Недостатъци на висшето образование в България

необходими реформи”

Друг голям недостатък на висшето образование е системата на финансирането му. В България се е получила една двойна абдикация на публичната власт, едно двойно отрицание. От една страна държавата отделя малко за субсидиране на висшето образование. За него се заделят едва около 0,6% от БВП при европейски нива от 1,2% и при положение че Лисабонската декларация на Европейската асоциация на университетите от 2006 г. говори за бъдещи целени нива от 2%. А от друга страна държавата не предоставя и никаква финансова автономия на университетите, нито стимулира алтернативни източници на финансиране. Тоест по същество няма нито публично, нито частно финансиране в достатъчен размер. Таксите за изпити, които се плащат от кандидат-студенти, както и семестриалните такси за самото обучение, се определят от Министерски съвет централизирано с постановление. Висшето училище няма възможност за кой знае какво финансово планиране. Няма и възможност университетът да диференцира таксите по каквито и да било критерии (успех, материално положение на студента и др.), освен разделението по специалности, което се прави още с постановлението на Министерски съвет за определяне на таксите.

Следствие от незадоволителното финансиране е и незадоволителното материално-техническо ниво в повечето факултети. Разбира се, когато става въпрос за ниско материално-техническо ниво, трябва да се отбележи и друг недостатък- това е ниското технологично ниво на администрацията. Липсва каквото и да било електронно административно обслужване. Дори плащането на таксите не може да стане изцяло дистанционно, а трябва след плащането по банков път да се прави заверка на студентската книжка „лице в лице”, така да се каже, с административните служители. Цялата документация- протоколи, данни за студента и за оценките му и т.н.- се съхранява на хартиен носител в големи архаични книги без електронен еквивалент. Тук опираме и до друг проблем. Цялата „жизненоважна” информация за студента, т.е. най-вече протоколите от изпити, са поверени под формата на купчини листове и томове на няколко секретар-деловодителки. Така е поне в моя факултет, а мисля че и в мнозинството факултети в Софийския университет (ако някъде има някаква автоматизирана система, моля колегите да се включат). Няма електронни бази данни, които да се ползват с някаква защита или ограничение на достъпа и поправянето. Излиза че тези секретар-деловодителки държат властта върху цялата важна документация и могат при определени случаи и с необходимото съдействие да променят тази информация по доста неофициален канцеларски ред. С две думи, тази система според мен дава повече предпоставки за корупция от една електронна база данни, в която достъпът да бъде по-стриктно следен и да има по-голяма отчетност и отговорност при въвеждане на данни.

Друг проблем, който е по-скоро по същество, а не организационен, са субективността в оценяването на знанията на студентите и стойността на получените оценки. Субективността е приемлива в някакви граници, тя е нормално явление, особено когато се касае за предимно устни изпити. Но понякога и тя идва в повече. Субективността може да се дължи на всякакви причини, но на мен лично ми е доста неприятна в един случай. Повечето преподаватели, поне в моята специалност, искат да чуват на изпит само своето мнение или предимно него. За съжаление този догматизъм е комбиниран понякога със слабо оценяване при изтъкване на чужди на преподавателя тези. Като цяло би могло да се иска още откъм широта на обучението, т.е. трябва да бъде застъпен по-силно критичният момент в преподаването, включително и към собствените схващания. Това ми се струва доста трудно за изпълнение и вероятно е всеобщ проблем, т.е. не само за България. Но тук той е доста крещящ. Във връзка с това трябва да се спомене, че в България преподавателския състав е очевидно застаряващ. Съгласно официални данни на МОН над 80% от професорите в България са над 55 г., а при доцентите над 90% са над 45 г. Тези данни показват, че има добра почва за прекомерен академичен консерватизъм, както и за преподаване на вече морално остарели знания, за сметка на които се пропускат важни модерни дисциплини, теории и т.н. Разбира се с казаното не искам да поставям в никакъв случай въпрос върху квалификацията на преподавателите. Може би трябва да се стимулира по някакъв начин преподаването на по-нови материи и навлизането на по-млади учени (като се има предвид, че комбинацията между модерна дисциплина и преподавател с не толкова модерно мислене и академични схващания често не дава добри резултати). Бих искал да дам един пример: в моята специалност се изучава, макар и само като изборна дисциплина предметът Правен режим на приватизацията. Той, разбира се, е бил силно актуален през деветдесетте години, като днес вече има значително по-малко приложение и то намалява с всяка година. Но дисциплината остава и струва ми се, че ще остане и когато вече няма почти нищо, което да се приватизира. В крайна сметка обаче проблемът е в друго. Нищо че се изучава една дисциплина, която няма много практическа стойност за в бъдеще. Лошото е, че не се изучават съвременни дисциплини с голяма потенциал и нарастващо приложение- като например Правото на капиталовите пазари (грубо казано), което не се изучава като отделен предмет- пък бил той и избираем- в Софийския университет. Важността на капиталовите пазари няма смисъл да се обсъжда, както и това, че тя нараства и ще нараства, особено за България, в която тези елементи на икономиката са в процес на възходящо развитие. Но промени в учебния план, т.е. в дисциплините и статута им, стават трудно, особено когато във въздуха витае този краен консерватизъм, който беше споменат.

Неприложима в България остава Европейската система за трансфер на кредити. Реален трансфер на кредити, доколкото ми е известно не се извършва. Колеги, които получават обучение по програмата Еразъм в университети в чужбина, имат проблем с признаването на положени там изпити. За моята специалност се броят на пръсти преподавателите, които признават положени в чуждата държава изпити. Преподавателите по-най тежките, обемни и ключови дисциплини обикновено отказват. За оправдание понякога им служи несъвпадането между изучаваните в другата държава дисциплини и техните собствени такива. А преподавателите за съжаление търсят пълно съвпадане и изпадат във формализъм в желанието си да откажат признаване. Не мога с точност да кажа какви са мотивите за подобни откази. Може би е недоверие в чуждата оценка, може би е съмнение в съвместимостта на изучавания тук и в чужбина материал (което е крайно неоснователен аргумент, особено с оглед мобилността на работната сила в ЕС), може би е желание за непосредствена проверка на знанията на студента. Вероятно има и други причини за блокирането на ЕСТК във всяко отношение. Но каквито и да са причините за това резултатът е една изцяло формална система, една нова одежда, с която са наметнати старите практики. Така че изпълнението на изискването за въвеждане на ЕСТК към момента ми се струва само привидно, на хартия.

В заключение бих искал да кажа няколко допълнителни думи за автономията на университетите. Във вече споменатата Лисабонска декларация на Европейската асоциация на университетите се говори за четири вида автономия на университетите: финансова, академична, организационна и кадрова. Струва ми се че и в четирите направления има какво да се направи, има какво да се подобри. Необходимо е създаване на по-гъвкав и съвременен нормативен режим, както и въвеждане на по-добро и разнообразно финансиране. Също така вече ми изглежда крайно належащо да се обърне повече внимание на науката и образованието като цяло. За целта следва да се предвидят стимули за навлизане на свежа кръв и мисъл във висшето образование, както и да се изберат подходящите лостове за мотивиране на преподаватели и студенти за повишаване качеството на висшето образование.