Образи на светостта в киевска русия от ХI век д-р Илиана Чекова

Социалният и литературен тип на светите князе се формирa в средата на XI век, по време на управлението на княз Ярослав Мъдри (1019 – 1054), който наследява великокняжеския престол на своя баща – Владимир I, покръстил Русия през 988 г. Княз Ярослав се стреми към утвърждаване на Киевска Русия като равноправна с другите християнски държави и в тази връзка предприема редица начинания. Той построява величествения храм „Св. София” в центъра на столицата Киев по подобие на едноименния храм в Константинопол. Към храма през 1037 г. се създава митрополия, където през 1051 г. за първи път за глава на руската църква е избран русин. Там също така е основан скрипторий, в който усилено се превеждат книги – „от грекъ на словэньское писмо” (ПВЛ, с. 102). По времето на Ярослав Мъдри започва воденето на исторически летопис и вероятно, създаването на първите оригинални руски жития. В този ред логично идва и желанието на Ярослав Мъдри да създаде руски пантеон на светостта. Той се опитва да издейства от Византийската църква канонизирането за руски светци на княз Владимир, княгиня Олга, двамата варяги християни Феодор и Йоан и князете Борис и Глеб – негови братя. Византия признава за светци единствено Борис и Глеб. Чрез канонизацията на своите братя, загинали при междуособици в началото на ХI век, Ярослав Мъдри придава ореол на святост на руската княжеска власт и на държавната идея за силно централизирано управление.

Кои са първите свети князе на Киевска Русия – Олга, Владимир, Борис и Глеб и как са изобразени те в староруската литература? Кои са съпътстващите ги образи на мъченици и подвижници?

Княгиня Олга, управлявала руската държава през средата на Х век, е първата руска княгиня християнка, предвестница на новата вяра. Житията я наричат прамайка на руската княжеска династия – прэматере вьсэхъ к‘н©зь рускыa (ЖОл, с. 44). Според Владимирския летописец от XVI век и някои косвени данни, тя била българска княгиня: игор­ же жени в болгарэхъ. по­U за него кнЂжн№ имене N wлгу и бҐT мдЂра велми (л. 264 об., ВЛ, с. 2, 9). Староруският летопис „Повесть временных лет” от началото на XII век подчертава, че примерът на християнката Олга убеждава нейния внук княз Владимир да превърне християнството в официална държавна религия на Киевска Русия. Староруската литература посвещава на княгиня Олга и княз Владимир редица житийни и летописни текстове. Проложните жития на Олга и Владимир стоят твърде близко в текстуално отношение до тези летописни статии, които разказват за християнския период от живота им. Но в житийните произведения отпадат сюжетите за това как Олга надхитря византийския император в момента на покръстването си (955 г., ПВЛ, 44-45) и за похотливостта на Владимир, ненаситен в желанието си да обладава жени (980 г., ПВЛ, 56-57). В агиографската литература образите на руските князе са представени единствено като благочестиви християни, образец на святост и милосърдие. И житиеписците, и летописецът обаче сравняват въздействието, което оказват в Киевска Русия княгиня Олга и княз Владимир, с приноса на царете Константин и Елена за утвърждаване на християнството като държавна религия в Източната Римска империя. Като първи староруски владетели християни кн. Олга и кн. Владимир оформят царската християнска двойка в руската културна традиция, аналогично на равноапостолните Константин и Елена.

В славянския Пролог редом с житията на княгиня Олга (11 юли) и на княз Владимир (15 юли) се среща и житието на двамата мъченици варяги – бащата Феодор и сина Йоан (12 юли). Летописът „Повесть временных лет” също разказва за събитията, свързани с трагичната гибел на варягите християни. През 987 г. в Киев непокръстеният все още Владимир празнува победата си над ятвягите с извършване на жертвоприношение. При избора на човешка жертва жребият пада върху сина на християнина варяг, който се отличава с необикновена физическа и духовна красота. Бащата отказва да изпълни искането на езичниците, изобличава дървените идоли и тогава тълпата убива двамата християни. „Бэ же варягъ тои пришелъ изъ Грекъ, и держаше вэру хрестеяньску. И бэ у него сынъ красенъ лицемъ и душею; на сего паде жребий по зависти дьяволи. И рече варягъ. Не дамъ сына своего бесомъ. Они же шедше поведаша людемъ. Они же, вземше оружье, поидоша на нь и розъяша дворъ около его. И кликнуша, и посекоша сени под нима, и тако побиша я.” (ПВЛ, 58-59) Цитираните източници ни дават ценни сведения за присъствието на варягите в руското общество през Х в. и за отношението им към християнството 4.

Князете Борис и Глеб, живели през края на Х – нач. на ХI век, са първите официално канонизирани руски светци. Те са синове на княз Владимир и на една от многото му съпруги, която по народност е българка, „от болгарыни – Бориса и Глеба” (ПВЛ, 980 г., 57) Според проф. Румяна Павлова, българският произход на майката, а следователно и принадлежността Ј към християнската вяра, обяснява и името Борис – на по-големия от братята, вероятно кръстен така в чест на българския княз Борис-Михаил. Още едно неслучайно съвпадение: 2 май е денят на кончината на кръстителя на българите княз Борис I, а именно на тази дата се чества и църковната памет на руските князе Борис и Глеб 5. На 2 май в Пролога са поместени четения за пренасянето на мощите им (първо пренасяне на мощите – през 1072 г., второ – през 1175 г.), а в Успенския сборник от ХII-ХIII век под тази дата е включен текстът на „Сказанието за Борис и Глеб”. Факт е, че дотогава името Борис е неизвестно в Русия и то става популярно едва от ХI век нататък. Името е с прабългарски произход и етимология.

Борис и Глеб загиват през 1015 г. в резултат на междуособици около борбата за Киевския престол, възникнали след смъртта на баща им кн. Владимир. По заповед на по-големия им брат Святополк те са убити и отстранени като потенциални кандидати за престола. Ярослав – другият син на Владимир – води успешна борба със Святополк и се утвърждава в Киев. Това са историческите факти, залегнали в основата на множеството агиографски, паримейни и летописни произведения, посветени на князете Борис и Глеб.

В староруската литература образите на Борис и Глеб се изграждат по подобие на модела на християнските мъченци за вярата и даже на самия Христос. В летописа при 1015 г. намираме високопатетично изображение на гибелта на князете и осмислянето Ј като сакрална жертва в името на руската държавност. С християнско смирение Борис и Глеб приемат своята гибел и загиват от ръката на собствения си брат. Доброволната им гибел най-силно илюстрира християнския принцип на несъпротивление и спазване на старшинството между братята при онаследяване на властта. Тази идея прозвучава в молитвата на Борис преди убийството му: „Господи Иисусе Христе... тако и мене сподоби прияти страсть. Се же не от противныхъ приимаю, но от брата своего, и не сотвори ему, Господи, в семь грэха”. (ПВЛ, с. 91) В посмъртната похвала на двамата князе митологичният възглед за сакралната жертва намира въплъщение в символиката на обагрената в кръв царска плащеница: „Радуитася, Борисе и Глıбе богомудрая... каплями кровными, святыми очервивша багряницю, славная, ту же красно носяща съ Христомь царствуета всегда, молящася за новыя люди хрестьяньскыя и сродникы своя. Земля бо Руска благословися ваю кровью, и мощьми лежаща въ церкви духомь божественэ просвэщаета, в неи же съ мученикы яко мученика за люди своя молитася.” (ПВЛ, 1015 г., с. 94). Тези образи на княжеската святост и страдание освещавaт държавността на Киевска Русия и утвърждават богоизбраността на нейните владетели.

Подобно на великомъчениците Св. Георги и Св. Димитър двамата братя мъченици Борис и Глеб се превръщат в покровители на княжеската институция 6, в патрони застъпници на следващите князе и в парадигма на руската святост 7. За небесното им покровителство се споменава неведнъж в различни паметници на староруската литература. Така в житието на Александър Невски се разказва за чудно видение – появата на Борис и Глеб, облечени в червени одежди, като знамение за успешна битка (сражение срещу шведите на 15 юли 1240 г.). Двамата братя помагaт също така и на Димитрий Донской в борбaта му срещу татарите, възглавявани от Мамай на Куликовското поле.

Друг тип святост представя образът на преподобния Теодосий Печерски: отшелник, книжовник, един от основателите на Киево-Печерския манастир в Киев и негов игумен от 1062 г. Киево-Печерският манастир е най-святата обител за източните славяни, чието значение може да бъде сравнено с ролята на Рилския манастир у нас. За монашеска обител първоначално служи пещерата за молитвено уединение, изкопана близо до река Днепър от свещеника Иларион (станал пръв руски митрополит). В тази пещера се заселва преподобният Антоний, а след това и монашеското братство, сред което е и Теодосий. От староруската дума печера – ‘пещера’ идва и названието на манастира, построен по-късно от Теодосий Печерски: тъгда бо сии великии »еwдосии обрэтъ мэсто чисто недалече wт печерэ суще. и разумэвъ яко довъльно ¬сть на възгражени¬ манастыря...и отътолэ бжЂЂи¬ю блЂЂгдатию въздрасте мэсто то и бысть манастырь славьнъ. се же и донынэ ¬сть Печерьскыи наричемъ. иже wт стЂЂго оца нашего »еwдосия съставленъ бысть. (УсС, 37а – 37б, с. 88-89) Летописецът и агиограф Нестор написва в чест на Теодосий „Житие проподобнаго отца нашего Феодосия, игумена Печерьскаго” (80-те год. на XI век), което се отличава с живо изображение на манастирския бит, ярка характеристика на монасите, миряните и руския политически живот през втората половина на XI век. Подобно на ликовете в „княжеските жития”, и тук в образа на Теодосий откриваме съчетание на църковното и светското: от една страна – необикновено смирение и кротост, а от друга – aктивност и непримиримост, когато става въпрос за държавните дела на руското княжество. Теодосий решително изобличавa княз Святослав, който изгонва от великокняжеския престол брат си Изяслав. Така Теодосий ратува за християнско-етичния принцип на подчинение между князете по старшинство и за утвърждаване на руското държавно единството. В. Н. Топоров определя типа святост на Теодосий като „труженичество во Христе”, „понимаемое как творческо собирание души, духовное трезвение, забота о мире, чтобы он не оставался вне света Христова, христианизация жизни, быта и самого „мирского” человека, „ветхого Адама” 8.

Князете християни в староруската литература – носители на градивното начало – се доближават до парадигмата на идеалния християнски владетел и неизменно се включват в поетичната система на соларните, астралните и „светлоносните” образи символи. Огънят, слънцето и червеният цвят са емблематични знаци на владетелското величие и свещения характер на княжеската власт. С „огненото начало” се свързва нестинарството, отнесено в България към култа на цар Константин и царица Елена – първите владетели християни на Рим.

Руската фолклорно-епическа традиция също си служи със соларната символика – билинното прозвище на княз Владимир е „красное солнышко” (‘ясно слънчице’). В каноничния християнски интерпретативен модел светлината и слънцето символизират новата вяра, победила езическия мрак и демоничната сила, персонифицирана от змията. Посмъртната похвала на кн. Олга – истински шедьовър на християнската агиография – представлява макросравнение, композирано в семантичната рамка светлина – мрак, християнство – езичество. Княгиня Олга е прославена като предвестница на светлината – деница, зора, луна и бисер, светещи в езическия мрак: „Си бысть предътекущия крестьяньстэи земли аки деньница предъ солнцемь и аки зоря предъ свэтомъ. Си бо сьяше аки луна в нощи, тако и си в невэрныхъ человэцехъ свэтящеся аки бисеръ в калэ: кальни бо бэша грэхомъ, неомовени крещеньемь святымь.” (ПВЛ, 969 г., с. 49) Светозарните небесни застъпници за руската земя, князете Борис и Глеб, обагрят с кръвта си царската плащеница и побеждават лукавата змия на злото: „Радуитася, лукаваго змия поправша, луча свэтозарна явистася, яко свэтилэ озаряюща всю землю Русьскую, всегда тму отгоняща, являющася верою неуклоньную.” (ПВЛ, 1015 г., с. 94)

Твърде показателна е особената „събраност” на празниците, свързани с първите християнски владетели, мъченици, подвижници и книжовници на Византия и Slavia Orthodoxa в пролетно-летния календарен цикъл: 2 май – Св. княз Борис-Михаил, кръстител на българите; същият ден – честване на паметта и пренасяне мощите на руските князе Борис и Глеб; 3 май – Св. Теодосий Печерски; 7 – май Св. Антоний Печерски; 11 май – Светите братя Кирил и Методий; 21 май – Равноап. Костантин и Елена; 11 юли – Равноап. княгиня Олга; 12 юли – двамата варяги мъченици баща и син; 15 юли Равноап. княз Владимир – кръстител на русите; 24 юли Светите князе Борис и Глеб. Този период от календара знаменува най-пълното разгръщане на соларното начало във времето след съкрушаване на хтоничните сили (змея) от победоносеца Св. Георги (23 април) и утвърждава идеята за победното шествие на православното славянско слово (льгпт), духовност (Эипт) и държавност (ксЬфпт).

Логично възниква въпросът дали образите на първите руски светци са били познати сред южните славяни през Средновековието и дали има отгласи от църковните им култове днес на Балканите?

Житията на Олга, Владимир, Борис и Глеб, на варягите мъченици, а също на Теодосий Печерски получават известно разпространение сред южните славяни 9. Естествено би било да се предположи, че вероятният български произход на княгиня Олга и князете Борис и Глеб обяснява присъствието на някои руски светци в южнославянски агиографски паметници и по-специално – в Пролога. И все пак, по-обективно е това да се свърже с историческото развитие на общославянския по своя характер Пролог, който сe ползва с голяма популярност в литературите на Slavia Orthodoxa, и постоянно се обогатява с текстове за нови християнски светци. Проникването на източнославянски текстове в средновековната българска и сръбска книжнина е част от активните двупосочни процеси на културно взаимодействие между източните и южните славяни.

Тук ще се спра на някои устни и писмени известия за княгиня Олга на Балканите, свидетелстващи за рефлексията на източнославянския култ към светицата сред южните славяни. Преписите от житието на руската княгиня са открити в южнославянски Пролози от края на ХIII – началото на ХIV в. (среднобългарска и сръбска редакции). По-старият вид проложно житие на Олга е открит само в южнославянски пролози и не се е съхранил като текст в староруската литература. Показателни са също така и данните на съвременната ономастика, които до голяма степен следват географията на житието на светицата. Името Олга (вариант Олгица), се среща предимно в югозападните и западните части на България (Сандански, Мелник, Банско, Разлог, Добринище, Брезник, Софийско и др.), а също така в Македония, Сърбия и Гърция, което логично може да бъде съотнесено с някогашното почитане на Св. Олга в тези ареали на Балканския полуостров и с разпространението на писмени паметници за нея именно там. В храма „Св. Троица” на гр. Банско сред ликовете медальони на жени светици, изобразени в пространството над балкона (това е място, определено специално за жените мирянки по време на църковната служба), откриваме едно сравнително ново изображение на княгиня Олга, датиращо от 50-те години на ХХ век. 10 Храмът е постоен през 1835 г., а стенописите са направени между 1950 и 1957 г. от художниците Георги Алексиев и Христо Апостолов.

Интересен културологичен факт е също така съществуването на съвременни фолклоризирани версии, свързани с личността на Олга. Тези текстове представляват фолклорен синтез на историко-литературни факти и хипотези, а така също на лични интерпретации, породени от предположението за българския произход на княгиня Олга=Елена. Един от тях е преданието, записано от мен в гр. Мелник. То е плод на колективното научно и художествено творчество на Негово Преосвещенство епископ Нестор, покойния монах Рилец – библиотекар в музея на Рилския манастир и учителя Васил Божиков от Мелник. Следата към Мелник ми беше подсказана от журналистката Елена Димитрова и от проф. Василка Тъпкова-Заимова, за което им благодаря. Преданието за Олга е свързано с т. нар. „византийска къща” в Мелник, една от най-старинните постройки на Балканите, изградена между Х и ХI век. От нея сега са съхранени само западната и южната стена. Информаторът на преданието (учителят Божиков) посочва, че по-правилно е „византийската къща” да се нарече „болярска къща”, като смята, че тя е построена във връзка с пристигането в Мелник на княгиня Олга – внучка на българския княз Борис. Тук тя е живяла продължително време, за да се лекува. Анахронизмите, историческите грешки, съвременните реалии и осъвременената лексика на преданието, интерпретиращо толкова далечни исторически събития, не затъмняват неговата уникалност. На границата между научно и правдоподобно, лично творчество и фолклор възниква текст, в който изкристализират съвременните представи за ролята на Олга в руската и българската средновековна история.
ПРЕДАНИЕ ЗА КНЯГИНЯ ОЛГА ОТ ГР. МЕЛНИК
Инф.: Васил Божиков от гр. Мелник, учител, 71 г.

Зап. Илиана Чекова на 12.07.1994 г. в гр. Мелник