Одухотвореният образ на България в творчеството на Николай Райнов

(1889-1954)

Изготвил: Неда Живкова, VI курс изкуствознание

Национална художествена академия

Изследвайки живота и творчеството на автора се сблъскваме с няколко историографски характеристики, които в интерес на точността на изложението трябва да бъдат отбелязани. А именно, като цяло липсата на обективност при излагане на някои факти и мнения за живота и творчеството на Н. Райнов. С това идва и необходимостта да се подлагат на допълнителна проверка изследванията, писани между 1944-1989 г. Основния извор, който сме използвали, е книга-интервю с Николай Райнов от Петко Тихолов, издадена през 1948г., както и „Книга за Николай Райнов” на Велика Андрейчева, издадена през 1989г. Представата ни за мирогледа му са самите негови литературни творби, като: „Богомилски легенди”, „Видения от древна България”, „Книга на царете”; многото съставени и преведени от него приказки като „Очите на Арабия”, „Слънчеви приказки”; различните му изследвания в областта на пластичните изкуства – „Символ и стил”, „Източно и западно изкуство” и останалата като прецедент в българската литература и изкуство разработка всеобща „История на изкуствата” в 12 тома. Относно общата ситуация в областта на културата през периода са използвани някои броеве на списание „Изкуство”. Тази разработка няма за цел да изчерпи проблематиката на темата, а по-скоро да посочи някои проблеми за бъдещи изследвания и да разкрие една по-лична интерпретация на автора.

Съдбата на Николай Райнов е неразривно свързана с неговия творчески път. Израснал бедно без майка, образът на жената винаги присъства в неговите творби в изключително символен и деликатен смисъл. От своя страна обучението му в духовната семинария за първи път го сблъсква както със своеобразни духовни върхове за времето си, като творчеството на Толстой, Гогол, Достоевски, Шекспир, Гьоте, Байрон и мн. др., така и с низките страсти на човешката природа в лицето на покварените „божии” служители. Това завинаги срива идеала му за църквата като духовна институция, но не и упованието му във вярата. За обучението си в семинарията авторът обобщава:„Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и търся нещо по-горно от живота”. Логично следва по-късното му увлечение към теософските идеи. Тази различна образност и естетика завладяват неговото творчество както художествено, така и литературно. В творбите му „Богомилски легенди”, „Видения от древна България” с тънък прихологически усет и характерната му иносказателност авторът ни въвлича в приказни светове от дълбока древност, но същностни и истински, каквито са неговите платна или илюстрации. Посредством техния символен и декоративен характер, те са щрих от необозримостта на вселената, описвана от него.

Това сякаш никога непресъхващо вдъхновение преминава в друга форма по време на войните – Балканската (1912-1913) и Първата Световна (1914-1918). Н. Райнов участва и в двете, но въпреки това изпраща статии от фронта в едни от най-четените издания –„Везни” , „Златорог” и др. Той чувства за свой дълг да подвига доколкото е възможно духа на своите сънародници. За него образът на България и изкуството е извор на вдъхновение във всеки един момент от живота му. В словото, което произнася след войната в чест на загиналите студенти и професори, се усеща неговата дълбоко хуманна позиция: ”... Назначението на лаврите е да символизират славата на един културен подвиг, а не да красят плешивия лоб на някой завоевател. Изкуството не може да признае войната, ни да узакони правото на ония, които внасят разорение там, дето паметта на човечеството издига обелиски от мъка и храмове от устрем...”

След войната Николай Райнов е още по-неуморим в своите литературни занимания. След дългото му пътуване на изток, а по-късно и в Западна Европа, неговите виждания стават все по-експресивни в духа на модернизма на времето, но и запазват своята дълбока духовна същност, тъй характерна за Изтока.

Връщането от Париж бележи нов период в житейския и творческия път на автора. В началото на периода започва да преподава история на изкуството в Художествената академия. След внезапната смърт на съпругата му Диана, претърпява метаморфози вътрешният свят на художника. Повечето критици на неговото творчество го определят като приближено към реалността и третиране на извънвременните чувства като страдание, смърт, обич, но по по-земен, човешки начин. Що се отнася до художественото му творчество – цветовете в творбите му продължават своето органично-символично значение и собственото си живеене.

Едно от малкото неща, които остават постоянен светъл лъч в творческата и преподавателска съдба на автора са водените от него сказки. Всяка неделя в салона на академията Николай Райнов разкрива пред слушателите за нови, непознати светове. За тях Ст. Попвасилев казва: „Николай Райнов седеше пред настолна лампа, която осветяваше бледото му лице, изправен, говореше тихо, с някаква задгробна глухота, но ясно, живо, увличащо. В залата имаше само такива, които обичаха изкуството, и те слушаха, без да шумнат. Сякаш тези сказки бяха обгърнати от някаква доверителна тайнственост, в която възкръсваха творческите сенки на мъртвите художници. Николай повече разказваше, отколкото четеше, вмъкваше човешки епизоди, домогваше се до трагични съдби и сърцето ни се свиваше”.¹

През следващите години от живота му отношението към неговите трудове се запазва. Непроумели широтата на неговите възгледи и хуманистични идеи, властта го обвинява, че романът му „Между пустинята и живота” е против официалната политическа и религиозна система.

Относно произведенията от края на живота си, самият автор отговаря при зададения му от П. Тихолов въпрос: „Кое свое литературно произведение цените най-много?” – „...ценя най-много романа „Кръвожадни” като най-зрялата ми творба” ². По-късно разяснява синтеза между реализъм и романтизъм в него, като цитира Горки – един от своите кумири. Романът не се приема добре и излиза само част от него, като основната причина е, че концепцията за прераждането не се приема от властта. Относно непрекъснатите обвинения в мистицизъм и твърде широка употреба на интуиция и теософски идеи в произведенията му, авторът отговаря: „Както и да бъде схващана мистиката, щом тя е недопустима в литературата, ще трябва да бъдат изгорени най-великите книги на човечеството”,³ а относно теософията коментира: „Теософията е наистина „безбожнико мъдруване”, в тоя смисъл тя не признава никакъв личен бог и възстава против всякакви догми. Тя дава пълна свобода на убеждението – верско, философско или научно.”⁴

През своя втори творчески период Николай Райнов отстоява изключително морални позиции. Не се бои, че ще го обвинят в опростителство. Не изневерява на себе си, сега гласът на неговата вътрешна необходимост е друг. Този глас предполага развитието в друго съдържание, друга форма – проста, ясна и изчистена, каквито са проповядваните от него истини.

Библиография:

Андрейчина, Велика. Книга за Николай Райнов. София, 1989.

Райнов, Н. Николай Райнов - посланик на светлината. София, 2009.

Райнов, Н. Избрани произведения в 4 тома. София, 1969.

Тихолов, Петко. Николай Райнов. Живот, творчество, анекдоти. София, 1948 г.