Независимост на съдебната власт в българия: една история за блясък и нищета



страница1/3
Дата14.01.2017
Размер0.81 Mb.
  1   2   3
НЕЗАВИСИМОСТ НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ:

ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА БЛЯСЪК И НИЩЕТА
Бруно Шьонфелдер
Съдебната власт в България е сред най-независимите в посткомунистическия свят. Вероятно това в известна степен е парадокс. Въпреки това нейно значимо достижение, реалните й постижения не успяват да отговорят на очакванията, а всеобщото мнение е, че се намира в състояние на криза. Голяма част от българите предпочитат в повечето случаи да избягват адвокати и съдилища, а съдилищата се смятат за ненадеждни, неефективни и корумпирани. Изходът на делата се счита за крайно непредсказуем. Възприема се, че корупцията се разпростира дори до най-високите ешелони на съдебната власт. Не липсват и доказателства, че малък брой прокурори и съдии са поддържали и продължават да поддържат отношения с лица от подземния свят.
Настоящата статия застъпва тезата, че в България „законът работи“ 1, има значение, но само понякога. За изследване на тези проблеми, ще бъде използван сравнителният метод. Предпочетеният сравнителен стандарт почива на съпоставка с избрани държави, за които се смята, че споделят сходно наследство. От гледна точка на комунистическото наследство това са държави, в които до края на 80-те години на миналия век е установен нереформиран социалистически режим от съветски тип, като Съветския съюз и Чехословакия, а от гледна точка на наследството от предкомунистическия период – Румъния и Сърбия, но също и Русия. Въздействието на слабостите на съдебната система върху всекидневия живот се усеща в редица сфери – например при събирането на вземания, a произтичащите от тях икономически проблеми ще бъдат разгледани накратко на различни етапи от изложението. За по-подробна информация читателят би могъл да се обърне към Шьонфелдер (2004).
Формулиране на парадокса
Българският съд е постигнал значително по-голяма независимост от тази, с която разполагат съдилищата в повечето посткомунистически държави, с изключение на тези в Централна и Източна Европа и балтийските страни. По отношение на своята власт и увереност българската съдебна система изпреварва своята посестрима в Румъния. При сравнение с Русия или Сърбия, тази разлика е още по-поразителна. Всеки, който се зачете в разделите на българската конституция, уреждащи статута на съдебната власт, и в приетия през 1994 г. Закон за съдебната власт ще бъде впечатлен от многобройните институционални гаранции за нейната независимост. Още по-важно е, че за разлика от редица други държави, приели сходни правила, от средата на 90-те години на миналия век, в България тези правила като цяло се зачитат. През последните години българските съдилища, и по-конкретно двете върховни съдилища, както и няколко по-нискостоящи съдилища, често подлагат на изпитание политици, а в някои случаи ефективно възпират реализацията на политическия дневен ред. Това се наблюдаваше още по време на правителството на Иван Костов (1997-2001 г.), а в рамките на мандата на правителството на Симеон Сакскобургготски, който идва на власт през 2001 г., става толкова очевидно, че, благодарение на публикациите в пресата2, не би могло да убегне на политическите наблюдатели. До този момент българската история не познава други примери за съдебен активизъм от подобен мащаб. Съдебната система се е превърнала в ефективна противотежест и посредством това – във фактор с огромно влияние. За разлика от България, правителството в Румъния към този момент все още разполага с достатъчно лостове за влияние върху Върховния съд, които гарантират максимално притъпяване на последиците от неприемливите за властта съдебни решения. В Русия, както и в Сърбия съдиите понякога са се противопоставяли на изпълнителната власт, но тяхното реалното въздействие е сравнително по-ограничено.
В резултат на опита от управлението на правителството на Симеон Сакскобургготски някои западни наблюдатели3 считат, че независимостта, с която се ползва съдебната власт в България, е прекомерна. Въпреки че първите проявления на съдебен активизъм се наблюдават още през 1992 г., до 1995 г. явлението остава ограничено в рамките на Конституционния съд. След това редовите съдии стават по-смели. Съдебният активизъм достига до ниво, познато от Унгария. Констатацията на правния учен Андраш Шайо (1999 г.), че броят на нормативните актове, които унгарският Конституционен съд обявява за противоконституционни в рамките на едно десетилетие, надвишава този на законите, които Върховният съд на САЩ отменя за два века4, може да бъде отнесена и към българския Конституционен съд. През първите десет години от своето съществуване той отменя 145 закона5, а решенията му засягат многобройни клонове на правото. С решенията си по редица дела българският Конституционен съд се е доказвал като ефективен защитник на частната собственост. Освен това, тълкуванието, което той дава на понятието „социални права“, е по-ограничително и следователно по-съвместимо с либералните принципи, отколкото в други страни, като например Унгария или Полша6. Към момента на създаване на институцията през 1991 г. нито едно от двете не е било лесно да се предвиди. Само двама от назначените по това време конституционни съдии са имали възможност да наблюдават работата на западни институции за ограничен период от време. Повечето, ако не всички, са бивши комунисти7. Въпреки че някои от решенията на Конституционния съд могат да бъдат определени като дискусионни, като цяло той успява да се наложи като ефективен арбитър в споровете между правителството и други страни, като например опозицията, президентът и т.н. Тези успехи не са плод на предопределеност и изискват своето обяснение.
Опит за обяснение
Както ще бъде изложено по-долу, затова е необходимо разбиране за дълбоката икономическа криза, която връхлита България през 1989 г., когато страната с бързи крачки върви към неплатежоспособност. Същото се отнася и за Източна Германия и Съветския съюз, но последствията на неплатежоспособността и последвалото рухване на СССР и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) за България са по-тежки, отколкото за останалите европейски страни от СИВ. Това се дължи на изключително ограничената, намаляваща способност на българската икономика да произвежда стоки, които да се продават лесно извън СИВ и на необичайно голямата зависимост на страната от търговския стокообмен със Съветския съюз. Андрей Луканов и останалите ръководители на комунистическата партия, които дирижират свалянето от власт на Тодор Живков през есента на 1989 г., си дават сметка за сериозността на проблемите и предвиждат политическите последствия от тях. В тази трудна ситуация те избират двойствен подход, който им носи умерен успех. Тактиката им се заключава в прехвърляне на вината за икономическите неуспехи на други лица. По отношение на икономическата политика те се впускат във високопарна реторика, но не предприемат почти никакви действия поради опасения, че всеки реален опит за решаване на проблемите ще ги направи още по-непопулярни. По-конкретно, правителството на Луканов не прави нищо, за да предотврати фалита на страната, а просто изчаква изчерпването на държавния резерв в чуждестранна валута и обявява фалита на държавата. Същевременно комунистите, които вече са се преименували на социалисти, работят извънредно върху имиджа си на новопокръстени демократи, проявявайки изключителна гъвкавост в това и успявайки да установят контрол над хардлайнерите в своите редици.
Тази стратегия нямаше да бъде толкова успешна, ако демократичното прераждане на значителен брой бивши комунисти не е било искрен акт. За други крила в социалистическата партия обаче това е било просто тактически ход. Според Карасимеонов (2003 г.) социалистическата партия открива демокрацията едва през 1997 г. До този момент наблюдателите са склонни да прогнозират вероятното й разцепление. През периода 1990-1997 г. се наблюдава рязко намаляване и обновяване на членската й маса, като някои от комунистите с крайни възгледи са изключени или напускат и се присъединяват млади хора. Самият Луканов със сигурност разбира необходимостта от промяна на икономическата система8. Въпреки това той отказва да направи крачка в тази посока, навярно опасявайки се, че подобна стъпка би довела до неизбежно разцепление в социалистическата партия. Задачата да убеди съпартийците си в необходимостта да се преобразят в демократи е била достатъчно трудна. Поставянето на допълнително условие за възторжено възприемане на пазарната икономика би имало отрицателно въздействие върху партийната дисциплина независимо от дълбоката й вкорененост сред членската маса.
България е сред първите посткомунистически държави9, които приемат нов демократичен основен закон още през 1991 г. Социалистите използват припрения порив към конституционализъм за постигането на няколко обслужващи интересите им цели. На първо място, новата конституция се превръща в доказателство за (социал–)демократическото прераждане на комунистическата партия. Предоставяйки солидни гаранции за независимостта на съдебната власт, новият основен закон е политически привлекателен, тъй като слабостта и зависимостта на съдиите се считат за една от най-отблъскващите черти на комунистическата система. Този възглед се споделя от повечето юристи в България, а преодоляването на този недостатък е уникална възможност да се заяви принадлежност към демократичните принципи. На второ място, както по това време изтъкват критиците на този ход10, независимостта на съдебната система издига защитна бариера срещу надвисналата опасност от антикомунистическа разправа. Най-общо, една независима съдебна система е било възможно да наклони везните в полза на статуквото, което представлява благоприятна среда за социалистите.
През 1991 г. ефектът от този ход наистина добре дошъл за тях. През този период призивите за радикална „декомунизация“ се радват на широко и нарастващо одобрение. Бедността се увеличава, хората са възмутени от бързото забогатяване и разточителството на новобогаташите, мнозина от които произхождат от бившата партийна номенклатура. Институционализирането на надеждни гаранции за независимост на съдебната власт им предоставя някаква защита. То изолира съдиите от обществен натиск, намалявайки вероятността съсловието да застане на страната на търсещите възмездие антикомунисти, особено предвид присъствието на шепа автентични дисиденти в правните среди. Според Здравка Калайджиева (1999 г.) у юристите често се наблюдава уклон към прекомерен консерватизъм. Доказателства за това не липсват. Към момента на публикуване на изследването в някои юридически факултети все още се преподава по учебници от времето на комунистическия режим, чието съдържание не е претърпяло сериозна редакция11. В някои от тях, например Наумова (2000 г.), дори пейоративната употреба на „буржоазен закон“ е оцеляла. Подобни наблюдения очевидно са аргумент в полза на тезата за забележително упоритата съпротива срещу промяната от страна на огромна част от юристите. В свой труд от 1998 г. (с. 222) Албърт П. Мелоун цитира адвокат, според който „За обществото, съдиите са част от стария режим“. Необходимо е да се спомене, че възможностите за привнасяне на добре образовани емигранти или юристи-дисиденти в системата са много по-ограничени, отколкото например в Чехия. Подражаването на политиката на Вацлав Хавел за назначаване на дисиденти и имигранти с юридическо образование на ключови позиции в съдебната власт би било трудно осъществимо. С изключение на кратко просъществувалото антикомунистическо правителство на Филип Димитров12, нито едно от българските правителства след 1989 г. няма нагласата за предприемане на подобна стъпка13.
Някои последствия в краткосрочен план
Новата конституция е дело на екип, в който социалистите имат солидно мнозинство. В съответствие със стратегия си на окопаване, те правят необходимото за утежняване на процедурата за изменение. Изменението на значителна част от конституционните разпоредби не е в правомощията на обикновените народни събрания и изисква свикване на Велико народно събрание и одобрение с квалифицирано мнозинство14. Изпълнението на това изискване отнема изключително много време, а процедурата е тромава до степен, която предопределя отказ от ползването й и до момента. За разлика от конституциите на съседните държави, българският основен закон е забележително стабилен – до 2003 г. всички опити за иницииране на изменения претърпяват неуспех. Тази стабилност обаче не трябва да бъде бъркана със съвършенство. Истината е, че Конституцията е изготвена прибързано, в ситуация на нестабилност. В редица отношения това е един мъгляв и вътрешнопротиворечив документ. Основният закон предоставя гаранции за неприкосновеността на частната собственост, но паралелно с това и широкообхватни „социални права“ – разпоредби, които са сходни и дори още по-категорични от тези на конституциите на Полша и Унгария. Предвид произтеклите от тези полусоциалистически елементи проблеми, с които Полша и Унгария вече се сблъскаха, в бъдеще това вероятно ще породи сериозни опасности и в България. Някои от тях вече са налице. Като пример може да бъде посочено плачевното състояние на системата на здравеопазване – то в голяма степен се дължи на провъзгласеното в Конституцията право на „безплатно здравеопазване“, което издига трудно преодолима бариера пред усилията за смислена реформа. През 1991 г. много от депутатите от опозицията отказват да положат подпис под основния закон и организират протест. За съжаление този ход се оказа по-скоро тактически, отколкото принципен15, и не беше равнозначен на отхвърляне на социалистическите елементи в основния закон. В това отношение е симптоматично, че един от отцепниците през 1991 г., който в по-късен момент е назначен за конституционен съдия, през 2003 г. държи пламенна реч в защита на великото постижение на Конституцията16.
В краткосрочен и средносрочен план нетните ефекти от скорострелния конституционализъм са положителни. Сред най-значимите достижения е увеличаващото се зачитане на независимостта на съдебната система. През първата половина на 90-те години е налице основателно съмнение в искрената готовност на изпълнителната власт да допусне независимостта на съда. Атаките срещу съдебната власт са многобройни. След падането от власт на правителството на Филип Димитров някои от съдиите, назначени по време на неговия мандат, стават жертва на целенасочени медийни кампании, които на моменти наподобяват лов на вещици и застрашават личната им сигурност17. През 1994 г. социалистите правят опит да преуредят изискванията за назначаване на върховни съдии и апелативни съдии, така че да лишат назначените непосредствено след падането на комунистическия режим съдии от правно основание за заемане на такава длъжност за няколко години напред. Този опит обаче е осуетен от Конституционния съд. През 1995 г. правителството на Жан Виденов е толкова вбесено от упоритостта на институцията, че се опитва да я принуди да напусне сградата, в която се помещава. Този опит също се проваля. Правителството действа съмнително мудно и при създаването на двете, предвидени в основния закон, върховни съдилища, което става факт едва след 1995 г. Поради това, че според българското законодателство правилото на прецедентите важи единствено за решенията на Конституционния съд и определени решения на върховните съдилища, късното създаване на върховните съдилища възпрепятства развитието на правото, създавано от съдиите18. С нарастването на авторитета на Конституцията през втората половина на 90-те години тези прикрити и отявлени атаки срещу независимостта на съда отшумяват. Вероятно този успех може да бъде отдаден на обстоятелството, че през по-голямата част от 90-те години българският политически живот е доминиран от антагонизма на две сили с почти изравнена електорална подкрепа, които самостоятелно не са в състояние или не се стремят нито да наложат диктатура, нито да спечелят пълна изборна победа над своя опонент. Това предопределя и общата им заинтересованост от установяването на някои основни, задължителни и за двете страни правила19. Тази възможност е използвана умело от Конституционния съд, чиито решения през по-голяма част от времето се възприемат като разумни и печелят широко одобрение, а самият съд започва да се възприема като основен източник на институционална стабилност. Вероятно този успех в значителна степен се дължи на обстоятелството, че в опит да се подсили авторитетът на новата институция Велико народно събрание, приелото Конституцията, избира за конституционни съдии някои от най-изявените и уважавани български юристи.
Въпреки ефективното укрепване на независимостта на съдебната власт в институционален план през 90-те години, отделни съдии продължават да са в по-несигурна позиция. Свободата им да правораздават по съвест и съгласно закона все още не е гарантирана в пълна степен. От 1997 г. основната заплаха вече не е външната политическа намеса, независимо от това, че политиците и страните по делата все още често се опитват да упражняват натиск върху съдиите20. Съдиите получават телефонни обаждания, страните се опитват да установяват контакти и да водят дискусии ex parte и дори прибягват до отправяне на различни заплахи, включително за физическо насилие. Последното не е трудно осъществимо, поради неефективната охрана на магистратите от службите за сигурност. Основните заплахи за независимостта на съда обаче идват от самата съдебна система, а именно – от прокурорите, и в частност от главния прокурор. В много по-малка, но не пренебрежима степен, съдиите могат да бъдат заплашвани или манипулирани и от председателите на съдилищата, които разпределят делата по своя преценка, без установена система и принципи за разпределението на делата и понякога злоупотребяват с правомощията си, за да повлияят на изхода на делата. Главният прокурор разполага с мощен набор от инструменти за тормоз на съдиите, към които няма симпатии. Днес съдиите не изпитват страх от политиците, а от главния прокурор21. Този страх до голяма степен отразява обоснованите съмнения относно справедливостта на процеса, в който би било повдигнато обвинение срещу съдията. Повечето дисциплинарни производства до момента се характеризират с липса на прозрачност и неприлагане на възприети стандарти. Извън тези легитимни опасения притесненията на някои от съдиите могат да произтичат и от липсата на компетентност и свързания с това страх от наказание за неправилното прилагане на закона или, в по-лошия случай, могат да бъдат белег за корупция или в изолирани случаи – на участие на съдии в криминални деяния. Съдиите реагират на заплахите от страна на прокурорите с прекомерна солидарност, която понякога изглежда граничеща с безотговорност. Тези въпроси ще бъдат разгледани по-подробно в следващите редове.
Благото обяснение на Мелоун
Начинът, по който Мелоун (1998 г.) възприема българския конституционализъм, може би изглежда по-възторжен, но в никакъв случай не е несъвместим с този на автора на това изследване. Мелоун твърди, че преходът на България към демокрация трябва да се разглежда като удивителен успех, тъй като на практика в него отсъстват всички предпоставки, които традиционната политология разглежда като задължителни за осъществяването на успешен преход. Още повече че много от елементите, използвани за разпалване на конфликт в съседна Югославия, са налице и в България. Тезата на Мелоун поставя акцент върху готовността на ръководните фигури в социалистическата партия да възприемат принципите на демокрацията през 1990 г. и да се договарят с новосъздадената опозиция. Повечето лидери на опозицията не се възпротивяват на този подход, възприемайки го като път към придобиването на власт без кръвопролития. С други думи, според Мелоун, и двете страни действат в защита на собствения си интерес. Пристъпването към бързи решения чрез инструментите на конституционализма наистина води до установяване на някои основни „правила на играта“ на ранен етап от посткомунистическото развитие, което би могло да се разглежда и като една от причините, поради които България успява да избегне някои от по-разрушителните и насилнически черти на борбата за власт в страни като Русия и други държави от ОНД. България успява да направи това, което Сърбия все още не е постигнала – да установи и наложи основни правила в политиката, към които се придържат всички значими политически сили – за разлика от изключително ограничената практическа приложимост на конституциите на Югославия или Сърбия. Твърде малко политици в Сърбия осъзнават колко е важно зачитането на конституционното право. Именно тази сравнителна перспектива ни позволява да оценим постигнатия от България напредък по достойнство. Това е и причината, поради която сравнителният метод ще бъде използван и в следващия раздел.
Оценката, която Мелоун дава на политическата стратегия на социалистите, описвайки я като „просветена“, изисква допълнителен коментар. Тази просветеност има и обратна страна. Икономическата политика въобще не e била просветена, по-скоро става дума за късогледство и рецепта за сигурен провал. В известен смисъл това е било неизбежна последица от политическите успехи на социалистите. Те са зависели от представянето на икономическата ситуация в по-оптимистична светлина, както и от омаловажаването на макроикономически дисбаланси, възникнали през 80-те години. През 90-те години социалистите, в дух на самокритика, поемат отговорност за някои провали, но като цяло те представляват изключително малка част от греховете им. Освен това поривът към самокритика бързо отшумява и в края на 1991 г. вече е изцяло забравен. Социалистите така и не се изправят лице в лице с истината, тъй като това би било равнозначно на политическо самоубийство. В резултат на това те се оказват неспособни да предприемат непопулярните мерки, необходими за разрешаване на макроикономическия дисбаланс, поради което той продължава до 1997 г., като чувствително се влошава през 1993 г. Дори най-смелата реформа, предприета преди 1997 г. - либерализацията на цените от 1991 г. се оказват половинчати мерки, като дори през 1995 г. са частично отменени. Добре известно е, че много от потенциалите ползи от либерализацията на цените не могат се реализират, ако не са съпроводени от силни мерки за потискане на инфлацията и от отваряне на икономиката за създаване на конкурентен натиск. През 1991 г. нито една от тези мерки не е приложена в достатъчна степен. Либерализацията на цените е единствено акт на неохотно признаване на срива на плановата икономика, в резултат на който огромна част от икономическите сделки преминават в сивата икономика. По време на „Лукановата зима“ през 1990-1991 г. магазините са празни, а хората с часове се редят на опашки за хляб или мляко, въведен е всекидневен режим на тока, а реалните цени на стоките нямат нищо общо с държавно регламентираните. Вместо да признаят необходимостта от болезнени реформи, социалистите обясняват ситуацията с оказван външен натиск. Прехвърлянето на вината за масовото обедняване върху наложена от чужденци и техните (предполагаеми) местни агенти шокова терапия се превръща в лайтмотив на социалистическата пропаганда и изненадващо се оказва печеливша политическа стратегия до 1996 г. Такава шокова терапия обаче така и никога не се случва. Народът плаща изключително висока цена за тези победи, тъй като обеднява значително повече, отколкото ако бяха предприети по-решителни реформи на по-ранен етап. По тази причина, доколко следваният от социалистите подход може да се определи като „просветен“, е спорен въпрос.
Връщане към сравнителната перспектива
С цел преодоляване на евентуални възражения и аргументиране на застъпената теза в тази част на изложението, авторът разширява обхвата на сравнението със Сърбия и Румъния. Българската традиция не предлага по-благоприятна среда за съдебен активизъм, отколкото съседните на страната Сърбия и Румъния: през XIX век и трите държави постигат значителен напредък в изграждането на държава, основана на принципите на върховенство на закона, който напредък през XX век рязко прекъсва. В периода между войните българският съд не е изцяло независим и ролята му е сравнително ограничена. В Сърбия и Румъния, особено след 1930 г., нещата не стоят по фундаментално различен начин. По време на комунистическия режим, и по-конкретно през 60-те години22, югославските съдилища получават значителна независимост de facto за разлика от България и Румъния, където те функционират в положение на почти пълна подчиненост по съветския модел. Въпреки това те разполагат с известна, макар и минимална свобода. Макар да липсват категорични доказателства, изглежда, че в България случаите на груба намеса в работата на съда и постановяването на решения под влияние на явлението „телефонно правосъдие“ или под натиск от страна на местните власти са по-редки отколкото в Съветския съюз23. В това отношение българският комунистически режим е по-сходен с този в Чехия или Източна Германия, които установяват ефективен контрол върху съдилищата, но прибягва до описаните примитивни методи за влияние по-рядко, отколкото това се случва в Съветския съюз.



Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница