Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Доста добре познавах характера и на тримата. Предварително ми беше ясно, че оторизираният да проведе разговора е Добри Джуров. Не очаквах да чуя нещо друго освен увещания.
- Сигурен съм, че Георги Атанасов до края на живота си ще помни "услугата", която направи на водещите "реформатори" и преди всичко на Младенов и Луканов...
- Пленумът
- За да добие читателят макар и частична представа за заключителното ми слово, ще приведа няколко пасажа от подготвените тезиси.
- В тезисите се подчертаваше
- Оттук изводът: "Само по такъв начин можем да разчитаме на добрата дума на историята и да останем партия на трудовия народ, а не каста от хора, борещи се за своите дребни житейски привилегии."
По това време "се появи" и писмото на Петър Младенов до мен. Моментът не бе избран случайно. Писмото бе показателно в редица отношения. И най-вече, че в замисъла, в изпълнението на този замисъл са участвали организирано, според предварително съставен сценарии, хора и вътре в страната, и вън от България. Не бяха тайна тесните връзки на Петър Младенов с Горбачов и Шеварднадзе. Що се отнася до някои хора вътре в нашата партия, редица от тях бяха дали вече "заявка" за предстоящата си "реформаторска" дейност. Те усилено обработваха редови и ръководни дейци. Направиха дори опит да обработват хора от моя кабинет, но те не се поддадоха. Самото съдържание на писмото показваше, че то е съгласувано със съответната "централа". Демонстрираната "смелост" разкриваше в явен вид подкрепата, която имаше авторът от сила, с която на него, на автора, му бе ясно, че аз няма да мога да се преборя... По повод на писмото аз се срещнах с Младенов и му предложих да направи корекции. Например обясних, че е неправилно да се пише за живковска фамилия, тъй като имам само един син, трима внука и една възрастна сестра. Казах му, че е по-правилно да се говори за "живковисти" (после тази моя "формулировка" влезе в обръщение). След пленума беше пусната и приказка, че ние взаимно сме се извинили. Ще бъда откровен. Не си спомням със сигурност дали е имало извинение. Едно помня: за мен над всичко, включително над инсинуациите, съдържащи се в писмото, стоеше единството на партията и грижата за последователното провеждане на курса на преустройството. Знаех, че моите намерения и разговори за оттегляне са дали тласък на задкулисни интриги и борби. Жалко е, че някои нашенски "бабаити" започнаха да търсят чужда помощ. Съветското посолство предприе усилени разговори с членове и кандидат-членове на Политбюро, със секретари на Централния комитет. Още тогава разполагах с информация за обработването на хора, от чийто глас зависеше избора на бъдещия приемник за поста на първи партиен и държавен ръководител. Как реагирах аз? Знаех, че съветският избор за Петър Младенов съвсем не е най-подходящият вариант за България. По много причини. Наред с другото изразих мнението, че той е неподготвен, откъснат от кадрите, лековат. Изобщо няма качества на лидер. Близките месеци потвърдиха буквално тази моя оценка. С негово участие и под неговото непосредствено ръководство какво ли не се случи... Искам да уверя читателите, че при други условия за всички интриги и опити да се натрапи един или друг неподходящ ръководител не бих се поколебал да реагирам по подобаващ начин. Винаги съм отстоявал позицията, че кадровите въпроси трябва да се решават в София, а не в Москва. Ще припомня, че в подобна ситуация няколко години преди това аз реагирах пред Леонид Брежнев. Но международните условия сега бяха такива, че не биваше да се дава повод за политически конфликти или оценки. И най-вече да се създава впечатление, че се води борба за власт. Още повече че Петър Младенов не беше фигура с такъв потенциал, с която си заслужава да се води борба за власт. Може би е още по-точно да се каже, че този потенциал не можеше да бъде "страна" в една борба. Що се отнася до мен, бях безкрайно уморен и решението ми за оттегляне беше твърдо и категорично. Версията за конфликт, която Петър Младенов и Андрей Луканов се опитаха да прокарат, е лъжлива. Това бе една добре обмислена, координирана акция, целяща да създаде нови политически герои на съвременна България. Всички приписвани ми обвинения, че съм готвил удар срещу "заговорниците", бяха арогантна манипулация на общественото мнение. Те показаха безсилието им да се справят с поетите отговорности. Чужд съм на съблазънта да припомням известни факти и събития за морала на подобни "герои" в историята. В това число - в нашата история. Попитайте тогавашните членове на Политбюро - дали това не бяха едни от най-спокойните, цивилизовани дни за работа в Централния комитет. Почувствал ли е някой заплаха или промяна в обстановката. Защо трябваше да се опорочава моето оттегляне, което бе най-цивилизованото в сравнение с това на моите колеги от другите социалистически страни? Нито партията, нито "превратаджиите" спечелиха. Вярвам, онези, които ме познават, няма да оспорят, че аз бих могъл да използвам и друг вариант на действие. Разбира се, те знаят също, че аз никога не бих прибегнал към подобен ход... Така или иначе, моята оставка бе опорочена. Какви са останалите факти? Преди заседанието на Политбюро, което се проведе с участието на кандидат-членовете на Политбюро, при мен дойдоха Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев - мои съпартизани "чавдарци". Посещението им беше във връзка с предстоящото разглеждане в Политбюро на моето оттегляне. Разговорът ни беше сдържан. С тях не обсъждахме конкретно въпроса за кандидатурата за поста генерален секретар. Основната тема, която моите събеседници подеха, се отнасяше до това колко сложно било положението вътре и вън от страната и че оставката ми щяла да бъде и в мой интерес. Иначе те съжалявали за всичко, което ставало. Доста добре познавах характера и на тримата. Предварително ми беше ясно, че оторизираният да проведе разговора е Добри Джуров. Не очаквах да чуя нещо друго освен увещания. Развоят на събитията след пленума показа какво са целели и кой е бил искрен, а кой не в този разговор. Известна е ролята на Добри Джуров в подгтовката на "историческите" решения след 10 ноември, които тласнаха страната ни към пропастта. Все в подкрепа на факта, че в началото на ноември аз вече бях взел окончателно и категорично решението си да премина в пенсия, ще споделя още нещо. Два или три дни преди 10 ноември, спомням си го като да беше вчера, се видях с трима от тъй нареченото мое обкръжение: А. Балевски, П. Зарев и Г. Джагаров. Поканих ги на чашка кафе и споделих с тях, че съм пред прага на голям поврат в своята "кариера". Че съм решил твърдо да се оттегля от активна политическа работа. Не търсех, не исках от тях нито мнение, нито съвет. Просто изпитвах нужда по човешки да изкажа гласно, да оповестя намерението си пред свои близки другари... И още нещо. Изпреварвайки събитията, ще споделя, че веднага след приключване на заседанието на Политбюро извиках началника на моя кабинет и го информирах за приетата оставка. Беше някъде към 20 часа и 20 минути. Вечерта на 9 ноември. До тогава той нищо не знаеше. На другия ден сутринта, преди да започне пленумът, отидох в стаята, където обикновено се събират сътрудниците на кабинета. Информирах и тях за приетата от Политбюро моя оставка. От тях също не търсех нито съвет, нито мнение. Те трябваше да чуят истината от моята уста. Защото повечето от тях, да не кажа почти всички, не знаеха. Не бях споделил, че отивам към такава стъпка... Сега отново за заседанието на Политбюро на 9.ХI.1989 г. Изложих всичките си съображения относно моята оставка и подчертах, че след отстраняването на Чудомир Александров ние сме водили разговори за кандидатурата на Георги Атанасов, но сега ситуацията е по-различна и въпросът трябва отново да се разгледа. Напомних също, че кандидатурата може да се издига от състава на Политбюро, на ЦК и извън ЦК, но не направих конкретно предложение за Александър Лилов. След тези мои начални думи, с които открих заседанието, започнаха разискванията. Г. Атанасов направи предложение за Петър Младенов. Пак Г. Атанасов се опита, от скромност или от нещо друго - не зная, да ни убеди, че лично той нямал качества за генерален секретар. И че най-подходящата кандидатура е тази на Младенов. Казвам скромност и прибавям "нещо друго", защото ходът на събитията на самия пленум и особено след пленума показа, че не скромността е била главният мотив, определящ поведението на Георги Атанасов. Сигурен съм, че Георги Атанасов до края на живота си ще помни "услугата", която направи на водещите "реформатори" и преди всичко на Младенов и Луканов... Издигнатата кандидатура на Петър Младенов в Политбюро явно се посрещна с колебание от страна на някои от присъстващите. Реших да не заигравам и да не се възползвам от създалата се ситуация. Взех отново думата и изложих становището, че ще бъде правилно всички да се обединим около кандидатурата на Петър Младенов и да излезем с единодушно становище пред предстоящия пленум на ЦК. След заседанието по предложение на Петър Младенов Политбюро реши да ми възложи да поканя съветския посланик и лично да го уведомя за взетото решение. Аз изпълних това поръчение. Срещнах се с Шарапов, който ми каза, че ще уведоми Москва. Ето това е "превратът" и "безкръвната революция", с които бил свален Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.! Не е нужно да се чака присъдата на историята, която обикновено идва след десетилетия, а дори и столетия. Лъжата за преврата и безкръвната революция се пукна още с провеждането на самия пленум. Нищо че после дълго време някои се опитваха да я "залепят". Тези, които имаха интерес да заблуждават и нашия народ, и света. "Героите" в България и извън границите й. Комедиантите на "демокрацията"... Впрочем доказателство за това, че не е имало преврат и безкръвна революция, е и решението на Политбюро от 13.ХI.1989 г., с което се определяше моето персонално положение след пенсионирането ми. Предвиждаше се например на мое разположение да бъде кола и охрана, личен помощник, медицинска сестра. Получавах и правото да ползвам държавната вила в Бояна. Пленумът И така, в 10 часа на 10 ноември 1989 г. бе открит пленумът на ЦК на БКП, наречен по-късно Ноемврийският пленум. В обявения дневен ред фигурираше една-единствена точка - Доклад по някои актуални проблеми на развитието на страната и преди всичко на икономиката. Нека припомня, че свикването на пленума бе оповестено няколко дена преди 10 ноември и във връзка с това докладът бе разгласен чрез всички средства за информация. Сам по себе си този факт бе показателен. Той сочеше преди всичко какъв е генералният проблем, върху който и пленумът, и цялата партия трябваше да съсредоточат вниманието си. Отзивите за доклада, които постъпваха в ЦК още преди пленума, бяха положителни. Бих казал - и оптимистични. Лично аз получих писма от партийни членове и безпартийни граждани. Не липсваха и критични отзиви, което беше нов момент в дотогавашната практика. Дискусията, разгърнала се на пленума, потвърди, че докладът правилно насочва вниманието към най-важните проблеми. Като се има предвид, че много от участниците вече знаеха за предстоящата смяна на генералния секретар, което само по себе си не можеше да не ангажира тяхното внимание, правеше впечатление проявената активност при обсъждането на доклада и встъпителното ми слово. Сега ми е трудно да назова броя на изявилите желание да се изкажат. Но много добре си спомням, че те не бяха малко. Поради ограниченото време, определено за тази точка, не всички, които поискаха думата, можаха да застанат на трибуната. Ясно бе, че огромното мнозинство от ЦК си даваше сметка за важността на поставените проблеми. Имаше още една причина за активността, проявена на пленума по първа точка от дневния ред, за която аз научих по-късно. Тя е била свързана с моето освобождаване като генерален секретар. Вестта за тази промяна, както вече споделих, е тръгнала из залата още преди официалното откриване на пленума. Много от участниците (имам предвид преди всичко членовете и кандидат-членовете на ЦК) са си давали сметка, че тази смяна ще бъде подкрепена с подчертано целенасочени изказвания от предварително подготвени хора. Между впрочем, няколко дена преди пленума аз разполагах с информация за имената на някои от хората, които са били обработвани да гласуват за моето освобождаване. Такава информация стигна до мен и по-късно лично от хора, върху които е правен опит за манипулация. В тази обстановка немалко участници, стремейки се да изразят публично положителното си отношение към мен, са имали една-единствена възможност - да вземат думата по първа точка. Така и стана. Изказаха се редица хора, които са знаели за предстоящата смяна, но това не ги възпираше да огласят високата си оценка за доклада и встъпителното слово. Спирам се на този момент, за да подчертая, че подготовката и провеждането на така словословения от "бащите на демокрацията" пленум бяха в много отношения режисирани. Ала самият пленум, както се видя малко по-късно, не протече изцяло по предварително скалъпения сценарий. И още - ЦК взе решение, което трудно може да се определи като единодушна, убедена изява на ръководния щаб на партията. Що се отнася до точка първа от дневния ред, аз мисля, че ЦК проведе една творческа и плодотворна дискусия по съществото на поставените проблеми. На съдържанието на доклада аз вече се спрях. Искам накратко да се спра и на встъпителното си слово. За него се готвех продължително време. Това бе продиктувано не само от обстоятелството, че в навечерието на пленума в Политбюро и в Министерския съвет бяха разгледани нови важни въпроси. От съществено значение бе фактът, че в редица отзиви, които получих след публикуването на доклада, се съдържаха не просто критични бележки, но и настойчиви призиви за по-голяма смелост в разгръщането на пазарните механизми и политическия плурализъм, като същевременно се държи сметка за границите на тези процеси. Встъпителното слово не беше резюме на доклада. Целта, която си поставях, бе да направя анализ на някои основни аспекти на преустройството и във връзка с това да очертая нови виждания по споменатите проблеми на прехода към пазарни механизми и политически плурализъм. Давах си сметка, че това е последното ми изказване като генерален секретар. И тъкмо това ме караше да бъда максимално внимателен. Да не давам поводи да се мисли, че аз едва ли не се опитвам да изляза с някакво своего рода завещание или послание към партията и народа. Исках "преходът" да бъде естествен и безболезнен в максималната възможна степен. Нямах никакви амбиции да свързвам анализа на проблемите с моята оставка. Просто се ръководех от стремежа да се изработи правилна линия за реализирането на колективната воля на партията. Още повече че и при обсъждането на доклада, и при изработването на виждането за предстоящия конгрес в Политбюро не бяха демонстрирани различия. По-късно, когато вече бях аутсайдер, ми стана ясно, че тогава в Политбюро е имало и лицемерие. Признавам си, не вярвах, че моите дългогодишни колеги, другари, "любимци" и прочее ще бъдат способни на такова поведение. Излиза, че не съм ги познавал добре... Независимо от всичко това искам да разкажа за още някои моменти от работата на пленума. Вече посочих, че дискусията по първа точка бе плодотворна. Изказванията бяха пронизани от загриженост по тежките проблеми особено в областта на икономиката. Ала това, което правеше най-вече впечатление, беше увереността, че нашето преустройство върви по правилен път. Някой може би ще си помисли, че това вече е нямало никакво практическо значение, защото само след няколко часа начело на партията щяха да застанат хора, които ще следват съвсем друга политическа линия. Но фактът, че мнозинството от изказалите се подкрепи доклада и встъпителното слово, остава ярка изява на една традиционно присъща на нашата партия зрелост, която и тогава, на пленума, прояви като цяло Централният комитет. Още преди пленума, когато в Политбюро се обсъждаше докладът, се договорихме аз да произнеса и заключително слово. Реши се така не защото бе установена практика в подобни случаи докладчикът, особено когато той е генералният секретар, да взема думата и накрая. Сериозността на разглежданите проблеми и ходът на проведената дискусия налагаха това. Още повече че пленумът щеше да обсъди предложение за свикване на ХIV партиен конгрес. Като се имаше предвид всичко това, аз подготвих заключително слово. В него се правеше анализ на три основни проблема: за хода на преустройството и трудностите, които можеха евентуално да възникнат; за готовността на кадрите и изобщо на така наречения "субективен фактор"; за по-нататъшното разгръщане на процеса на демократизация с всички произтичащи последици. И това изказване нямаше претенцията да чертае програмни положения или да бъде своего рода завещание. Но и сега си мисля, че то бе крайно необходимо. С него Политбюро още веднъж щеше да потвърди, че ще следва възприетия курс на преустройството, обръщайки особено внимание на предстоящия период, когато се предвиждаше да се проведе партиен конгрес. Особено значение аз придавах на кадровия проблем. По ред причини. Моето оттегляне трябваше да даде тон за кадровото обновление на партията и социалното управление. Обновление, извършвано по нормален път. За това обновление се бяхме договорили в Политбюро доста време преди пленума. Редно бе за всичко това да се информира ЦК. Редно бе също така тази информация да направя аз. Това щеше да бъде още един показател, че моята смяна се извършва нормално и цивилизовано. За да добие читателят макар и частична представа за заключителното ми слово, ще приведа няколко пасажа от подготвените тезиси. "Днес ние не работим по-зле от вчера, а напротив, произвеждаме повече продукция и вероятно с по-малко разходи. Новото е, че тази продукция вече се оценява по друг начин, че са снети държавните, политическите и икономическите гаранции, които имахме по линия на СИВ. Става дума за съвършено нова ситуация, за адаптирането ни към съвършено нови външноикономически и външнополитически условия." Никак не подценявах цената, която плащаме за реорганизациите в икономиката. "В крайна сметка тези проблеми показват, че адаптирането на икономиката към качествено променената външна среда няма да стане без жертви, които ще засегнат на практика цялото население. Всичко друго е илюзия, неспособност да погледнем истината в очите. Важно е да кажем истината за реалното положение на икономиката на хората и да ги направим съюзници..." И още. "Ние ще направим груба грешка, ако не видим, че преустройството у нас не протича като безболезнен процес, без трудности и грешки... За нас главното е не само да разрушим досегашните структури, но заедно с това и в много по-голяма степен да сътворяваме новото... Постигнатото далеч не е малко, разбира се. През изминалите години на петилетката националният доход се увеличаваше средно годишно с около 5 - 6 на сто. Нарасна относителният дял на интензивните фактори... Не бива да си правим илюзии, че в икономиката всичко е наред"... "За нас е ясно, че икономическата демокрация е само първата стъпка, след която следва политическата демокрация. Да вземем фирмите. За да бъдат те самоуправляващи се, трябва да бъдат освободени не само от опеката на държавните органи, но и на всички други политически, включително партийни органи. Техен "началник" може и следва да бъдат само човешките потребности, стопанската сметка и пазарът. Става дума за нови структури и нова йерархия на властта, както подчертахме още на Юлския пленум от 1987 година." "Ако преустройството на централните държавни органи се извършва "на парче" и изолирано един от друг, ние непременно ще се натъкнем на множество подводни камъни и можем да блокираме цялото преустройство". Отделяше се важно място на плурализма. Не защото по това време той бе своеобразен шлагер на деня. Като проблем плурализмът излизаше на преден план, подхранван от самото развитие на нашето общество. Така че нека не се захласват от самоувереност реалните и мнимите "дисиденти", че те са били бащите на плурализма в България. Към него ние вървяхме по силата на обективните закони, характеризиращи преустройствения процес. Във връзка с това аз поставях този проблем, като изхождах от постановките за собствеността и за фирмената организация. В тезисите се подчертаваше: "Какво представлява постановката за единството и многообразието на формите на собственост, ако не пряк израз на социалистически икономически плурализъм... Илюзия е да се мисли, че многообразието на интересите в сферата на икономиката рано или късно няма да се превърне в многообразие на политически интереси... Следователно между икономическия и политическия плурализъм има тясна връзка и ние трябва да прилагаме тези два принципа в единство." Спрях се отново на въпроса за партията. При това с още по-прецизно формулирани постановки. Така например дебело бе подчертано: "Занапред ще бъде целесъобразно ръководното място на партията в обществото да не се гарантира конституционно и въобще да не се урежа законодателно." Това означаваше, че в бъдеще партийните органи няма да ръководят непосредствено материалния и духовния живот. Че те няма да бъдат въобще етаж в йерархията на властта. Че можем да останем на власт и за в бъдеще, ако продължим да се борим открито, честно, с политически средства. Ние не се отказвахме нито от отговорността за властта, нито от отговорността за по-нататъшната съдба на България. "Тази власт не е дадена от Бога. Нужно е на всеки етап да отстояваме своите ръководни позиции, да заслужим пред народа, във всяко населено място, във всеки трудов колектив доверието на хората." Оттук изводът: "Само по такъв начин можем да разчитаме на добрата дума на историята и да останем партия на трудовия народ, а не каста от хора, борещи се за своите дребни житейски привилегии." Както се вижда, в заключителното слово, което възнамерявах да произнеса, се разглеждаха изключително важни, бих казал, фундаментални проблеми. То нямаше претенции да слага точка над "И"-то в работата на Централния комитет и правителството за по-нататъшното разработване и уточняване на постановките в областта на преустройството. Но, както вече изтъкнах, то беше необходимо с оглед особеностите на тогавашния етап в развитието на страната, както и на обстановката в партията, а и в Политбюро, свързана с моята оставка. Логично беше това слово да бъде чуто от Централния комитет. Това, уви, не стана. След края на разискванията председателстващият заседанието побърза да обяви приключването на дискусиите по разглежданата точка от дневния ред и след дадените разяснения, че след обяд пленумът продължава с точка втора, посветена на организаионни въпроси, той закри предобедното заседание. Без никаква реакция остана моят въпрос. Той просто увисна... Няма ли да ми се даде думата?! Ставаше реч за заключителното ми слово. Малко е да се каже сега, че в онзи миг бях изненадан. Все пак не драматизирах случая. Все още го отдавах на някакви съображения от чисто организационен характер. По-късно щеше да стане ясно, че това е било съзнателно обмислен и проведен ход от страна на авторите на сценария. Сценарий, в който вероятно не е бил посветен водещият заседанието. Това беше Димитър Стоянов... Допускам, че е така, тъй като доста добре познавам и морала, и характера на Димитър Стоянов. За мен той беше и си остава честен, почтен човек, който - надявам се - не би приел да заиграва, да изпълнява такъв непочтен сценарий, ако знаеше, че аз не съм посветен в него... Във всеки случай "произшествието" не остана незабелязано от мнозинството в залата. Осведомиха ме по-късно, че дори някои от присъстващите са вдигали ръка, за да поискат разяснение защо не се даде думата на докладчика. Някои от тях знаеха предварително за намерението ми да се изкажа. Пак, отново и отново, макар и с доста закъснение, ми стана пределно ясно, че около мен, най-близо до мен, в Политбюро, в Секретариата, се е ширело лицемерие - да не използвам още по-тежка дума. За мен, разбира се, същественото беше, че пленумът обсъди първостепенни проблеми за развитието на партията и страната. Че бе демонстрирана зрелост и готовност от страна на Централния комитет да върви и занапред по избрания път. А това, ще повторя, беше път на решителна смяна на системата с оглед по-нататъшното утвърждаване на социализма като обществен строй. При наличието на тези решения, които прие Централният комитет, определящо значение имаше обстоятелството по какъв път ще тръгне Политбюро, да да може и ЦК като колективен орган на партията да изпълни своята мисия. Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|