Ние на балканите…

Идеята за тази рубрика се зароди под влияние на последните събития у нас и около нас, както и в резултат на различните коментарии от политолози и журналисти. Тяхната (често поръчкова) интерпретация създава усещането, че държавите на Балканите нямат свое минало, или, че то се ограничава с последните 40-50 години. Събитията обикновено се обясняват с процесите след “падането на Берлинската стена”. Липсата на какъвто и да е историзъм и традиция в политиката често се демонстрират с реплики от рода “стига толкова история”, “Балканите са обременени от история” и др. подобни. Особено дразнещо е постоянното напомняне, че Балканите не са в Европа, че ние трябва да влезем в Европа, както и че България е от страните в Източна Европа. И в трите случая имаме наслагването на грешки, по-не що се отнася до разпространените на запад понятия. Посегна се и на българската история То не бяха проекти за обща история с Турция, то не бяха намеци за изхвърляне на национализма от учебниците за подрастващото поколение. Всичко това, както и очакваните нови “открития” от българските политици и казионните политолози, е напълно достатъчно за необходимостта от някои разсъждения задължително подкрепени от исторически факти. Обнадеждават ме и мисълта на Теодор Адорно, че “надеждата на интелектуалеца не е в това да окаже влияние върху света, а че някой ден някъде някой ще прочете това, което е написал, точно така, както го е написал”.

По въпроса с армията, през 1929 г. Г. П. Генов отбелязва: “Мирните договори заповядаха разоръжаване на победените. Те ще се разоръжат, за да се подготви – казват договорите – общо разоръжаване. От десет години победените се разоръжават и чакат да се изпълни втората точка от договорите – да последва и общото разоръжаване.” Този двоен стандарт Г. П. Генов обяснява с френското становище по въпроса: “Да, като поддържаме нашето въоръжение, ние поддържаме мира в Европа, защото заставяме размирниците да стоят мирно”. Кои са размирниците и с какво те пречат на всеобщия мир, разбира се определят победителите. Има ли аналогия в сегашната международна и дори балканска обстановка? След разпадането на Варшавския договор НАТО остана единственото военно-политическо обединение, което си търси постоянно врагове за да оправдае своето съществуване. За да работи западната военна промишленост, някой трябва да й купува произвежданото оръжие. Това може и да са страни, или организации, които после са наказвани заради провинения към световния, европейския, или балканския мир. Разбира се оръжието може да бъде и друго производство, важното е да се “осмисли” мисията на НАТО.

Как стои въпроса с българската армия след Ньойския диктат и сега? При 4,5 млн. население на България (преди идването на бежанците в страната) на нея й е отредена 33 хил. армия, заедно със стражарите, митничарите, горските стражари и пограничната стража. При тогавашното съотношение между армия и население, приведено към наши дни, при 7,5 млн. население, България сега трябва да има 55 хил. армия за да се вмести в изискванията на победена държава според Ньойския диктат. Все още обаче нейният числен състав е много над тази цифра!

Така сме ние на Балканите. А как са нашите съседи тогава и днес? В първите следвоенни години отношенията с Югославия са прекъснати. Известно затопляне има едва в навечерието на Лозанската конференция (1922-1923г.). На този фон, тогавашният политически печат смята отношенията ни с Румъния за добри. Вместо да се грижи за положението на добруджанските българи, Стамболийски поставя въпроса за строеж на мост на р. Дунав. Гърция влиза във война с Турция ( тя също както България е победена страна в Първата световна война), за да накаже непослушанието й пред великите сили и естествено, за да разшири териториалните си следвоенни придобивки. В крайна сметка по различно време, тя е изоставена от великите си съюзници Франция и Англия и губи войната. Виновното за катастрофата гръцко правителство е разстреляно. Териториално Турция отново се връща на Балканите и в Европа, узаконено от Лозанския договор (24. VІІ.1923 г.). България остава единствената победена балканска държава, с най-малка армия в сравнение със заобикалящите я балкански съседи. Положението сега е аналогично, само цифрите са други. Въпреки заплахите от нейните съседи за военно нахлуване и преминаването през нея на отстъпващата врангелова армия, България успява да се опази от чуждо военно присъствие на своя територия.

На Балканите, края на Първата световна война бележи началото на американската политическа и икономическа експанзия. Началото на американските интереси към Османската империя са свързани с “Американския съвет за ръководене дейността на мисиите в чужбина”, който през 1819 г. изпраща свои представители в империята. Американското проникване чрез търговията и религията е съпътствано и с откриването на училища. През 1837 г. в Цариград вече има американско училище с управител Сайърс Хамлин. В началото на 60-те години американски протестантски училища се откриват в Пловдив и Стара Загора, а в Цариград – “Роберт Колеж”. В края на ХІХ в. започва настаняването на американски мисионери в източните вилаети на империята. По време на Първата световна война отношенията между двете държави се прекъсват, без това да доведе до военен сблъсък. В края на войната “обезпечаването на здрав суверенитет на турските части на днешната Османска империя” намира място в 14-те точки на Уилсън, но без да се приложи по-късно в изготвения за Турция Севърски договор. В края на 1918 г. в турската столица се създава “Уилсънова лига” имаща за цел получаването на финансова и икономическа помощ от САЩ, включваща и изпращането на американски експерти и съветници във всички централни и провинциални турски учреждения за срок от 25 години. Проамериканската лига просъществува само три месеца, но застъпниците за получаването на американска помощ не прекратяват дейността си. Причината е, че англичаните успяват да изпреварят американците в политиката за разделяне на империята. Във Вашингтон не скриват раздразнението си от загубата на възможността да се експлоатират богатите находища на нефт, мед, сребро и минерали, на многото плодородни земи, както и на многобройната и евтина работна ръка. На преговорите в Париж Уилсън предлага султанът да остане в Истанбул (Цариград), както папата в Рим (аналогията се прави във връзка с религиозното водачество на двамата), като му бъде дадена определена територия в града за резиденция. Американските амбиции по отношение на получаването на мандатна територия са свързани с Армения, като се издига и по-смелата идея за мандат над цяла Турция – т.е американско управление над цялата страна. Тази идея не се осъществява.

Сега съседна Турция заема една от ключовите позиции в близкоизточната американска политика. Това и отрежда и водещо място (дори и пред Гърция) на Балканите, като няма изгледи тя да бъде изместена от която и да е друга държава в региона.