Обща доктрина развита от европейския съд по правата на човека

Редица от използваните в Конвенцията понятия се тълкуват от Съда в самостоятелен смисъл. Дефинициите, развити в правните традиции на различните Високодоговарящи страни, не са от решаващо значение за Съда. Съдът винаги е подчертавал позицията си, че квалификацията по националното право може да бъде относим, но не и решаващ фактор. Можем да определим две причини за тази позиция: нееднородност на правните традиции на различните държави (произлизаща отчасти на различията между континенталните правни системи и системите на общото право) от една страна, и опасенията от потенциално подкопаване на ефективността на предлаганата от Конвенцията защита, от друга. Тази позиция можем да открием, например, по делото Öztürk, където Съдът дава определение на понятието ‘наказателно обвинение’ използвано в Член 6 ЕКПЧ:

Европейската конвенция за правата на човека съдържа редица неясни понятия.⁴ При прилагането на тези абстрактни и неясни понятия към определени факти и конкретни жалби се налага даването на много тълкувания от Съда. Общите насоки за тълкуване на договорите са установени в чл. чл. 31 – 33 на Виенската конвенция за правото на договорите. В работата си Съдът ползва тези общи насоки⁵, но е развил и своя собствена ‘култура’ на тълкуване на употребените в Конвенцията самостоятелни понятия.⁶

Естествено текстът на Конвенцията е отправната точка за всеки въпрос, подлежащ на тълкуване. Следователно, буквалното тълкуване е най-очевидния метод на тълкуване, при който се разглежда ‘обикновеното’ значение на употребените в различните разпоредби термини.⁷ Понякога проблем на тълкуване може да се реши при съпоставка на двете версии на Конвенцията, които имат еднаква сила (текстовете на английски и френски език). Този вид анализ се нарича граматически анализ.⁸ В редки случаи на Съдът му се налага да прилага и т. нар. систематично тълкуване. Съдът опитва да уточни смисълът на конкретна разпоредба като изследва мястото й в Конвенцията и отношението й към други разпоредби.⁹ В практиката на Съда се наблюдава и един четвърти метод на тълкуване - историческото тълкуване. Съдът тълкува понятията в Конвенцията като изследва историята на създаването на Конвенцията във връзка с подготовката й /travaux préparatoires/, за да установи първоначалното намерение на създателите на Конвенцията.¹⁰

Но на практика най-важният метод на тълкуване използван от Съда е телеологичното тълкуване.¹¹ Съдът тълкува Конвенцията в светлината на нейната цел и намерение: да предложи “действителни и ефективни” гаранции за отделните лица.¹² Телеологичният метод на тълкуване е особено подходящ, когато се налага по-широко тълкуване на понятията в Конвенцията. Един от най-ясните примери в това отношение е делото Airey – Ireland относно въпроса дали при определени условия правото на безплатна служебна защита трябва да се приеме в гражданските производства. Правото на защита е гарантирано в Член 6, ал. 3, точка с ЕКПЧ по отношение на наказателните производства. Но в процеса на създаване на Конвенцията умишлено беше изпуснат проблемът с осигуряването на правна помощ по граждански дела. Освен това при ратификацията на Конвенцията Ирландското правителство излезе със следната декларация:

Още през 1978 Съдът подчерта факта, че не трябва да пренебрегва промените и развитията настъпили след създаването на Конвенцията “[…] Конвенцията е жив инструмент, който […] трябва да се тълкува пред вид условията на днешния ден.”.¹⁴ Съдът не може да пренебрегне научния прогрес и значителните промените в моралните разбирания, отношенията и технологическите възможности от 1950 г. насам. Или както беше казал бившият председател Ryssdal: “Демократичното общество и ценностите, на които то се крепи, се движат напред, затова и Конвенцията трябва да се движи напред, ако не иска да загуби контакт със силите, които й придават легитимност.¹⁵ Методът на еволюционно тълкуване придобива все по-голямо значение ‘повече от четиридесет години’ след процеса на първоначалното й формулиране.¹⁶ Един доста смел пасаж от решението по делото Loizidou гласи:

Друга доктрина, тясно свързана с предходната, е т. нар. ‘принцип на консенсус’.²¹ Съдебната практика на Съда може да еволюира и в резултат на анализ на практиката в държавите. Цялостния напредък на правото и практиката в Европа може да доведе до приемане на заключение от Съда, че неизмененото законодателство на “изоставаща” държава е вече в нарушение на Конвенцията.²² Този принцип се прилага и в полето на Член 6 ЕКПЧ. По делото Borgers съдът се позова на “изострената обществена чувствителност към справедливото правораздаване” за преразглеждане на ценна предишна практика.²³ “Принципът на консенсус” е от основно значение за практиката на Съда във връзка с тълкуването на Член 8 ЕКПЧ по отношение на променените представи за морал.²⁴

Доктрината за правото на преценка подчертава субсидиарния характер на страсбургския механизъм. Европейският съд остава известна възможност за преценка на националните власти при посрещане на нуждите на обществата си. Националните власти са тези, които правят първоначалната преценка дали е необходима някаква намеса в право по Конвенцията. Следователно Съдът оставя на договарящите страни право на преценка, както на националите законодатели, така и на органите, включително и съдебни, призвани да тълкуват и прилагат действащите закони. Но Европейският съд не дава на договарящите страни неограничено право на преценка. Националното право на преценка върви ръка за ръка с европейски контрол.²⁵ Обосновката на доктрината за ‘право на преценка’ е съпоставима с тази на доктрината за ‘субсидиарност’ в правото на Европейската общност. И двете доктрини преминават през аналогично развитие. За съществуването на доктрината за ‘правото на преценка’ има няколко причини. На първо място на националните власти трябва да се даде известна свобода на преценка пред вид субсидиарния характер на механизма по Конвенцията. Първо, задачата по осигуряването на правата и свободите по Конвенцията е оставена на всяка договаряща страна. Ролята на европейските институции е да осигурят ‘предпазна мрежа.’ Втората причина е от по-практично естество. Поради прекия си и постоянен контакт с най-важните сили в своите страни държавните власти са по-принцип в по-добра позиция от международния съдия при излагане на становища по фактическите обстоятелства на всяко дело. Затова доктрината е особено важна в сферата на морала и в случай че в различните договарящи държави не съществува съдебна практика по съответния въпрос. На трето място, няма да сгрешим ако кажем, че доктрината за ‘право на преценка’ е инструмент от политиката на Европейския съд за преодоляване на наплива от жалби. Колкото по-голямо право на преценка се остави на националните власти, толкова по-пасивна ще бъде ролята на Европейския съд.

Въпреки че първоначално доктрината се развива в рамките на ‘конструкциите по алинея 2’ на чл. чл. 8 – 11, същността на доктрината (да се остави възможност за преценка на националните власти) се среща в цялата практика на съда, включително и във връзка с Член 6 ЕКПЧ. По делото Schenk Съдът подчертава факта, че допустимостта на доказателствените средства е преди всичко обект на регулация от националното право.²⁶ Също така, по правило, националните съдилища са тези, които преценяват представените доказателствени средства.²⁷

И накрая следва да отбележим, че договарящите страни разполагат с по-голямо право на преценка по гражданските производства:

В решението си по делото Soering Съдът потвърждава, че принципът на пропорционалността е един от основополагащите принципи на механизма по Конвенцията:

Въз основа на този принцип на пропорционалността, държавите може да се задължат да проучат възможните начини за свеждане до минимум на намесата в правата на човека и да провеждат ‘проучване на последиците за правата на човека’ на национално ниво. В решението по делото Hatton Съдът развива това понятие.³⁰ Жалбоподателите твърдят, че е налице нарушение на Член 8 в следствие на завишеното ниво на шума, причинен от използването на летище Хийтроу през нощта от самолети. Съдът заключва, че е налице нарушение на Член 8 ЕКПЧ:

97. Съдът обаче подчертава, че при постигане на необходимия баланс държавата трябва да вземе пред вид целия спектър от материални съображения. Освен това, в особено чувствителната сфера на защитата на околната среда позоваването само на икономическия просперитет на страната не е достатъчно, за да надделее над правата на други лица. Съдът припомня, че в гореспоменатото дело Lopez Ostra с/у Испания независимо от безспорното икономическо значение на цеховете за щавене на кожи за националната икономика, съдът много внимателно проучи “дали националите власти са предприели мерките, необходими за защита на правото на жалбоподателката на неприкосновеност на нейното жилище и личен и семеен живот...” (решение от 9 декември 1994 г., стр. 55, § 55). Съдът счита, че държавите са длъжни да сведат до минимум, доколкото това е възможно, намесата в тези права, като се опитат да намерят алтернативни решения и като се стремят по принцип да постигат целите си по възможно най-необременителния за правата на човека начин. За постигане на горното следва съответният проект да се предхожда от надлежно и пълно проучване и изследване целящо откриване на възможно най-доброто решение, което ще осигури в действителност правилния баланс.”

Принципът на пропорционалността има значение и за практиката на Съда относно Член 6 ЕКПЧ. Ограниченията на правото на достъп до съд, например, биха били несъвместими с Член 6 ако не преследват легитимна цел и ако не е налице “разумно пропорционално отношение между употребените средства и целта, която е трябвало да се постигне.”³¹

Понятието субсидиарност е залегнало във всеки аспект на ‘страсбургската система’, както вече отбелязахме нееднократно.³³ Преди да може да се заведе дело пред Европейския съд трябва да са изчерпани всички върешноправни средства за защита (Член 35 ЕКПЧ), защото държавата-ответник “трябва да има възможност да предостави обезщетение за положението, което е обект на жалбата, със свои собствени средства и в рамките на своята национална правна система.”³⁴ Националните власти носят основната отговорност за осигуряване на правата и свободите по Конвенцията. Този факт се подчертава в няколко документа свързани с политиките по въпроса, като доклада на Групата по оценка.³⁵ Съдът му отдава значение в практиката си. В едно от ранните си решения Съдът заявява, че механизмът за защита установен с Конвенцията е субсидиарен спрямо националните системи гарантиращи правата на човека.³⁶ Доктрината за ‘право на преценка’ (така, както тя беше разгледана в *** параграф 4 ***) е един от най-ярките примери за този субсидиарен характер на механизма по Конвенцията. Основната отговорност на националните власти при ефективното справяне с нарушенията на правата на човека се подчертава и от практиката на Съда относно ‘процесуалното’ задължение според Член 2, 3 и 8 ЕКПЧ, доколкото Съдът задължава държавите да проведат пълно и ефективано проучване.³⁷

В традиционното право за правата на човека държавите се задължават да се въздържат от намеса в определени основни права: държавата не трябва да се намесва в личния живот на лицата, държавата не трябва да се отнася към никое лице по нечовешки начин, държавата не трябва да нарушава вашата свобода на изразяване на мнение и т.н. Това ‘отрицателно’ разбиране за правото за правата на човека послужи и за първоначален крайъгълен камък за отговорността на държавата по Конвенцията. Комисията по изготвяне на проекта за Конвенцията “лесно постигна съгласие, че колективното привеждане в изпълнение на актовете на съда трябва да се разпростира единствено върху права и задължения, които налагат на държавите само задължения ‘да не правят определени неща’ […]”.³⁸ Това схващане за правото за правата на човека постепенно се промени. Разбирането, че правата на човека могат да бъдат защитавани ефективно ако в някои случаи държавата е задължена да предприема мерки (вместо да се въздържа от действие) води до все по-широко признаване на доктрината за положителните задължения по Конвенцията.³⁹ Налице е нарушение на Конвенцията ако съответната държавата е бездействала. В няколко случая Съдът приема, че думата ‘осигуряват’ така както тя е употребена Член 1 ЕКПЧ, включва не само задължение за държавните власти да се въздържат от намеса. В допълнение, Конвенцията може да налага и положителни задължения. Понятието за положителните задължения се въвежда в практиката на Съда през 1979 г. с решението по делото Marckx 1979 относно твърдяно нарушение на Член 8 ЕКПЧ.

'Tип B' задължението да се предостави финансова помощ;

'Tип C' задължението да се проведе ефективно разследване на твърдяно нарушение на право по Конвенцията; и

'Tип D' задължение за намеса във взаимоотношенията между отделни лица, за да се предотвратят ‘частни’ нарушения на права, защитени от Конвенцията. ⁴² На случаите от тази последна категория ще се спрем по-подробно в *** параграф 8***.

За сега понятието хоризонтален ефект не играе роля в практиката на Съда във връзка с Член 6 ЕКПЧ. Поради самото си естество правото на справедлив процес касае отношението между индивида и националите (съдебни) власти, а не между две частни лица. Съдът на Европейските общности е разглеждал хоризонталния ефект в контекста на правото не се сочат само-уличаващи факти и обстоятелства. По делото Otto – Postbank СЕО постановява, че лицата не могат (в рамките на общностното право!) да разчитат на това право в производства срещу други страни по граждански иск в наказателно производство.⁴⁸ Европейският съд по правата на човека все още не е решавал подобни дела.