Огнян стамболиев



страница1/17
Дата15.01.2018
Размер2.82 Mb.
#47340
ТипУчебник
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

______________________________________________________________________________________________________________________________________________________


ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Учебник на ЖИВКО СТАЛЕВ


Въпрос 1: Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения. Форми на незаконосъобразно развитие.

1. Законосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения.


ГПр. Е средство за защита срещу незаконосъобразното развитие на гр. Правоотношения и цели възстановяването на тяхното законосъобразно състояние. Последното е налице, когато а) насрещните субекти на правоотношението са в съгласие помежду си относно неговото възникване, съдържание и съществуване; и б) когато те действат съобразно с правата и задълженията, включени в правоотношението. При а./ между убежденията на страните за правото на единия и задължението на другия трябва да има пълно съвпадане. Тази изначална липса на спор е необходима, за да може да се реализира и б./, като тук хармонията е не само по отношение на убежденията на 2-те страни, а и тяхното поведение – носителят на правото го упражнява в неговите предели, а носителят на задължението го изпълнява точно и добросъвестно.
2. Незаконосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения – възможни са 3 форми:
2.1. Правен спор – Спорът е външно обективирано различие на мнението (убежденията) на 2 или повече страни относно нещо. Правен спор има, когато се спори за съществувало или съществуващо правоотношение. По това именно и той се отличава от неправния спор, който е спор относно бъдещи правоотношения.

Правният спор може да съществува в 2 проявни форми – неоснователно отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Правният спор се внася в съда. Той е най-меката форма на незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения и се преодолява по исковия ред на ГПК.


2.2. Неизпълнение на изискуеми задължения – тук липсва съвпадение между дължимото и фактическото поведение, вследствие на което правоимащият се оказва лишен от престацията или вещта, на която има право. Такова неизпълнение води до необходимост от намесата на изпълнителния процес, който съобразявайки се с првата и задълженията на страните трябва да накара неизпълняващия да изпълни
2.3. предприемане на действия, които целят осуетяването на бъдещата реализация на правото - действията могат да бъдат както юридически, така и фактически. Тук идва на помощ обезпечителният процес – неговата цел е да запази непроменено статуквото към определен момент такова, каквото е било.


Въпрос 2: Гражданският процес като защита и санкция
1. ОБЩО – ГПр. Се разглежда в 3 различни аспекта: 1. като производство; 2. като защита и санкция и 3. като система от правоотношения. ГПр. Обаче не е нито 1, нито 2, нито 3 поотделно, а е производство, защита и санкция и система от правоотношения едновременно.
2. Гражданският процес е организиран като защита-санкция – защита в полза на правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Целта е с помощта на държавната принуда да се възстанови законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение. ГПр. Предлага 3 способа на защита-санкция: исков, изпълнителен и обезпечителен процес.
2.1. Исков процес като защита-санкция – Той влиза в действие по повод на правен спор и цели да издири действителното правно положение между страните и да реши спора със СПН. СПН означава предварително съдено нещо – с нея се установява правното положение такова, каквото е, задължават се страните да се съобразят с него и забранява на страните да водят същия спор, който вече е решен от съда с влязло в сила решение. Res judicata (законна сила на съдебното решение) – установява се правното положение такова, каквото е, като това може и да не е действителното правно положение. Там е разликата. Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпва със СПН. При осъдителен иск – осъдителното решение има и изпълнителна сила (ИС) и въз основа на него може да се извади изпълнителен лист. Ри конститутивен иск, решението има и конститутивно действие (КД), с помощта на което се осъществява принудително потестативното право. !!! Исковият процес още от самото му възникване (от подаването на исковата молба) е Защита-санкция.
2.2. Изпълнителният процес като защита-санкция – влиза в действие при неудовлетворени притезания и цели да достави принудително на правоимащия дължимото. Този процес е по-ефективен като защита и санкция ,тъй като има реално разместване на блага.
2.3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка цели да запази непроменено статуквото, докато трае исковият и изпълнителният процес.
2.4. ГПК урежда тези 3 процеса като самостоятелни способи за защита. Те обаче не са последователни фази, защото е напълно възможно например изп. Процес да предхожда исковия (напр. Започнало е принудителното събиране и едва тогава вземането става спорно)
3. Общи белези на защитата-санкция в 3-те процеса
3.1. И СПН, и принудителното изпълнение, и обезпечителната мярка са сурогат на липсващото дължимо поведение;

3.2. Защитата и санкцията в ГПр. Са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя.

3.3. защитата се дава от 3-то незаинтересовано лице, което стои между и над страните и изхожда само от закона при даването на защита на накърненото право;

3.4. диспозитивно начало – защита от съда се дава само, ако е поискана, само дотогава, докогато е поискана и само за това, за което е поискана.

3.5. Защитата-санкция се дава по нарочно предвидени и уредени в закона производства с равна възможност за страните в тези производства да си издействат равен шанс за благоприятен изход от процеса.
4. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъобразна (неправилно решение; принудително изпълнение върху несеквестируема вещ). Отказът на защита и незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция. Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на съдия-изпълнителя), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения. Те представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита на гражданските права едно функционално единство подобно на единството, характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело.
Въпрос 3: Гражданският процес като производство и правоотношение

I. ГП КАТО ПРОИЗВОДСТВО


1. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) не може да бъде постановен отведнъж, а трябва да бъде подготвен. Трябва да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежното негово издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционен акт. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГПр. Като производство.
2. Всяко производство е динамичен фактически състав.
2.1. ФС е онзи сбор от факти, които трябва да бъдат осъществени, за да влезе в действие правната норма.
2.2. Разлика между динамичен и статичен ФС – При статичния ФС трябва да се осъществят определени факти, за да настъпят правните последици, а при динамичният тези условия, без които не може са сведени до минимум. Неговото развитие и осъществяване е правно регламентирано и гарантирано от държавата. Динамичен е този последователно осъществяващ се ФС, чието развитие до крайния, завършващ го акт, е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Те се пораждат от предходното действие и са насочени към следващото процесуално действие. !!! По този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ ЮФ спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ ЮФ спрямо това процесуално право и задължение, в изпълнение на което е предприето.
2.3. Минимален и максимален ФСМинималният ФС обхваща процесуалните действия, които са необходими, за да се стигне до крайния резултат, т.е. да се възстанови законосъобразното състояние. ПРИМЕР: подаване на искова молба; проверката и от съда; изпращане на препис от нея до ответника; минава срокът, но отговор не постъпва; насрочва се съдебно заседание; ответникът не се появява; ищецът иска от съда да се произнесе с неприсъствено решение; съдът се произнася с такова; ответникът не го обжалва в срок и то влиза в сила. Процесуалните действия при минималния ФС са задължителни, необходими и затова, с цел да обезпечи развититието на производството ГПК прикрепва към тяхното неизвършване неизгодни правни последици (напр. Чл.40,ал.2 от ГПК казва, че страната, която не посочи съдебен адрес, въпреки че е длъжна, се счита редовно призована). Чрез този механизъм законът едноврменно стимулира страната да действа и обезпечава развитието на процеса ако тя все пак не предприеме дължимото действие. Неизгодните последици от бездействието на страните се наричат процесуални тежести.

Максималният ФС обхваща възможните процесуални действия, които могат да се осъществят преди да се стигне до крайния резултат. Той може при обжалване пред въззивен съд и пред ВКС да включи 5 производства, 1 първоинстанционно и по 2 въззивни и касационни, както и други усложнения (правоприемство, съединяване на искове, изменение на иска и др.).
2.4. Този ФС е многоличен, т.е. трябва да участват поне 2 различни лица

2.5. Процесуалните права и задължения могат да имат за предмет само процесуални действия и поради това ГПр. Като производство се гради от юридически действия;

2.6. От една страна всяко действие има самостоятелна релевантност (подаване на иск; призоваване; оттегляне или отказ от иск и т.н.). Същевременно отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) нямат директно значение за правните последици на този краен акт. Последиците му настъпват дори и някое от подготвящите действия да липсва или да е порочно, т.е. това не го прави нищожен, но води до тяхната недопустимост или неправилност. Ако обаче крайният акт не може да бъде постановен, всички тези действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение (именно защото те са средство за постигане на крайния акт и когато такъв няма те не могат да изпълнят ролята си).

2.7. ФС, в който се осъществява ГПр. Като производство, е основан на 3 принципа, даващи характеристика на това производство.



  • Диспозитивното начало – правната защита не се натрапва на лицето, а зависи от неговата воля. Този принцип дава времевите параметри на ГПр. Като прозиводство – началото, когато се подаде исковата молба и краят – напр. До оттеглянето на жалбата или произнасянето на съда.

  • Състезателно начало – със свои сили страните се борят да спечелят процеса-състезание

  • Служебно начало – това е една необходимост във всеки 1 процес. Задължава съда служебно, без искане за това, да извърши едни или други процесуални действия. Необходимо е с цел гарантиране на процесуалните права и задължения на страните. (например съдът служебно проверява редовността на исковата молба и ако не е ок дава 7-дневен срок на ищеца да я коргигира. Ако не го направи, съдът служебно прекратява делото.)

3. Специфики на ГПр. Като производство – Специфични са особеният предмет – накърнени граждански права и особените защитни и санкционни последици – СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие. !!!!! СПН имат всички спорни производства, в тома число и административни и наказателни дела (няма СПН обаче в охранителните производства).

Основните производства на ГПр. Са 3 – исково, изпълнително и обезпечително. Към всяко от тях се напластяват производства, обезпечаващи тяхното законосъобразно развитие – т.нар. вторични производства (обжалвания на определения и решения, отмяна на влезли в сила решения). Така ГПр. Като производство обхваща както първичните, така и вторичните!
II. ГПр. КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ –

1. Общо - в ГПр. Има повече от едно правоотношение. Те не са самоцелни, нито хаотични, а имат за цел даване на защита и санкция. При наличието на предвидените в закона условия защитният орган дължи защита на лицето, което се нуждае от нея и има право на защита. Същеврменно този орган е и овластен да предприеме срещу извършителя действия на държавна принуда, които последният е длъжен да търпи. С оглед горното по-правилно е да се говори за ГПр. Като СИСТЕМА ОТ ПРАВООТНОШЕНИЯ. Основните, (но не и винаги единствените правоотношения – м/у съда и вещото лице например също има правоотношение) са: 1. правоотношението между този, който търси защита и защитния орган, чието съдържание образуват правото на защита и задължението тя да се даде и 2. между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита чието съдържание образуват властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася.


2. Характеристика на ГПр. Като система от правоотношения
2.1. Пр. Правоотношения са динамични и се намират в постоянно развитие – ПРИМЕР – правото на иск е правото да се получи съдебно решение. С упражняването му обаче то не се погасява. То възниква към момента на възникване на пр. Спор. В първия момент то е право на подаване на искова молба и в този си вид с подаването й се погасява, но реално се трахнсформира в право да се иска изпращането на исковата молба на ответника. После право на съдебно заседание, докато накрая не се погаси с постановяването на съдебното решение.
2.2. Процесуалните правоотношения се извършват с цел постигане на крайния резултат – решение и ако поради 1 или друга причина този резултат не се постигне, те се заличават с обратна сила, т.е. все едно искова молба не е подавана.
2.3. N.B. В българския ГПр. Отношения между страните НЯМА. Отношенията са между страните и съда. Централният субект на процесуални права и задължения е защитният орган. Страните също са носители на процесуални права (право на иск; на жалба; на оттегляне на иска) и задължения (да не пречат за събирането на док-ва; да говорят истината. ГПК обаче не съдържа директни правила, с които да принуди страната да изпълни такова задължение. Тя постига това чрез процесуалните тежести – виж по-горе).

Правоотношенията между лицето, к. Търси защита и защитния орган и това, с/у к. Се търси и защитния орган, се наричат основни. Допълнителни – правоотношения между съда и свидетеля, вещото лице и т.н. Тези лица са сътрудници на защитния орган, но не са адресати на търсената защита и налаганата санкция.


!!!!! За ГПр. Субекти на процеса като система от правоотношения са всички лица, к. Участват в процеса – страни, свидетели, вещи лица, съдът и т.н.
2.4. Процесуалните правоотношения са властнически, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт и страните, к. Са подчинени на тази власт. Единственото изключение от това правило е арбитражът, който не е дължавен съд. ГПр. Правоотношения са различни от другите влъстнически правоотн., защото защитават накърнени граждански права. Различават се и от материалноправните граждански правоотношения, където страните са равнопоставени.
Въпрос 4: Гражданско процесуално право (ГПП)



  1. Определение – ГПП e съвкупност от норми, които уреждат а) процесуалните действия, образуващи ГП като производство; б) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение, и в) защитните и санкционните правни последици, в които ГП като защита-санкция се състои. В съвкупността от тези норми се състои Гражданският процес като институция, т.е. като възможност за защита на накърнени граждански права.

  2. Характеристика

    1. ГПП е клон на правото

    2. ГПП урежда регулираните от него отношения чрез метода на държавна власт и подчинение. По това ГПП противостои на ГМП (гражданско, търговско, трудово и семейно), което урежда регулираните от него отношения с метода на равнопоставяне. Въпреки това обаче ГПП се намира в тясна функционална връзка с ГМП, тъй като урежда тяхната защита при правонарушение. В този смисъл ГПр. Норми са вторични по отношение на ГМП норми;

    3. ГПП е самостоятелен клон на правото – различава се от другите клонове на правото по специфичния си предмет на регулиране – защита на накърнени граждански права чрез специални производства




  1. Разлика между ГПр. Норми и ГМП норми




    1. Нормата ще е материалноправна ако има за свои адресати граждани или ЮЛ и урежда техните взаимоотношения като равнопоставени един спрямо друг субекти. Нормата ще е процесуалноправна ако има за свои адресати орган, облечен в държавна власт да даде защита и наложи санкция и лица, заинтересувани от защитата и санкцията. Защитният орган не е никога в това си качество адресат на материалноправни норми и носител на граждански права или задължения. N.B. Поради това не е едно и също неправилно прилагане на материалния закон от защитния орган и нарушаване на процесуалния закон от последния – тази разлика има важно значение в практиката по отношение на порока на решението и начина за атакуването му.

    2. ГМП широко използва диспозитивните норми, т.е. тези норми, които важат при изрично или мълчаливо предвидено от нейния хипотезис условие, че адресатите на нормата не са уговорили нещо друго – тя се прилага, доколкото друго не е уговорено.

ГПП е съвкупност от императивни норми. Методът на държавна власт и подчинение, койтоГП използва, изключва договора като средство за уреждане на процесуалните отношения и налага едностранните действия като способ за движение на процеса. Действията на защитния орган са проява на държавна власт и са поради това едностранни. Едностранни са обаче и действията на страните. В ГП техните интереси са противоречиви: едната търси защита чрез санкция, наложена на другата. 1) При това положение да се въведе взаимното тяхно съгласие като условие за предприемане на процесуални действия би значило да се предостави на волята на правонарушителя налагането на санкцията. 2) Договорното регулиране на процеса е несъвместимо и със строежа на процесуалното правоотношение, основен адресат на което е защитният орган. Той ще бъде винаги „трето лице" спрямо процесуалния договор, който страните биха сключили. А както е известно, договорът поражда задължения само между страните - трети лица той не обвързва. 3) На трето място процесът би бил подчинен на неравенство при договарянето и би изключило равенството на страните като принцип на процеса.

!!!!! Ето защо съвременното право отрича т.нар. конвенционален (договорно регулиран) процес. Той е допустим само пред арбитраж. Недопустими са и т.нар. процесуални договори, с които страните по гражданския спор се задължават да извършат или не определени действия по бъдещ или висящ между тях спор. (напр. Да не се предявява иск; да не се обжалва решението и т.н). НЕ са процесуални договори съгласувано предприетите в хода на процеса процесуални действия (общо искане на експертиза; спиране на делото по взаимно съгласие), защото съвпадащи действия от 2-те страни са насочени към съда. НЕ е пр. Договор и съдебната спогодба – тя е съгласие за оттегляне на иска и е допустима.




    1. ГПр. Норми имат обратна сила, т.е. при наличие на нова уредба тя се прилага незабавно не само за възникнали след влизането му в сила спорове, но и за висящите производства, започнали при действието на стария закон. Възможно е обаче законът с нарочна разпоредба да изключи обратното си действие. !!! Трябва да се има предвид, че възникналите под действието на стария процесулен закон защитни и санкционни последици (напр. СПН) запазват своято сила и под новия закон, дори последният да урежда по друг начин техните предпоствки или съдържание.

Материалноправните норми по правило нямат обратна сила. Последицата е, че между субектите на гражданското правоотношение остават в сила тези права и задължения, които законът е предписвал в деня на факта, от който те са възникнали, макар че в деня на упражнението на правата и изпълненията на задълженията новият закон е лишил от правно значение този факт или прикрепва към него други правни последици.


    1. Видове норми на ГПр.

  • Според вида защита – на исковия, изпълнителния или обезпечителния процес;

  • Норми, които уреждат препоставките за допустимост на търсената защита; норми, уреждащи процесуалните действия на защитния орган и на страните, с които се подготвя крайният акт; норми, които уреждат предпоставките и съдържанието на защитните и сънкционните последици




  1. ИЗточници на ГПр.




  • Регламенти на ЕС

  • Конституцията – преди всички тези рапоредби, които се отнасят за съдебната власт;

  • Ратифицираните и обнародвани МД (например Европейската Конвенция за външнотърговски арбитраж);

  • Закони – ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗМТА и др.

  • Подзаконови НА;

  • Решения на КС

  • Тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ОС на съдиите на ВАС – те са вторични нормативни актове. При противоречие м/у дадените от тях тълкувания то се преодолява чрез тълкувателно постановление, прието на съвместно заседание на пленумите на ВКС и ВАС. Съдилищата са подчинени на тълкувателния акт


Въпрос 5: Материално Гражданско право и ГПр.
МГП и ГПП се намират във взаимна зависимост. МП има свои необходими, присъщи нему процесуални форми. От друга страна МП зависи от ГП поради връзката между право и държавна принуда, т.е. връзката е функционална и бива както права така и обратна – материалното право обуславя ГПр., к. От своя страна обратно въздейства върху материалното право чрез защитата, к. Му дава.
1. Зависимост м/у МГП и ГПП като правни отрасли (на нормативна основа)


    1. Зависимост на ГПП от МГП




  • На първо място уредбата на ГПП трябва да се съобрази с нуждата от възстановяване на нормалното функциониране на гражданските отношения. Израз на това са трите основни способа на защита-санкция, т.е. 3-те процеса;

  • После защитните способи на ГПр. Трябва да се приспособят към особеностите в съдържанието и правния режим на защитаваните права;

  • С оглед значимостта на различните накърнени права ГПр. Степенува силата на тяхната защита и силата на санкцията (напр. Със засилена защита се ползват правото на издръжка – бързо п-во; изгодна местна подсъдност, както и правото на трудово възнаграждение – бързо п-во; освобождаване от д-вна такса и др. Същевременно е ограничено посягането върху тези права, когато техният носител е страната, с/у к. Се води процесът.);

  • ГПр. Трябва да се приспособи и към усложненията на гражданските правоотношения, напр. Множество носители на 1 и също право; правоприемство; регресна отговорност и др. Израз на това приспособяване са институти като другарството; обратен иск; инцидентен установителен иск и др.

В заключение трябва да се каже, че колкото е по добре приспособен към особеностите на накърнените граждански права, толкова по-добре ГПр. Като система от норми ще служи за тяхното възстановяване.


    1. Зависимост на МГП от ГПП
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница