Нова перспектива за изследване на апостол павел

Тук е мястото да се обърнем към другото събитие, разтърсило протестантския свят. Беше взривена теологичната парадигма, преосмислиха се и се и дефинираха по нов начин основните понятия , като оправдание, делата на закона и др. Направен бе нов прочит на апостол Павел. И по мое мнение в новата теологична реалност най-добре изглеждат адвентистите. Очуден съм, че не намирам почти нищо в нашате академична преса по този въпрос.

 Началото е преди 25-30 години с работите на Е.П.Сандерс. Макар, че не е първият, който поставя под въпрос традиционното разбиране за апостол Павел, неговите трудове върху палестинския юдаизъм станаха основа за новия прочит на апостола. Върху тях градят и Д.Г.Дън и Т.Ф. Врайт. Според Сандерс традиционата протестантска представа за юдаизма в Павлово време е погрешна. Юдаизмът по времето на формирането на Новия завет не е една законическа религия, която учи спасение чрез дела, срещу която Павел възразява, прокламирайки оправдание чрез вяра. Това е една религия с акцент върху Божията благодат и инциатива за спасение на избрания народ. Погрешно е разбрано и Павловото учение за оправданието. Темата за оправданието в Павловото мислене не е отговор на проблема за легализма, както Лютер го разбира, а обяснение как в Новия завет езичниците са включени в Божия избран народ.

Юдейския акцент върху закона и послушанието не компроментира приоритета на Божията благодат. Никой не е поставял под съмнение по времето на апостола, че спасението е по благодат и по инициатива на Бога. И за Павел и за опонентите му, послушанието спрямо закона не е средство да влезеш в заветна връзка с Бога, а средство след като си получил благодатта, да останеш в нея и да бъдеш оправдан (реабилитиран) в Божия съд в края на времето.

Павел , съгласно Сандерс, не е оспорвал необходимостта да се изпълнява закона, както са мислили реформаторите през 16 век, а неправилното му използване, като доказателство за членство в наследството на Аврам. Пазенето на закона не е доказателство за принадлежност към Божия народ. То е само условие за поддържане на това членство. Влизането в заветни отношения става по благодат и се познава по вярата. Неговият реален спор с юдействащите е, че не виждат новата реалност на Божията благодат, че чрез вяра в Христа езичниците са вече в семейството на избраните. В този смисъл, доктрината за оправдание е отговор на въпроса: Кои са истинските чада на Аврам?

Врайт и Дън дообясняват, че християните от юдейски произход са били етнически, расово предубедени спрямо езичниците, което поставя апостола пред проблема да обясни, как езичниците са включени в числото на Божия народ. Така че оправданието чрез вяра, което Павел развива, не е отговор на въпроса как става спасението, а как става включването в избраните за спасение. Още по-точно казано, как мога да знам, че съм в числото на избраните. Отговорът е: „чрез вяра” т.е. ако имам вяра. В теологичен план, това значи, че доктрината за оправданието на апостол Павел не е от областа на сотериологията, а от тази на еклесиологията. Врайт обяснява:

„Оправдание в теологичен смисъл, не е процес, чрез който някой ще бъде обявен за прав и реабилитиран, а самата декларация, че е реабилитиран. Реабилитацията се извършва от Бога в съда в края на времето, но още сега, благодарение на смъртта и възкрасението на Исуса Христа става възможно тези, които вярват в Евангелието да бъдат обявени, че са прави.”

И така, оправданието чрез вяра е декларация от Бога, предизвестяваща още сега, в настоящето, че тези които вярват в Евангелието са изправни спрямо Завета и са членове на Божието семейство и ще бъдат оправдани в деня на съда.

Следователно, оправданието е в настоящето и бъдещето. Началното (настояще) оправдание е чрез вяра само. Но ние очакваме бъдещето изкупление и денят на съда, когато ще бъдем окончателно оправдани въз основа на целия наш живот. Подчертано е следователно, че оправданието е ” вече, но не още”.

-Оправданието е по благодат, чрез вяра т.е. без заслуга, езичници и евреи са включени в Божието семейство и са определени за спасение.

1. 
   Вярата е белега, че те са в Завета, но те сътрудничат да останат в заветни отношения с Бога и това сътрудничество е строго регламентирано- послушание спрямо Божия морален закон.
   
2. 
   По въпроса за отношението между оправданието и освещението, което е най-дебатирания и труден проблем в доктрината за оправдание чрез вяра, „Нова перспектива”, не вижда проблем. Причината е, че оправданието не е действие по решаване на въпроса с моралния статус на грешника, а за принадлежността към избраните. Освещението и съвършенството са теми от друга доктрина, тази на преобразяването. Оправданието предполага новорождението, което е начало на освещението, но е действие от друг характер.
   

По въпроса за вярата и закона, т.3 и т.4, позициите напълно съвпадат. Послушанието към закона не противоречи на спасението чрез вяра. Напротив, послушанието е средството да се остане в заветни отношения.

Отговорът е положителен, при условие, че вярващия остане в оправданието. Под „оставане в оправданието” разбираме послушание спрямо Божиите заповеди т.е. и тук намираме вградена темата за „святостта”. Но интересът към нея е сравнително ограничен, след като оправданието не е свързано с това, как става спасението и не засяга въпроси за освещението. Очевидно, интересът към „светостта” в адвентната доктрина е по-глобален. Включва ролята на Бога и тази на човека за постигане на „годност” за небето.

Както при адвентната доктрина, оправданието е в настоящето и бъдещето. Началното (настояще) оправдание е чрез вяра само. Но в деня на съда, ще има окончателно оправдание,на базата на целия наш живот.

Подчертана е следователно, тази страна на оправдание чрез вяра на апостол Павел, която липсва и в протестантската и в католическата доктрина: оправданието е ” вече, но не е още”.

За протестантите, то е „вече” консумирано при повярването, докато за католиците „не е още”, а някъде в несигурното бъдеще.

В адвентната доктрина това напрежение между „вече оправдан, но не още” е изведено с идеята за оправдание, което вярващия е получил, но от което има нужда всеки ден в живота си или с оправданието като процес, който продължава през целия живот, но крайната цел е постигната още в началото.

И за адвентната доктрина и за "Нова перспектива" оправданието е в сила още сега, но съществува възможност за отпадане.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Какво казва апостол Павел в действителност?

Не подценявам въпросите свързани с логическата строгост, теологичната база, точните дефиниции, историческия и културен контекст и всички правила на херманевтиката и мисля, че разбирам нещо от това. Но един практичен ( и повърхностен) поклоник на теологията, като мен, е готов да пропусне технологията на изследванията и да се съсредоточи върху това, което реално богословите твърдят.

И тук, искам да се обърна към адвентната доктрина за оправданието, още един път,

но не като обективен наблюдател, а като адвентист, който се самосъзерцава.

Теологичния инструментариум от 16-ти век бе този, който пионерите на адвентизма ( в 19-и век) ползуваха и завещаха на поколенията богослови след тях.

Използвайки традиционните теологични понятия и схеми на мислене, те се изправяха пред трудности, които бяха описани по-горе и които поставяха въпроса дали добре разбираме апостол Павел. Той говори толкова срещу закона, колкото и в полза на закона. Говори, че оправдания грешник е спасен по благодат, но говори и че ще бъде съден според делата. Като че ли сме изправени пред така наречените елептични истини, където формалната логика не ни помага много. Илюстрация на това е опитът в „Съвместна декларация” на протестанти и католици, да обединят традиционите представи за оправданието в една обща и непротиворечива теологична система и който показва колко трудна, ако не невъзможна е тази задача.

Но постепенно, църквата изграждаше един модел , едно разбиране на действието на Бога за оправдание на грешника, което бе в рамката на протестанската доктрина, но и не се побираше в нея и най-вече, не споделяше нейните грешки. Това бе един драматичен процес, белязан от лични драми ( Келог, У.Смит, Дж.Бътлър, А.Т.Джоунс, Вагонер, М.Андреасен и др.), в който идеите на пантеизма, легализма и перфекционизма се опитваха да намерят място в доктрината. Учудващо е, че след всяка криза, тя се оказваше на правия път, укрепнала и усъвършенствана. И в настоящата криза, (ако „Нова перспектива” е права) , адвентната доктрина (надявам се, че стана ясно) стои добре. Това, което може да бъде критикувано в нея е, че както във всички други доктрини (протестантска, католическа и др.), теологичната рамка, в която е поставила проблема за оправданието е доктрината на изкуплението, а не тази на завета. Но това е бил теологичния инструментариум на разположение и една такава претенция е сравнима с критиката към Мойсей, че не е използувал квантовата механика или теорията на относителността, за да опише сътворението.

За мен е очудващо прозрението, с което тя интерпретира апостол Павел и намира верните отговори, с пренебрежение към логическото напрежение. (вж. въпрос 1 и 2) , дължащо се на ползуваната теологична рамка.

„Нова перспектива” дава същите отговори, като опростява теологичната схема и избягва трудните логически съчетания (придадена и вменена правда и др.), но се лишава от перспективата, която намираме в адвентната доктрина (напр. във връзка със съвършенството и святостта)