Никол Данева



страница1/44
Дата13.09.2016
Размер6.82 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44

Никол Данева



13 рози


НИКОЛ ДАНЕВА
13 РОЗИ

Първа глава

В памет на баща ми
Габриела изохка и изтърва ножицата. Поднесе ръка към устните и обра с език плъзналата рубинена капка, наслаждавайки се на соления вкус на кръвта. Беше се убола на розовия храст, още от сутринта бе доста разсеяна... Александър отново бе дошъл в съня й...

Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си... Тогава си беше обещала, че никога няма да забрави нито един от онези мигове, за да подхранва клокочещ в гърдите си огъня на омразата. С течение на времето обаче лавата се бе втвърдила, превръщайки се в каменна буца, заседнала някъде в областта на гръдния кош, и само нощем заспалият вулкан понякога се събуждаше, за да праща в съня й поредната вест, че не е изгаснал и все още чака своя час...

Когато това се случеше, Габриела не беше на себе си през целия ден. Трябваше най-сетне да сложи някакъв край, помисли си тя, докога ще продължава всичко това, минаха близо три години оттогава!

Усети се, че е хванала и стиска тъй силно медальона на Ордена, та чак верижката му се бе впила в кожата на врата й. Разтвори длан, завъртя го така, че вградените в златото рубини да заискрят като кървави пръски, и още веднъж се смая от приликата им с животворната течност. Поднесе към устните си малкото кръстче с изобразената върху него миниатюрна розичка, после се наведе, вдигна от земята градинарската ножица и насочи вниманието си към живите цветя. Преброи отрязаните рози, сложени в плитката плетена кошница, и вече по-внимателно разгърна големия кичест храст, хващайки набелязаната клонка. Трябваха й още две, за да станат тринадесет - тя обичаше това число, числото на вечното завръщане след завъртането на кръга, числото на Юда, но и на вещиците... Обичаше го заради страха, който всяваше, обичаше го просто заради неговата злотворност. Бе подбрала стръковете еднакво големи, с добре разлистени съцветия, излъчващи заедно с упойващия си мирис и едно твърде натрапливо, но много възбуждащо усещане за страстна екзалтация. Харесваше й как в залезната светлина кадифените им листенца блестят с наситено кървавия, почти черен цвят на чувствения мрак, като парченца от мантията на любовна нощ, изпълнена с магически заклинания...

Всичко онова, което й липсваше напоследък...

Вдъхна още веднъж аромата им и се насочи към голямата двуетажна къща, която с модерната си архитектура бе пълна противоположност на дома й в София, бе се постарала всичко тук да е различно. Огледалните стъкла на френските прозорци услужливо й показаха степента на нейния успех, и отразената в тях картина я накара още веднъж да изпита смесени чувства. Гъвкавата й като на пантера фигура с развети черни коси контрастно се открояваше върху пъстро-зеленикавия фон на градината. Въпреки горещото южно слънце, продължаваше да се облича само в черно, следвайки обета, който бе дала преди да напусне България. Контрас-тът се подсилваше и от тена й. Успяваше да го запази от палещите лъчи, като с млечно бялата си кожа побъркваше не един от обръгналите на смугли красавици мъже.

Мисълта за тукашните й ухажьори предизвика у нея презрителна гримаса, но болезнено разчовърка старата рана - за разлика от тях, Александър я беше отхвърлил като мръсно коте, и то заради някаква си хлапачка! Заради онази Магдалена, която дори не бе единствена и неповторима, тъй като имаше сестра близначка...

Александър – любовта и омразата на живота й...

Ако можеше да я види сега, в този момент! Сред цялата екстравагантна пищност на тропическите растения в двора й... Ако можеше да я зърне в огромния й остъклен басейн със синя като очите й вода, да седне заедно с нея в полюшващата се на собствения й кей яхта, готова да литне по речните канали на възхитително зелената Флорида, ако можеше да влезе и в нейната широка, прекрасно обзаведена къща с дресиран до невидимост персонал, в примамливия сумрак на спалнята й – дали нямаше да изпита разяждащото глождене под лъжичката, че си е проиграл късмета?...

Габриела занесе розите в кабинета и седна пред бюрото, наслаждавайки се на аромата им, който с падането на нощта ставаше все по-силен. В дни като този, когато мислите я връщаха назад, тя обичаше да си припомня откъде бе тръгнала. Подобна равносметка я изпълваше със задоволство, което единствено можеше донякъде да компенсира чувствата и мислите, породени от спомена за Александър, чувства, смъдящи като незаздравяваща стара рана. Пресегна се към чекмеджето и извади малкия кафяв бележник, на който дължеше сегашното си благополучие.

Дължеше ли?... Как ли пък не! Нищо не бе получила даром! Беше си заслужила и последния цент! И само тя си знаеше как...

Винаги когато се сетеше за онзи, предишния период от живота си, на устните й плъзваше тържествуваща усмивка. Бе изиграла всички. Бе рискувала и бе спечелила. От зле облечено провинциално девойче, принудено да понася насмешливите погледи на по-облагодетелстваните си съученички, бе успяла да стане една от първите дами в столичния хайлайф, чиито появявания по коктейли и други светски събития бяха отразявани от всички лъскави списания, всички знаеха коя е Габриела Великова... Бе изиграла добре картите си, залагайки не толкова на неотразимата си външност, колкото на бързия си и буден ум. Но съдбата, също като майка й навремето, никога не я глезеше и за пореден път й бе погодила лоша шега, при това точно в момента, когато се чувстваше победител. Нещата внезапно се бяха преобърнали и в онези дни тя бе на косъм да изгуби всичко, дори живота си...

...Тогава, след смъртта на мъжа си, преуспяващия бизнесмен Росен Великов, Габриела най-наивно си бе мислила, че ще наследи огромното му богатство, а с него ще си върне и Александър... Но се бе оказала жестоко излъгана и бе необходимо да впрегне цялата си изобретателност и смелост, за да се пребори за бъдещето си. И макар да не бе от страхливите, имаше моменти, когато й се струваше, че губи контрол над събитията... Веднага след пищното погребение, което бившите партньори организираха за своя покосен от инфаркт шеф, върху нея се бяха стоварили цял куп неприятности. Не само сметките най-неочаквано се бяха оказали изтънели, не само я заплашваха тежки съдебни дела, заради които бе на път да затъне в непосилни кредити, но се бе появил и шантажист, който знаеше за тайната й връзка с Братството...
И тогава сякаш самата съдба й прати в ръцете този малък бележник...
Габриела прелисти жълтеникавите страници, където със ситния почерк на Росен бяха изброени всичките му добре укрити и добре препрани авоари, натрупани от контрабанда, наркотици и други незаконни сделки, вършени зад паравана на легалния му бизнес, и преминали тъй успешно в нейно владение. В онези трескави дни, когато подготвяше бягството си, бе запомнила почти наизуст стройните колонки от цифри и букви, трасиращи пътечката й към офшорни компании и дебели банкови сметки. Бе успяла с лекота да разгадае кодираната от мъжа й информация, бе си разчистила сметките и бе превърнала лъкатушната пътечка в блестящ булевард, довел я от малката и бедна балканска страна чак в слънчева Флорида. Бе си създала на тази чужда земя положение и влиятелни връзки - както тук, на Източното крайбрежие, така и на Западния бряг, където бе централната квартира на Ордена. А подборът на членовете в него за по-високите степени бе изключително строг и освен многото други условия личният просперитет бе едно от най-необходимите. Членството в него бе доказателство за успеха й.
Наистина си бе заслужила това положение и това райско кътче!
Тя пак прелисти бележника, ала нещо продължаваше да я чегърта като утайка на зле сварено кафе, дори сладостната миризма на розите не можеше да го заличи... Имаше там една поредица от странни записи, към които от време на време се връщаше, и чиято загадъчност дразнеше въображението й със своето безсмислие. Отгърна най-отзад, на последната страница. В средата на листа бе изписана думата ormus, оградена от символи, подредени като извита в спирала верижка: ? Au ? Au ? Au ?... Отдолу имаше още един ред. И точно той не й даваше мира, защото като някакъв призив или упрек заявяваше лаконично и безапелационно: прпрк!
Познаваше знаците за безкрайност и злато. Ако се връзваха по някакъв начин с Росен, то само с безграничната му способност да прави пари от всичко, до което се докоснеше. Беше проверила и онази неизвестна дума, онзи ормус. С удивление бе разбрала, че така било наречено някакво ново и още неизследвано докрай вещество с уникални свойства. Имаше в Интернет доста файлове за него, някои с научна насоченост, но повечето бяха дразнещо наивни и популярни - определяха го като злато с особена структура на атома, в някакво състояние, наречено М, каквото и да означаваше това, правеха се връзки с различни митологии, изказваха се предположения за почти фантастичните му свойства. Имало нещо общо с легендата за златното руно, с поразяващите свойства на старозаветния кивот, било изобразявано от египтяните като някакъв конус, държан от фараона, и представлявало храната на боговете, а по-късно пък се намесваха и алхимиците с техния философски камък...
Макар и добре запозната с езотеричната терминология, Габриела не беше чувала по-рано за този ормус. И от цялата събрана информация в главата й нещата само се бяха объркали още повече. Нима Росен бе търсил тайната на безсмъртието? И какво общо имаха тези надраскани безсмислици с бизнеса и интересите му? Приличаше по-скоро на студентски пищов... Знаеше, че навремето бе следвал. И въпреки добрия си успех, не бе успял да завърши висшето си образование като инженер-металург. Когато вече бяха женени и той реши да се кандидатира за депутат, често споменаваше, че ще трябва най-сетне да си купи проклетата диплома, но винаги избягваше да показва, че всъщност има и познания в тази област. Освен веднъж, когато й бе направил малката пещ за нейните занимания с керамика. Но както я бе направил, така и бе я строшил на парчета, щом разбра за какво я използва...
Още не можеше да я прежали, в нея така добре се изпичаха фигурките, с които правеше заклинания...
Габриела се подсмихна. Тогава, преди три години, бе доста напреднала в занаята, бе успяла да поотрови живота на близначките... Дали да не престане да си блъска главата с безсмислиците на Росен и вместо това да си набави подобна малка пещ... Би могла да си възвърне уменията и да направи пак някоя магия, да припомни на Александър какво й причини, когато отказа да я последва при бягството й от България...

Магдалена усети ръката на Александър да се плъзга по бедрото й, усмихна се и отвори очи. Надвесен над нея, той се бе подпрял на лакът и я гледаше ласкаво.
- Събудих ли те?
- Обичам да ме будиш така...
- Сънувах те, Дели – каза той и ръката му стана по-настоятелна, а името, с което се обърна към нея, й подсказа недвусмислено намерението му. Използваше го в моменти на най-съкровена близост...
- Казваш го почти всяка сутрин...
- Този път беше различно. Много истинско... Странен сън...
- Истинско?... – засмя се тя. – Като това, което вършиш сега ли?
- Не. Друго беше... Хубаво беше...
- Има ли нещо... по-хубаво... от...
Магдалена не успя да довърши. Устните и ръцете на Александър разпиляха мислите й. Действителността бързо се сви и изчезна като изгасващата светлинна точка на изключен телевизор, за да се пренесе вътре в нея и да лумне в най-фантастични багри и форми, сякаш приказка, чийто край бе колкото познат, толкова и винаги изненадващо нов с поредното пропадане в безкрая...
По-късно, когато седнаха да пият кафе на терасата, тя се сети, че не бяха довършили разговора си.
- Алекс... Спомена ли по-рано за някакъв сън, или така ми се е сторило?
- Не ти се е сторило. И точно мислех за него. Знаеш ли, имах чувството, че е нещо повече от сън. Нещо, което или е станало някога, или ще стане.
- А-а-а, не! – шеговито плесна с ръце Магдалена. – Тук вече навлизаш в моя територия! Дори сестра ми, с която сме като две капки вода, няма такива! Предсказващите сънища са си моя запазена марка, чуваш ли?
- Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!
- Ох, Алекс... Толкова ли е трудно да разбереш какво значи да имаш близнак? Двайсет години с Мария бяхме като огледални копия! И сега, когато вече по нещо се различаваме, аз откривам, че отново приличам на някого! Или пък някой на мене, което май е едно и също!
- Е, благодаря за това, че сега пък съм „някой”... Да ти го разкажа ли, или ще продължиш да се наостряш?
Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин. Напомняше й за първата им близост. Беше станало преди около три години пак тук, на вилата, където тя изживя едни от най-незабравимите мигове в живота си. Тогава бе едва на двайсет, бе го обидила много, а той само се бе засмял и й бе казал, че ще му трябват ръкавици, за да я хваща...
- Извинявай... Всъщност не исках да прозвучи така... Ама... Алекс, нали ме познаваш! Знаеш колко обичам да те слушам! – прекъсна тя сама обясненията си и го помилва по ръката. - Всичко, до което се докоснеш, заприличва на вълшебна приказка...
- Защото я разказвам на тебе... Добре, ето ти още една история. Имало едно време един човек, който разбрал най-важната от всички важни истини. И много искал да я даде на хората, защото ги обичал. Искал и те да открият колко може да бъде прекрасен животът, дори и в него да има много страдание. Единственото условие било да погледнат дълбоко вътре в себе си и като му повярват, да видят, че всеки от тях – от най-издигнатия до най-презрения, притежава най-скъпоценното и най-непреходно съкровище, нещо, което е най-голямото богатство на този свят... Нещо, което можело да ги направи всесилни и безсмъртни. Но те не го разбрали правилно. Защото под сила разбирали власт на земята и над другите, а не над собствената си природа, а под безсмъртие - вечен и благополучен живот в някакво измислено безгрижно царство, в което щели да отидат след деня на най-последния и страшен съд... Дори решили, че той дошъл, за да им стане цар и да ги заведе в това свое царство, където нямало да има грях, зло и смърт... Тогава, за да им покаже за какво всъщност говорел, защото имал предвид не друго, а силата на Любовта, той самият решил в нейно име да принесе себе си в жертва. И направил така, че да се сбъдне древното пророчество. И когато увиснал на кръста, а тълпата...
- Чакай, чакай!... – прекъсна го тя. - Звучи ми някак познато... Ама ти... Ти за Христос ли ми говориш?! Него ли си сънувал?! Ха! Да не си станал религиозен, Алекс? Ха! – извика пак Магдалена и се разсмя.
- Не, не съм станал. И не бързай да ми се смееш... Ще стигна и до съня ми, имай търпение. Та така... Щом се досети, значи знаеш, че преди да бъде разпънат, Исус събрал около себе си група ученици, които посветил в учението си, и на които разчитал да продължат делото му. Но след неговата смърт станало нещо, което може би дори той не бил предвидил. Те не успели да запазят и съхранят идеите му във вида, в който трябвало да стигнат до хората. Защото се намерили други, много по-далновидни, или може би по-хитри от собствените му ученици, които преиначили и представили в по-различна светлина това, за което той говорел. Използвали учението му, сътворили легенди за живота му и дори заявили, че именно те са истински посветените, че само те знаят истината и само те могат да водят към спасение затъналото в грехове човечество... Защото веднага прозрели, че неговите идеи всъщност били много удобни за една силна и безкомпромисна власт, която искала да държи в подчинение и смирение хората.
- Странно, не съм чувала досега такива неща... такова тълкуване на християнството. Направо си... богохулник! В Средновековието биха те изгорили, Алекс! И... кои са били тези хора?
- Дълъг разговор... – облегна се назад Александър. - Като започнеш от един на име Савел, та стигнеш чак до мощната църковна организация с нейната йерархия, с нейните тайни, богатства, наказателни институции като Инквизицията, с политическите й амбиции и влияние върху всички исторически процеси още от самото й зараждане.
- Савел ли? Да не би да имаш предвид апостол Павел, най-големият от апостолите?
- Хм...
- Не си ли съгласен, че е най-големият? Защо?
- Наистина ли искаш да знаеш? Да не кажеш после, че вместо да те ухажвам както си му е редът, ти разказвам приказки и библейски истории?
Това пак бе намек за първата им нощ. Тогава й бе говорил странни и непознати за нея неща, а тя хапливо го бе срязала... И бе продължила с нападките си, докато не бе направил онова сравнение с таралежа. Усмихна се и само поклати глава. Този път щеше да го слуша, без много да му противоречи.
- Е, добре... Ако не ти е интересно, Маги, ще ме спреш и ще се заемем с нещо друго – подмигна й той. – Но щом искаш да чуеш какво мисля по този въпрос, слушай. Както навярно знаеш, въпросният Савел, роден като Саул - а това било името му на еврейски, отначало гонел християните, дори взел участие в убийството на светия мъченик Стефан... Преименувал се, когато получил откровение по време на една буря, а бил тогава на път и за малко не загинал от светкавиците. След тази случка започнал да твърди, че е по-голям апостол дори от учениците, защото за разлика от тях бил получил своето посвещение от самия възнесъл се Божи Син! А забележи нещо много важно - всъщност Исус почти не наричал себе си така, дори избягвал прекия отговор на този въпрос, когато му го задавали, и не случайно говорел за себе си винаги като за Синът Човешки... На неговия език този израз означавал просто човек, човешко същество... Но това, Маги, наистина е дълъг разговор, боя се, че ще те отегча, а аз исках само да ти разкажа съня си. Започнах малко отдалече, за да подчертая важността на един друг човек, на една жена, която вървяла редом до Исус и която той самият ценял толкова, че дори собствените му ученици понякога били впечатлени от силната му обич към нея и го ревнували. Знаеш, сега много се говори по този въпрос - били ли са женени двамата, имали ли са деца... Появяват се един след друг филми, книги, сензационни открития и твърдения... И през цялото време ми се струва, че има нещо нечисто в начина, по който лансират присъствието на тази жена в масовото съзнание. След като векове наред е била заклеймявана като блудница и й е била разрешена само ролята на осъзналата се грешница, за да служи за пример на покаяние, някои пак я използват за своите си цели... За пари ли, за слава ли, за нещо друго ли – все едно. Също както се е случило с Исус преди близо 2000 години. А едно време тя е била известна още и като Апостол над апостолите!... Знаеш за кого говоря, нали?
- За Мария, наречена Магдалина... – прошепна Магдалена. – Аз нося името й... Всъщност и двете със сестра ми носим името й! – поправи се тя.
- Може би точно затова ми се присъни как с теб се изкачваме по един хълм, към едно много специално място на върха му. Беше прохладно, но приятно свежо, като след буря. Дори вееше лек вятър. Стигнахме горе. Там имаше не много голям, вкопан в земята най-обикновен камък. Без надписи по него, без никакви знаци. Но ние някак знаехме, че сме намерили това, което сме търсили. Застанахме с лице на изток, към изгряващото слънце. Отгоре се виждаше една чудна долина с река, а някъде отдясно се издигаха склоновете на планина, безкрайна и прииждаща като море... Носехме букет червени рози. Коленичихме пред камъка и оставихме цветята. И тогава като че ли цялата природа запя. Хванахме се за ръце, погледнахме се и разбрахме, че има някой, някаква сила извън нас, която е приела нашата благодарност и ни е дала своята благословия...
- Но какво общо има тук Мария Магдалина?
- Някак знаехме, че е била свързана с това място. С този връх... И бяхме го намерили заедно, като залог за нещо много важно в бъдещето...
Той млъкна, обръщайки глава към близките върхове, които се виждаха от терасата. Тя също ги огледа, търсейки онзи, от съня му, после впери очи в него. Мислеше, че го познава достатъчно добре, а ето че се бе разкрил пред нея в една нова светлина, романтичен по един нов начин... Усети как в гърдите й се надига онова силно и заливащо я като вълна чувство, за което нямаше думи. Бе не просто желание за близост, нито само обич, а някаква почти космическа благодарност, че е такъв, какъвто е...

За десети, или може би дори за двайсети път от сутринта, Мария се питаше какво търси тук. След бързо преминалата еуфория от първите дни тя вече го правеше почти като ежечасно упражнение по съобразителност, като не забравяше и повторенията... Гърбът я болеше от неудобното свито положение, коленете й се бяха охлузили, очите й смъдяха от финия невидим прах, който се стелеше над разкопките. И дори пръстите й се бяха схванали от стискането на малката шпакличка, с която разчистваше горния слой пръст на отредения й квадрант. А мислеше, че ще си прекара забавно!
Когато Елена предложи на близначките да се включат заедно с нея в престижната археологическа експедиция в Източните Родопи, тя с въодушевление се бе съгласила. Е, щеше да е по-добре ако бе дошла и сестра й, вече остро усещаше липсата й... Но Магдалена и Александър си имаха своите планове за лятото и така Мария бе тръгнала сама. С Елена не бяха се виждали около три години. Както си му беше редът, почти целият випуск на Немската гимназия се бе разпилял по различни университети, предимно някъде из Германия, а връзката по Интернет не можеше да замести прякото общуване. Затова двете приятелки с радост очакваха тези няколко седмици в планината, прекарани на чист въздух, сред интересна компания и сред древните камъни на загадъчния скален град, чиято истинска история знаеха само околните родопски върхове. Действителността обаче бързо разми боите от предварително нарисуваната пасторална картинка. Оказа се, че работата бе изтощителна, отговорността бе сериозна, а старата й училищна дружка внезапно реши да се прояви по най-добрия начин пред ръководителя на разкопките, някакво археологическо светило, и за приятни празни приказки сред развалините просто нямаше време...
Оставаха още десетина минути до почивката. Гърбът я болеше все повече. Мария се поизправи и вдигна поглед към близките хълмове. През уикенда, когато археолозите отстъпваха за кратко скалния град на плъзналите навсякъде туристи, двете с Елена се бяха разходили дотам. Целта им бе да намерят входа на старите рудници, прокопани преди повече от две хиляди години от траките. Защо им бе необходимо това, никоя от тях не можеше да каже, може би бяха повлияни от медиите, които си бяха свършили добре работата. Всички, които се мотаеха наоколо, знаеха за прословутото тракийско злато и винаги се намираше някой от туристите да попита откъде са го вадили. Съответният гид отговаряше кога по-подробно, кога по-лаконично, сочейки някъде на запад от разкопките, споменаваше за сечените през византийско време златни монети, наречени перпери, и с това информацията се изчерпваше.
Същия отговор бяха получили и двете момичета, но поне разбраха между кои две села е хълмът с рудника. И през миналия уикенд най-сетне успяха след няколко не твърде успешни контакта с местното турско население да попаднат на един възрастен козар, който, като чу какво издирват, закима разбиращо и заръкомаха, съпровождайки напълно дружелюбния си жест с неразбираемото „Дженевиз инлар, дженевиз инлар*...” После на приличен български им обясни подробно пътя до „дупките”, както още ги наричали тук. Беше си далечко, поне час път... Любопитството на Мария надделя над предпазливостта на Елена и тя я убеди да предприемат едно свое издирване на тайнствените рудници. Следвайки указанията, те се изкатериха по склона и откриха доста бързо нещо като терасирана пътека, обрасла с храсталаци, която ги изведе до единия от отворите. Не беше голям. Тъмнината властваше почти от самия вход и момичетата не посмяха да влязат по-навътре, въпреки че си носеха и фенер. В неговата светлина видяха удивително заоблените сводове на галерията, която още от началото се разклоняваше в различни посоки. Решиха да не казват на другите, за да имат възможността по-късно и с необходимата екипировка сами да направят своето Голямо Откритие, и се върнаха в лагера.

Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей?
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   44




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница