Обетованата земя страна на контрасти

Така наречената Свещена (Обетована, Обещана) земя, намираща се в североизточния ъгъл на Средиземноморския басейн, е твърде малка по размери. Западна Палестина заема едва 15 000 кв.км площ. Ако се прибавят и 10 000 кв.км източно от р. Йордан, населявани от евреи през библейските времена, Палестина би имала площ, малко по малка от тази на Белгия или Албания. Страната е сравнително бедна, но въпреки това и днес има голямо значение.

Две са причините за голямото значение на Палестина: а) тя е мост между два континента; б) родина е на юдейската и християнската религия. Освен това нейната древна столица Ерусалим е свещено място за стотици милиони християни, юдеи и мюсюлмани.

Свещената земя има на малката си територия такива контрасти, характерни обикновено за континенти, но не и за територия, дълга 250 и широка само 110 160 км. Най добра представа за тези контрасти може да се получи при пътуване от Яфа на Средиземно море за Аман столицата на Йордания.

Яфа се радва на мек климат. През зимата морето може би не е достатъчно топло за къпане, но температурата на въздуха е толкова висока, че позволява спокойно разхождане край брега в лятно облекло За средноевропейския жител, жаден за слънце, животът в Яфа представлява целогодишна радост. Но при нашето отпътуване от града на портокалите за Ерусалим, отдалечен само на 50 км въздушна линия, ние си взехме зимно облекло, защото този град (намира се в планините на Юдея и лежи 800 м над морското ниво) можеше да ни посрещне с дебела снежна покривка. Когато пристигнахме, констатирахме, че къщите бяха неприветливо хладни. Напуснахме Ерусалим колкото бе възможно по скоро и продължихме на изток.

На пътя за Ерихон, който път изобилства от серпантини, има табела с надпис “Ниво на морето”. Но и след табелата продължавахме спускането. Най после пристигнахме в прочутия от векове град Ерихон. Той се намира само на около 25 км въздушна линия от Ерусалим, но въпреки това има и през зимата субтропичен климат. Причината е разликата във височината на двата града, която е над 1000 м. Ако в Ерусалим цари мраз, в Ерихон зеленеят палмите с фурми, бананите и тропическите плантации. Затова в Стария завет Ерихон е описан като “град на палмите” (Втор. 34:3). Ирод Велики е ценял този мек климат, поради което е построил тук своя Зимен дворец.

Продължихме пътуването си на изток. Пътят слезе надолу с почти още 200 м и тогава стигнахме река Йордан. Неда ? 30 км източно от реката се достига отново височина от над 900 м над морското равнище, където духа силен северен вятър. Това е Палестина! Страна, в която в продължение само на няколко километра си дават среща почти всички климати на земята.

Много показателно е проследяването на река Йордан от нейните извори в склоновете на планината Ермон до Мъртво море. Тази планина, възпята в Стария завет, е дълга повече от 30 км верига с върхове, имащи почти 2800 м надморска височина. Техните красиви контури (които през зимата и до късна пролет са покрити от снегове) могат да се видят от много места на Северна Палестина.

Четирите извори на Йордан се намират в планината Ермон на височина от 150 до 490 м. Отделните потоци се събират в река на около 11 км северно от езерото Хуле, което някога е било дълго 6,5 и широко 5,5 км, но сега има съвсем малка площ. Тази извънредно плодородна равнина лежи на 2 м под морското равнище.

От там р. Йордан тече надолу с твърде променливи наклони. По протежение на 15 км се спуща шумно чрез бързеи към долината до вливането си в живописното Генисаретско езеро (на 209 м под морското равнище). Възвишаващите се около езерото планини и белите платна на рибарските лодки, порещи тъмносините спокойни води, са приятен и желан спомен за някогашното присъствие на Исус край Галилейското море.

Йордан напуска това дълго 20 км езеро и навлиза в долина с дължина 105 км. Докато стигне до Мъртво море, река Йордан прави своите завои така, че всъщност извървява 3 пъти дължината на своята долина (или 300 км). Общата дължина на р. Йордан е 600 км.

В Мъртво море няма нито животински, нито растителен живот. Това вътрешно море, което има дължина 74 км и широчина от 10 16 км, се намира на 394 м под морското равнище. Това е най ниско разположеното море на света, на места дълбоко 400 м.

В Мъртво море се вливат освен Йордан още и много малки реки. Морето получава 6,5 милиона куб.м вода в денонощие, от която се освобождава единствено чрез изпарения, защото не притежава никакъв друг отток. Последицата е, че във водите му са се концентрирали огромни маси от минерални вещества. Водата на Мъртво море днес съдържа около 28% сол, поради което е най тежката морска или езерна вода.

Палестина изненадва посетителите си с нейните необикновени дадености. В нея има просторни пустини на юг от Беер Себа, непроходима планинска пустош западно от Мъртво море, плодородни крайморски равнини и котловини, високи голи планини и дълбоки, прорязани от реки клисури източно от р. Йордан.

При идването им в Свещената земя повечето от посетителите са изненадани, защото тя не отговаря на техните очаквания. В Библията се споменава, че в “Обетованата земя” тече “мляко и мед” (Числа 13:27), което навява на мисълта, че Палестина е много плодородна. И когато посетителите видят, че е планинска и доста неплодородна страна и че върху обширни области почти няма дървета, а само оскъдна растителност, разочарованието е почни неизбежно.

Не бива обаче да се забравя, че от времето на патриарсите и пророците до днес Палестина се е променила много. На нейна територия са водени много жестоки войни. В продължение на стотици години е била безпощадно експлоатирана. С равнодушие са били унищожавани нейните гори, растителната почва е била отнесена от склоновете на планините и в резултат валежите са намалявали все повече. Древноегипетски надписи гласят, че някога Палестина е била богата на гори.

За идващите от пустинята евреи тази богата на растителност и обширн ? :23 27). Но преди да я завладеят, Мойсей пророкува, че над тази страна ще се излее проклятие, ако избраният народ не опази Божиите заповеди (Втор. 28:15 26; 32:40). И това проклятие се изпълни.

Палестина е бедна на останки от древността. Тук няма монументални паметници, като пирамидите и храмовите развалини на Египет. Няма и могили, пълни със скулптури и древни библиотеки, както в Месопотамия.

Главна причина за липсата на останки от древността са безбройните войни, по време на които градовете на тази малка страна са били разрушавани. Освен това влажният климат е действал неблагоприятно върху предметите от нетраен материал. Трябва да се има предвид и това, че Палестина никога не е била център на велика империя. Затова никога не е притежавала монументални паметници (ако се изключи разрушеният из основи Ерусалимски храм), нито съответстващи на тях градове, които да се сравняват с Ниневия, Вавилон, Суса, Мемфис, Тива, Атина или Рим. Само по времето на цар Соломон страната е имала единна власт, благодарение на което е обединявала множество малки, но бедни и съвсем незначителни държавици.

Малките по размери градове на Древна Палестина също са голяма изненада за посетителя. Всеки, който е свикнал с големите модерни градове, трудно би осъзнал, че изваденият на бял свят Лахис (някога най големият град след Ерусалим) във времето на Стария завет е имал площ само от 8,5 хектара (85 декара). Също и това, че известният Ерихон по време на неговия разцвет е бил дълъг едва 300 и широк 150 м.

Посещаването на Палестина обаче помага много за правилното разбиране на Библията! В много села обичаите и начинът на живот са се променили в сравнение с древните времена съвсем малко. За съжаление жени и момичета все още черпят вода от кладенци извън населеното място и я носят в домовете си в големи делви на рамената си. Селяните все още орат земята си с примитивни плугове с впряг от волове. Вършеят върху открити хармани, както техните прадеди преди хиляди години. Плявата и днес се отстранява чрез отвяване, при което и люспите от зърното се издухват от вятъра. По същия начин селските грънчари, каменоделците, майсторите на златото и среброто, както и другите занаятчии, използват почти същите методи, прилагани от праотците им по времето на Стария завет и на Исус.
Традиционните светини на Ерусалим

Всяка година Ерусалим се посещава от хиляди християни, които жадуват да повишат своята религиозност и да затвърдят духовната си опитност. Мнозина постигат тази цел, докато други остават разочаровани, когато отпътуват от Свещения град. Това е вярно! Но е още по вярно, че посетилият историческите библейски места християнин се вълнува много. При посещаване на Елеонския хълм, просторната храмова зона, долината на Кедрон, езерото Силоам и др., тясно свързани със старозаветните царе и пророци и с Исус от Назарет, библейските събития оживяват с особена сила.

В Ерусалим има и много места, които се тачат само по традиция! Те служат на користни цели, напомнят по скоро на нехристиянските храмове, пълни са с изображения на божества. Много християни изпитват при тяхното посещаване дълбоко отвращение.

Дейността на Исус е свързана с определени места в Ерусалим, където са създадени богослужебни кътове, превърнати след това в тържище за печалби.

Като пример може да се посочи Елеонският хълм, свидетел на събития от последните дни на Исус. Там, където сега се намира църквата Патерностер (на латински Татко наш), съгласно легендата Исус бил научил своите ученици на молитвата “Отче наш”. Друга църква, сега разрушена, е била построена на предполагаемото място, където Исус е плакал за Ерусалим. Във францисканската църква се пази, пак според легендата, камък, на който Исус “бил стъпил”, за да възседне ослицата преди да влезе в Ерусалим. На западния склон на хълма два християнски ордена си оспорват истинското място на Гетсиманската градина, където Исус прекарал последните часове преди своята смърт. Аз посетих само едното място. Там ми посочиха с най голяма “точност” къде Юда е предал своя Учител с целувка, къде са били заспали учениците и, като особено свято място, къде Исус, молейки се, е бил подкрепен от ангел. Ислямска постройка включва раннохристиянска църква върху предполагаемото място, откъдето Исус се възнесъл на небето и оставил върху скалата “следа” от стъпката Си. По нататък на посетителите се показва “къде са стояли” учениците, когато след възнесението на Христос се появили ангели, за да им възвестят, че Той ще се върне по същия начин, както са Го видели да отхожда на небето.

В Ерусалим се намират и други “свети места”. Всеки петък след обяд (около 15.00 часа) започва процесия от предполагаемия съдийски стол на Пилат до църквата на “Светия гроб”. Четиринадесет спирки (повечето се намират на прочутия път “Виа долороза”) показват етапите на последния Исусов път от съдебната зала до мястото на разпятието и гроба. На всяка от спирките се изказват молитви: една, където Исус е бил осъден и бичуван, друга, където на раменете Му са положили кръста, след това на мястото, където е паднал под неговата тежест и са накарали Симон киринееца да носи този кръст, където Христос е бил прикован, мястото, където е бил изправен кръстът, и последното място е гробницата на Исус.

Огромната църква на “Свещения гроб” спада към най почитаните сгради на Ерусалим. Тя се състои от комплекс от различни постройки, изградени около и върху останките от църква, която цар Константин е заповядал да бъде построена през IV в. над предполагаемия гроб на Христос.

През следващите векове различни християнски деноминации са спорили коя от тях има правата над това място, както и коя може да извършва там богослужения. Днес всяка от тях (гръкоортодоксална, коптска, арменска и римокатолическа) изпълнява самостоятелно, в определено време, своите свещени обреди в отделна част от тази църква. Въпреки че всички използват за своите богослужения общия църковен комплекс (всяка от тези непротестантски църкви си има отделна капела), все още не могат да се споразумеят как да поддържат в изправност църквата, която милионите техни последователи тачат като светиня. Когато след Първата световна война големият купол е бил застрашен от срутване, тогавашното мандатно управление е решило да го подсили? Вярващите от различните източнохристиянски църкви, както и римокатолиците, черпят духовни преживявания от посещението на описаната църква, като вземат участие в обредите и нейните празници. Обратно, протестантите често се чувстват отблъснати от всичко, което се наблюдава там. Наистина мястото, което кънти от недостойни кавги и където се извършват нечисти търговии, в никакъв случай не може да е мястото, където Христос страда, умря и възкръсна!

През втората половина на миналото столетие от протестантска страна са правени усилия за откриване на истинския гроб на Христос. Почти всички места от околността на Ерусалим бяха подложени на обсъждания и спорове: от Маслинената планина на изток до района на запад от града, от планината на “Лошото съжителство” и долината Хином на юг до района на Bezetha на север. Дори се насочиха към мястото на предишния храм. Yams Fergusson защитава хипотеза, според която скалната църква трябва да е била построена върху гроба на Христос.

Повечето от тези места, само с едно изключение, обаче не бяха приети. Изключението е т.нар. Парков гроб (наричан още Гордонов гроб), който се намира малко на североизток от “Дамастовата порта” в грижливо поддържан парк. Произхожда от римско време, състои се от две камери и някога е бил затворен чрез изтъркулен върху него камък, който сега липсва. Няколко метра по нататък се вижда стърчаща скала, която на някои посетители отдалеч прилича на череп и затова е отъждествявана с Голгота.

Това място е било определено от генерал Gordon, който през 1883 г. живял кратко време в Ерусалим. По късно това парче земя е купено от група видни английски граждани и днес е владение на дружеството “Парковият гроб”. Това дружество поддържа градината парк в отлично състояние.

Аз също не зная къде е истинският гроб на Христос! Моите приятели, които при първото ми посещение в Ерусалим ми предложиха подслон, ме успокоиха, че всеки новопристигнал тук неизбежно си задава този въпрос. С десетилетия продължава ожесточеният спор (не между историци и археолози) между християнски духовници и лаици. Разбира се, верската принадлежност има голямо влияние върху мненията.

Археолозите са единодушни, че няма доказателства “Парковият гроб” да бъде смятан за гроба на Исус. Този гроб е само протестантска версия на “Светия гроб” спрямо римския и всички останали подобни места в околностите на Ерусалим; ?. Гробът показва как са били устроени местата за погребване по времето на Христос. Помага още да се добие представа и за ритуалите при полагането на Исус в гроба.

Отричането, че “Парковият гроб” не е гробът на Исус, ни най малко не означава, че претенцията на църквата “Свещеният гроб” става по защитена, защото е доказано, че ерусалимските християни от IV век са нарекли мястото на построяването на църквата “Гроб на Христос”. Днес не е възможно да се докаже или да се опровергае, че тази датираща оттогава традиция се основава на достоверни данни. Който не е запознат добре с историческите доказателства за мястото на Ерусалим, ще приеме, че църквата “Свещеният гроб” е отвътре ерусалимските стени, което е решително доказателство против автентичността на гроба, защото Библията докладва, че Исус е бил изведен извън града. Всеки библейски археолог знае добре, за разлика от подобни лаични изводи, че днешните градски стени преминават по друг начин в сравнение с крепостните стени по времето на Христос. Дори християните от времето на Константин (началото на IV век сл. Хр.) са знаели това противоречие, защото още тогава гробът на Христос е бил отвътре стените.

Критичният наблюдател не може да не бъде озадачен от факта, че докато християните с такава страст спорят за разположението на светите места в стария Ерусалим, вече са на път да изхвърлят като остарели основите на своята вяра! С изключителна ревност търсят истинското място на Исусовия гроб, за да се предадат там на набожни и възвишени изживявания, като в същото време не са убедени, че Исус е възкръснал и е жив! Първите християни са отдавали на местата, посещавани от Исус, много по малко значение, отколкото е предявявал към тях култът към реликвите.

За щастие “Парковият гроб” е единственото място, където протестантите в Ерусалим, подобно на католическата практика, повече или по малко съзнателно го наричат “свято” и отслужват там богослужение. И точно защото този гроб е много красиво и спокойно кътче, което предразполага към вътрешно вглъбяване, лесно може да подведе, че е “Свещеното място”, което за протестантизма би било достойно за съжаление развитие на нещата.

Повечето от крепостните стени около “Стария Ерусалим” не са от древността. Били са строени от турците, които са владеели града стотици години (през 1917 г. са били сменени от англичаните).

Най древните останки от някогашния Ерусалим се намират извън градските стени, на юг от ислямския свещен квартал Харам еш Шериф. Склонът на възвишение, върху който жителите на селото Силван са построили няколко свои къщи и градини, е мястото на най стария град. Той е бил притежание първоначално на евусците, а след превземането от цар Давид е придобил своето значение като Сион или “Давидов град”.

Разкопките, които през последните години се проведоха под ръководството на Kathleen Kenyon (професор по археология и забележителна ръководителка на разкопки предимно в Палестина), откриха по средата на възвишението най старите стени на Ерусалим. Те са били строени от евусците (преди завладяването на града) с камъни с кубична форма. Съседи на тези свидетели на най старата история на града са останки от укрепителни стени, построени през по късните епохи.

От това място с отбранителни съоръжение се вижда долината на Кидрон, където се намира подземният Мариин извор   Гион. Той снабдява Ерусалим с вода още от основаването на града. Евусците са свързали този извор чрез тунел с пещера под града, където водата се е вливала в резервоар. Тясна вертикална шахта е служела за изтегляне на мехове`е, които били спускани, за да се пълнят с вода. Отворът на извора пред градската стена е бил замаскиран, защото никой чужденец не е трябвало да знае, че при обсада градът е осигурен с вода.

Когато Давид обсадил Ерусалим, обещал голяма награда за този, който пръв проникне в него. Вероятно Йоав получил сведения за съществуването на тунела и шахтата. Заедно с хората си е разкрил извора, пропълзял през тунела до резервоара и през шахтата се е вмъкнал в центъра на града (II Царе 5:8, I Лет. 11:6). Тогава отворил градската врата и Ерусалим бил превзет с изненада.

Изворът Гион е известен и с това, че тук е бил коронясан цар Соломон (III Царе 1:33). В същото време неговият брат Адония, чрез празнична коронация, извършена при кладенеца Рогил, се опитал да заеме властта (III Царе 1:9). Прочутият кладенец Рогил (днес се нарича Йовов извор или Неемиев кладенец) се намира на по малко от 1,5 км южно от Марииния извор.

По времето на цар Езекия е бил изсечен тунел, свързващ извора Гион с изкуствено езеро в южния край на обградения със стени град (IV Царе 20:20). По неизвестни причини той е прокопан във вид на буквата S. Дължината му е почти 550 м, широчината между 61 и 69 м, а средната му височина е 185 см. Наклонът на дъното му по протежение на цялата дължина е малко повече от 2 м. Специалистите определят тунела като изключително строително съоръжение от древността. Тунелът и езерото от времето на Езекия се ползват и днес. “Водите на Силоам, които текат тихо” (Ис. 8:6), все още текат от Марииния извор към езерото Силоам. По всяко време на деня от селото Силван тук идват жени, за да перат или да пълнят с вода своите делви.

Видях и мястото върху стената на галерията, където през 1880 г. млади момчета откриха станалия прочут надпис Силоа, в който строителите описват метода на строежа и дължината на тунела, като съобщават и неговата дълбочина под повърхността на хълма. Надписът сега се намира в Археологическия музей в Истанбул.

В по ново време на същото място е била построена християнска църква. Арабите я превърнали в джамията ел Акса и я разширили с още няколко постройки, от които най красива е Скалният купол (често наричан много погрешно Омаровата джамия). След Кааба в Мека това е най свещеното място на мохамеданите! Учените са единодушни, че скалата в центъра на Скалния купол е мястото, където в старозаветното време е стоял жертвеният олтар.

Под скалата се намира просторна пещера, която чрез отвесно пробито отверстие била свъWзана с вътрешността на сегашната джамия. Вероятно свещениците са изсипвали през този отвор в пещерата остатъците от жертвите (кръвта, костите и пепелта) и са почиствали олтара. Тунел (сега засипан) е водил от пещерата към долината Кедрон.

Мюсюлманите обясняват съществуването на пещерата по съвсем друг начин. Според тях пророкът Мохамед отишъл на небето от тази скала, която искала да го последва, но ангел я задържал. Останала наполовина издигната във въздуха, а под нея се образувала пещерата.

И огромните камъни от “Стената на плача” в стария Ерусалим не произхождат от Соломоново време, както вярват много от посетителите, а от времето на Ирод. Те ? седалище на римския военачалник в Ерусалим и същевременно казарма на римския гарнизон. Получила е наименованието си от Ирод в чест на неговия покровител Марк Антоний. От крепостта римските войници са могли да наблюдават какво става в храма и при необходимост са се намесвали. Така е станало, когато насъбраните при храма юдеи са искали да убият апостол Павел (Деян. 21:31, 32), но римската стража се е намесила.

Друг свидетел на древния храм е цитаделата с т. нар. кула на Давид, която обаче няма нищо общо с царя, чието име носи. Нейната долна част спада към най старите видими останки от Ерусалим, включен към укрепленията от времето на Исол. Когато Тит през 70 г. сл.Хр. разрушил Ерусалим, оставил кулата непокътната, сигурно да напомня на бъдещите поколения. По дебелината на нейните стени те е трябвало да съдят за отбранителната мощ на града, покорен от него.
Според преданието Гетсимания се е намирала на западния склон на Маслинения хълм (Елеонския хълм). Това по всяка вероятност съвпада с истината. Там днес има две градини, които претендират, че са останки от Гетсиманската. Местата обаче, които се сочат както от римокатолическата, така и от гръкокатолическата църква като свидетели на последните Исусови душевни преживявания и Неговото предаване, със сигурност не са историческите места. Наистина някои от маслинените дървета в тези градини имат възраст от няколко стотици години, но нито едно не е било свидетел на Исус.

Стръмното изкачване на върха на Елеонската планина (809 м) е особено изживяване. Тази планина спада към най високите в цяла Палестина, коронясана с няколко кули, от които нито една не е по висока от тази на руския манастир. Отдалеч прилича на игла. Вита стълба с 214 стъпала води към площадка на върха, откъдето човек може да се наслаждава на приказна гледка не само на Свещения град, но и на далечни места от Западна и Източна Палестина.

В подножието лежи живописният град Ерусалим с неговите начупени стени, старинни улички и нови квартали. На изток се вижда Юдейската пустиня, долината на Йордан и Мъртвото море, а далеч на хоризонта   и високото плато Моав. На запад планините на Юдея се спускат към Средиземно море. На юг ясно се откроява Витлеем, а зад него в далечината се издигат планините на Хеброн и Нечев. На север са историческите места Гавая (Gibea), на Саул и Масфа (Mizra), на Самуил, както и планините Гаризин (Garizim) и Гевал (Ebal), където чрез водача Исус Навин са били прогласени Божиите благословения и проклятия над Израилевия народ (Ис. Нав. 8:33 35).
Свитъците от пещерите край Мъртво море

Когато за пръв път през 1953 г. посетих Обетованата земя и Ерусалим, исках да изследвам еврейските ръкописи, открити само няколко години преди това в Юдейската пустиня. С големи надежди се запътих към Археологическия музей в Ерусалим. Там група изследователи работи над хиляди фрагменти, намерени през 1947 г. в пещера I при Кумран (Qumran). Особено се радвах, че при моето няколкоседмично пребиваване в Ерусалим имах правото да видя оригиналните открития, както и да се запозная с учените, които съдействаха за разчитане и публикуване на написаното в свитъците.

От тогава често отивах в Ерусалим и разглеждах ръкописите, намерени в пещерите край Мъртво море. Няколко пъти посещавах пещерите. Често се отбивах при развалините на Кумранския църковен център (открит между 1951 и 1956 г.). Тук есеите (essener) са правели своите изследвания, извършвали са богослужения, работили са и са се хранили. (Есеите са юдейска аскетична секта в Палестина, появила се 200 г. пр. Хр. и просъществувала до 70 г. сл. Хр.; нейното седалище е на западния бряг на Мъртво море.) Обходих халето, в което са били писали свитъците, влизах в басейните, където есеите са извършвали своите ритуални бани и проследих аквадукт в планината до извора, от който някога са получавали вода. Разгледах и земеделското стопанство в Аин Феска (Feshkha), разкрито през 1958 г., с неговите примитивни постройки. Есеите монаси са получавали от него скромните храни за своето преживяване.

Посещението на това място, както и моето дългогодишно задълбочено занимаване с открития там материал, ме накараха да стана ревностен изследовател на свитъците. Щом заговоря за тях, обхваща ме същото вълнение, когато за пръв път чух за тяхното намиране и видях снимки от свитъците на пророк Исая. Това бе през март 1948 г.

Между откриването на пещерата I и моето първо посещаване на Ерусалим през 1953 г. бяха разкрити ?, опазила 35 000 свитъка. По късно бяха претърсени и още няколко “съкровищни” пещери. Те значително увеличиха пълнотата на материалите от първите пещери. През това време в Ерусалим бе построена модерна сграда, която трябваше да служи за хранилище на свитъците от Кумран, малко поетично наречена “Светилище на книгата”. В сградата има идеални условия за пазене.

Едва ли друго археологическо разкритие е раздвижило духовете така, както ръкописите от пещерите при Кумран и другите котловини на запад от Мъртво море. Наскоро учен предложи историята на теологичните изследвания да се раздели на “преди Кумран” и “след Кумран”. Това е излишно! Сигурното обаче е, че християнската теология бе превратно повлияна именно чрез тези открития! Много от валидните преди това теории са вече изоставени и заменени с нови. С пълно право може да се каже, че нито един теолог не би могъл да има представа за новото състояние на изследванията в тази област, ако не познава и не държи сметка за съдържанието на свитъците. В много висши теологични училища и факултети (включително и този, където преподава авторът) се четат лекции и провеждат упражнения в тази нова област, като от общия материал, който се изнася от 1847 г., тя и`а превес. Нито един изследовател не е очаквал подобно нещо и в най смелите си предвиждания.

Пещерата I при Кумран, открита случайно от младо арабско овчарче, ни предостави прочутите, напълно запазени свитъци на Исая, няколко повече или по малко фрагментни свитъка и стотици отделни откъси. Този материал, отчасти с библейско и отчасти с небиблейско съдържание, бе публикуван от 1950 до 1955 г. Той дава конкретни сведения за есеите, за които дотогава се знаеше твърде малко, като предлага нова перспектива при изследване на библейската история. Когато учените, както и бедуините, започнаха да търсят нови пещерни съкровища, те наистина откриха още 10 пещери (с ръкописи) в областта Кумран, два във Вади Мураба, изоставена долина на юг от Витлеем, и още няколко в долините южно от Енгади. Освен това при най новите разкопки на юдейската крепост Масада бяха намерени библейски и други ръкописи от I в. сл. Хр. Крепостта Масада била превзета от римляните 3 години след разрушаването на Ерусалим, или през 73 г. сл. Хр.

Най старите от откритите свитъци произхождат от VII в. пр. Хр., а най новите   от II в. сл. Хр. Досега са публикувани текстовете както от Кумранската пещера I, така и от пещерите II до X (1962 г.). Публикуван е и добре запазен свитък с Псалмите (от пещера XI през 1965 г.), както и свит ? 000 фрагмента, намерени в Кумранската пещера IV, както и от многобройните останали ръкописи, до 1968 г. бяха публикувани единствено коментарни библейски текстове и само няколко пробни текста с друго съдържание. Но учените, които подготвят публикуването на цялостния материал, вече известиха за резултатите от техните изследвания.

Папирусовите свитъци предизвикаха ожесточени спорове за тяхната достоверност, след това спорове за значението им за Новия завет и накрая изобщо за достоверността на целия християнски доклад и религия. Непосредствено след откриването на свитъците учени от Америка и Европа изразиха съмнение относно достоверността на ранния период на написването им. Когато обаче се получиха допълнителни доказателства и когато прочути археолози изследваха с помощта на научни методи областта на Мъртвото море, достоверността на свитъците бе доказана категорично, с което изчезна и всяко съмнение относно ранния период на тяхното написване. Днес се знае със сигурност, че свитъците са писани, с малки изключения, през последните 3 столетия преди и през първите две столетия след Христос! Повечето от учените са на мнение, че огромната част от ръкописите датират от времето преди разрушението на Ерусалим през 70 г. сл. Хр.

Много важен доказателствен материал дадоха и разкопките в Кирбет Кумран, средище на църковната община, притежавала някога свитъците. Установи се, че преди юдейско римската война това място е било населено от юдеи. След това там са живели за кратко време римски войници. При разкопките бе намерена глинена керамика, а заедно с нея и множество монети, които помогнаха още повече за точното определяне възрастта на керамиката, която съвпада напълно с тази на керамиката от пещерите със свитъците. Изследвания на ленените калъфи на свитъците с радиокарбоновия метод (с въглерод С 14) установиха, че времето датира от първото столетие сл. Хр. На края палеографски изследвания потвърдиха, че написването на свитъците се отнася предимно към нехристиянския период и до I в. сл. Хр. Всичко това убеди повече от учените, че свитъците от пещерите край Мъртво море са истински и стари.
Свитъците и християнството

Втората свада, която се разгорещи около свитъците, бе още по ожесточена. Някои учени твърдяха, че небиблейските юдейски текстове от свитъците били доказателство, че християнството не е донесло никакви свои идеи, че е само нова разновидност на юдейската сектантска вяра. Пръв проф. A.Dupont Sommer от ? mund Wilson ги направи достояние на широката общественост чрез статия (по късно като книга) със заглавие “Писмените свитъци от Мъртво море” (Мюнхен 1956 г.). За щастие повечето от хората, които се интересуваха от намерените свитъци, не гледаха сериозно на тези възгледи.

Нова бомба избухна през януари 1956 г., когато проф. John M.Allegro (от университета в Манчестер) в предавания по радиото изказа теза, която разтърси основите на християнството. Allegro, работил известно време в колегиума в Ерусалим, съставен за свитъците, бе подходящият мъж, който искаше да каже нещо за тяхното съдържание и да обясни описаното религиозно учение. С удоволствие си спомням седмиците, които прекарах с проф. Allegro в Ерусалим през есента на 1953 г., както и за съвместното ни пътуване през Източната Йорданска област за Петра и до залива Акаба. Allegro твърдеше, че бил намерил близки черти между учението за изкупителната смърт на Христос и това за “Учителя на справедливостта”, някогашен ръководител на Кумранската общност, много почитан и споменаван в свитъците. Alexsander Jannai, неизвестен макавейски свещенически цар (103 76 г. пр. Хр.), бил заловил тайнствения “Учител на справедливостт!” и го предал за разпъване. След неговата смърт привържениците му от Кумран снели от кръста тялото на своя ръководител, за да го пазят до деня на съда. Allegro твърдеше още, че свитъците съдържали указания, че Кумранската общност вярвала, че “техният господар щял да възкръсне и да отведе своето вярно стадо (народът на Новия завет, както те се назовавали) в нов, очистен Ерусалим”. Allegro казваше: “Преди всичко бе много ясно; сега обаче изглежда всичко е в тиган за топене. Ясно е само това, че е имало здраво очертана есейска система, в която се вмества Исус от Назарет. Какво ще направят от това теолозите, не засяга моята компетентност. Аз публикувам само моите разкрития” (“Time”, 6.II.1956 г.).

От тези изказвания трябваше да се направи заключението, че свитъците дават недвусмислени доказателства, че Библейското учение за разпъването на Исус не е нито ново, нито единствено.

Твърденията на Allegro обиколиха чрез вестниците целия свят. И тогава избухна нова свада за и против свитъците! Учените, които работеха в Ерусалим над описаната в тях информация бяха изумени. За тях беше изненада, че свитъците са съдържали това, което Allegro е искал да намери. Тъй като всички използвани от него текстове се намираха в Палестинския Археологически музей в Ерусалим, в продължение на няколко дни учените прекъснаха своята работа и провериха там много изчерпателно сведенията, над които бе работил Allegro и от които бе направил своите заключения. Резултатът бе, че тези текстове не подкрепят по никакъв начин неговите твърдения! Под “Изложение за обществеността” учените сложиха своите подписи, принудени от дълга им да изтъкнат недостоверността на своя сътрудник. Изложението гласеше:

“Г н Allegro разполага само с такива непубликувани текстове, чиито оригинали понастоящем се намират в Палестинския археологически музей, където ние работим. Относно цитатите, които пресата изнесе, на основата на радиопредаването на г н Allegro, ние изследвахме целия публикуван материал, както и непубликуван такъв. Не можахме да потвърдим твърдението на г н Allegro.

Ние не намерихме никакво разпъване на “учителя”, никакво сваляне от кръста и никакво “потрошено тяло на техния водител”, над което да стоят на стража до съдния ден. Ние сме убедени, че Allegro или е чел невярно текстовете, или на основата на предположението си е съставил верига от изводи, които нямат никаква подкрепа от материала” (“Time”, 2.IV.1956 г.).

След публикуването на изложението Allegro призна, че наистина е чел повече между редовете и че голяма част от неговите твърдения се основават на предположения, до които бил стигнал при това четене на свитъците. След това частично опровергаване сензационните твърдения, които заплашваха да засегнат основите на християнството, бяха окачествени като фантазия! Бурята затихна. Отново бе показано, че извънбиблейските писма от пещерите край Мъртво море не омаловажават християнските учения! Огромно признание доби зрялата присъда на проф. Millar Burron: “Казва се дори, че откритията щели да революционизират новозаветното учение. Това може би ще предизвика вълнение. Но за такава превратна промяна в разбирането на Новия завет на основата на свитъците не съществува никаква опасност. Всички изследователи, които са работили над текстовете, ще потвърдят, че случаят не е и няма да бъде такъв” (“Писмените свитъци от Мъртво море”, Мюнхен 1957 г., с. 270).

Със сигурност може да се каже следното: Непреднамереното изследване на свитъците води до категоричното заключение, че липсват каквито и да са доказателства, че Исус бил копирал “Учителят на справедливостта”. Делото, животът и смъртта на “Учителят на справедливостта” по нищо не си схождат с делото, живота и смъртта на Исус Христос. Освен това не съществуват сходства между очаквания от сектата Месия (които всъщност са двама) и Исус, както и с Неговата дейност. Изводът е, че християнството по никакъв начин не би могло да се роди от есейството!

Трябва да се признае, че религиозните разбирания на есеите са влияели върху християнството. Изрази в Новия завет, които преди са били смятани като влияние на елинизма или като специфично християнски, се оказаха, че са съществували в юдейската литература по времето на Христос. Исус и неговите ученици сигурно са знаели за съществуването на Кумранската секта и е възможно дори да са били запознати с някои от техните книги. Нищо обаче в литературата на Кумран няма сходство с учението на Исус за спасението, още по малко говори за изкупителната смърт на Христос! Есеите не говорят нищо за благодатта (придадената и вменената правда) и за оправданието чрез вяра в Исус, които ап. Павел изтъкна на преден план и доказа, че са най важни.

Обратно, съществуват близки паралели с учението и поведението на Йоан Кръстител. Последователите на Кумранската общност (вероятно есеите) са живели като него в пустинята на Юдея и са се отричали от многобройните съблазни на живота. Те са вярвали, че чрез отделяне от света и чрез живот на себеотричане трябва да приготвят “пътя Господен”; подобно на Йоан Кръстител са казвали за себе си думите на пророк Исая: “Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа. Прав друм направете в безводната пустиня за нашия Бог” (Исая 40:3). Извършвали се ритуални измивания във водни басейни, реките и морето. Ученията им са насочени към очакване на Месия, но имат и допирни точки с поученията на Йоан Кръстител. Това даде основание на някои от изследователите да допускат, че Йоан, преди започване на неговата дейност, може би е бил член на Кумранското общество, поради което е споделял много от техните убеждения. Но след като е последвал Божия призив, скъсал е с тях и с техния отшелнически живот, за да отиде сред хората и да приготви пътя за Христос.
Стойност на свитъците

В пещерите край Мъртво море бяха намерени хиляди библейски ръкописи. Тъй като техният произход е средно с 1000 години по стар в сравнение с произхода на разполагаемите дотогава еврейски ръкописи, изведнъж се доближихме по време до съставителите на старозаветните книги. С това ни се предостави възможност да проверим текстове от онази Библия, която са използвали Христос и апостолите Му.

Всички старозаветни книги, освен Естир, са дадени едни чрез малки, а други чрез го големи откъси. Свитък от книгата на Исая е останал напълно запазен в пещера I, както и добре запазен Псалтир в пещера XI. В пещера IV са намерени толкова ?. M.Gross можа да възстанови над 2/3 от тази книга. От другите книги са намерени по няколко свитъка. С най голям интерес бяха публикувани книгите Второзаконие, Исая, малките пророци и псалмите, защото от тях бяха открити повече от 10 свитъка.

При прочитане на библейските ръкописи се стига до заключението, че мазоретският текст датира най късно от началото на християнското летоброене (това е текстът, поместен във всички печатни еврейски библии). Това изненада много учени, според които произношението на думите в еврейската Библия до времето на Талмуд и Мазора са били подложени на всевъзможни промени (от II до X век сл. Хр.). Исаевият свитък “в” от пещерата I (който е лошо запазен) съдържа текст, идентичен с нашата мазоретска печатна еврейска Библия. Същото важи и за много текстове от Кумран, Вади Мураба и Масада. Дори Исаевият свитък “а” от Кумран с неговите многобройни правописни грешки, преписани откъси според желанието, пропуски, добавки и поправки отразява значително вярно мазоретския текст.