Николо Макиавели

Николо Макиавели е роден в богато тосканско семейство на 3 май 1469 г. във Флоренция. Той получава добра подготовка като държавник и дипломат във френския двор(1504, 1510-1511), при папския престол (1506) и германския император(1507-1508). Умира на 21 юни 1527 г. във Фролернция.

Николо Макиавели посвещава своя трактат „Владетелят”, както разбираме от предговора, на Лоренцо ди Пиеро дей Медичи, който е управител на Флоренция от 1516 г. С творбата си автора иска да спечели уважението и доверието на владетеля, като му дава съвети, как трябва да постъпва истинският владетел, за да спечели и в същото време да задържи властта си над новопокорените и собствените си поданици. Макиавели е участвал в управлението на Флоренция, докато тя е била република. Тя попада в ръцете на французи и испанци, но имено Лоренцо Медичи успява да възстанови отново държата, като я превръща в кралство. Със съветите, които Макиавели отправя към новия управител, той цели да спомогне неговите дела, за да не попадне Италия отново в чужди ръце, но също така очаква от владетеля да го приеме в двора като свой съветник и доверен човек. За съжеление на автора това така и не се случва.

Трактатът „Владетелят” е съставен от двадесет и шест глави. В първите десет глави авторът дава дефиниция на различните видове владения и начините, по които те могат и трябва да бъдат управлявани. Макиавели смята, че света познава два вида владения – републики и княжества. В труда си той се спира единствено на княжествата, тък като владетелят, към когото е насочена творбата, е княз. Княжествата, Макиавели, разделя на наследствени и нови. Новите от своя страна са или новосъздадени или са присъединени чужди такива. Наследствените владения е най лесно да бъдат запазени, тъй като народа е свикнал с рода на своя владетел по-леко се получава приемственост и по-лесно бива обичан от хората си. Стига да не нарушава реда създаден от неговите прадеди, владетелят, дори и посредствен, всякога ще съумее да задържи властта. Авторът смята, че в новите владения се състои истинската трудност за новите владетели. Новоприсъединените държави, ако принадлежат към същата държава и език, лесно биват привлечени. Трябва само „да бъде изкоренен управляващият род; във всичко останало ако им се запазят старите порядки и ако не съществуват различия в нравите хората живеят спокойно”. От гледна точка на съвремените ценностги и морал, на много места в произведението можем да се учудим на лекотата и твърдостта, с които Макиавели обяснява избиването на хора като необходимост, като единственото, което има значение е целта, а не средствата. Той не осъжда по никакъв начин постъпките, които трябва да бъдат предприети, за да се завземе и задържи властта, а ги описва като най-елементарна необходимост. За да бъде сигурна властта на завоевателя в една държава с близък език и нрави до неговата, то той трябва „само” да унищожи рода на предишния владетел и да не променя нито закони, нито данъци и новото владение постепенно ще се слее със старото.

Когато завладява държава с чужд език, порядки и обичаи е много по трудно на владетеля да задържи властта си. Най-добрия начин, според Макиавели, е „самият завоевател да се установи да живее там”. Дори дава за пример турския султан, който след завземането на Гърция и България премества столицата си на Балканите, за да успее да задържи властта си. Живеейки на същото място, владетелят има възможност да види как се зараждат вълненията и да реагира преди те да се разраснат.

Като друго добро средство за запазване на властта в такъв тип държави авторът посочва основаването на военни колонии, които да служат като ключови позиции за тази страна. Те не струват скъпо и са много по-вярни на своя владетел, отколкото ако постави местни владетели, които при всеки удобен момент, ако получат малко власт, биха застрашили владетеля.

Макиавели отбелязва особено брутално как трябва да се отнася завоевателя към новоподчинените: „...хората трябва да се ласкаят или да се избиват, тъй като за леките обиди отмъщават, за по-тежките не са в състояние да отмъстят; затова като нанасяме оскърбление на някого, то трябва да бъде такова, че да не се страхуваме от неговото отмъщение.” Това е поредно доказателство за безкрупулния начин, по който Макиавели съветва да действат владетелите и липсата на хуманност в произведението му.

Авторът съветва владетелите никога да не избягват сраженията, тъй като „...войната не се премахва, само се отлага в полза на противника...”. Макиавели смята, че добрия пълководец трябва да може да извлече полза от всяка ситуация и да обръща хода на събитията в своя полза, независимо от създалата се моментна ситуация. Авторът набляга на това, че качествата на владетеля са важни, а не стеченията на обстоятелствата или други странични фактори.

В четвъртата глава от своя трактат, Макиавели дава пример за предимствата и недостатъците на двата основни вида власт в едно княжество. В единия тип управлява един владетел и тогава всички поданици са само слуги, които му помагат да управлява държавата по негова милост и поръчение и втори вид, при който властта е получена от барони или друг тип аристократи в дадена държава и властта е дадена по милост и поръчение и така владетелят трябва да се съобразява с тяхното мнение и интереси. Като пример за двата вида монархии автора посочва управленията на турския султан и на френския крал. Султанът е единствен господар и всички в държавата са негови слуги, като той лично сменя управителите на областитете (санджаци) както му е угодно, като целта му е да няма силни родове и силни владетели, които да оспорват властта му. Кралят на Франция, от друга страна, е обкръжен от родова аристокрация, която има е обичана от поданиците и има превъзходство над тях, но е реална заплаха за властта на краля.

За всеки завоевател е много по-трудно да завладее турското царство, защото народа е толкова единен около султана, че трудно биха се намерили предатели, които да бъдат подкупени, а и да се намерчт такива, те не биха могли да поведат целия народ срещу владетеля си, тъй като те са му дълбоко предани. Следователно, който напада султана трябва изцяло да разчита на своите сили, а не да чака на вътрешни противоречия. Но веднъж сломена такава държава, тя много по-лесно би могла да се унищожи и да се завладее като единствено трябва да се избие султанския род. Народа не е свикнал да се доверява на друг освен на султана и след като няма негови преки наследници, то хората приемат завоевателя като свой закрилник.

Обратното става в държави като Франция, където е много по-лесно да предизвикаш размирици като подкупиш представител на аристокрацията и спечелиш неговото благоволение. В средите на бароните винаги се намират недоволни и лесно завоевателят може да наложи своето господство над такава държава. Затрудненията идват след присъединяването й, тъй като дори да избиеш кралския род, винаги се намират лидери от родовата аристокрацията, които народа да последва и лесно спечелената на пръв поглед страна може да се загуби в първия се създал случай.

В осмата глава на произведението си, авторът показва съдбата на владенията, които са придобити чрез злодения. Макиавели описва въпросните методи „...без да се впускам в обсъждане на достойнствата им, защото ми се струва, че е достатъчно човек да им подражава, когато това е необходимо”. Отново подставя необходимостта пред човечността. Въпреки това от думите „обсъждане на достойнствата им”, можем да си направим извода, че все пак той има представа от общоприетите норми и ценности, но умишлено съветва владетеля да ги погазва, в името на целта. Като пример за завземане на кралство чрез измама, той посочва Агатокъл, който от военоначалник става цар на Сиракуза след като след своя победа на бойното поле събира сената и всички първенци, за да разкаже за победата и най-непочтенно ги изклал, като по този начин се възкачил на трона. И въпреки долния и несправедлив начин, по който го сторва, Макиавели смята, „...че той не трябва да бъде поставен по-долу от който и да е друг велик пълководец”.

Относно жестокостите, авторът изразява още една своя теза, която е не по-малко подла и аморална: „завладявайки една държава, владетелят трябва да обмисли всички възможни жестокости и да ги извърши наведнъж, за да не трябва да ги повтаря всеки ден и да се прибягва повече до тях, за да може да успокои гражданите и да ги привлече към себе си с добри дела”. Авторът смята, че обидите трябва да се нанасят наведнъж и така по-малко се изпитват от хората и по-малко ги озлобавят, а добрите дела трябва да се правят по-нарядко, за да се запомнят по-добре.

Други два типа владения, на които се спира автора са гражданските и църковните. В първия тип владетелят получава властта пряко от хората и управлява сам, според волята на народа. Вторият тип владения са единствените, в които за владетелят не е нужно ги защитава и да управлява поданиците си. Дори да ги остави без защита и без упрашление, те не се губят и хората нямат уплаквания. Следователно само тези владения живеят спокойно.

След като отделя по-голямата част от трактата си в дефиниране на видовете владения и методите за завладяването им, Макиавели прави описание на видовете войски и тяхната ефикасност. Авторът твърди, че „Главните основи на всички държави – както нови, така и стари или смесени, са добрите закони и силната войска”. Колкото и добри закони обаче да има, без силна войска, тя е загубена. Войските, Макиавели, дели на собствени, наемни и спомагателни.

Наемните и спомагателни войски, според него, „...са безполезни и опасни, в тях липсва единство, неверни са, храбри с приятели, жалки с врагове, нямат страх от бога. В мирно те ще те ограбват не по-малко, отколкото враговете по време на война.” Авторът е изключително негативно настроен към този тип войска и дава редица примери в защита на своята теза. Особено остър е той в примера си с Италия, чиито спомагателни и намни войски са в основата на завладяшането й от неприятели. Макиавели пише с особена гордост и чуство за своята родина и изтъква нейните предимства и съответно трудно понася и е критичен към неуспехите й.

Авторът смята, че трябва да се използват спомагателни войски, само в случаи, когато твоята войска е по силна от тази на помощниците ти, тъй като след като вижда превъзходството си противниковият владетел лесно може да пожелае и твоето кралство.

Наемната войска, от своя страна, не е лоялна и както помага на теб за пари, така и може да се обърне срещу теб за повече пари.

Авторът заключва, че без собствена войска нито една държава не може да бъде в безопасност, тъй като няма кой да я спаси в опасност. Макиавели често се опира на чуждия опит и на чужди мисли и в тази връзка припомня стара мъдрост на Тацит: „няма нищо толкова слабо и нетрайно, колкото мълвата за могъщество, което не се крепи върху собствени сили”.

В следващите няколко глави авторът описва качествата, които трябва да притежава владетеля и какво трябва да бъде поведението му спрямо поданиците си и съюзниците му.

Макиавели се спира на това доколко щедър трябва да бъде владетеля. Авторът смята, че добротелта щедрост трябва да се употребява до толкова, че да не разорява царството, за да е силно и да има ресурс да отблъсне съперниците си. Макиавели е дори краен като казва: „по-голяма мъдрост е да запазиш името си на скъперник, което носи безчестие, но не и ненавист, отколкото да желаш да бъдеш считан за щедър, от което ще се породи позор и ненавист.” Авторът винаги се спира на всички възможни варианти, за да посъветва владетеля в правилната посока, която понякога е по-малкото зло, както е в случая.

Макиавели смята, че владетелят трябва да бъде считан за милостив, а не жесток, но трябва да всява страх в подчинените си, което понякога се постига единствено с жестокост. Той смята, че трябва да се страхуват, но не и да го ненавиждат. Ненавист няма да има никога, ако владетелят не посяга на имуществото на поданиците и техните жени. Този прост, универсален урок Макиавели дава на владетелите, за да избегнат ненавистта на хората.

Авторът смята, че най-важното условие да е почитан един владетел е той да успява със всяка своя постъпка да се прославя като велик и забележителен човек. Той е уважаван, когато е истински враг или истински приятел. Затова той никога не трябва да е неутрален в създала се ситуация, а винаги да заема страна. Ако остане неутрален владетеля рискува да стане лесна плячка на победителя. А дори да се застъпи за губещата страна, загубилия всеячески ще се опита да му се реваншира и ще му е верен завинаги. Изводите, които авторът вади, са извлечени от много прочетени книги за минали събития и от безценния му опит натрупан като държавник. Всяко една своя теза той брилянтно доказва с история за велик владетел или поука от собстяения си живот.

Специална глава авторът отделя на съветниците, с които всеки владетел трябва да се обгради. В тази връзка той казва: „Когато видия, че министърът мисли повече за себе си, отколкото за теб и във всичко , което върши, търси лична изгода, такъв човек никога няма да бъде добър министър и ти не трябва да му се доверяваш.” Един цитат, който е винаги актуален за всеки владетел. От друга страна, Макиавели насърчава владетелите да поущряват своите министри с почести и богатства, за да разберат важността си. Макиавели смята, че министрите трябва да дават мнението си само, когато им е поискано това от краля, а не по свое желание. От съветите на автора правим извод, че според него владетелят трябва да има абсолютна власт и да взима еднолично решение и единствено като се чувства несигурен в себе си да се допитва до министрите си. Той трябва да е толкова компетентен и решителен, че да може сам да решава всеки проблем.