Някои въпроси, които чл. 5 Екпч поставя относно изпълнение на наказанията



страница1/3
Дата06.03.2017
Размер432.57 Kb.
#16397
  1   2   3
НЯКОИ ВЪПРОСИ, КОИТО ЧЛ. 5 ЕКПЧ ПОСТАВЯ

ОТНОСНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА
Проф. д-р Екатерина Трендафилова
Със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията (ЗИДЗИН) бяха направени съществени промени в пенитенциарното законодателство. Част от тях въведоха европейските стандарти, свързани с правото на свобода и сигурност по чл. 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

ЕКПЧ е най-значимият акт на Съвета на Европа, който според европейската правна доктрина има значението на “конституционен инструмент за обществения ред в Европа”1, гарантиращ правата на гражданите срещу неоснователни посегателства. Република България ратифицира и обнародва конвенцията през 1992 г.2, с което тя стана част от вътрешното ни законодателство и съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията се прилага с предимство пред онези негови норми, които й противоречат. Компетентните органи обаче като правило прилагат разпоредбите на българското законодателство, дори когато са в колизия с ЕКПЧ и въпреки възможността за директно позоваване на нейните текстове. Това налага съответни промени в редица нормативни актове, за да изпълни България международноправните си задължения, да докаже, че е правова държава, а също и за да избегне осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Същевременно следва да се уточни, че Европейският съд по правата на човека не действа като "Европейски апелативен съд"3. Той не може да анулира конкретните мерки, предприети от националните власти, нито да заставя страните-членки да променят вътрешното си законодателство. Държавите сами създават своето законодателство и преценяват какви са необходимите мерки за защита на обществото. Те предприемат съответни изменения в законодателството си не защото са заставени за това от Съда, а за да избегнат бъдещи нарушения на ЕКПЧ и свързаните с тях осъдителни решения. Държавите-членки на Съвета на Европа са длъжни да спазват поетите по ЕКПЧ ангажименти. Никоя държава не може да се оневини пред Съда, позовавайки се на несъвършеното си законодателство или практика. Затова националните власти се стремят да спазват ЕКПЧ и тълкувателната практика на Европейския съд в Страсбург4.

ЕКПЧ установява минимум стандарти за защита на правата на човека и основните свободи. Страните-членки на Съвета на Европа могат да завишават тези стандарти, да създават повече гаранции от предвидените в ЕКПЧ, но не и обратното. Безусловно нарушение на конвенцията е отсъствието в националното законодателство на минималните стандарти по ЕКПЧ или занижаването им.

Разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ, прогласяваща правото на свобода и сигурност на личността, заема значително място в практиката на Европейския съд. Както подчертава последният председател на Европейската комисия по правата на човека проф. д-р Стефан Трехсел, “статистиката сочи, че от влизането в сила на ЕКПЧ, чл. 5 и чл. 6 са най-често обсъждани в сравнение с останалите текстове на конвенцията”5.

Общите изисквания, които ЕКПЧ поставя към страните-членки на Съвета на Европа, се отнасят и до правото на свобода и сигурност по чл. 5 ЕКПЧ. На първо място, държавите нямат право да въвеждат допълнителни основания за ограничаване правото на свобода. Второ, вътрешното законодателство трябва да съдържа гаранциите по чл. 5 ЕКПЧ. Трето, всички държави могат да приемат по-високи стандарти за охрана правото на свобода и сигурност, като, от една страна, ограничават основанията за посегателство върху него, а от друга – предвиждат допълнителни гаранции за защита.

Значимостта на ценностите – обект на защита от чл. 5 ЕКПЧ, дефинира категоричния извод на Европейския съд, че отказът от правото на свобода и сигурност е правно ирелевантен. Той не поражда никакви правни последици. В решението си по т. нар. “Скитническо дело”6 Съдът подчертава: “... правото на свобода е прекалено важно в едно “демократично общество” по смисъла на конвенцията, за да загуби дадено лице облагата на осигурената от нея защита поради единствената причина, че само се е предало за задържане”. Държавата не е освободена от задължението да охранява гражданите от неоснователни посегателства.

В определени случаи обаче е необходимо държавната власт да предприеме посегателства върху правото на свобода. Европейският законодател допуска ограничаване на правото на свобода, когато това е обусловено от защитата на държавния и обществен интерес. ЕКПЧ прецизно и изчерпателно урежда случаите, в които ограничението е възможно (чл. 5, § 1, б. б. “а”-“f”). Този подход на европейския законодател предотвратява произвол и злоупотреби от страна на държавната власт под претекст за охрана на интересите на обществото и държавата. ЕКПЧ предвижда и гаранции за правото на свобода в същински смисъл, подробно уредени в чл. 5, § 2-4 ЕКПЧ. Европейският съд по правата на човека често подчертава фундаменталното значение на гаранциите по чл. 5 ЕКПЧ, осигуряващи правото на индивида в едно демократично общество да бъде свободен и защитен от произволно задържане от държавната власт.7


I

Разпоредбата на чл. 5, § 1 ЕКПЧ8 прокламира правото на свобода и сигурност на всеки гражданин. Тълкуването на нейното съдържание поставя редица въпроси.

1. На първо място това е смисълът на понятието “право на свобода.

Според Европейската комисия и Съда текстът на чл. 5, § 1 ЕКПЧ има предвид “правото на физическо придвижване от едно място на друго”9.

По-големи трудности предизвиква изразът “лишаване от свобода”. Той не трябва да се разбира като вид наказание по смисъла на Наказателния кодекс. Лишаването от свобода според конвенцията има широк обхват, който включва всякакъв вид ограничения на свободата на личността. Без значение е конкретният подход на националния законодател - в какъв нормативен акт на вътрешното право регламентира лишаването от свобода и как терминологично го определя. Решаващо е конкретното съдържание на посегателството върху правото на свобода на личността. Разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ има приложение във всички случаи на ограничаване правото на свободно придвижване независимо от вида на нормативния акт, който е приложен в конкретния случай.

Българското законодателство съдържа различни по степен нормативни актове, които регламентират разглежданата проблематика. Те следва да бъдат синхронизирани с уредбата по чл. 5 ЕКПЧ. Този извод се отнася и до Закона за изпълнение на наказанията.

В текста на чл. 5 се използва и изразът “законен арест. Разликата между арест и лишаване от свобода е несъмнена. Тя се изразява в степента или интензивността на посегателството върху правото на свобода. Такова е ясно формулираното разбиране на Съда в решението по делото Гуцарди с/у Италия, 1980 – при лишаването от свобода степента и интензивността са по-големи, отколкото в случаите на арест.

2. Съдът оформя в практиката си три критерия за преценка кога конкретно посегателство върху правото на свобода представлява “лишаване от свобода” или “арест”.

Първият критерий е времетраенето на ограничаването на възможността за придвижване. Дълготрайното лишаване от свобода само по себе си представлява по-съществено посегателство от краткотрайното. Сравнително по-сложно е да се оцени степента и интензивността на накърняването на правото на свобода при краткотрайните ограничения. Така например кратковременният арест при съмнение за извършено престъпление до изясняване на случая съществено се отличава от задържане до няколко часа на превозни средства поради пътнотранспортно произшествие. При краткотрайния арест също трябва да се прилагат предвидените в ЕКПЧ гаранции, стига времетраенето на ареста да не е по-кратко от времето, необходимо за осъществяването им.10

Поради това критерият “времетраене на задържането” сам по себе си не е достатъчен, за да се прецени дали ограничаването на свободата попада под уредбата на чл. 5 ЕКПЧ. Нужна е преценка и на целта на посегателството върху правото на свобода. От нея зависи: първо, дали задържането поражда проблеми за правото на свобода и сигурност; второ, дали то е допустимо на едно от основанията на чл. 5, § 1 ЕКПЧ. Когато целта на задържането е да се накърни правото на свобода и сигурност без наличието на някое от основанията на чл. 5, § 1 ЕКПЧ, то е абсолютно недопустимо и поражда отговорност на държавата по конвенцията.

Вторият критерий за определяне допустимостта на лишаването от свобода е пространството, до което е ограничена възможността за свободно предвижване. Този проблем подробно е обсъден по делото Гуцарди с/у Италия, 1980. Решаващи съображения на Съда, че жалбоподателят е бил лишен от свобода, се свеждат до: постоянния надзор от съответни държавни органи над Гуцарди; невъзможността жалбоподателят да осъществява свободно социални контакти (Гуцарди е задължен да обитава остров, до който други лица извън семейството му не са имали достъп); невъзможността да участва в каквато и да е форма на социален живот.

Третият проблем, който лишаването от свобода поставя в практиката на Съда, е положението на лицата, чиято свобода вече е ограничена – например отслужващите военна служба, затворниците, настанените в психиатрични заведения и др. В решението по делото Уийкс с/у Обединеното кралство, 1987, се подчертава, че разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ се прилага по отношение на всекиго”, а не само на намиращите се на свобода. Право на свобода и сигурност имат и лишените от свобода. То е скрепено с всички гаранции на чл. 5 ЕКПЧ.

Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 5 ЕКПЧ, ако лишените от свобода са подложени на повече ограничения от нормалните за местата на задържане. Така още по делото Енгел и др. с/у Холандия, 1976, е решено, че всяко ограничение, надхвърлящо нормалното за военната служба, несъобразено с някое от основанията по чл. 5, § 1, б. б. “а”-“f”, при което на лицето не са предоставени гаранциите по чл. 5, § § 2-4, представлява нарушение на чл. 5 ЕКПЧ11. Практиката на Съда изобилства с дела на затворници, военнослужещи, лица, настанени в психиатрични заведения, и др. с едно и също оплакване – нарушение на чл. 5 ЕКПЧ поради ограничаване на свободата, излизащо извън ограниченията, произтичащи от присъдата или решението и спецификата на съответното заведение12.

3. Проблемът за лишаването от свобода се поставя и при Закона за изпълнение на наказанията. Той урежда случаите на допълнително ограничаване на правото на свободно придвижване на лишените от свобода, надвърлящи ограниченията, наложени от осъдителната присъда. ЗИДЗИН от 2002 г.13 включи в закона и уредбата на изпълнението на мярката за неотклонение “задържане под стража” – проблематика, която също трябва да бъде изследвана на плоскостта на гаранциите на правото на свобода и сигурност по чл. 5 ЕКПЧ.

В регламента на ЗИН се открояват норми, съдържащи редица ограничения на правото на свобода на затворниците, извън нормалното за съответните заведения. Предвидените ограничения отговарят на оформените в практиката на Европейския съд по правата на човека критерии, при наличието на които се приема, че действието представлява посегателство върху прокламираното от чл. 5 ЕКПЧ право на свобода.

ЗИН предвижда налагането на дисциплинарни наказания по отношение на пълнолетните затворници. По своята същност те представляват допълнително посегателство върху правото на свобода. Такива последици имат дисциплинарните наказания изолиране в наказателна килия със или без излизане на работа - за срок до четиринадесет денонощия (чл. 76, б. “и” и б. “к”). Лишените от свобода, на които са наложени посочените наказания, търпят и допълнителни ограничения. Така например изолираните в наказателна килия с излизане на работа са лишени и от право на свиждане (чл. 76а, ал. 1). На изолираните в наказателна килия без излизане на работа е отнето не само правото на свиждане, но и правото на хранителни пратки и на пари за лични нужди (чл. 76а, ал. 2 ЗИН).

ЗИН предвижда и хипотеза, при която лишен от свобода може да бъде “изолиран в единична килия за срок до два месеца без право на участие в колективни мероприятия”. Това ограничение на свободата може да се наложи за предотвратяване на бягство, посегателство върху живота или здравето на други лица, както и на други престъпления (чл. 85 ЗИН). Мярката се налага по нареждане на Министреството на правосъдието, когато прецени това за необходимо (“при необходимост” – гласи текстът на чл. 85 ЗИН). Преценката “при необходимост”, в съчетание с другата твърде общо формулирана предпоставка (“за предотвратяване и на други престъпления”) разширява значително възможността за драстично ограничаване на правото на свобода на затворниците.

ЗИДЗИН въведе нови основания за ограничаване правото на свобода на затворниците. Разпоредбата на чл. 85а ЗИН дава възможност за настаняване в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Мярката се прилага само по отношение на поставените на строг или усилено строг режим, когато те грубо или системно нарушават установения ред или влияят отрицателно върху останалите лишени от свобода, с което представляват опасност за сигурността в затвора (чл. 85а, ал.1 ЗИН).

Непълнолетните също могат да бъдат обект на дисциплинарни наказания, сходни с някои от приложимите по отношение на пълнолетните. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1, б. “з” ЗИН предвижда “изолиране в наказателна килия със или без извеждане на работа и училище до пет денонощия за общия и до десет денонощия за строгия режим”.

Други от мерките за пълнолетни са неприложими по отношение на непълнолетните затворници. Те не могат да бъдат обект на изолиране в единична килия за срок до два месеца без право на участие в колективни мероприятия. Съгласно изричния текст на чл. 125 ЗИН спрямо непълнолетните не се прилагат мерките по чл. 85 ЗИН. Нормата обаче не изключва приложението на чл. 85а ЗИН, съдържащ сериозно посегателство върху правото на свобода на затворниците – настаняване в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Този извод следва и от текста на чл. 111 ЗИН, съгласно който разпоредбите по предходните глави на закона се прилагат и по отношение на лишените от свобода непълнолетни, доколкото в особените разпоредби не се предвижда друго. Мярката по чл. 85а ЗИН засяга непълнолетните, поставени на строг режим, тъй като и при пълнолетните затворници тя е приложима само за тези със строг или усилено строг режим. Спорен остава въпросът дали тази мярка не представлява по-интензивно или поне в същата степен ограничаване на правото на свобода от изрично изключената за непълнолетните мярка по чл. 85 ЗИН. Макар затворникът да не е изолиран в единична килия, както по чл. 85 ЗИН, той се настанява в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. При това мярката е безсрочна, въпреки периодичността на проверката и правото на лишения от свобода да я обжалва (чл. 85а, ал. 4 и ал. 5 ЗИН).

Уредбата на ЗИН разкрива допълнителни ограничения на правото на свобода, засягащи обвиняеми и подсъдими с мярка за неотклонение “задържане под стража”. Разпоредбата на чл. 130г ЗИН предвижда възможност те да се държат в постоянно заключени помещения в затворите, поправителните домове и следствените арести без право на участие в колективни мероприятия.

Посочените случаи също попадат, съгласно тълкувателната практика на Европейския съд по правата на човека, в категорията “ограничаване на правото на свобода” – обстоятелство, налагащо прецизен анализ на законовата уредба за съответствието й със стандартите по чл. 5 ЕКПЧ.

4. Разпоредбата на чл. 5 ЕКПЧ прокламира не само правото на свобода. Редом до това основно право на човека европейският законодател е поставил и правото на сигурност. Този подход демонстрира разбирането, че свободата и сигурността взаимно се предполагат. Те трябва да се разглеждат като единна идея. Сигурността допълва и охранява правото на свобода. Правото на сигурност гарантира, че лишаването от свобода няма да бъде произволно, а само при наличието на основанията и по реда на процедури, предвидени в закона (чл. 5, § 1 ЕКПЧ).

Нормативното подреждане на сигурността редом с правото на свобода създава увереност (“сигурност” по терминологията на конвенцията), че човек може да бъде лишен от правото си на свобода само когато законът допуска това. В случая се има предвид вътрешното законодателство на държавата.14 Законът трябва да бъде достатъчно прецизен, да не съдържа най-общи формулировки, за да бъдат случаите на лишаване от свобода предвидими и произволното накърняване на правото на свобода да бъде избегнато15. Обикновено Европейският съд не обсъжда спазено ли е националното законодателство16. Когато обаче самата конвенция препраща към него, каквато е хипотезата на чл. 5, § 1 ЕКПЧ, то подлежи на проверка от европейските институции17.



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница