Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов



Дата11.06.2018
Размер93.61 Kb.
Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов
С дълбоко преклонение, обич и свенливост ще се опитаме да престъпим през прага на една от многото, все още неразбулени докрай Тайни, с каквито е преизпълнен необикновения живот на писателя-мистик Николай Райнов. Пристъпваме свенливо и с наведени очи, защото добре осъзнаваме своето крайно окаяно положение, поради всеобщата душевна нищета на народа ни днес, вина за което в определена степен носи всеки един от нас...

Към определени книги никога не бива да се посяга с нечисти ръце или с користни цели, защото Невидимия свят непрестанно бди, строго отсъжда и заслужено въздава. Тези книги са „за всички и никой“ (Ein Buch für Alle und Keinen), ако си позволим да взаимстваме мисълта на един голям немски мислител и философ. Книгите са писани и дадени за всички, на равна нога, но не всеки би могъл да се ползва от тяхната дълбока премъдрост.

Когато говорим за книжовното наследство на великия Николай Райнов, трябва да имаме в предвид, че за него в пълна сила важи правилото за „айсберга“ – т.е. много по-голямата му и важна част е скрита от обичайния поглед дълбоко под повърхността. Тъй като видимото е общодостъпно и всеизвестно, бихме желали да насочим вниманието на потенциалните читатели към една особено дълбока в познавателната си страна сакрална литература, която идва до нас чрез дарбата на множество духовни посланици, прекосявайки необятния океан на времената: „От тъмните руини Чкемал и Паленке до горещите колоси на Мемнона, и от ледните дворци на скандинавите до кръстовидния храм на Малта и Либанон – една песен е звучала из тъмните пътеки на всички векове: Словото за Тайната.“(„Богомилство и богомили“)

Словото за Тайната винаги е ревниво пазено, за да бъде отново и отново давано, в нужния вид и в точното време, на най-достойните сред достойните. Някога, много отдавна, сред нашия народ неведнъж са били посявани „семената“ на Словото и макар, че днес за това почти не е останало спомен, историята има свойството циклично да се повтаря. Днес отново сме на прага на епохални събития, за които самият Николай Райнов ни предупреждава: „Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях.“ („Богомилство и богомили“)


След като напуска нашия свят писателят оставя огромно количество неиздадени ръкописи, които лежат, сякаш погребани в голям железен сандък (веднъж, изпаднала в транс, Ванга съзира нетленната ценност на съдържанието му и е толкова удивена, че веднага посъветвала Б. Райнов и Св. Русев да напечатат всичко, за да може младите да четат и растат, т.е. да се развиват духовно). Митичният сандък по естествен път преминава в наследство по линия на по-големия син Богомил Райнов, който унаследява и писателското поприще на баща си. Днес съдбата на по-голямата част от ръкописите е неизвестна, освен, може би, на много тесен кръг хора от семейството, техни близки, приятели и съмишленици. След смъртта и на писателя Богомил Райнов, по всяка вероятност, по-голямата част от ръкописните книги стават достояние (притежание?) на едната му дъщеря: проф. д-р Иванка Райнова – днес директор на Института за аксиологически изследвания във Виена http://www.iaf.ac.at. По образование философ, полиглот и рафиниран интелектуалец, Иванка Райнова има нужните афинитет и разбиране към сложната материя, която представлява унаследената окултна и художествена литература. Вероятно по нейна инициатива и под нейна редакция, през 1993г. излиза сборника „Светилник на душата“ на издателство „Аркан“, който още през петдесетте години е бил подготвян за печат от самия Н. Райнов. Това не е сборникът „Светилник на душата“ от 1920г., защото в него са включени много други окултни разкази и предания.

Проф. д-р Иванка Райнова пише следното предговора си:

„В това издание ние сме запазили подбора, но сме сменили подредбата. Логиката на оригиналния ред, предложен от автора, е тематична, докато избраната от нас последователност е историко-съдържателна и е подчинена на ръководната нишка на цялото му литературно творчество, преминаващо от „Богомилски легенди“ до „Кръвожадни“ – възгледа за цикличната поява на едни и същи лица, принципи, идеи в различни епохи и различни въплъщения. В основата на този възглед стоят схващанията за единното безначално Начало на множествеността, за циклите на сътворение и разруха на света, за кръговрата на човешките раси и души, за единния извор на Тайното учение, на свещеното слово и на мистериите...“

Гореказаното е гореща следа, че д-р Иванка Райнова е достатъчно започната или най-малкото е имала свободен достъп до мистичния железен сандък, който днес, може би, е нейно притежание.

Относно другата потенциална наследничка на рода, от друг брак, но пак по линия на Богомил Райнов - балетния педагог в Националното училище за танцово изкуство и бивша балерина Диана Райнова, то нейната обществена дейност и интереси сякаш остават малко встрани от разглежданата проблематика. Поради това е малко вероятно тя да има сериозен интерес в съхраняването и разпространяването на най-ценното от литературното наследство на Н. Райнов.

Не така стоят нещата с наследниците по другата линия на рода, тази на по-малкия син на Н. Райнов – талантливия скулптор с международна известност Боян Райнов. Неговата дъщеря Диана-Мария Райнова е много одухотворена и силно развита личност. Самата тя също е скулптор, човек на изкуството, участвала е в множество изложби у нас и в чужбина, и най-важното - основава фондацията "Проф. Николай Райнов", чиято основна грижа е опазването и популяризирането на богатото художествено наследство на фамилията. Според нейните думи, тя също е силно заинтересувана и се вълнува от съдбата на обвития в мистика железен сандък с ръкописи. Неведнъж вече Диана-Мария Райнова задава в публичното пространство въпроса: „Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал Учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов."

На кадрите от един черно-бял документален филм за писателя Н. Райнов може да се види как синът му Б. Райнов се надвесва над голям железен сандък, изпълнен с грижливо подредени ръкописи и как ръката му изважда папка, ръчно надписана: „Николай Райнов, Мория XVIII“. За нас е загадка дали става дума за събрана наедно кореспонденция (има някои препратки за разменени между тях писма) или за роман или нещо друго озаглавени така? Каквато и да е истината, в никакъв случай не бива да се правят прибързани изводи или безпочвени догадки в невярна посока!

Историята на железния сандък е много дълга за проследяване в няколко реда, още повече, че голяма част от изнесената дотук информация е обработена по дедуктивен път, т.е. изведените твърдения почиват на намерени откъслечни следи, навързани с помощта на логически умозаключения. Все пак ще споменем още малко факти – мистериозната поява „на светло“ на определени книги (някои от тях и до днес неиздавани официално, но публикувани частично из мрежата), осветляващи външната и донякъде вътрешната страна на богомилството, идват точно от този знаменателен сандък! Има достатъчно основания да се предположи, че именно авторът Н. Райнов е „програмирал“ кога и кои заглавия да се появят „на бял свят“ в нарочно свое завещание. Също така има известни съмнения, че завещанието е изпълнено съвсем точно. В следващите редове е поместен документиран уникален разказ на Светлин Русев, който може да се прочете в книгата на Николай Стоянов: „Случаят Ванга“. Известният и изключително даровит български художник е разказвал тази история и пред други лица, с малки вариации, според това къде попада акцента на вниманието му и конкретиката на зададените му въпроси.


Втори разказ на Светлин Русев“

(Из книгата „Случаят Ванга“, авт.Николай Стоянов)
Доста години преди случая с Найден, през ноември, Ванга някак тревожно се обадила на Людмила. Казала й:

- Да ми доведеш Богомил Райнов. Ама непременно...

- Нещо важно ли е? - питала Мила.

- Важно е!... Баща му го вика... Нели му е баща Николай Райнов на него?

- Да, така е!

- Е он го вика... Ке дойде на Никулден. Людмила предаде думите й, само че Богомил, както го знаеш, иначе сдържан, дистантен човек, на когото и мистиката не беше чужда, тоя път се постресна: все пак търси го отдавна починалият Николай... Взе да се колебае. Сещаш се, нали? Тяхната история между баща и син – “Тютюневия човек”... А бе, всичките дандании от онова време...

В крайна сметка Людмила доведе Ванга в София. Там нямаше чужди хора, нямаше ги помощниците й.

На Никулден бяхме само четиримата: Ванга, Людмила, аз и Богомил. Седим, мълчим, а Ванга взе да разпитва Богомил:

- Ти викан ли си на съд?

- Викан съм.

- А там кажа ли истината?

- Бе, май не съвсем точно...

- А требваше да я кажеш!... На гробот на баща си ходиш ли?

- Не. Отдавна не съм ходил...

Тука Ванга помълча малко, въздъхна си нещо:

- Ех... той и бездруго не е там... - После пак рече: - Татко ти е до мене, Богомиле, веке те чака... Висок дух е он, като Орфей. И от небето, и от земята взима... Не е като тебе само да си чел много...

И Богомил пребледня.

- А знаеш ли за шо сака да те пита он? - продължи Ванга.

- Много са нещата за питане, Ванге!

- Е, да де, ама сеа сака да те пита за сандъка с книгите.

- Кой сандък? - не разбра Богомил.

- Е, па ти си знаеш кой... Железниот... Дал ли си ги на човекот книгите, пита татко ти, както шо ти е кажал... Важно му било...

Богомил се позамисли, искаше да си спомни нещо, после кимна:

- Дадох ги на когото трябваше, да!

- Ама сите ли?

- Мисля, че всички бяха... Много време мина оттогава...

- Много, а? - някак проточи Ванга, та не се разбра дали думите бяха нейни, или на баща му. И друго не стана ясно: това „много, а?" потвърждаваше ли, или поставяше под съмнение продължителността на изминалото време...

Само че Ванга мълчеше. Беше се отнесла нанякъде, по своя си начин... Но за кратко.

- Татко ти - сепна се тя - пита кой е човекот до тебе?

- За Светлин ли?... - сепна се и Богомил. - Светлин ми е приятел... Ти знаеш, лельо Ванге...

Ванга обаче не даде знак, че чува думите му. Само рече:

- А отдавна ли - пита он. - Отдавна ли сте приятели двоицата?

- От много години...

- Е тогава - вика, - да вземете да си отпразнувате приятелството... Разбра ли?... Да си го отпразнувате приятелството, вика татко ти! Чуеш ли и ти, Светлине?

Така викна, че ме стресна. И по думите, и по вида й личеше, че тя излиза от транса. Отпуснатото й време за срещата с Николай Райнов бе свършило.

Всъщност беше минал по-малко от час. През него аз си мълчах. Гледах останалите. И Людмила мълчеше, наклонила леко глава.

По челото на Богомил имаше влага; изглеждаше облекчен и разочарован. Сигурно съжаляваше, че не бяха говорили с баща си за по-важните неща. А може би това, че “Тютюневия човек” не го бе питал за тях, значеше, че му е простил?1 И тоя сандък с книгите - какво беше: някаква тяхна метафора ли? Код ли? Той си знаеше. Може би в ония селения по-простите въпроси крият по-дълбок смисъл.

Най-силно ме изуми обаче лицето на Людмила. Беше мраморно бяло. Почти прозрачно, като Вангиното. А тялото й присъстваше в стаичката сякаш само за себе си...



Сбогувахме се набързо. И обратния път от Бояна към София двамата с Богомил пропътувахме в пълно мълчание.
1 „Тютюневия човек" е заглавието на есе на Б. Райнов, в което той, с късна дата (през 80 г.), се опитва да обясни унищожителната критична позиция, заета от него в догматичните години към творчеството и делото на баща му, големия български писател, мислител, художник и изкуствовед Николай Райнов. „Тютюневия човек е и една потрисаща изповед на разкаялия се „блуден син", който иска да изкупи грехопадението си. - бел. авт. (Н. Стоянов)
И още един многозначителен фрагмент - в началото на 90-те години Богомил Райнов (добре известен в определени среди с търговските си наклонности, нюх и умения, помагащи му много в колекционерството на редки вещи на изкуството), се свързва с известно руско издателство, на което предлага за продан копие от ръкописите на баща си. За руснаците това е изключителна находка, но и не само за тях! Можем само да гадаем дали такава е била волята на великия му баща! Ето откъс от книгата-сборник „Skacia Ortodoxa“:
НОВОЕ О БОЛГАРСКОМ БОГОМИЛЬСТВЕ

(сенсационное известие о славянской библиотеке манускриптов 10-го века)

Ю.К. Бегунов

Из книги Skacia Ortodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. Румяна Павлова. София, 2003. с. 39-43
„В 1990-е годы сотруднику одного из книжных издательств Н. К. Гер*** (Санкт-Петербург) посчастливилось найти в Софии в частном архиве писателей Райновых рукопись сочинения Николая Райнова (род. 1. 01. 1889 — ум. "2. 05.1954) под названием „Богомилството и богомили. Книга за вътрешните. Секретно", На форзаце стояла дата „25. 01. 1914 г." и сообщалось, что все записи в этой книге сделаны в присутствии Николая Трифонова и Благоя Маврова, вероятно, друзей и единомышленников писателя. Летом 1996 года фотокопию этой рукописи Н. К. Гер*** передал мне и попросил перевести ее текст с болгарского на русский, что я и сделал. Затем я передал рукопись и черновик перевода Н. К. Гер*** и больше их не видел. Гер*** пообещал издать текст перевода с комментарием, но до сих пор этого не сделал по неизвестной мне причине. В рукописной книге дается пересказ текстов древних болгарских пергаменных книг в количестве 42-х, которые Николаю Райнову якобы довелось увидеть и прочитать в одной сокровенной библиотеке Христианского Востока в молодые годы...“
...

От Тайната наука (Антропософия) е добре известно, че мъртвите виждат и усещат вътрешния чувствен и мисловен живот на свързаните с тях на физически план живи близки, приятели или врагове и то по съвсем непосредствен, директен начин, т.е. те ги виждат „като на длан“. Дали бащата не е разбрал, че синът не изпълнява съвсем точно завета му и поради трудността на обратния контакт е прибягнал до услугите на медиума Ванга? Това няма никакво значение, а и не би било редно да се ровим в семейните работи. Важното е, че поне част от книгите, ако не и всичките, са запазени и предадени на тайнствения човек, посочен от великия Николай Райнов. Една от посоките, от които те отново започват да се явяват пред нас е издателството на Бялото братство „Хелиопол“, но това е отделна тема, при това многозначителна. За нас винаги има надежда, че и останалите от свещените книги, рано или късно ще се появат, за да ни осветяват Пътя... Остава само да ги заслужим!


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница