Ние на балканите…

Ето че дойде и 2000 година, последната година от едно хилядолетие, в което обстановката на Балканите не е много по-различна от тази в неговото начало. Е, има и някои промени: увеличи се броят на балканските държави, както и числото на политическите партии в тях, изчезнаха и монархиите. Общата конюнктура обаче изглежда се запазва. Отново един от основните проблеми между България и Румъния е мост на р. Дунав. Атина и Белград отново са в по-добри отношения, отколкото тези на София с тях. Няма я Югославия. Черна гора се стреми към самостоятелно съществуване, както беше по времето на крал Никола. Противоречията между Белград и Загреб отново имат същата сила, почти на същата основа. Босна и Херцеговина отново са зависими, но този път не от Австро-Унгария, а от по-широк кръг европейски държави. Отново Западът спори с Русия за влияние на Балканите и отново руските интереси са най-изявени в Сърбия. Що се отнася до България, в икономическо и политическо отношение тя не е съразмерно сравнима с тогава. Няма го този икономически подем, дал повод да бъдем сравнявани с японците. Няма го високият боен дух и политическо самочувствие, донесли прозвището ни “прусаците на Балканите”. Продължава обаче надпреварата между Западните държави за влияние в тази отричана като европейска част, но предпочитана като икономически, политически и военен полигон – Балканския полуостров. Сега вече в играта се включи и САЩ, които в началото на века само мечтаеха за сегашното си влияние в Европа, но пък вече бяха започнали да работят за него именно от Балканите.

Тогава съветският (или Източният блок) трябваше да бъде разбит. След събитията през 50-те и 60-те годни в Унгария, ГДР и Чехословакия и “забуксуването” на “Солидарност” в Полша, на политическата сцена бе извадена етническата карта. Тя се оказа печеливша. Въпреки че на Запад националният въпрос съвсем не е решен, той бе активиран в Източна Европа. На негова основа започна разпадането на Съветския съюз до ОНД, а след това до Руска федерация. В България т. нар. “възродителен процес” спомогна за политическата промяна в страната, а заедно с това и за цялостния й упадък, сравнимо по брутния вътрешен продукт тогава и сега. В Румъния падна комунистическото правителството на Н. Чаушеску, като увертюра за революцията там бяха протестите на унгарското малцинство в западните й части. Националният въпрос стана причина да се раздели Чехословакия на две държави Чехия и Словакия. Пак той обедини ГДР и ФРГ в единна държава Германия. Най-после националният въпрос “взриви” и Югославия, като сведи териториалното статукво там до това след Първата световна война, но преди включването на южните славяни в Кралството на сърби, хървати и словенци. С изключение на Германия при всички останали случаи имаше държавен и териториален разпад, а там където държавите запазиха своята цялост (като България и Румъния), икономически и политически те бяха поставени на колене. Според постигнатите резултати става ясна и крайната цел – създаването на малки държави, които да бъдат зависими икономически, политически и военно от своите покровители. При новите условия, при политиката на постоянни отстъпки от страна на българското правителство, едва ли Западът ще има интерес от дестабилизиране на обстановката в България. Въпросът е, до каква степен може да се отстъпва още без унижението да е съвсем очевидно. България никога не е била многонационална държава и в сравнение със своите съседи толерантността й към другия е много по-значима.

Що се отнася до Балканите, там фактически останаха две силни държави - Гърция и Турция, членки на НАТО. По своята армия и икономическо влияние в региона те надминават всички свои съседи. Може би наистина звучи наивно въпросът, защо те не съкратиха числеността на армиите си и на бойната си техника до съотношението, което се налага на България? Напротив, интерес представляват разсъжденията от “Бяла книга ‘96” за отбранителната политика на Турция. Според нея турско-арменските отношения могат да се подобрят “само ако арменците се изтеглят от Азербайджан”. За Анкара не съществува кюрдски проблем, а “ПКК е терористична организация и мафиотска банда”. Не такова е “европейското” отношение към АОК – друга терористична организация на Балканите.

Според “Бялата книга за въоръжените сили на Гърция (1996-1997 г.)”, главната цел на политиката й, е укрепването на нейната сигурност и утвърждаване на ролята й като стожер на ЕС и стабилизиращ фактор на Балканите. Гърция заявява неотстъпчивостта си по въпросите засягащи националната й сигурност и суверенитет. Смята оцеляването на кипърския елинизъм и грижата за гръцките малцинства в чужбина, за свой национален дълг и жизнен интерес. Подчертава се, че гръцката военна стратегия е част от националната стратегия. И накрая, за противопоставяне срещу турската заплаха Гърция и Кипър създават “Единно отбранително пространство”. Тук възниква въпросът на какво се основава нашата военна стратегия, след като нямаме изработена национална доктрина?

Другият повод за днешния коментар е интервюто на Иван Кръстев отново по радио “Дойче веле”. Тук отново с пълна сила важи парадигмата с подчертаните по-горе два въпроса. В него все по-доказващият се пред управляващите политолог прави грандиозното заключение, че “България отново се върна на политическата карта на Европа”. Но страната ни винаги е била на тази карта, независимо дали като съюзник, или противник, през двете световни войни, или като част от противниковия на Запада Източен (Съветски) блок. По нататък говорещият отбелязва, че “Кризата в Косово се превърна в европейски шанс на България…”. Това пък е бедата на политолозите, разсъждаващи в повечето случаи конюнктурно, а не исторически. Подкрепата на по-силния (например в съотношение 16:1), нито е героично, нито е морално, а това в политиката особено на Балканите, все някога се връща. Кулминацията на интервюто се заключава в думите: “На ужасните Балкани трябваше да бъдат противопоставени добрите Балкани. И България за последен път през този век получи шанса да спечели главната роля в тази нова пиеса…” (част от интервюто е публикувано във в. “Сега”, бр. 298 от 22. ХІІ. 1999 г.) Не я вярно, че България е получила главната роля – с кого ли пък тя се състезава за да я спечели?! Що се отнася до “ужасните” и “добрите” Балкани, по-правилно е да се сравнява между гордите и сервилните Балкани, или (за тези които предпочитат по-меките сравнения) между суверенните и зависимите Балкани. Всъщност не за първи път държавите от Полуострова се делят на добри и лоши и не за първи път ние отиваме към по-силните. Зависи кой определя техните качества и кой след това диктува договорите. Резултатите са известни от историята.Следващият път ще се спра върху “възродителния процес”, и неговите препратки в историята на българо-турските отношения.

(Бележка на редакцията: “Авторът носи отговорност за твърденията в материала)