Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

Сигурността, националната сигурност, международната сигурност – това са все понятия, с които нашето общество напоследък все по-спокойно и по-често си служи. То привикна към тях, започна да разглежда повечето, да не кажем всичките си проблеми, пречупвайки ги през тяхната призма.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че след футбола вече всеки у нас разбира и от сигурност. Нито пък искам сигурността да бъде върната обратно в научните лаборатории на кръг посветени нейни изследователи. Истинското място на сигурността е там, където са нейните главни потребители – отделните индивиди, общностите от хора, обществото и крехката черупка, която със сетни сили се опитва да им осигури условия и надежди за заедност и задружност – държавата.

И все пак, за да могат те без риск за самите себе си да вкусват от този удивителен плод - познанието за сигурността (далеч съм от мисълта, че обитават рая; при днешния живот, който българският народ влачи, никакво изгонване от това, което му описват като демократичен рай не го стряска и никакъв друг ад не го плаши); за да могат възможно най-добре да вникнат в нейната същност, основните потребители на сигурността се нуждаят от неспокойния и вечно съмняващ се размисъл, от интелектуалните усилия на странната порода изследователи на тази научна категория. Някой трябва да ожъне, да преработи тоновете (гигабайтовете) информация, за да извлече от тях трохици знание.

Знанието за сигурността, за националната и международната сигурност е знание за самите нас - българите, за българското общество, за българската държава, която е на ръба, на предела, на дъното.

И понеже някакъв неочакван ураган ни изхвърли от изглеждащия толкова устойчив, стабилен и сигурен презокеански кораб на двуполюсното блоково противопоставяне и ни запрати сред цунами-то на еднополюсния геополитически модел, то никакви анализи на сигурността не могат да бъдат пълноценни, без да се разгледат сравнително подробно сегашният безспорен световен лидер – САЩ и тази драматична, велика и отчаяна нещастница – Русия, без да се видят техните достойнства, недостатъци и шансове.

Настоящата книга има четири основни цели:

- Първата й цел е да помогне на нейния автор да подреди в съзнанието си и върху нейните страници огромния обем от факти, съмнения и разсъждения, които се натрупаха у него за последните десет (всъщност – за първите десет) години работа над разнообразния кръг от проблеми, свързани със сигурността.

- Втората й цел е да помогне, доколкото позволяват силите на автора, на студентите (най-симпатичната и най-обещаваща част на българското общество; слабостта на автора към тях е разбираема – само сред тези млади души човек може да се чувства наистина все още млад, все още можещ, все още търсещ) – да си спестят те някаква част от времето и средствата в търсенето на литература по проблемите на националната и международната сигурност, да видят една вечно съмняваща се, но с чувство на собствено достойнство гледна точка по тези проблеми. А защо не – и да бъдат спечелени някои от младите за сериозната научна работа, макар че днес у нас това е възможно най-неблагодарната кауза.

- Третата й цел е да помогне на сериозните изследователи на сигурността в България с идеи (дори спорни), с въпроси (дори без повишена трудност), с несъгласия (дори личен проблем на пишещия) и с предизвикателства (дори преодолими) – да се замислят колко важно е да бъдем заедно, да се събираме и дискутираме, да правим мозъчни атаки, вместо мозъчни инсулти, да бъдем истинска общност на сигурността, да докажем, че ако не утре, то в други ден и българи могат да напишат най-сетне, дявол го взел, книга по националната и международната сигурност, която да е на европейско ниво. На автора му е болно, когато сравнява нашата българска продукция по тези проблеми с написаното от руски и американски автори. Да не би ние да сме по-слаби, по-незнаещи, по-неможещи?

- Четвъртата й чел е да помогне на всички хора, интересуващи се не професионално (не казвам – непрофесионално) от сигурността и нейните проекции и измерения в националното и международното пространство и време, с пособие, в което авторът непрекъснато се е стремял да излага мислите си на достъпен, нормален, говорим език, дажи с риск да предизвика сбърчване на веждите у някой теоретичен ас. В това тежко време на борба за личното оцеляване, всеки, който си позволява лукса да мисли за сигурността на страната, региона, континента и света, да чете за тях – той е достоен за уважение. Тази книга е жест на уважение към такива хора.

Накрая, аз се чувствам морално задължен да благодаря на всички, които съпреживяваха с мен писането на тази книга – в семейството, сред най-скъпите ми роднини и най-близките приятели. Наистина човешка е благодарността ми към колегите от Катедра “Международни отношения и политология” към Факултет “Административни и политически науки” във Варненския свободен университет, и сред тях преди всичко към ръководителя на катедрата доц. Нина Дюлгерова, към проф. Дойно Дойнов, проф. Петко Ганчев, доц. Мария Чавдарова, доц. Владимир Чуков, д-р Кирил Шопов. Без доброто отношение към мен отстрана на ръководството на Факултета, начело с доц. Петко Петков, както и на ръководството на ВСУ, с ректор проф. Анна Недялкова, аз не бих имал нито възможността, нито подкрепата да напиша тази книга.

30.06.2000 г. Николай Слатински

ГЛАВА ПЪРВА

СИГУРНОСТ И МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
Когато казват: Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление, както болките на непраздна жена; и никак няма да избегнат.

Първото послание на Апостол Павел към солунците, 5:3

Джоузеф С. Най

Алвин Тофлър

Сред понятията, с които оперира теорията на международните отношения, има първични, вградени в нейните основи, напр. интерес, конфликт, сила, сигурност. Те съдържат в себе си нещо аксиоматично, в смисъл че без тях е практически невъзможно да се изгради стройна логическа конструкция. При употребата им, обаче, се виждат две крайности. От една страна, взети сякаш от самия живот, те изглеждат очевидни на интуитивно равнище и често се използват без пояснения, като подразбиращи се. От друга страна, години наред нови и нови автори дават собствени дефиниции за тях, броят на които в отделни случаи е необозримо голям.

И двата подхода имат значима слабост - те "консервират" и опростяват идеята за всяко едно понятие. То е само или главно онова, което без туй всеки от нас не се съмнява, че то е. Няма го дебатът - доколко това наистина е така. Липсва анализът на същината. Намалява възможността понятието да бъде погледнато и осмислено от повече страни. Остават недокоснати цели пластове, губи се усещането за взаимозависимост, глъхне връзката с важни сфери на социалните отношения, опит, памет и дейност. Затова далеч по-ефективни са други подходи, които дирят "златното" сечение между двете крайности, обсъждат понятията, особено ключовите, от различни, понякога парадоксални гледни точки и така постигат неочаквани нюанси, задълбочаващи разбирането за тези понятия.

В работните определения, които ще приведем, интересът е целта, конфликтът – механизмът, силата – средството, сигурността - мярата.

Изборът ни се спира на сигурността, защото тя е главната стока, която се търгува на пазара на международните отношения. С каквито принципи да се обосновава една външна политика, в края на краищата тя се оценява по това, дали в резултат от нея сигурността на държавата, обществото и хората нараства или поне не намалява. В противен случай нещо основно е сбъркано в самата стратегия. Това твърди и Георги Стефанов: "Сигурността е най-общ показател за ефективността на външната политика" [2]. А съгласно чл. 24, ал. 2 на нашата Конституция националната сигурност е основна цел на външната политика на страната[3]. Джон Стюарт Мил определя сигурността като интерес от висш порядък, задължаващ към защита на това, което е необходимо за благосъстоянието на гражданите на държавата[4]. За Васил Проданов: “Националната сигурност е основно морално и политическо право на всяка държава, висше благо и цел, една от най-важните категории при вземането на политически решения.”[5] А Джон Херц разглежда международните отношения като "security game" - игра на [за] сигурност[6].

Да обърнем внимание на случайната (и закономерна) раздвоеност в българския език на понятието "сигурност". Езикът ни борави с две думи за означаването му - "сигурност" и "безопасност". Филолозите ще посочат редица различия между тях. И в науката за сигурността се търсят разграничения. Сигурността днес се разбира като повече от “без-опасност”. Г. Стефанов формулира две нива на сигурност: безопасност и гарантирана надеждност[7]. Илия Пеев сочи някои "измерители на сигурността": липса и отсъствие на опасност, гарантирана безопасност и сигурност, защитеност, застрахованост, неприкосновеност[8]. Но не е пресилено да кажем, че при преводите от и на английски и руски се използва двупосочният преход: безопасност=безопасность=security=сигурност. Ала да беше дуализмът само филологически! Сигурността ни е фатално раздвоена и в действителността. Чрез релацията "безопасност-безопасность" тя живее с носталгията по вече отишлото си минало и гаранциите на Варшавския договор; чрез релацията "сигурност-security", тя таи надеждата за още не дошлото бъдеще и гаранциите на Северноатлантическия договор, като само за настоящето си няма нищо - нито спомени, нито вяра, нито гаранции на някакъв Договор.

На пръв поглед случаен, този дуализъм става закономерен, ако решим да си изясним каква безопасност/сигурност дири нашият народ - безопасность или security!? И дали въобще е възможно да имаме само едната от двете, без да платим за нея като държава-сателит - с огромна жертва на суверенитет.

Изследването на обект като сигурността трябва да отговаря на четири условия:

- Първо, това е разглеждането на свързаните с обекта явления и свойства в система. По този начин те няма да бъдат анализирани разпокъсано и хаотично;

- Второ, обектът трябва да бъде възприеман като процес. Така ще се изучава развитието му във времето, вместо някакво негово моментно състояние;

- Трето, във всички действия, връзки и отношения, на които обектът е функция, в които той встъпва и които поражда, е нужно да се търси съдържащата се в тях логика. Това гарантира, че в оптимална степен ще се отчитат взаимната зависимост и обвързаността на обекта с други обекти в материалния свят; и

- Четвърто, необходима е определена степен на абстракция, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката и конкретиката, с цел чрез аналогия, хомоморфизъм [Хомоморфизъм - биол. Съответствие по форма или външна прилика, но не по типа на структурата (строежа) и по произход. ("Речник на чуждите думи в българския език", София, Издателство на БАН, 1993 г., стр. 969).] (защо не хомология [Хомология - биол. Сходство на органи, които имат общ строеж, развиват се от сходни зародиши, но могат да изпълняват различни функции. (пак там).]) и т.н., да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват идеи от тях.

Ще използваме понятието "система": интегрирана общност от взаимосвързани елементи[9]. Интерес предизвикват системи, чиито характеристики (или свойства) са синергетичен резултат от съответните характеристики (или свойства) на съставните им части. Най-просто казано, синергетичен ефект е налице, когато величината, с която се измерва резултатът от взаимодействието на няколко елемента е по-голям от механичния сбор на техните величини. Ако означим със S(Х) сигурността на системата Х, то синергетичният ефект, при който сигурността на системата С=А+В e по-голяма от сбора от сигурността на системата А и тази на системата В, се записва така: S(С)>S(A)+S(В). Цветан Семерджиев пояснява, че същността на синергетичния ефект “е в спонтанната самоорганизация на сложните системи, възникваща в резултат на взаимодействието на техните структурни звена, при което системите като цяло придобиват качествено нови свойства, невъзможни за постигане от отделните им части.”[10]

Система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е неотличима от неживата система. Смисълът да си жив е да желаеш да живееш и да се бориш да живееш. А да си жив, това извън биологичния смисъл означава да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези интереси. Система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи е неотличима от неживата. Това означава, че или сама се е изолирала от другите системи, или фактът на съществуването ù може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато и да е роля в междусистемните отношения, нито пък да накара някой да се съобразява с нея. Например, Албания през Студената война - незначима и ненужна, загубена във времето и пространството. Поуката за България е - да не допусне ситуация, при която геополитическата ù ценност да стане практически равна на нула. Това може да я сполети, ако тя няма визия за сигурността си и следва сляпо политиката на някоя външна [велика] сила. Колкото повече една система взема решенията си по интуиция [без да отчита началните и граничните условия и промените в средата по време на самия процес] или по внушение от вън, толкова повече нараства вероятността, тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.

Казахме "визия за сигурността", защото сигурността на системата е състояние, при което е гарантирано нейното съществуване и са надеждно защитени жизненоважните ù интереси. Съществува ли заплаха за тези интереси, системата изпитва дефицит на сигурност, т.е. тя се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси - винаги, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.

I.4. Сигурността като потребност

Много ефектна метафора: сигурността е като бременността - както една жена не може да бъде частично бременна, така една държава не може да бъде частично сигурна. Според Арнолд Уолфърс, сигурността, подобно на благосъстоянието, е сред основните социални ценности[11]. За Джон Бъртън сигурността е сред базисните индивидуални и групови потребности, и то такива, които се отстояват независимо от цената[12]. Широко известна е йерархията на потребностите на Абрахам Маслоу. Сред тях на второ място е нуждата от "safety" и "security" - преведени като "безопасност" и "сигурност". Тази нужда е непосредствено над физиологичните потребности - глад, жажда, сън, отопление, секс и др., "които веднъж задоволени, повече не влияят върху поведението на човека"[13] и отразяват (ако изобщо отразяват), в крайно слаба степен индивидуалността на личността. Нуждата от сигурност е първата, в която зримо се проектира човешката индивидуалност и поражда у човека стимул за взаимодействие с другите хора и подбуди за себеизява и творчество. Ил. Пеев описва сигурността като доминираща категория за определяне на психическото здраве на човека. "Без да се удовлетвори потребността от сигурност - пише той, - човекът и човешките маси не могат да удовлетворяват потребностите от висш ранг. Такива висши потребности не могат да бъдат мотиватори в дейността на хората, без да се гарантира тяхната сигурност!"[14]

За всяка жива система е естествен стремежът към повече сигурност. Затова за В. Проданов: "Сигурността е характеристика на всяка система и тя е в нейната способност да се съхрани при промяна на средата, условията и обстоятелствата, от които зависи; да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси да осъществява заложените в нея закономерности и цели."[15] А Г. Стефанов сравнява сигурността с температурата на тялото - "първостепенен и генерализиращ показател за състоянието на организма и за наличието или отсъствието на някакво болестно състояние."[16]

I.5. Сигурността като равновесие

Ако дадена система е в неравновесие или в такова неустойчиво равновесие, при което най-малкото въздействие върху ù може да я извади необратимо от него, логично не може да се говори за сигурност на тази система, по-скоро сигурността ù достига своя минимум, а несигурността ù - своя максимум. Ако обаче системата е в устойчиво равновесие, така, че при всяко въздействие тя, дори да се отклони от равновесното си положение, след кратки колебания отново се връща в него, то тогава сигурността ù е в своя максимум, а несигурността ù - в своя минимум.

Максималната несигурност може да се онагледи с топче, закрепено на върха на параболично изпъкнала повърхност. Най-лек тласък е достатъчен, за да се търкулне топчето в непредвидима посока. Съответно, аналогия на максималната сигурност се постига чрез топче, лежащо на дъното на параболично вдлъбната повърхност. Дори отклонено нанякъде, след кратки колебания то застива в равновесното си положение. Колкото по-дълбока е вдлъбнатината, толкова по-силни тласъци няма да попречат на топчето след известно време пак да се укроти на дъното.

Друга илюстрация е махалото. Ако бъде закрепено в най-горното си положение, при най-лек тласък ще се люшне надолу. А ако е в най-долното си положение, дори да бъде отклонено, то ще се полюлее и пак ще спре в това положение.

В този смисъл сигурността е мяра за устойчивостта на равновесното положение на системата. Една система е в състояние на сигурност, когато:

а) няма въздействия, които могат да я извадят от равновесното ù положение.

б) системата има ресурси да предотврати възникването на въздействия; които могат да я извадят от равновесното ù положение;

в) ако такива въздействия възникнат, системата има ресурси с които да ги управлява и неутрализира, така че да запази равновесното си положение.

В случая а) се подразбира, че не съществуват никакви въздействия върху системата, или ако съществуват, то те от гледна точка на сигурността ù са незначителни: както като моментна величина, така и като тенденция за развитие във времето. Подобна сигурност, може да бъде наречена "пасивна", защото до голяма степен тя е гарантирана без прякото участие на системата, а е повече резултат от стеклите се обстоятелства. За разлика от нея, сигурността в случаите б) и в), може да бъде наречена "активна", защото за да бъде тя гарантирана, от системата се изискват определени, а понякога големи ("извънредни") усилия.

В случая б) става дума за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, ала системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя излиза от равновесното си положение, да не бъде достигната.

Г. Стефанов нарича сигурността, описана в а) и б) - "безопасност". Условно ще наречем сигурносттта в тях съответно “абсолютна [идеална]” и “относителна”.

В случая в), сравнително сходен с това, което Г.Стефанов нарича "състояние на гарантирана надеждност", въздействията са над критичната точка, но системата извършва такава трансформация (затова – отново условно – ще наречем тази сигурност “трансформационна”), чрез която усилва потенциала си и съумява да ги парира и управлява успешно. Например една държава може да постигне това като:

- предприема извънредни усилия, неприсъщи за нормалното ù функциониране: рязко нарастване на военния бюджет; превъоръжаване на армията; минаване на икономиката на военни релси; обща мобилизация; извънредно законодателство;

- сключва двустранни договори с други страни (дори в ущърб на суверенитета си);

- влиза в съюз, система за сигурност или във федерация с друга държава.

На базато на казаното току-що, най-общо, можем да приемем, че сигурност има, когато основните потребности, ценности и интереси на нацията не са застрашени от такива въздействия, които нацията да не може да управлява и неутрализира.

Равновесието е идеалният вариант – на статуквото, на отсъствието на промяна, т.е. на “не-промяната”. Реалният живот носи в себе си динамиката, която не познава пълната неподвижност. Какво тогава означава “не-промяната”?

Ако величина (характеристика, явление) се променя за период, значително по-дълъг от живота на един човек, то за самия човек тя практически не се променя. Той не може "усети" промяната. Най-много да живее с някакви смътно-неспокойни предчувствия и чувства, че нещо става, че нещо сякаш се изнизва като пясък през пръстите. Затова за този човек твърде бавната промяна е всъщност “не-промяна”,

Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от жизнените ù процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато тези промени протичат, системата също няма да ги "усети", т.е. в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за една система, “не-промяна” - това е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да "усети" нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея.

Засега съзнателно оставахме в по-лекия дял на механиката - статиката. Така следвахме духа на добрия стар функционализъм (Емил Дюркем, Толкът Парсънс), според когото социалната система "се саморегулира и има тенденция към равновесие и хомеостазис" [ Хомеостазис- процес на динамично уравновесяване на системата, при което се запазват нейните основни черти при променяне на външната среда (Георги Стефанов).], а както самият Т. Парсънс твърди: "социалното равновесие е първият закон на социалната инерция".[17] Но тъй като сигурността трябва да се разбира не толкова като състояние, а като процес, включим ли елементи от динамиката, аналогията ще изглежда далеч по-ефект(ив)на.

Нека вземем не някакво веднъж завинаги определено равновесно положение на системата, а една траектория на движение, която тя [е избрала да] следва. В духа на горните твърдения, за сигурност ще говорим, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.

Да си представим космически кораб със строго определена от наземния център траектория (орбита). Движението на кораба е устойчиво, ако каквито и смущения да възникват в резултат на вътрешни или външни въздействия, той продължава да следва с голяма степен на точност предначертаната си траектория.

Картината би се усложнила, ако допуснем, че системата се движи не по веднъж завинаги предначертана траектория, а може във всеки момент от време да внася корекции в нея. Сигурността ù и в този случай е запазване на способността тя да се придържа към така променяната по нейна воля траектория. Или продължавайки с нашия пример - нека в компютъра на космическия кораб е вградена програма за избор на оптимална траектория, съгласно която той сам определя посоката си на движение. Тогава това движение е устойчиво, ако въпреки въздействията, корабът следва координатите, зададени от неговата програма. Един динамичен процес може също да бъде определен като устойчив, ако преминава през серия от равновесни състояния, всяко от които е устойчиво.