Обща характеристика на серийната престъпна дейност Ива Пушкарова



Дата14.02.2017
Размер285.77 Kb.
#14930
Обща характеристика на серийната престъпна дейност
Ива Пушкарова
,,Кой човек някога се е задоволявал само с едно престъпление?”

Ювенал, ,,Сатири”
I. Уводни бележки

Понятието серийна престъпна дейност е разработено в началото на 80-те години на ХХ век от американски криминалисти и криминолози1 и не е законово в правните системи на САЩ и Европа, вкл. в България. В неговата основа лежат резултатите от разследването предимно на серийни убийства, изнасилвания и други улесняващи или прикриващи ги тежки престъпления против личността, тъй като явлението засяга типично живота, телесния интегритет и свободата на човека. Въпреки това общите изводи изглеждат приложими към всяка серия независимо от вида на престъпленията.

Въпросите на серийната престъпна дейност стават обществено актуални в края на XIX век в Европа. Дотогава изключителното мнозинство престъпления в Европа и САЩ се извършват с относително ясно разпознаваема цел, която най-често е користна, и това поддържа високата им разкриваемост. Случаят с Джак Изкормвача, който през август-ноември 1888 г. извършва в Източен Лондон серия от пет садистични убийства със сексуален мотив, е първият сериозен признак за развитието на относително ново за конкретната историческа епоха2 явление, известно днес като серийна престъпна дейност на един или относително малобройна група субекти3.

Ранните изследвания на серийната престъпна дейност проявяват тенденция да се съсредоточават post hoc върху отделни случаи и предимно върху личността на дееца, ползвайки психоанализа4 и данни от клинични изследвания5. По-съвременният подход се основава на второстепенни източници на информация, каквито са медиите, протоколите от съдебни заседания и полицейските преписки, не всички от които гарантират достоверност на изводите6. Анализаторите, които имат пряк достъп до извършители на серийни престъпления, не успяват да изградят стройна теоретична конструкция, защото техните трудове са насочени към най-непосредствените практически нужди на разследването7 и страдат от недостатъци в методологията. Академичните изследвания на явлението са изолирани едно от друго и се провеждат строго в рамките на определена научна област – психиатрия8, биология9, социология10, журналистика11, криминология, право и пр. Недоверието към мултидисциплинарния подход води до фрагментарност, непълнота и неубедителност и на юридическото познание и снижава практическата стойност на разсъжденията и изводите.



II. Обективна страна на серийното престъпление

Анализът на водещите случаи от съдебната практика на САЩ и Великобритания позволява някои изводи относно характеристиките на серийната престъпна дейност по принцип. От обективна страна тя се отличава със следното:



  1. Множество на деянията.

Това е най-безспорният признак на явлението, който присъства във всички опити то да бъде дефинирано. Всяко от деянията може да осъществява както състави на едно и също престъпление, така и състави на различни престъпления. Във втория случай престъпленията имат общ групов обект (напр. престъпления срещу личността) или частично съвпадащ комплексен непосредствен обект (напр. в множество от изнасилвания и грабежи съвпада насилственият елемент). Съставомерността на всички деяния е задължително изискване и в множеството не могат да се включват деяния, които не са криминализирани към момента на извършването им или са били впоследствие декриминализирани.

  1. Обективна връзка между деянията.

Независимо от възможното относително разнообразие на непосредствените обекти на отделните посегателства, сред тях има един, който доминира и така се превръща в обект на множеството. Доминацията може да се прояви различно в зависимост от характеристиките на престъпленията. Ако всяко деяние има един непосредствен обект, доминацията може да се изрази чрез:

a. количествено преобладаване на определен вид престъпления. Такъв е примерът с множество убийства, някои от които са непосредствено предхождани от блудство. Личността на отделните жертви не се третира като самостоятелен обект по смисъла на чл. 26, ал. 6 от НК и в този смисъл човешкият живот е обект на множеството, което се квалифицира като множество убийства. Блудствата са в обективна връзка с убийствата, поради което не се изключват от множеството. При индивидуализиране на наказателната отговорност те имат значение, подобно на квалифициращ признак или отегчаващо обстоятелство;

б. водещо значение на определен род престъпления за цялостната серийна дейност. Така например в множество от убийства, изнасилвания, телесни повреди и кражби доминира незачитане към човешките права, проявено чрез престъпленията срещу личността. Кражбите имат подчинено значение, аналогично на блудствата в горния пример. Наличието им в множеството е показател за многостранността на демонстрираното от субекта неуважение към правата на човека, а функционалната им връзка с останалите деяния от множеството са основанието те да бъдат включени в нея.

Множеството може да обхваща деяния, които имат: а) комплексен непосредствен обект, б) представляват идеални съвкупности от престъпления или в) са извършени при квалифициращи или отегчаващи отговорността обстоятелства, разширяващи обекта. В тези случаи доминацията на даден обект може да се прояви като устойчива насоченост на всички деянията към определени обществени отношения, които а) са включени в комплексния обект на всяко деяние или на изключителното мнозинство деяния, б) засягат се с поне едното от престъпленията във всяка идеална съвкупност или в) са привнесени чрез квалифициращи или отегчаващи отговорността обстоятелства към обекта на всички или на изключителното мнозинство деяния от множеството.

Доминиращи обекти най-често са обществените отношения, гарантиращи неприкосновеността на правото на живот, правото на лична телесна и полова неприкосновеност, правото на свободно придвижване в пространството и правото на собственост.

Серията рядко е хомогенна, т.е. съставена от деяния, осъществяващи състави на едно престъпление12. В тези случаи тя може да се квалифицира като еднородна съвкупност или продължавано престъпление по смисъла на НК, ако са изпълнени и останалите предпоставки. В повечето случаи серията е разнородна съвкупност.

В западната литература относно серийните убийства липсва единно становище за необходимия минимален брой деяния, конституиращи множество. Според повечето изследователи въпросът няма водещо значение и е достатъчно да са извършени повече от едно престъпление13, за да възникне предположение за серия. Въпреки това ФБР, Бюрото по правосъдна статистика на САЩ и някои изследователи14 считат, че деянията трябва да са поне три, а според Диец (1986 г.) не по-малко от пет. Статистически повечето серии обхващат средно 3-4 деяния.


  1. Периодичност.

Наред с множеството на деянията, времевият критерий е вторият белег, който присъства във всички дефиниции на серийната престъпна дейност. Анализът на случаите от практиката показва, че периодите от време между отделните деяния са сравнително непродължителни и проявяват тенденция да стават все по-кратки с всяко следващо деяние15.

Въпросът за продължителността на интервалите е от безспорно криминалистично и криминологично значение, но от гл.т. на наказателноправната дефиниция на серийната престъпна дейност значението му не трябва да се преувеличава. Това е фактически въпрос и зависи от конкретни обстоятелства като честота и интензивност на провокиращите престъпленията фактори, психичните изживявания на субекта и развитието на евентуални психопатологични процеси, влияещи на умисъла, особености на жертвата, обективна възможност за извършване и сложност на изпълнителното деяние, трудности при набавяне на средствата на престъпленията, натрупан опит от дееца и пр.

Като цяло, периодът, в който се разполага цялото множество, е дълъг поради ниската разкриваемост на деянията, но това не е задължително и също зависи от гореизброените фактори. В западната литература няма изискване за неговата продължителност, която може да бъде ,,седмици или продължителен период от време” (ФБР), ,,седмици, месеци или години”16, ,,седмици или месеци” (Дженкинс), а извършването на деянията е ,,от време на време” 17.

Практиката потвърждава невъзможността интервалите между деянията или целият период на серията да бъде предварително абстрактно определена, т.е. потвърждава фактическия, а не нормативен характер на времевия критерий18.



  1. Относително еднородна обстановка, в която се осъществяват деянията

Деецът проявява трайно отрицателно отношение към доминиращия обект на серията. Той е чувствителен към еднотипни или повтарящи се елементи от действителността, актуализиращи това отношение. Те могат да се отнасят до времето (определени дни в годината или месеца) и мястото на деянието (напр. железопътните станции в съветския случай ,,Андрей Чекатило”) или до събития, които непосредствено го предхождат (напр. шумна забава у съседите, спречкване с колега на работното място, натоварен автомобилен трафик). Те функционират като интензивни катализиращи криминогенни фактори, които имат решаващо значение за пораждането и развитието на престъпния умисъл. Въпросът за еднородността на обстановката е фактически и подлежи на конкретна преценка.

Възможно е престъпната дейност да бъде предизвиквана от обективно разнообразни поводи, но деецът субективно да ги интерпретира като еднотипни поради сходство в обективно несъществени подробности, които за него са съществени, или поради еднаквост на емоционалната му реакция. Така например глоба за неправилно паркиране, порицание пред общото събрание на етажната собственост и неуспешен опит за полово общуване са обективно разнородни ситуации, но за дееца те всички са унизителни източници на фрустрация.



  1. Еднотипност на жертвата.

В серийната престъпна дейност от съществено значение са фантазиите на субекта, които водят до изграждане на мисловен въображаем образ на жертвата (абстрактна жертва). Той поражда психичен процес на деперсонализация на конкретните пострадали, които деецът не индивидуализира като реални личности. Престъпното посегателство се насочва към тях, защото в съзнанието на субекта те се доближават до неговата абстрактна жертва и следователно имат сходни с нея и помежду си качества, като раса, пол, възраст, професия, гражданство, религиозна принадлежност, местоживеене, начин на обличане. Сходството е обусловено от един или няколко видими, но не непременно значителни признака, които деецът разпознава бързо и които не предполагат опознаване личността на жертвата

Изследванията на характеристиките на жертвите на серийни престъпления са крайно оскъдни, тъй като принадлежат към традиционно маргинални обществени групи със слаби както индивидуални, така и групови самозащитни способности (малцинства, лица с нисък социален статус, бездомници, изоставени деца).



  1. Случаен подбор на жертвата.

Това е един от най-характерните, макар и все още донякъде оспорвани признаци на серията. Дори и някои от деянията в нея (обикновено първите) да са насочени срещу лица, които деецът познава и с които поддържа отношения, източник на мотивите за престъплението, по правило обективна видима връзка между жертвата и извършителя няма. Тази особеност е сред причините серийният престъпник да изглежда непредсказуем и необясним, а серията престъпления да изглежда хаотична и да се разкрива късно или частично.

Съществуват изследователи, който оспорват случайния подбор на жертвата като обективна характеристика на серийната престъпна дейност, като се позовават на конкретни случаи от практиката19. Всъщност, отклонение от правилото не е налице. Деецът не възприема жертвите си като самостоятелни личности, а като абстрактни обекти, притежаващи общо качество, провокиращо престъпната дейност. Последната се насочва към произволен носител на качеството, който в конкретната ситуация се оказва сравнително по-лесна жертва от останалите.



  1. Ритуалност на изпълнителното деяние.

Този белег се среща рядко в опитите за дефициниция на престъпната серия20, но наличието му е признак на серия. За дееца жертвата е въображаем обект, чрез посегателството върху който удовлетворява вътрешен престъпен импулс. При извършването на престъплението той се ръководи от особеностите на вътрешната си потребност, а не от обективни обстоятелства, което предполага използване на еднотипни средства, характерен начин на извършване на деянието (modus operandi), типични посткриминални действия. Част от тях са отклонение от статистически обичайното при извършването на конкретния вид престъпления, което е излишно или нелогично от гл.т. на статистически типичния умисъл, и е индикация, че деянието може да е част от серия. Такова може да е изобилие от смъртоносни прободни рани в една и съща област на тялото, характерно обезобразяване или поза на тялото на жертвата, оставяне на надписи, полагане или отнасяне на вещи със символно за дееца значение, използване по нестандартен начин на определени вещи като средство на престъплението, особен метод и пр.

III. Субективна страна на серийното престъпление

От установяването й като устойчиво обществено явление през втората половина на XIX век до епидемичното си разрастване през 60-те и 70-те години на ХХ век, серийната престъпна дейност традиционно се класифицира от криминалистите в групата на т. нар. немотивирани престъпления. Терминът е широко възприет, въпреки непрецизността си. Той всъщност няма предвид, че деянията от серията са безмотивни, което противоречи на презумпцията за съзнателност на човешкото поведение. Той има предвид, че при всяко конкретно престъпление от серията мотивът не е конкретен. Това означава, че той не може да бъде изведен от особеностите на отношението между дееца и жертвата (индивидуализиран), защото обективно такова не е конституирано, дори деецът да е влизал в контакт с пострадалия преди деянието. Немотивираността следва да се разбира по-скоро като неочевидност на мотива поради липса на връзка между него и реалната жертва (абстрактност), тъй като той произхожда от нагласа за престъпно посегателство срещу абстрактна жертва.



Субективната страна на деянията от серията се отличава с пряк, често внезапен умисъл, отсъствие на обща за деянията специална цел и съществено значение на емоционалните изживявания на субекта, близки до афекта по съдържание и влияние върху поведението. Много изследователи, вкл. Дъглас (1996 г.), изрично подчертават изключителното значение на престъпните фантазии за развитието на умисъла. Налице е субективна връзка между престъпленията, изразена в протичане на сродна психична дейност под влиянието на сродни поводи.

Известно е, че психическият механизъм на деянието или процесът на образуване на вината протича в следните етапи: осъзнаване на необходимост от изменение на действителността в съответствие с нуждите на дееца и превръщането й в потребност, стремеж към задоволяване, който води до определена цел, процес на мотивация, вземане на решение за определено поведение за постигане на целта и планирането му21. Формирането на вината при серийното извършване на престъпна дейност се влияе от някои особености на психическото функциониране на субекта, които се проявяват основно във фазата на мотивация.

Придържането към правната норма в съвременното сложно устроено общество изисква непрекъснати усилия за повишен контрол над поведението. Серийната престъпна дейност възниква в резултат на трайно занижен контрол поради неспособност за самодицсиплина. В тази връзка западните автори идентифицират два психични механизма, които по принцип са възможни и при обичайната престъпна дейност, но при серийната се проявяват като характерни – самоизключващ механизъм и съзнателно решение на субекта да не се контролира в определени ситуации.

1. Според големия американски криминалист Самюел Йохелсон, който през 60-те години на ХХ век изследва причините за възникване на престъпния умисъл, серийният престъпник развива самоизключващ механизъм. Чрез него той успява да обезцени или потисне психичните изживявания, които най-късно във фазата на борбата на мотиви биха се проявили като силен контрамотив за извършване на престъпление и биха препятствали формирането на вината. Такива са човешките емоции на доброжелателство и състрадание към жертвата, отвращение от престъплението като издевателство над собствената човечност, страх от разкриване. Силата им на контрамотив се подкрепя от обстоятелството, че липсва специален мотив ,,за” извършване на престъплението.

Самоизключващият механизъм е свързан с явлението диссоциация (липса на съзнателна връзка между мисли, чувства и изживявания), което е често срещано сред серийните извършители на престъпления и се проявява главно по време на изпълнителното деяние. Според Джананджело то може да се породи на психопатологична основа, но не е задължително22. Изгражда се върху дълбоко и кризисно изживявано вътрешно раздвоение между противоречиви представи и ценностови модели с еднаква убедителност, единият от които е законосъобразен, а другият не. Противоречието е източник на постоянна тревожност и несигурност, което води към психическа безизходица. Субектът се опитва да преодолее раздвоението, като изолира двете групи представи една от друга и създава два самостоятелни модела на поведение – социалножелателен и асоциален – които периодично сменя. Това му позволява да създава външно впечатление на привидно успешно социализиран, почтен, безобиден или дори симпатичен гражданин и в същото време да извършва престъпления23.

С течение на времето единият модел количествено надделява за сметка на дезактуализацията на другия като неуспешен. При превес на факторите, предразполагащи личността към криминализация, рискът антисоциалният модел да надделее се повишава24. Връзката с реалността отслабва за сметка на увеличаващи значимостта си фантазии с деструктивен характер, докато желанието субектът да ги изрази чрез престъпление стане преобладаващ поведенчески фактор. Диссоциацията е завършена, когато изчезне чувството на разкаяние и самопрезрение, породено от асоциална постъпка.

2. Съзнателното решение на субекта да не се контролира (въздържа от нарушение на закона) в определени ситуации е елемент от компенсаторен механизъм, който се включва отново най-късно в етапа на борба на мотиви, за да прекрати колебанията в полза на престъпното решение. Функцията му е предварително да блокира по-късното възникване на угризения и съжаление от извършеното престъпление, като снабди субекта с убедителен оневиняващ аргумент. Той гласи, че субектът не носи отговорност за деянието, защото не може да ръководи поведението си, а невъзможността се дължи на обективната провокираща стимулация на външен фактор. Т.е. субектът действа нормално, следователно оправдано, реагирайки на съответното криминогенно обстоятелство по единствения възможен, според него, начин – чрез престъпление. В съзнанието на дееца отговорността за деянието пада върху криминогенното обстоятелство и върху тези, които са допуснали то да се прояви в действителността. Деецът се самозаблуждава, че действа в условия на поведенческа безалтернативност, които правят деянието не просто неизбежно, а и в известен смисъл задължително. Завършеният вид на този механизъм се проявява в морализиране на деянието като средство деецът да получи това, което според него обществото му дължи, или средство да привлече общественото внимание върху допусната спрямо него или трето лице реална или мнима несправедливост, или като средство да възстанови справедливостта като накаже виновната абстрактна жертва25.

Решението на дееца да не се контролира при поява на даден криминогенен фактор представлява предварителен и окончателен отказ по принцип от обсъждане на контрамотиви и от волево усилие за въздържане от престъпление, който напомня actio libera in causa. Разликата е, че при actio libera in causa към момента на изпълнителното деяние деецът е психически неспособен да се контролира поради предварително съзнателно самопривеждане във временна невменяемост с цел да се препятства евентуалното възникване на задръжки срещу престъпна дейност. Решението за конкретното престъпление е взето в условия на нормално функционираща психика, а самопривеждането в невменяемо състояние е елемент от приготовлението към изпълнителното деяние. Както при вземането на решение да не се контролира, така и в процеса на изпълнение на деянието серийният престъпник е вменяем.

Решението за неконтролиране и решението за самопривеждане във временна невменяемост са етап от образуването на умисъла. При actio libera in causa решението за самопривеждане във временно невменяемо състояние се оформя едва във фазата на планиране на изпълнителното деяние, докато при серийната престъпна дейност решението за неконтролиране се проявява по-рано – преди вземане на решение за извършване на престъпление. Във втория случай значението на решението се изчерпва с привеждането на психиката на дееца в по-голяма готовност да формира умисъл поради деградация на нравствената система. Решението за неконтролиране не обуславя и не предполага възникнало решение за извършване на престъпление. Решението за неконтролиране само усилва действието на криминогенния фактор, ако такъв възникне, и така подпомага бързото и необратимо протичане на психичната дейност по образуване на вината.

Решението за неконтролиране има дългосрочен ефект. Той се проявява в прогресивен спад на способността за въздържане от престъпление с всяко следващо деяние, но не води до загубата й. Лицето е вменяемо, защото отклонението от социалножелателното поведение не е патологично обусловено, а следствие на съзнателен и доброволен избор.

Самоизключващият механизъм и решението за неконтролиране при определени обстоятелства са онези особености на психичното функциониране на извършителя на серийни престъпления, които именно водят до психичната му неспособност по собствена инициатива да преустанови вече започната престъпна дейност. Това го поставя на границата на невменяемостта и задължава правораздавателния орган да обсъди психичната му годност да контролира поведението си.

IV. Въпросът за вменяемостта

Въпросът за вменяемостта на серийните престъпници се поставя непрекъснато, тъй като деянията от серията обикновено се отличават с изключителна и обективно непредизвикана жестокост, резултат от отрицателния възглед за действителността, в който деецът е блокиран. Тъй като престъпното поведение по начало е рязко отклонение от социалната норма, а серийната престъпна дейност се отличава и от статистическата норма за престъпно поведение, съществува изкушение съмненията в психическото здраве на дееца да прерастнат в убеждение. Този подход re ipsa loquitor (деянието говори само по себе си) подвежда някои изследователи да застъпят крайната теза, че всички серийни извършители на тежки престъпления против личността са невменяеми по определение26 -- презумпция, която е за първи път опровергана чак през 1996 г. от Джон Дъглас27. Люнде (1976 г.) дори ги класифицира в две групи според психичната патология:



  1. параноидна шизофрения, характерна с позитивни психотични симптоми (зрителни или слухови халюцинации и заблуди, свързани със срах от преследване, прекалена самооценка, подозрителност, агресия и религиозни вярвания). Понякога тя е свързана с явлението множествена личност – разстройство, при което лицето притежава две или повече самостоятелни личности, всяка от които функционира независимо от другата. Впрочем, както отбелязва Хики, липсват добре документирани случаи на серийни извършители на престъпления с множествена личност.

  2. сексуален садизъм, характерен с измъчване, умъртвяване и осакатяване на жертвата.

Макар описаните психични отклонения да се срещат сред извършителите на серийни престъпления, те не са нито задължителни, нито единствени, нито по-разпространени, отколкото при извършителите на еднократни престъпления. В този смисъл те не са типични и не могат да обосноват генерален извод, че всички или повечето серийни извършители на престъпления са невменяеми поради някое от тези заболявания.

Оттук, разбира се, не следва непременно и че тези лица са винаги психически здрави. Изследванията върху серийните убийства на американския криминален психолог д-р Джоел Норис през 60-те и 70-те години на ХХ век показват, че субектите типично са ,,психически или физически увредени лица”28, преживели травматично детство при липса или дисфункция на семейството. Независимо от външните белези на взаимодействието им с обществото, които може да не будят очевидни подозрения, те страдат от дефекти в социализацията си, които в някаква степен са типични за всеки субект с асоциално поведение, но при серийния извършител са количествено много повече или по-дълбоки. Те могат да породят психопатологични процеси, които да се развиват успоредно с криминализацията на личността и да се проявят в серия престъпления, но не е задължително да доведат до юридическа невменяемост, т.е. да изключат способността на дееца да разбира свойството или значението на постъпките си или способността му да ги ръководи.



V. Субект на серийното престъпление

Субект на престъпленията може да е всяко наказателноотговорно лице. Статистическият му профил, разработен от Хики през 1992 г., е на бял хетеросексуален мъж между 20 и 30 годишна възраст, който страда от разстройство на сексуалната функция и личностни и социални дефицити, но тези изводи на криминалистиката нямат значение при абстракното наказателноправно дефиниране на субекта.

VI. Дефиниране на явлението серийна престъпна дейност

Въпреки че изброените по-горе признаци на серийната престъпна дейност се коментират от различни изследователи в рамките на трудове с медицинско-психиатрично, психологично, криминологично, философско-историческо и юридическо съдържание, те не са обединявани в единна дефиниция. По този въпрос в научната литература и практиката на правораздавателните органи съществува объркване. То е породено от недостига на знания за явлението и разногласията относно подхода за изучаването му. Някои изследователи се насочват към твърде тесни определения, основани на проучване на отделни случаи и спекулации със статистически данни, които свързват серийното престъпление с тези-предубеждения: ,,всички жертви са непознати на дееца”, ,,деянията винаги се извършват в съучастие”, ,,деянията никога не се извършват в съучастие”, ,,мотивът никога не е користен”, ,,деецът е винаги мъж”, ,,деецът никога не е вменяем”.

В стремежа си да обхванат явлението в пълнота и да избегнат формалните ограничения, повечето изследователи изграждат общи и повърхностни определения с работна цел, които включват признака ,,множество деяния” и времевия критерий, въпреки че последният е най-слабо надеждният. Такава е например дефиницията на Хики за серийния убиец – ,,субект, който убива от време на време” 29. Причината отчасти се дължи и на емпиричния подход при изучаване на серийната престъпна дейност, който предполага насищане на анализа с акценти върху отделни аспекти и повече или по-малко изолирани изводи на основата на фактически данни и въздържане от обобщения. Общ недостатък на всички дефиниции е невъзможността явлението да бъде разграничено от подобните му, каквито са например съвкупността, продължаваното престъпление и организираната престъпна дейност, на основата на специални белези.

Един от първите опити за пълна дефиниция на серийното убийство е направен през 1984 г. от Егер. Въпреки тясното й приложно поле само до престъпното отнемане на човешки живот, нейната относителна сполучливост при сравнение с други дефиниции я прави популярна и почти общоприета в англо-американската литература и добра основа за по-общо дефиниране на серийното престъпление по принцип. Според нея ,,серийно убийство е налице, когато едно или повече лица (обикновено мъже) извършат второ или последващо убийство при липса на връзка с жертвата, по различно време и на различно място и при липса на очевидна връзка с предходното убийство. Никое от деянията не е мотивирано от користна цел, а умисълът е изграден върху стремеж към надмощие над пострадалия”30. През 1986 г. Хайд допълва последното изречение с уместния израз ,,или стремеж към получаване на положителни психични изживявания от престъпното деяние”.

През 1988 г. Холмс и Де Бъргър дефинират серийното извършване на убийства като повтаряща се и лишена от очевидна цел дейност по умъртвяване по сходен начин на лица, които деецът не познава или познава бегло.

На основата на горния анализ може да бъде изведена следното определение за серийна престъпна дейност:



Две или повече деяния, осъществяващи поотделно съставите на едно и също престъпление или на различни престъпления с общ групов или частично съвпадащ комплексен непосредствен обект, извършени с пряк умисъл през непродължителни периоди от време при относително еднородна обстановка спрямо случайни еднотипни жертви, субективно свързани от общ отрицателен възглед за действителността и абстрактна визия за жертвата.

VII. Разграничения

Серийната престъпна дейност се различава от престъплението с повече от един пострадал. Последното е едно, докато серията обхваща множество престъпни деяния, извършени въз основа на самостоятелни решения, всяко от които е възможно да бъде престъпление с множество жертви.

Европейските правни системи третират серията и престъплението с множество пострадали като две самостоятелни явления, докато в англо-американската правна теория те са видове на родовото понятие масова престъпна дейност заедно с междинната и сравнително слабо изследвана категория на т. н. спонтанно множествено престъпление (spree crime). Според англо-американската практика престъплението с повече от един пострадал е едно деяние, насочено едновременно срещу поне четирима пострадали и извършено на едно и също място през непрекъснат период от време, който може да продължи от минути до дни. Спонтанното множествено престъпление е също едно посегателство, което удовлеворява белезите на продължаваното престъпление по чл. 26 (1) от българския НК, но е насочено срещу две или повече жертви, а отделните изпълнителни деяния се извършват на различни места. Деянието е едно, защото се извършва в изпълнение на едно решение и между деянията, които са обективно и субективно продължение едно на друго, липсва период на ,,изтрезняване”31, какъвто разделя деянията от серията.

Серийната престъпна дейност се различава от продължаваното престъпление по чл. 26 от НК. Формалната разлика се изразява в това, че продължаваното престъпление е легално дефинирано, а серийната престъпна дейност е теоретично понятие. Деянията, съставящи продължаваното престъпление, трябва да осъществяват съставите на един и същ вид престъпление, което не е задължително за серията. Обективната връзка между деянията при двете явления е различна. Законът изисква пълно съвпадане на обекта на всички деяния от продължаваното престъпление, като допуска разширяване само ако то е резултат от извършване на квалифициран състав, чийто непосредствен обект е по-широк от този по основния състав. При серията е достатъчно наличието на доминиращ обект. При продължаваното престъпление деянията представляват обективно продължение едно на друго, докато при серията такава връзка между тях не се изисква. Посегателства срещу личността на различни граждани не могат да конституират продължавано престъпление, но могат да образуват серия. Започването на наказателно преследване прекъсва връзката между деянията в продължаваното престъпление, но не пречи на извода за наличие на серия. Обстановката при продължаваното престъпление трябва да бъде една и съща, докато при серията е достатъчно да е еднородна. Като цяло понятието за серия е по-широко от понятието за продължавано престъпление. Продължаваното престъпление е едно заради спефициката на обективните и субективни интеграционни връзки между деянията, а серията е разновидност на престъпните множества, при които такива връзки липсват. Въпреки това, двете не са в отношение на алтернативност – възможна е серия от продължавани престъпления.

Серийната престъпна дейност се отнася към понятието за множество престъпления по НК като частно към общо. Серията може да бъде вид реална еднородна или разнородна съвкупност по смисъла на чл. 23, ал.1 от НК, ако за никое от престъпленията, включени е нея, не е започнало наказателно преследване срещу дееца. Ако за част от тях е налице влязла в сила осъдителна присъда, независимо дали наказанието по нея е изтърпяно, а за други не, последните ще се явят в рецидив спрямо първите, но това няма да повлияе на извода за наличие на серия, образувана от всичките.

VIII. Видове серии

Опитите за класификация на сериите започват още преди явлението да бъде достатъчно добре изследвано и се съсредоточават главно върху сериите от убийства със сексуален мотив, което придава на много от изводите повърхностен или ненаучен характер.

През 70-те г-ни на ХХ век опитите не са особено успешни. Повечето имат констативен описателен характер или се съсредоточават предимно върху отделни случаи. Единствената класификация от този период с относителна научна стойност е тази на Виле от 1974 г. Чрез сложен био-социо-психологичен критерий тя установява десет групи серийни убийци – депресивни, психотични, с органично разстройство на мозъка, психопати, пасивно-агресивни, алкохолици, хистерици, непълнолетни, умствено изостанали, със сексуално разстройство.

Парадоксално, повечето класификации ползват за разграничителен критерий целта (мотива) на дееца, въпреки широко споделяната изходна теза, че серийното престъпление спада към групата на немотивираните именно поради липсата на ясно откроим мотив. Дори през 80-те години, когато се появяват първите по-сериозни и научно убедителни класификации, тенденцията да се изграждат на основата мотива се запазва. Такива са класификациите на Диец, през 1986 г. и на Лий от 1988 г. Мотивът в съчетание с особеностите на жертвата участва и в типологията на Роналд Холмс от 1988 г.

Въпреки различната степен на обобщеност, те всъщност описват по универсален начин възможните мотиви за извършването на какво да е престъпление32 и в този смисъл не съдействат за изясняване на видовете серийна престъпна дейност. Техен общ недостатък е, че те стъпват върху опроверганото от практиката предположение, че цялата серия се управлява от един мотив или група сходни мотиви. Всъщност, една серия може да започне с мотив ,,търсене на положителни емоционални изживявания”, но да продължи с ,,друг”, например користен мотив, или да бъде допълнена с него. Мотивът е елемент от субективната страна на всяко отделно деяние от серията и има ограничено от конкретното деяние значение за серията. Всеки опит да бъде идентифициран общ за цялата серия мотив се сблъсква с необходимостта от сложен и подробен анализ на дългосрочното психично функциониране на дееца във връзка с престъпната му дейност, който е почти практически невъзможен и не гарантира достоверност на крайния извод. Поради това и ,,общият мотив” трудно би се поддал на видово разделение, годно да го превърне в убедителен класификационен критерий, най-малкото защото съдържанието му като родово понятие остава неизяснимо.

Мегаргий и Бьон (1979 г.) отбелязват, че изследователите изграждат класификации на основата на вида престъпление, което често води до подвеждащи изводи и подменя същинския с формалния подход. Други изследвания се съсредоточават върху метода на извършване на изпълнителното деяние (modus operandi), което на свой ред създава усложнения и обърквания. Само серийните убийства са разделени в класификации, които според авторите варират между две и единадесет на брой и между които съществуват противоречия.

Сред тях с относителна практическа стойност се отличава класификацията на Реслер от 1988 г. според modus operandi на изпълнителното деяние. Той разграничава ,,организирани” от ,,неорганизирани” серии според това дали отделните изпълнителни деяния от серията се извършват по предварителен план или спонтанно. Съдържанието на така разграничените видове серии е определено на казуистична основа чрез механично изреждане на конкретните характеристики на обективната страна (modus operandi) на отделни случаи и презумптивното им обозначаване като повтарящи се обобщени характеристики. Наред със съмнителната научност на този подход Реслер неправилно ги сочи за разграничителен критерий, след като всъщност ползва за такъв субективната страна на деянията. По-конкретно това е видът умисъл – предварителен или внезапен, за наличието на който се съди по изброените от Реслер признаци на изпълнителното деяние и приготовлението към него.

Друг недостатък на класификацията е, че твърде опростява анализа. Съществуват извършители на серийни престъпления, които стават все по-организирани или неорганизирани с всяко следващо престъпление от серията, тъй като развитието на престъпната им дейност влияе на механизма на възникване на умисъла за всяко конкретно деяние. Тя или създава у дееца навици да планира предварително всяко деяние, или ускорява деградацията на задръжките в полза на спонтанно престъпно поведение. Спрямо такива случаи класификацията на Реслер е подвеждаща.

Въпреки това тя става основа за последващи класификации. През 1996 г. Холмс добавя характеристиките асоциален и несоциален съответно към понятията неорганизиран и организиран, за да разграничи хипотезите, в които извършителят действа неосъзнато поради дефицити на социализацията си или съзнателно.

През 1985 г. Холмс и Де Бъргър основават върху класификацията на Реслер разграничението на сериите на локални и мобилни според местоизвършването на деянията. Това е, може би, единствената класификация с явна научна и практическа стойност, тъй като като елемент от обективната страна местоизвършването може самостоятелно да конституира еднородност на обстановката при локалните серии. При тях деецът съсредоточава престъпната дейност в даден географски район. В мобилната серия, която е по-често срещаният вид, престъпленията се извършват на различни места, между които липсва видима обективна връзка. Деецът може да е професионално или по друг начин ангажиран в пътуване на относително големи разстояния. През 1991 г. Хики добавя към тази класификация още една категория – на сериите, извършвани на строго определено място (дома на дееца).



IX. Заключение

Описаните особености на серийната престъпна дейност драстично снижават разкриваемостта й и поставят въпроса за предела, в който е разумно да се очаква успешна държавна реакция. На равнище законодателство, струва ми се, у нас този предел е достигнат. НК не познава понятието ,,серийна престъпна дейност”, но познава явлението и урежда подробно и диференцирано неговите основни проявни форми като институт на Общата част – множество престъпления. Особеностите на субективната страна не нагалат преразглеждане на традиционната уредба за вината и вменяемостта и могат да получат адекватно наказателноправно значение като смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства. Това означава, че обществото в България разполага с необходимата законова защита срещу серийна престъпна дейност.


Използвана литература:
Кирилица:


  1. Викторов, Б.А. ,,Цель и мотив в тяжких преступлениях”, Москва, 1963 г.

  2. Заимов, К., ,,Афективни параадаптивни реакции на личността”, изд. Медицина и физкултура, С, 1988 г., II изд.

  3. Маджаров, Е., ,,Юридическа психология”, С, 1997 г.

  4. Стойнов, Ал., ,,Наказателно право. Обща част”, София, 1999 г., Сиела

  5. Уилсън К, Уилсън Д, ,,Написано с кръв. История на съдебното разследване”, С, 2005 г.


Латиница:


  1. Apsche, J. ‘Probing the mind of a serial killer’. International information Associates, (1993).

  2. Best, J., ‘Damned Lies and Statistics: Untangling Numbers from Media, Politicians, and Activists’ ISBN: 0520219783 (p. 74);

  3. Fox, J.A., & Levin, J., ‘OverKill - Mass Murder and Serial Killing Exposed’. Plenum Press (1994);

  4. Giannangelo, St. J ‘The Psychopathology of Serial Murder: A Theory of Violence’ Greenwood Publishing Group. ISBN: 027595434X (p.3);

  5. Harold Schechter & David Everitt, ‘A-Z Encyclopaedia of Serial Killers’. Pocket Books, 1996, ISBN: 0-671-53791-1;

  6. Hughes, J.M. (Ed.), ‘Oxford Concise Australian Dictionary’ (2nd ed.). Melbourne: Oxford University Press (1997);

  7. Keppel, R. D. PhD ‘Serial Murder: Future Implications for Police Investigations’ (p.15-20);

  8. Lieh-Mak, F. ‘International Review of Psychiatry’ ISBN: 0880489928 (p.84);

  9. Mitchel, Ed. W. ‘The Aetiology of Serial Murder: Тowards an Integrated Model’ 1996 University of Cambridge, UK;

  10. Ressler, R.K., Burgess, A.W. & Douglas, J.E., ‘Sexual Homicide patterns and Motives’ Lexington Books, 1990

  11. Schlesinger, L. B. ‘Serial Offenders’ ISBN: 0849322367 (p.124)

  12. Wilson, C., & Seamen, D., ‘The Serial Killer’ Carol Publishing’s, 1992

  13. Yochelsen, S. & Samenow, S. ‘The criminal personality’ New York Press, (1988)

1 Hazlewood, R. & Douglas, J. The Lust Murderer. FBI Law Enforcement Bulletin (1980)

2 Съществуват сведения от древността и Средните векове за отделни случаи на серийни престъпления, но различията в обществения и законов контекст, психологията на дееца и инцидентният им характер не позволяват те да бъдат причислени към съвременното понятие за серийна престъпна дейност. Изясняването на този въпрос не е предмет на настоящото изложение.

3 В САЩ серийното престъпление става обществено известно близо век по-късно, когато през 1983 г. ръководителят на малобройна тексаска фундаменталистка секта сигнализира, че член на неговото паство, Хенри Лий Лукас, противозаконно притежава огнестрено оръжие. В хода на разследването се установява, че Лукас е извършил самостоятелно и в съучастие тридесет и шест убийства. През 1984 г. ФБР официално признава наличието на безпрецедентно количествено нарастване на серийните престъпления срещу личността в САЩ.

4 Arieti, S. & Shreiber, F.R. ‘Multiple murders of a schizophrenic patient: a psychodynamic interpretation’. Journal of the American Academy of Psychoanalysis (1981)

5 Brittain, R. P. ‘The sadistic murderer’. Medicine, Science and the Law (1967)

6 Levin, J. & Fox, J. A. ‘Mass Murder: America’s Growing Menace.’ New York, NY: Plenum Press (1985)

7 Ressler, R. K., Burgess, A.W. & Douglas, ‘J. E. Sexual Homicide: Patterns & Motives.’ Lexington, MA: Lexington Books (1988)

8 Abrahamsen, D. ‘The Murdering Mind’. New York, NY: Harper & Row (1973)

9 Leyton, E. ‘A social profile of sexual mass murderers’. In T. Fleming and L. A. Visano (eds.) Deviant Designations: Crime, Law and Deviance in Canada. Toronto: Butterworths (1983); Leyton, E. ‘Compulsive Killers: The Story of Modern Multiple Murders’. New York, NY: New York University Press (1986); Leyton, E. ‘Hunting Humans: Inside the Minds of Mass Murderers’. New York: Pocket Books (1988).

10 Masters, B. ‘The Shrine of Jeffrey Dahmer’. London: Coronet (1993)

11 Douglas, J. & Olshaker, ‘M. Mindhunter’. London: Heinemann (1996)

12 Lieh-Mak, F., ‘International Review of Psychiatry’ ISBN: 0880489928 (p.85)

13 Best, J., ‘Damned Lies and Statistics: Untangling Numbers from Media, Politicians, and Activists’ ISBN: 0520219783 (p. 74); Hickey, E.,’Serial Killers and their Victims’ (1991, p.8); Lieh-Mak, F., ‘International Review of Psychiatry’ ISBN: 0880489928 (p.84).

14 Schechter, H. & Everitt, D., ‘A-Z Encyclopaedia of Serial Killers’. Pocket Books, 1996 (p. 101-103)

15 В периода 1940-1956 г. Джордж Метески (,,Лудия Бомбаджия”) извършва серия от 28 детонации на самоделни взривни устройства на обществени места в Ню Йорк и многобройни довършени опити, при които експлозиите не настъпват поради дефект в устройството по независещи от дееца причини. Интервалът между първите две деяния е 9 години, между второто и третото – 2 години, а следващите интервали са със средна продължителност по-малко от месец

16Lieh-Mak, F. ‘International Review of Psychiatry’ ISBN: 0880489928 (p.84)

17 Hickey, E.,’Serial Killers and their Victims’, 1991 ( p.8)

18 По случая Харолд Шипман, семеен лекар във Великобритания, четири години след осъждането му за умишлено умъртвяване на петнадесет негови пациенти чрез инжектиране на смъртоносна доза диаморфин разследването го свързва с убийствата на още двеста и петнадесет негови пациенти в рамките на двадесет и три години. По случая Дийн Корл от 1973 г., Тексас, САЩ, над тридесет хомосексуални престъпления се разполагат в тригодишен период.

19 Такъв е случаят ,,Доротея Пуенте”, 1993 г., Калифорния, САЩ, която последователно убива девет свои наематели.

20 През 1982 г. Данто отбелязва, че повечето серийни убийци могат да се характеризират като страдащи от обсесивно-компулсивни разстройства, защото обикновено убиват, следвайки специален стил или ритуал.

21 Стойнов, Ал., ,,Наказателно право. Обща част”, София 1999 г., Сиела (стр. 166-167)

22 Giannangelo, St. J ‘The Psychopathology of Serial Murder: A Theory of Violence’ Greenwood Publishing Group. ISBN: 027595434X (p.3)

23 Феноменът е обсъждан през 1986 г. от Лифтън във връзка с нацистките военопрестъпници, някои от които водят порядъчен личен живот.

24Особености, идентифицирани от Реслер, Бърджис и Дъглас (1990 г.) и др. автори при почти всички серийни престъпници, са незрялост, ниска или преувеличена самооценка, склонност към самосъжаление и преодоляване на трудности чрез бягство и отлагане на решения, нетърпимост към чуждо мнение, свръхчувствителност към критика и стремеж към надмощие, съчетани с липса на упоритост, склонност към самозаблуди и силно желание за въвеждане другиго в заблуждение, полова фрустрация, изолация, комплекс за малоценност, хипохондрия, силна депресия, поведенчески разстройства, параноя, социална дезапатация, девалвация на социалните ценности и пр.

25 В своята автобиография Карл Панзрам, известен с изключителната си свирепост извършител на грабежи и масови убийства от първите три десетилетия на ХХ век, оправдава деянията си като бунт срещу бедността.

26 През 1976 г. Люнде провежда разграничение между масов (извършител на убийство с множество пострадали) и сериен убиец на основата на наблюдението, че първият винаги страда от психическо заболяване, което изключва вменяемостта, а вторият може и да е юридически вменяем.

27 Douglas, J., (1996). MindHunter. Mandarine Publishing

28 Уилсън К., Уилсън Д., ,,Написано с кръв. История на съдебното разследване”, София, 2005 г. (стр.716)

29 Hickey, E.,’Serial Killers and their Victims’, 1991 (p.8)

30цит. по Giannangelo, S. J., ‘The Psychopathology of Serial Murder: A Theory of Violence’ Greenwood Publishing Group ISBN: 027595434X (p.4)

31 Такъв пример е престъпната дейност на Робърт Полин, който през октомври 1975 г. убива един и нанася телесна повреда на петима ученици от гимназия в Отава след като малко преди това е изнасилил и убил своя седемнадесетгодишна приятелка.

32 Според типологията на Лий например мотивите са: корист, ревност, омраза, стремеж към доминация и контрол над жертвата, отмъщение, опортюнизъм, страх, нареждане от другиго, отчаяние, състрадание (хипотези на евтаназия), нужда от удовлетворяване на извратени духовни потребности чрез престъплението като ритуал. Повече за класификациите на серийните убийства според мотива, вж. Mitchel, E. W., ‘The Aetiology of Serial Murder: Тowards an Integrated Model’ 1996 University of Cambridge, UK, Ch.1




Каталог: test -> wordpress -> wp-content -> uploads -> 2011
test -> Математическа гимназия “баба тонка” – русе
test -> Тест за III ­клас по математика (междинно ниво) Име: № в клас
test -> Тест на дял по български език– 5 клас 1-ва група Име: в кой ред има само изменяеми части на речта?
2011 -> Разграничение на трафика на хора от сродни престъпни дейности д-р Ива Пушкарова
2011 -> Привилегиите в тоталитарната държава
2011 -> Ива Пушкарова Съвременното понятие за организирана престъпна дейност
2011 -> Понятие за стопански престъпления. Съпоставки между германската и българската уредба и практика увод всички разкрити и разследвани досега престъпления на „белите якички”
2011 -> Климатичните промени като проблем на международното екологично право. Перспективите за международноправно споразумение след Копенхагенската конференция на ООН през 2009 г
2011 -> Justice development foundation
2011 -> Закон за ипотечните облигации, Закон за електронния документ и електронния подпис, Закон за занаятите, Закон за частните съдебни изпълнители, Закон за търговския регистър, Граждански процесуален кодекс и др


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница