмжи в изневяра изприщената от сладостта на примирения си живот пантера. Вземи мислите и оптимизма и тръгни под мишница с живота си към Парижката зоологическа градина на надеждата без изход. И после там животните те гледаха съзаклятнически. Но странно, че не ти завиждаха. Може би заради човешкия ти облик или участ. А може би надеждите ти не са лицеприятни за началото на другия живот. За душата.
жадувам до безкрай за нови хоризонти в съня, но там ме посрещат на нож видения, дремещи в плахите ласки на вечно обречените на сина божий.
бързо свикнал с въздишките ни забързани, и си представях спокойно извисен левент, плахо порещ с разискрен възторг бързея на живота.
защо ли, чудя се, не ме е още пленил светът, да ме тласне в прегръдката му смайващо тленна, дето в безкрайните дни моите дивни спомени спят като ангели.
сребристата самолетна следа и „ къде ли ще иде"<$F Пак там>? Париж въздъхва примирен след нощните въздишки на звездите. Какво е да напуснеш вечността от свечерявания над сърцето, залутан в поднебесното пространство от изтлели мигове на непостигнати желания. Париж ли ти донесе изгревните хоризонти от онемели спомени за бягства от несбъднати велики помисли? След твоето тържествено напускане на сбъднатите истини простри ръка напред към другото отвъдно - една родина от затрептели щения за величавост в собствените ти очи. ГВОЗДЕЯТ НА МИРОЗДАНИЕТО - МОЯТА ДУША Запаси се с търпение да възкликнеш - не газете душата - тя е вечна! Цял живот приспиваш терзанията на занемялата в зноя от чувства твоя посестрима, твой двойник задъхан, от кипежа на страстите краткотрайни - както нашият живот, изпепелен от умората от пребъдване в необята. Протегни ръка и докосни светилото онемяло от невъзможността ти да се обречеш на раздялата с него, животът ти нима е само твой? ПРЪСНАТО СЛЪНЦЕ Това мое недоволство, не, по-скоро смайване, ако изобщо намеря думата, бе предизвикано от един разказ. Там имаше израз: "пръснато слънце". Този израз покорява със своята образност, със своята концентрирана потенциална сила, с мощния тласък на едно преобразование, с необичайността на това измислено поетично явление. Нещо несравнимо по-голямо от израза "пръснато сърце". Покорява грандиозността на това явление - "пръснато слънце" нещо като край на света ни. ЩАСТИЕ, МИМОЛЕТНО КАТО ПАРА ОТ ДЪХА... НА МЪЖ Гледам предаване по телевизията. Говорят за мимолетността на човешкия живот. За изразните средства на индианците за предаване на мимолетността на живота: животът е дълготраен колкото - пара от дъха на бизон - - проблясък на пламъка в звездната нощ - - сянка от току-що изкласила тревичка. Слушам и си мисля. Как да не заплачеш. За какво ли? За себе си. И не само заради това, че животът ти е толкова мимолетен. От далечните прерии на девствена Америка долетя до теб тъжно послание. И какво следва от всичко това, че животът е мимолетен... а щастието... в живота... ако изобщо съществува... като пара, като проблясък, като сянка... като мимолетно щение... по развихрени в полумрака коси... и очи, впити в безкрая, между картините - имащи по-дълъг живот и от най-дългия човешки... пара от дъха на мъж... може ли да се улови тя в тези картини, тези картини могат ли да уловят мимолетността на човешкия живот - вихрено започва животът ни, извива се високо, високо нагоре в небето, в необята... в парата от дъха на мъж... в беглата усмивка на жена... в мимолетни мечти за нещо... като щастие... свръхестествено изгаряне, божествено желание, като докосване на пръста на Бог, боготворена красота... красота, залязваща в мрака на небитието... в началото беше пара от дъха на мъж.. остана животът ти. 19.X.1997 ГЛАС, СПОСОБЕН ДА ЗАГЛУШИ ДОРИ ЗВЪНТЕЖА НА КАМБАНИТЕ НА ГОСПОДА Вече се досещате, че в душите ви ще нахълта като огнен вихър чудодейният глас на българката Стефка Съботинова. Нейната песен "Притури се планината" докосва дори върховете на американските небостъргачи, нейна песен кънти из Космоса, същият този Космос, който ни зарежда с такава неудържима енергия - енергията на силата на изкуството. Този глас - родопски, български - по широта, разлатост, волност и проникване, единствено сравним с тази наша Родопа планина, българска та българска, руши граничните прегради, подема духа нагоре, нагоре към Космоса на станалото от удивление на крака жури на световния фестивал на изкуствата в Лос Анжелис тази година, 1997; глас, способен да се мери по сила единствено със силата на любовта на Господа, Господа на всяко живо и разумно същество на тази наша грешна земя. Глас български, вик за проникване във всички фибри на Космоса; глас, разлюлял стадата по меката гръд на Родопа планина; глас, засмукал българските многовековни сокове, бликащи от прапрабабината, прабабината, бабина и майчина утроба; глас за възвестяване на разсъмването на човешкия живот; глас, р<211>ден, български, многовековен и многолик; глас от недрата на Родопа планина; глас от недрата на България. Бъди благословен. Бъди благословена, българко. И ние сме български любящи чада. 30.X.1997
Орлите дори живеят без дрехи. Перушината им, макар и забодена перо по перо в жилавото им тяло, явно не ги подтиска. Те изпъват с волен размах огромните си крила, оттласкват се от скалата, на която са стъпили и полетяват над разстлалата се долу равнина. Летят, сякаш са полегнали върху въздуха и си измислят разни истории за чудните лакомства, които ги очакват. Като мишките, например. Затова някои от орлите се наричат орли-мишелови. И така, един такъв орел, както се плъзгаше по въздуха, получи куршум в крилото си - оръжието на хората го лиши завинаги от свободата му. И го приземи. Изравни го с хората, които бяха лишени от крила, лишени от тази въздушна волност, които пъплеха по земята на слабите си крака. И които с тези крака не стигаха доникъде. Или по-често, т. е. винаги, за зла орисия, до местното гробище. Случиха се добри хора и прибраха орела. Сега той вече можеше само да пристъпва като тях, докъде ли щеше да стигне, просто небето се беше отказало от него. Беше го разлюбило. Затова пък орелът се влюби в жената. Човещина. Може би защото вече живееше при човека. Откъде ли извираха чувствата му? Бяха го привързали на терасата за сиджимка, забита в стената, ах, тези стени, и той можеше свободно, според понятието на хората за свобода, да се разхожда по нея. Колко ли му липсваше небето. Това орелът не сподели с никого. Или се опитваше да го сподели с жената. Когато тя отиваше да му сложи няколкото парчета месо, той прибираше крилата си, доколкото можеше да ги разпери преди това и втренчваше грозноватото си клюнесто лице в нея. И впиваше очи в нейните. И тогава може би се мъчеше да <210> обясни колко му липсваше небето - свободата да лети. Когато мъжът приближаваше към него, сакатият летец се накокошинваше, клюнът му се забиваше сякаш в мъжкото лице и това бе неговия вопъл за свобода. Скоро орелът умря. Може би го уби любовта. 4.XII.1997
За милиардната земя "светът" е общ и един. Канадският режисьор Джеймс Камерън с филма си "Титаник" успява да присвои света, стиснал във високо вдигната си ръка. статуетката на Оскарите, с възгласа: "Светът ми принадлежи!".Нима е обсебил света на хилядите, зажаднели за същия този свят, емигранти, усетили неласкавите обятия на океана; същият този, който те са дръзнали да прекосят, развълнувани като него от собствената си победа над мизерията, над още по-бъдещата си нищета на подводни онемели жители. На същите тези смелчаци, стиснали в зарадвания си корав юмрук петте сребърни долара и също вопиещи: "Светът ми принадлежи!". Един от тогавашни режисьори на бъдещия си живот. Имало е между тях и неколцина българи, поели след ледената целувка на айсберга в другите обезценени извънчовешки измерения.
Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 0.58 Mb. Сподели с приятели:
|