Общо учение за държавата оуд като предмет. Предмет

ОУД е самостоятелна научна дисциплина, която се е формират и съществува като част от научното знание за света

Науките изучават природата или социалната реалност. В зависимост от този критерий те се делят на природни и обществени науки. ОУД е част от кръга на обществените науки. То изучава държавата като част от социалната реалност

В рамките на обективната реалност (природна или обществена) науките обособяват своя конкретен обект на познание Реалността и обекта на познание не са еднопорядкови и не съвпадат. Обективната реалност обхваща всичко, което съществува извън познаващия субект и независимо от него Обектът на познание се определя от субекта Обект на науката е онази част от обективната реалност, която е включена в научната познавателна дейност на субекта.

Същевременно субектът не може произволно да формира собствен обект на научното познание Материята е закономерно организирана и игнорирането на това нейно свойство води до безплодни наукообразни занимания. Средновековните алхимици са го доказали

Сложността на всеки и стремежът към .многостранното му изучаване обуславят специализацията на научните изследвания спрямо него. Това води до формиране на съответната група от науки, които изследват един и същ обект Ето защо, обикновено две или повече науки имат един и същ конкретен обект на познание. Например държавата като обект (саморазвиваща се органична социална общност) се изследва от историческата наука, от социологията, от политологията и други Държавата е конкретен обект и на правната наука.

Държавата е генетически и функционално свързана с правото. Нейната организация и дейност са немислими без правото. От друга страна правото като социално явление е присъщо само на държавно организираното общество и също е немислимо без държавата. ОУД е научна дисциплина, която има за свой непосредствен обект държавата.

В рамките на обекта всяка отделна наука има свой предмет Предметът е част от обекта Предметът на една наука обхваща явления и процеси, които се изучава само от тази наука.

Предмет на науката също се определя от субекта и също като обекта не може да бъде плод на произволно хрумване или ексцентричен каприз.

Предметът на една отделна наука е организираността на явлението като проявление на конкретна форма на движение.

Организираността на заобикалящия ни свят се проявява на две нива. От една страна, всяко явление е организирана даденост. То о само по себе си вътрешно организирано (самоорганизирано). То съществува като организирано цяло От друга страна, всяко явление е организираща даденост. Това е нивото на организираност извън от него. поради което то се проявява като организираш, фактор. В своята съвкупност организираността на отделния социален феномен е предмет на отделна обществена наука.

В рамките на една наука, с оглед конкретните нужди на практиката могат и се обособяват различни научни дисциплини. Научите дисциплини имат общ предмет, но изследват различни негови страни, процеси, закономерности и на различно ниво на теоретичност. От научните дисциплини следва да се разграничават учебните дисциплини. Те имат винаги пропедевтична цел и затова може да акумулира в себе си знания от различни науки. ОУД е научна дисциплина, която от свое ниво на теоретичност изучава най-общите закономерности на държавата, като организирано социално явление.

Съществуват две форми на теоретично по знание: "учение" и "теория". Те се различават първо по своя обект Учението дава една сравнително завършена концепция за обяснение на обекта в неговата цялост Теорията лава обяснение относно определена страна на явлението Същевременно, учението поради своята по-висока обобщеност включва ограничен кръг от проблеми:

1)Каква е същността на изследваното явление, като социална даденост.

2)Каква е неговата най-обща структура:

3)Как е възникнало то.

4)Каква е неговата екзистенция, как съществува в социалния мир.

5)Какви са най-общите форми на неговото проявление

Обратно, теорията разглежда всяка отделна страна на явлението, включително и всеки един от посочените проблеми, като елементи на учението. В този смисъл учението е съвкупност от теории обединени около един център

Второ, "учението" и "теорията" се различават и по своята цел. по своето предназначение. Учението е "по-подвижна" форма на научно знание. Особено в обществените науки, то е пряко свързано с конкретна философска система, като негова основа. Учението е фокуса на философската интерпретация на обекта Поради това. за едно и също социално явление може и съществуват множество учения, които го обясняват.

Теорията като форма на научно знание е по-статична. Тя се създава в резултат на продължителни изследвания и формулира проверени и доказани от практиката знания Например, теория за разделение на властите, теория за типовете на държавата, теория за структурата на правната норма и пр.

Направеното разграничение между "учение" и "Теория" идва да покаже, че ОУД не е тъждествено с научната дисциплина ОТД.

С оглед направените до тук бележки може да определим предмета на ОУД Това е научна дисциплина, която изучава:

1 )Същността на държавата как" социално явление.

2)Възникването п развитието на държавата като социална даденост:

3)Начините на нейното проявление и формите й на съществуване.

Мястото на дисциплината ОУД в системата на обществените науки се определя чрез съпоставянето й с тях.

Обществените науки се делят на общи и частни.

Общи са онези обществени науки които изучават обществото в неговата цялост Обща обществена наука е например социологията. Частни са тези обществени науки, които изучават отделни страни на обществото или отделни обществени явления. Частни обществени науки са примерно етиката, политологията. Частна обществена наука е и правната наука Като част от нея. същата характеристика носи и ОУД. В този смисъл може да определим ОУД като частна обществена наука (дисциплина).

Обществените науки се делят също и на философски и нефилософски. Критерии за това деление са предмета и подхода на дадената наука. Философските науки, за разлика от нефилософските включват в своя предмет въпросите за произхода (възникването) на изучаваното социално явление, за неговото саморазвитие. Посочената проблематика обуславя и подхода. Изследването на предмета държи сметка за основния философски въпрос отношението между битие и съзнание, съответно между обществено битие и обществено съзнание

Делението на обществените науки на философски и нефилософски има относителен, а не абсолютен характер Това е така. защото в една поначало нефилософска наука може да има философско направление, както и обратното.

Философски характер могат да имат както общите, така и частните обществени науки. Правнага наука е частна нефилософска обществена наука В нея обаче има философско направление, което включва две правни научни дисциплини: Философия на правото и Философия на държавата, която се нарича ОУД. По своя предмет и подход, по своята същност ОУД е именно философия на държавата Ето защо. това е философска научна дисциплина (частна философска наука).

Обществените наука се делят още на каузални и нормативни. ОУД има за предмет на изучаване държавата като социална даденост, като реалност, като съществуващо. По принцип о станалите правни науки (дисциплини) имат нормативен характер. Те изучават отраслите на действащото право, правните норми, които като дължимо трябва да се реализират в и чрез битието на държавата.

В зависимост от характера на връзката им с практиката, науките (обществени и естествени) се делят на теоретични и приложни. Знанията получавани от приложните науки са насочени и обслужват пряко практическата дейност на човека. Знанията, конто дават теоретичните науки се отличават с висока степен на абстрактност, обобщеност и теоретичност. Те също обслужват практиката, но непряко, косвено

Теоретичните науки се делят на фундаментални и теоретично-обяснителни. Различията между тях се основават на отликите в степента на обобщеност и абстрактност на теоретичните знания.

ОУД е теоретична наука (дисциплина) с фундаментален характер, присъщ на всички философски науки. В рамките на своя предмет тя дава най-общо теоретично обяснение на държавата ОУД има свое определено място в системата на правната наука.

ОУД не е тъждествено на правната наука въобще. Общото, което определя мястото на ОУД сред другите правни науки (дисциплини) е предмета. Всички правни науки имат за предмет държавата и правото. Същевременно по своя непосредствен предмет ОУД се различава от останалите правни науки

Прието е. че в системата на правните науки влизат три групи науки: теоретико-исторически. отраслови и приложни. ОУД е една от теоретико-историческите правни науки.

Държавата като социално явление се изучава и от историческите дисциплини. За разлика от ОУД което изучава държавата въобще, явлението държава, историческите дисциплини изучават държавата в нейното конкретно-историческо проявление, фактическия процес на нейното съществуване и развитие в определени исторически граници. ОУД изучава държавността като форма на проявление на държавата, закономерностите на възникване на държавата въобще като социална даденост.

Особено значение в настоящия момент има въпроса за съотношението на ОУД с ОТД. ОТД е самостоятелна теоретична научна дисциплина (наука) с фундамент ален характер. Тя изучава също както и ОУД. държавата като реално обществено явление.

За разлика от OУД, ОТД има за задача да даде знания за общите възприети и действащи, принципи на организация и дейност на съвременната държава ОТД е сравнително-правна дисциплина н има за предмет изучаването на съвременния тип държава.

Целите на ОТД са две. Първо, тя дава обяснение на идеите, които са въплътени на практика в лицето на съществуващите държавни институции. Така например. ОТД трябва да обясни принципите и същността на правовата държава, на социалната държава, принципа на разделение на властите. политическия плурализъм, принципите на монархията, републиката и другите държавни форми и т н

Второ, като анализира и обяснява принципите на изграждане и функциониране на съвременната държава, ОТД формира знания, които служат като научен коректив по отношение на законодателната практика и действащото позитивно право.

ОУД и ОТД са необходими научни дисциплини предхождащи изучаването на националното конституционно право. Българското конституционно право изучава българската държава като правна реалност. За разлика от първите две дисциплини то е нормативна наука (дисциплина). При нея теоретичното обяснение е обвързано и почива върху действащата конституция и конституционните закони.

Фундаменталните знания, които ОУД дава са необходими за публично-правните дисциплини. ОУД разработва обща методология, "подава" теории, категории и понятия, които пряко ги ползват.

Държавата като предметна теоретично обяснение е занимавала още древните мислители. В Древността -Китай, Индия, Гърция, Рим се създават първите учения за държавата които в повечето случаи имат- незавършен, фрагментарен характер През Средновековието се появяват нови концепции, възприемат се и се доразвиват по-стари идеи и теоретични конструкции за държавата Тогава както и в предишните векове проблемите на държавата се разглеждат в контекста на политиката като науката за най-доброто (идеалното) изграждане и управление на държавата. В края на XII век с основаването на университетите в Болоня и Париж се поставя началото на правната наука Държавознанието като самостоятелна наука не съществува.

Своето "раждане" науката за държавата дължи на школата на естественото право. Като поставят в центъра на обществения живот на човека естествените му права представителите на тази школа обособяват два етапа в развитието на обществото. Те разграничават естественото състояние от държавно организираното общество. Така държавата се опреде.ля като самостоятелно социално явление, не изначално присъщо, а възникващо на определен етап от развитието на обществото. Възниква необходимостта от научно обяснение на възникването на държавата, на нейната същност. Резултатът е обособяването от политическата наука на самостоятелна научна дисциплина която има за предмет държавата.

Под влияние на естественоправната доктрина, държавата започва да се обяснява като правен институт, чрез юридически основания. Така в предмета на правната наука се включва и държавата в кръга на правните науки влиза и държавознанието. Постепенно, в хода на научните изследвания, се налага схващането, че науката за държавата не е само юридическо учение за държавата а самостоятелна дисциплина. Задача на държавознанието става изследването на предмета не само във връзка с правото, а и извън него.

Първите систематизирани научни знания, които имат за самостоятелен предмет "битието" на държавата се появяват в Германия под наименованието Общо учение за държавата. В началото на XX век Георг Йелинек издава приетия за класически труд "Общо учение за държавата", което разделя надве части: "Общо учение за държавата" и "Общо държавно право". Немската традиция в изучаването на държавата е възприета и се налага и в България.

С основаването на Юридическия факултет на Софийския Университет през 1892 година в България се слага началото на систематично изучаване и преподаване на правната наука.

От самото начало Общото държавно право се отделя като самостоятелна дисциплина, различна от Конституционното право. Първият учебен курс по тази дисциплина е издаден от проф. Ст. Киров, който го разделя на две части: "Теория за държавата" и 'Организация на модерната държава". Проф. Ст. Баламезов продължава същата .линия. Своя курс по Общо държавно право той дели на "Общо учение за държавата или философия на държавата" и "Организация на модерната държава" Проф. К. Соколов издава курса "Общо учение за държавата", като първа част на по-обхватното съчинение - "Държавно право". В духа на посочената традиция са и изследванията на проф. Л. Владикин. Като възприема обособяването на Общото държавно право №1 две части -"Общо учение за държавата" и "Организация на модерната държава", той посвещавай на двете крупни теоретични изследвания.

Посочената традиция е прекъсната по време на социализма Общото държавно право се .ликвидира като научна дисциплина. Част от проблемите са включени в дисциплината "Държавно право на НРБ" - сега преименувана в "Конституционно право". Друг кръг от проблеми намират място в дисциплината "Теория на държавата и правото". За съжаление, голяма част от въпросите на държавата предмет на фундаментални научни изследвания остават извън кръга на научното познание.

Въпросът за методите на правната наука въобще и на науката за държавата в частност е най-слабо разработен в българските научни изследвания. Главната причина за това е, че в последните десетилетия господстваше тезата за задължителността на един "суперметод" (в действителност - подход) - диалектико-материалистическия Той се приемаше за о снова и критерий на всяка допустима методология и изключваше конкурентността на други методи. Самият той бе .лишен от развитие поради партийността наложена в науката.

Преди да се посочат методите е необходимо да се направят някои разграничения.

Методът е начина по който се получават знания за предмета. Методът е средството, чрез което субектът получава знания за обекта.

Методът следва да се разграничава от методиката. Чрез метода човек получава научни, истинни знания за определен обект. Методиката е начин за получаване на знания относно определена практическа дейност. Методиката цели формиране на определени практически умения. Съществуват методики например по изучаване, съответно преподаване на история, география, западни езици и други, методика по каране на ски и пр.

Методът следва да се различава и от подхода. Общото между тях е. че са логически средства за получаване на знания. Подходът е начин за конкретизиране на предмета на научно изследване Чрез подхода се определя една или няколко страни, връзки, отношения, закономерности на предмета и той се изучава от гледна точкана тяхното проявление Така към държавата може да се приложи политологически подход - тя ще се разглежда само като политическо явление; институционален подход - ще се изследва като институция; географски подход - ще се изследва като страна с определени географски компоненти и пр. Възможно е в научното изследване да се комбинират различни подходи, което ще разшири и задълбочи знанията за обекта.

При изследване на държавата се прилагат методите, които се използват и от други науки. Научните методи се делят на две групи - логически и технически.

Логическите методи са: индуктивен, дедуктивен, сравнителен и исторически. Логическите методи са основни Те са онзи инструмент на човешкото съзнание, чрез който непосредствено се получават знания за обекта.

Индукцията е обобщаване. Това е мисловен процес, чрез който се върви от частното към общото. След изучаването на множество отделни факти се прави извод за общото между тях. Предпоставка за индуктивния метод е причинно -следствената връзка между явленията и процесите.

Дедукцията е мисловен процес, чрез който се върви от оощото към частното. Ако установим например, че всяка еднолична власт се изражда в тирания, то можем да направим извода че и едноличната власт "Х' ще премине в тирания.

Сравнението е логически процес на съпоставяне на еднотипни предмети на изследване. При този метод се цели заимстване на знания известни за сравнявания обект чрез съпоставянето му с друг. така например, сравняването на формата на българската държава с тази на САЩ ни дава познания за общото, особеното и отделното на всяка ат двете форми, както и база за оценка на едната спрямо другата

Историческият метод е близък до сравнителния. Тук сравнението се прави за различни състояния - минало и настояще, предхождащо и последстващо, на един и същ обект.

Целта на конкретното изследване предопределя и метода. Изчерпателното научно изследване би трябвало да прилага всички логически методи.

Техническите методи имат помощен характер Те могат да предхождат и съпътстват логическите методи, но не мога! да ги последват. Научният извод, който формулира полученото знание има винаги логически характер. Той се получава в резултат на някои от посочените логически методи. ОУД няма свои собствени технически методи. Те могат да се заимстват при необходимост от други науки. Държавата е твърде сложно явление и в стремежа към нейното обяснение се прилагат различни подходи. До начало т о на XX век се формират различни школи, които изучават държавата в рамките на монистичния по характер подход. Първи немският учен-юрист Г. Йелинек въвежда плурализма в подходите към изучаване на държавата. В своите изследвания той разглежда държавата едновременно от социологически и от нормативно-правни позиции. Тази позиция крие голяма опасност от механичното смесване на различни подходи. Освен това, едновременното използване на множество подходи води до разширяване на предмета, при който се губи логическият център на изследването. Поради тая причина се възприема монистичния подход към изследването на държавата.

Подхожда се към държавата като социално явление. Оттук целта е да се разкрият най-общите закономерности на държавата които са обективен резултат на социалното движение.

Социалното движение има различни проявни форми. С оглед на нашия предмет се ограничаваме само до две от тях - самоорганизацията на обществото и самодвижението на обществото. Изследваме държавата като социално явление със свои закономерности на само организация и свои закономерности на саморазвитие. От гази позиция задачите са следните:

1)Да разкрием факторите на самоорганизация на държавата като социално самостоятелно явление. В своята взаимообвързаност те представляват елементите на държавата.

2)Да разкрием факторите на саморазвитие на обществото, в резултат на които се поражда държавата.

3)Да разкрием факторите, които определят саморазвитието на държавата както и насоките на това саморазвитие.

4)Да разкрием нивата на самоорганизация на държавата и съответните им форми.

Държавата е конкретна човешка общност. Тя спада към реалните човешки обединения. Държавата е общност от човешки индивиди, които са свързани пространствено-темпорално и са обединени в едно цяло.

Реалните човешки обединения биват нетрайни, функционални и органични. Нетрайните човешки общности са ограничени времево, дори и когато не са ограничени пространствено. Функционалните общности се формирате цел осъществяване на опре делени социални функции или съвместни дейности. Държавата е органично човешко обединение, защото съществува реално като траен конкретен саморазвиващ се организъм. Държавата е най-после основно органично човешко обединение, за разлика от неосновните органични човешки обединения, които съществуват или могат да съществуват като самостоятелни образувания вътре в някакво основно органично човешко обединение. Неосновни органични човешки обединения са например родовете в рамките на племето; народностите и нациите в рамките на многонародностната, респективно -многонационалната държава.

Човешкото обединение е устойчиво реално обединение на човешки индивиди. То се е появило във вид на отделни конкретни обединения, заемащи определена територия Това човешко обединение представлява конкретна форма на осъществяване на съвместна дейност на индивидите за задоволяване на техните основни потребности.

Потребностите са двигател на човешката дейност. Практическото задоволяване на една потребност води до пораждане на друга и стимулира дейността на човека. Възникването и задоволяването на потребностите разширява кръга на взаимоотношенията между хората в обществото и поражда обществените отношения и връзки.

В своята съвкупност обществените отношения и обществените връзки формират структурата, която осигурява органичната цялостност на конкретното човешко обединение, на конкретния тип общество, като самоорганизираща се социална система.

В исторически план видовете устойчиви човешки обединения са. род, племе и държава.

Държавата е вид основно органично човешко обединение, вид организирано по определен начин конкретно човешко общество. В този смисъл се говори, че държавата е форма на организация на обществото. Но държавата не е извън обществото, не е над обществото. Тя е самото конкретно общество, организирано върху определен тип обществени връзки. Като особена форма на организация на обществото държавата е продукт на самото общество на определен етап от неговото развитие.

Особеностите на държавата като вид организирана социална общност се разкриват при съпоставянето им с другите видове. Това са родът и племето.

Първият вид организирана социална общност е родът Той бележи прехода от дообщесгвеното състояние, където хората водят стаден начин на живот към общественото състояние. Човешкото общество се различава от стадото, включително и от човешкото стадо, че това при стадата действат природни закони, а в обществото -обществени закони.

Трудът извежда човека извън границите на животинското стадо. Животните в най-добрия случай събират плодовете на природата, а човекът - произвежда. Затова и първият исторически факт, с който хората се разграничават от животните е, че те започват да произвеждат необходимите им средства за живот.

Процесът на производство поражда качествено нови потребности, които за разлика от физиологичните имат икономическа основа. Това е така защото те са резултат от развитието на производството и отношенията в които хората влизат в производствения процес. В него те осъществяват необходимият им обмен с природата и заедно с това възпроизвеждат както собствения си, така и цялостния социален живот. Когато хората започват да произвеждат, за тях биологичните закони на еволюцията престават да бъдат единствено определящи. Като създават обществото,взаимодействащите си произвеждащи индивиди откриват пътя и за действие на обществените закони

Родовата организация е изградена върху общата кръвна връзка и колективния начин на производство. Като стопанска общност, родът съществува върху основата на колективното владение на земята оръдията за производство и предметите за потребление. Разпределителните отношения имат уравнителен характер и се регулират от обичая. Производителният и управленският труд са слети и се осъществяват колективно от целият род.

Племето е вторият исторически формиран вид организирана социална общност. То е по-широко по обхват човешко обединение, което включва най-малко два и обикновено повече родове. Племето е разположено трайно върху определена територия, поради което се появяват и първите сравнително постоянни териториални връзки между неговите членове Вътре в рамките на племето всеки родей остава самостоятелна общност.

В стопанско отношение се заражда родовата община като производствена единица. Тя се базира на кръвната връзка и на колективното владение на средствата за производство.

Наред с кръвните връзки и производствените връзки в рамките на племето започва да се формира една по-широка структура от социалноорганизационни връзки. Възниква необходимостта от управление на племето и от неговата зашита, което води до трайното установяване на вождове, военачалници, жреци, както и други органи на управление, като племенен съюз, съвет на старейшините и др. Това е резултата на започналия процес на обособяване на управленския труд от производителния.

Държавата е последният исторически възникнал вид организирана социална общност.