Окончателен доклад на



страница1/3
Дата13.09.2016
Размер0.63 Mb.
#9163
  1   2   3
ОКОНЧАТЕЛЕН ДОКЛАД на

Холандския институт по правата на човека (SIM) за съответсТвието на българското законодателство и практика с европейските стандарти по приложениЕто на членове 9 и 11 от Европейската конвенция
Проф. Фрид ван Хуф

Десислава Стоичкова, МА

Януари 2006г.
Докладът се издава в рамките на проекта “Гражданското общество в подкрепа на стабилната политика на България за гаранции по правата на човека”, финансиран от програма МАТРА на Министерството на външните работи на Холандия. Партньори по проекта са Холандският център по правата на човека (SIM), Националният институт по правосъдие и Фондация “Български адвокати за правата на човека”.

ВЪВЕДЕНИЕ
Целта на този доклад е да оцени степента на съответствие на българското законодателство и съдебна практика в областите, които съвпадат с обхвата на чл. 9 и чл. 11 от Европейската конвенция, с установените от органите на Страсбург стандарти относно тези разпоредби. Изследването се основава главно на разяснения, дадени от практикуващи юристи1, партньори по проекта, в рамките на който този доклад е изготвен, относно резултата от прилагането на различни държавни мерки върху упражняването на свободата на религията, съвестта и убежденията, както и свободата на събранията и сдруженията в България. Докладът е съобразен с практиката на Страсбург към края на октомври 2005 г.
Предварителният вариант на настоящия доклад бе обсъден на семинар, проведен в София, с участието на български магистрати, сред които съдии (от различни градове, районни и окръжни съдилища), прокурори и следователи. Първоначалните констатации бяха обсъдени и с представители на правителството в рамките на среща на работна група, проведена в София. Благодарни сме за приноса на всички участници в посочените дискусии, които ни помогнаха да изясним ключови моменти относно тълкуването и приложението както на националното законодателство, така и на Европейската конвенция за защита правата на човека. Бихме искали също така да изкажем нашата признателност на Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи и Дирекцията по вероизповеданията за това, че се възползваха от възможността да отговорят на нашите констатации, изложени в Предварителния доклад на Холандския институт по правата на човека (SIM) за съответствието на българското законодателство и практика с европейските стандарти по приложението на членове 9 и 11 от Европейската конвенция. Техните мнения бяха взети предвид при подготовката на окончателната версия на настоящия доклад.

ОБЩИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЧЛЕН 9
Въпреки, че настоящия доклад има за цел да обсъди именно тези аспекти на чл.9 и чл.11, които имат пряко отношение към оценката на конкретни области на българското законодателство и практика, идентифицирани от български адвокати и магистрати като проблемни и често повтарящи се, считаме, че би било полезно да започнем с едно кратко описание на основните характеристики, присъщи на свободата на религията, съвестта и убежденията и свободата на събранията и сдруженията.
Правото на свобода на религията, съвестта и убежденията е предмет на подробна интерпретация в международното право. От една страна, то включва абсолютната свобода на всеки (вътрешно) да има, приема или променя своята религия или убеждения, като тази свобода не може да се дерогира дори по време на война или обществена опасност, която застрашава живота на нацията. От друга страна, то също включва свободата (външно) всеки да изповядва своите вътрешни убеждения чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали. Всички индивиди имат правото да упражняват външната си свобода насаме и публично, индивидуално или колективно. За външните проявления на свободата на религията или убежденията се счита, че обхващат, но не се ограничават до: поддържането на помещения за богослужение, използването на религиозни предмети, разпространяване на религиозни публикации, носенето на отличително облекло, спазването на определени ограничения при хранене, преподаването на принципите на конкретната религия или убеждение, установяване на (международно) сътрудничество с хора от същата вяра, избиране на духовни водачи, както и отбелязването на религиозните празници и церемонии. Тази свобода на външната изява, обаче, не е абсолютна, тъй като може да бъде ограничена от държавните органи, при условие, че тези ограничения имат законово основание и са необходими в интерес на обществената безопасност, защитата на обществения ред, здравето и морала или за защита правата и свободите на другите. В тази връзка, каквито и да било ограничения на упражняване на правото на свободно външно изповядване на религия или убеждения трябва да бъдат пропорционални на целта, която преследват и да не нарушават принципа за забрана на дискриминацията.
Европейският съд е дал широко и всеобхватно значение на понятието “религия или убеждения”. Според Съда то обхваща не само формите на религиозна вяра, които са институционализирани, официално одобрени и широко разпространени, но и нетеистките и атеистките убеждения, които не е необходимо да отразяват всички аспекти на традиционните религии. Много убеждения и философии, които не са със строго религиозна същност, също попадат в обхвата на свободата на религията и убежденията. Не съществува списък на религиите, убежденията, философиите или други видове вярвания, чието свободно упражняване и изповядване да е защитено. Въпреки това принципът е, че защитата се разпростира до тези убеждения, без значение колко странни и неконвенционални са те, които притежават известно ниво на убедителност, сериозност, съгласуваност и значимост. Така например, ритуалното приемане на психотропни вещества, макар и да е съпроводено с определени обреди и действия, на основата на определени философски възгледи, няма да се счита за вярване, което се ползва със специална защита. От друга страна, пацифизмът, въпреки че не е религиозна вяра и не се асоциира с определени специфични ритуали и богослужение, попада в обхвата на свободата на религията и убежденията, като философия, която поддържа ясно и съгласувано послание с обществена значимост. В тази връзка Европейският съд е определил разликата между принадлежността и изповядването на определени убеждения от една страна, и от друга, действия, които макар и мотивирани от убежденията, не съответстват на изповядването на тези убеждения, като само първите са защитени съгласно чл. 9 от Конвенцията.2
Абсолютната ненакърнимост на вътрешния аспект на свободата на религията и убежденията гарантира, че никой не може да бъде обект на действия, насочени към промяна на неговия начин на мислене. Така чл. 9 защитава правото на всеки да не бъде принуждавам да изразява мисълта си, да променя мнението си или да разкрива религиозната си принадлежност3. В тази връзка чл. 9 също така забранява налагането на санкции за поддържането на специфични възгледи, за отказ да се разкрият вътрешни убеждения или за промяна на религиозна принадлежност4. Нещо повече, чл. 9 включва правото на всеки да изисква коректно вписване на неговата религия или убеждения в съответните държавни регистри, въпреки че не е задължен да разкрива своите убеждения при преброяване на населението.
Изповядването на религия или убеждения, като външна проява, от друга страна, е предмет на по-строга интерпретация. Така свободата на действие в съответствие със (субективната) съвест не е обект на защита от чл. 9. Член 9 не защитава и свободата на действия, които реално не изразяват религия или убеждения, а са мотивирани от политически идеализъм5. По-нататък, чл. 9 не предвижда правото някой да използва религията или убежденията си, за да се противопоставя на задължения, които доброволно е поел (напр. да се пренебрегват професионалните задължения, за да се участва в молитви6, да се настоява да се носи забрадка в светско училище7, или свещеник да оспорва ограниченията, наложени от църквата върху нейните служители с цел да запази чистотата на доктрината8). Също така, свободата на религията и убежденията не включва като цяло забрана за критика и присмех от страна на останалите9. Въпреки това, в случаите, когато въздействието на специфичните методи на противопоставяне или отричане на религиозните или други вярвания се състои в забрана за принадлежност към тези възгледи или за тяхното изповядване, държавата е длъжна да предприеме положителни стъпки, за да гарантира прилагането на чл. 9 по отношение на привържениците на съответните убеждения10.
В заключение, правото на колективно изповядване на религия или други убеждения не се ограничава само до църкви, а се разпростира и до благотворителни организации на определени секти или вероизповедания, както и до други организирани структури11.
КОНКРЕТНИ ПРОБЛЕМИ, СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА ПО ОТНОШЕНИЕ

НА ЧЛЕН 9 ЕКПЧ

Конституционни разпоредби, които се отнасят до свободата на религията, съвестта и убежденията. Въпросът за националната сигурност като правно основание за ограничаване на религиозната практика.
Член 13, ал.3 от Конституцията на България предвижда: “Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание”. В тази връзка трябва да отбележим, че това официално провъзгласяване, закрепено в основния закон на държавата, не противоречи на изискванията на Европейската конвенция. В конституциите на много други държави-членки на Съвета на Европа се съдържа подобна разпоредба, а Европейският съд по няколко случая е счел, че такава разпоредба, сама по себе си, не противоречи на Конвенцията. Въпреки това, вътрешното законодателство трябва да предвижда достатъчно гаранции срещу каквито и да било ограничения на свободата на принадлежност, приемане или промяна на религия или убеждения, независимо от тяхната традиционна или нетрадиционна същност, както и срещу неправомерни (от гледна точка на Конвенцията) ограничения на изповядването им.
Съществува общо разбиране сред българските политици и практикуващите юристи, че разпоредбата, която предоставя на източноправославното вероизповедание специален статут на “традиционна религия” има единствено декларативен характер и цели отразяване на историческата реалност. Други разпоредби на Конституцията предвиждат специални защити на свободата на религията. Така, алинеи 1 и 2 на чл. 13 съответно забраняват ограничения на практикуването на каквато и да било религия и предвиждат отделяне на религиозните институции от държавата. Член 37 по-нататък предвижда неприкосновеност на свободата на съвестта и мисълта, както и свободата на избор на религия или убеждения. Той също възлага на държавата задължението да съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи. Нещо повече - абсолютният характер на вътрешния аспект на свободата на религията е потвърден в няколко решения на Конституционния съд12.
В същото време чл. 37 от Конституцията предвижда определени ограничения при изповядването на религиозни и други убеждения. Така чл. 37 урежда допустимите граници на свободата на съвестта и на вероизповеданието, на основание на националната сигурност, обществения ред, здравето и морала, и защита правата и свободите на другите граждани. Въпреки, че повечето основания за ограничения, които се съдържат в чл. 37 на българската Конституция, съответстват на тези, предвидени в ал. 2 на чл. 9 от Европейската конвенция, изричното упоменаване на националната сигурност като допустимо основание за ограничаване на свободното изповядване религия и убеждения, буди известни тревоги.
Имаме сведения, че на няколко пъти свободата на вероизповеданията е била ограничавана на основание “национална сигурност”, като дейността на някои религиозни групи е била поставяна под наблюдението на Националната служба за сигурност. Така наречените “активни мерки за защита”, предприети от българското правителство срещу религиозни групи, за които се е считало, че представляват заплаха, започват от практическо възпрепятстване на изповядването на религия и завършват с наказателни преследвания и/или експулсиране на членове на съответните религиозни групи от територията на страната13.
Още от самото начало в тази връзка трябва да бъде отбелязано, че ал. 2 на чл. 9 от Европейската конвенция съдържа изчерпателно изброяване на допустимите основания за ограничаване на вероизповеданията, в което не е включена “националната сигурност”. В същото време обаче Европейският съд е приел, че всяка държава разполага със свобода на преценка в широки граници относно тълкуването на допустимите ограничения. При тълкуването на понятието “защита на обществения ред” не съществува яснота дали в обхвата му биха могли да се включат, при определени обстоятелства, съображения за “национална сигурност”. Възможностите за преценка на всяка държава относно подхода към въпросите, произтичащи от свободата на религията, не са неограничени. Така Европейският съд приема, че държавните органи могат да основават действията си на “обществения ред”, но като тълкуват това понятие стеснително – със значение на “предотвратяване на безредици на обществени места”14. В тази връзка Съдът изрично е изразил своето виждане, че наличието на или опасността от религиозно напрежение, не дава прерогативи на държавата да предприема прекомерно драстични стъпки за ограничаване на свободата на изповедание на определена религиозна група. При тези обстоятелства държавите по-скоро трябва да насърчават плурализма и да осигуряват търпимост между враждуващите фракции15. По същия начин Европейският съд не приема за оправдано и допустимо налагането на ограничения на вероизповеданието на малцинствени групи, поради предположения за враждебност на съответната религия или убеждения.
Единствените възможни ограничения на свободата на религия или убеждения при обстоятелства, които будят сериозни тревоги за обществения ред, са както следва: (1) основани са на вътрешното законодателство, което е достъпно, предвидимо и прецизно, (2) насочени са към действителна и належаща социална необходимост и (3) са в състояние да постигнат законна цел, необходима в едно демократично общество, по едни пропорционален и недискриминационен начин. Ето защо, докато действията на определени религиозни групи не могат да бъдат ограничавани като цяло, на основание предполагаема враждебност някои проявни форми на убежденията, като например подклаждане на религиозна омраза или призоваване към гражданско неподчинение, могат с основание да бъдат обявени извън закона. Държавните органи обаче трябва да приемат ограничителни решения само при преценка за всеки конкретен случай, като вземат под особено внимание принципите за необходимост, пропорционалност и забрана за дискриминация. Европейският съд е поставил ударението по-скоро върху неотложността на ограничението и начинът на неговото налагане, отколкото върху интереса, чиято защита са целели националните власти. В тази връзка трябва да отбележим, че свободата на религията, така, както я е тълкувал Съдът, изключва възможността за каквато и да било собствена преценка от страна на държавите по въпроса дали религиозните убеждения или употребените средства за изразяване на тези убеждения са законосъобразни по своята същност 16.
Оттук следва, че националните власти не могат да налагат никакви ограничения върху действията на религиозни групи, основавайки се единствено върху съображения за “национална сигурност”. Държавата има право да ограничи свободата на изповядване на религия от определена група, единствено когато има специфична, действителна и належаща социална необходимост, която изисква ограничаване на действията на религиозната група, за която става въпрос (напр. когато тя подклажда насилие, религиозна нетърпимост или омраза, като по този начин застрашава демократичните структури). Всяко такова ограничение трябва да бъде пропорционално на целта, която преследва, като не бъде мотивирано от, нито има за резултат, пряко или непряко, дискриминация на основание религия или убеждения.
Понятието “национална сигурност” по дефиниция дава възможност за широко тълкуване и дори произвол, освен ако не съществуват достатъчни законови и процедурни гаранции срещу възможни злоупотреби с него. Българското право не предвижда такива гаранции. По-конкретно, няма ясно определение на съдържанието на “националната сигурност”, което, заедно с несъвършенствата на действащото българско законодателство относно чужденците и заповедта за експулсиране, дава път за голяма доза субективизъм17. Знаменателното дело Ал Нашиф е красноречива илюстрация за отношението на Европейския съд към законодателството и съдебната практика на България, които позволяват експулсирането на чужденци, на основание национална сигурност, мотивирано от религиозни съображения. По този конкретен случай Съдът се е ограничил до установяване на нарушение на правата на жалбоподателя, уредени в чл. 1 на Протокол № 7 от Европейската конвенция, като не е счел за необходимо да разгледа изложената фактическа обстановка в контекста на чл. 918. Въпреки това съдебното решение подчертава проблемите, свързани с въпроса за заповедите за експулсиране на основание национална сигурност, закрепени в българския закон и практика, а именно (1) липсата на изискване тези заповеди да съдържат обосновано установяване на същността и правилността на съображенията за национална сигурност, на които се основава заповедта, (2) липсата на ефективни средства срещу злоупотреба и (3) недостатъчната защита срещу нарушаване на процедурните гаранции.
И накрая, експулсирането на чужденци от територията на държавата на основание национална сигурност, мотивирано от религиозни съображения, може да повдигне въпроси не само по чл. 9 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 7, но и във връзка с някои други човешки права – напр. забрана за унизително отношение, правото на семеен живот, правото на сдружаване.
В заключение, считаме, че действащото българско законодателство и практика противоречат на установените стандарти на Европейската конвенция за правата на човека, тъй като позволяват ограничаване на свободата на религия и убеждения на основание национална сигурност, без да предвиждат адекватни гаранции срещу злоупотреби19.

Държавна намеса в организацията на религиозните общности
След приемането на новата Конституция на България през 1991 г. се оказа, че много разпоредби на действащото вътрешно законодателство, свързани със свободата на религията и убежденията, противоречат на чл. 13 и чл. 37 (обсъждани по-горе) на основния закон. Като резултат от несполучливият опит на Конституционния съд когато е имал възможността да определи конкретните разпоредби, които противоречат на новоприетата Конституция, в комбинация с дългият период от време, който е бил необходим на държавните органи в усложнената политическа обстановка на 90-те години да изготвят ново законодателство относно вероизповеданията, повече от 10 години след приемането на новата Конституция, провъзгласяваща свобода на религията и убежденията, съществуването на различни вероизповедания в България е било подлагано на непрекъсната намеса в тяхната вътрешна организация, злоупотреби с оперативна самостоятелност от администрацията и много противоречия в съдебната практика20.
Постепенно много от спорните въпроси са били решени – както по инициатива на националната власт, така и вследствие подаването на жалба в Страсбург. Въпреки това съществуват няколко проблема, които изискват незабавното внимание на държавните органи, с цел преодоляване на противоречията на българското законодателство и съдебна практика с изискванията на Европейската конвенция.
Въпроси, свързани с регистрацията на религиозни вероизповедания (традиционни и нетрадиционни)

Член 19, ал.2 от Закона за вероизповеданията от 29.12.2002 г. изисква местните клонове на вероизповеданията да се регистрират при кметовете на общините, в които желаят да се установят. По-нататък се предвижда, че тези регистрации ще се извършват съгласно уведомителен режим, което означава, че регистрацията по места трябва да следва автоматично от регистрацията на централно ниво. В идеалния случай регистрацията по места трябва да служи единствено за уведомяване на местната власт относно установяването на клон на вероизповедание на територията на съответната община. Въпреки това, доста съмнително е до каква степен нещата действително стоят по този начин.


От една страна, законът въвежда няколко формални условия, чието неизпълнение би могло да доведе до отказ на молбата за регистрация. Съществуват данни, че местните органи често се възползват от тези разпоредби, за да откажат регистрация на местни клонове на религиозни групи, които са регистрирани на централно ниво. От друга страна, законодателството не предвижда аналогични изисквания за регистрация по места на други видове формирования (напр. политически партии, търговски обединения и т.н.)
В тази връзка ние считаме, че задължението за регистрация на клонове по места на религиозните вероизповедания, така както е определено в закона и прилагано на практика, противоречи на чл. 9 от Европейската конвенция.
Ако регистрацията по места действително има единствено за цел да информира общинските органи за съществуването на религиозна група на територията на съответната община, възниква въпросът дали не би било по-добре съществуващото изискване за регистрация да бъде подчинено на система на автоматични уведомявания. Такава система просто ще осигури протичането на потока от информация относно регистрационния статут на съответната религиозна група от централната към местната власт, като ще отпадне правомощието на общините, което им е вменено към настоящия момент, да отказват регистрация в противоречие с решенията на централно ниво.
Това правомощие за отказ на регистрация по места, дори когато религиозната група е законосъобразно регистрирана на централно ниво, буди големи тревоги. Двустепенният процес на регистрация и широките граници на оперативна самостоятелност на местната администрация, която тя прилага в този аспект, могат много успешно да възпрепятстват практиката на религиозните групи. Докато общинските власти имат правото да се намесват в някои аспекти от външните изражения на свободата на вероизповедание – например да забраняват използването на някои сгради за религиозни цели, да регулират организацията на събития, провеждани на публични места – задължението за двойна регистрация не е необходимо и е трудно оправдано. В това отношение следва да се отбележи, че чл. 9 от Европейската конвенция не дава на националните власти правото на преценка нито относно легитимността на съдържанието на съответната религия и убеждения – традиционни и нетрадиционни, официално признати или непризнати (стига същите да отговарят на изискванията за убедителност, точност, значимост и сериозност), нито на средствата, чрез които техните последователи изразяват вътрешните си убеждения (стига това да не застрашава обществената сигурност, обществения ред, здравето, морала или правата и свободите на другите). Освен това чл. 9 не дава власт на местните власти да препятстват свободното изповядване на религия поради усещането за риск от социален протест или безредици. В това отношение Европейският съд на няколко пъти е постановявал, че евентуалното напрежение между съперничещи помежду си религиозни групи е неизбежна последица от плурализма и ролята на властите в такава ситуация е не да премахва основанието за напрежение, по този начин премахвайки плурализма, а вместо това да осигури толерантност между съперничещите си фракции.21
В това отношение особено обезпокоителна е практиката на общинските власти да отказват регистрация на нетрадиционни религиозни групи поради общата негативна нагласа към техните неконвенционални убеждения и практики22. Така в град Бургас, според нашата информация местният клон на Свидетелите на Йехова функционира “неофициално” вече повече от шест години, тъй като общинският съвет на града е отказал да го регистрира там, въпреки регистрацията, която Свидетелите на Йехова са получили на национално ниво. Местните власти и в други градове на страната също са избрали да действат в противоречие с решенията на държавните органи по отношение на регистрацията именно на тази религиозна група. Някои общини са приели специални разпоредби, които въвеждат самостоятелни (извън тези на централно ниво) основания за отказ от местна регистрация.23.
Изискването за регистрация на държавно ниво за всички религиозни вероизповедания, които желаят да изповядват религията си на територията на българската държава, не е само по себе си несъвместимо с изискванията на чл. 9 от Европейската конвенция. Такава регистрация обаче не може да бъде отказана нито поради нетрадиционната същност на определена религия или убеждение, нито в резултат на директно или косвено дискриминационно отношение. На тази основа изискването за местна регистрация е не само ненужно и неоправдано, но също и лишено от достатъчно гаранции срещу злоупотреба. Формално отказите за регистрация подлежат на обжалване пред съд; въпреки това обаче, доколкото понастоящем съдебните решения в това отношение изискват последващи действия от страна на местната администрация, за да се отмени регистрираният вече отказ, съществуващото правно средство за защита от произвол и злоупотреба е недостатъчно ефективно. Информацията ни за откази от страна на някои общини да регистрират мести клонове на регистрирани на централно ниво религиозни групи, съчетани с откази да се изпълнят съдебни решения за отмяна на тези откази като незаконосъобразни, повдига сериозни проблеми, свързани не само с чл. 9, но също и с чл. 6 от Конвенцията.
Накрая, но не на последно място, ако изискването за местна регистрация не е насочено към осигуряване на по-строг държавен контрол върху религиозните общества, то трудно е да се разбере мотивацията на местните власти в прилагането на подобно изискване само спрямо религиозните групи, а не и към друг тип организации, които безпрепятствено регистрират свои местни клонове (например политическите партии, профсъюзите и др.).

Някои допълнителни проблеми, свързани със Закона за вероизповеданията от 2002 година
Извън въведеното изискване за местна регистрация (и начина, по който това изискване се прилага на практика), новият Закон за вероизповеданията от 2002 година е критикуван от гледна точки на чл. 9 от Конвенцията и във връзка с няколко други проблема, свързани със свободата на религията и убежденията.
Член 7, ал. 1 например предвижда ограничение на свободното изразяване на вероизповедание и убеждение на основание, свързано с “националната сигурност”. Както вече бе отбелязано по-горе във връзка с чл. 37, ал. 2 от българската Конституция, включването на подобно основание за ограничение във вътрешното законодателство и начинът, по който същото се прилага на практика от компетентните власти, може наистина да доведе до нарушения на чл. 9 от Европейската конвенция.
По-нататък, чл. 7, ал.2 от Закона постановява, че религиозни общества и институции няма да бъдат използвани за политически цели. Въпреки, че мотивите за включването на подобна разпоредба в закона са донякъде разбираеми, неясната формулировка и широките възможности за тълкуването й могат да доведат до нарушения на чл. 9.
В една светска държава, в която е налице ясно разделение между държавата и църковната власт, ще бъде очевидно нарушение на чл. 9 във връзка с чл. 14 [от Конвенцията] да се разреши съществуването на политически партии, чиито изисквания за членство дискриминират на религиозна основа. В същото време политически платформи, основани на религиозни ценности, не нарушават сами по себе си изискванията на Конвенцията в случай, че не насаждат религиозна омраза, не призовават към насилие или отмяна на демократичния ред. В този смисъл случаи, при които националните власти забраняват или ограничават дейността на политически партии поради техните религиозно обвързани възгледи, следва да бъдат изследвани за нарушение на чл. 11 от Конвенцията. Случаи обаче, при които на религиозни общества или институции им е забранено да изповядват свободно своите вярвания поради опасността да се предизвикат или да се допринася за политически дебати, могат да доведат до нарушение на чл. 9. Проблеми като абортите, евтаназията, клонирането, семейната и социална политика, са директно свързани с ценностите, на които особено държат дадени религиозни или други групи и институции и публичното изразяване от тяхна страна на тези ценности не може да бъде изобщо ограничено. Само при конкретни обстоятелства, свидетелстващи, че изразяването на определени религиозни ценности може да наруши обществената сигурност, ред, здраве или правата и свободите на другите граждани, то може да бъде ограничено, и то при положение че това бъде сторено в съответствие с изискванията за необходимост, пропорционалност и не-дискриминация, провъзгласени във втората алинея на чл. 9.
В писменото си становище по предварителния вариант на този доклад Дирекцията по вероизповеданията поддържа, че чл. 7 от Закона за вероизповеданията, който забранява използването използването на религиозни убеждения за политически цели следва да се тълкува в смисъл, че религиозните общности и институции не трябва да извършват дейности, присъщи на политическите партии, а не че не могат да изразяват отношението си по важни политически и обществени въпроси. Дори и да е така, от гледна точка на Европейската конвенция, разпоредба може да доведе до нарушение на чл.9, ако се тълкува и прилага по начин, който ненужно и непропорционално ограничава свободата на религиозните общности и институции да изразят своите вътрешни ценности. Принципът на разделение на държавата от църквата не означава, че религиозните общества или институции не могат да участват или да се опитват да влияят на политическите дебати. В това отношение налагането на сурови административни санкции, включително отмяната на регистрацията на религиозна общност като юридическо лице, може – в зависимост от обстоятелствата при всеки различен случай – да повдигне въпрос за нарушение както на чл. 9, така и на чл. 11 от Конвенцията.
Накрая, член 7, ал. 4 от Закона за вероизповеданията гласи, че правата и свободите на лицата, принадлежащи на едно религиозно общество, не трябва да бъдат ограничавани по силата на вътрешните правила, ритуали и церемонии на това общество или институция. В това отношение следва да се отбележи, че чл. 9 не дава правото на членовете на една религиозна институция, разчитайки на свободата, гарантирана от този текст, да нарушават правилата и практиките на тази институция, доколкото те доброволно са си наложили задълженията, които институцията изисква от тях да спазват и освен това имат избора да напуснат по собствено желание. В своята практика Европейският съд е приел, че за да се запази чистотата на доктрината, религиозните институции могат оправдано да ограничат правата и свободите на своите обикновени членове, в случай че тези ограничения са стриктно необходими и пропорционални24. Вътрешните правила на религиозните институции и общества могат да ограничат правата и свободите на обикновените членове, ако тези ограничения не нарушават основните човешки права и са пропорционални на преследваната цел. Така например, срещу едно религиозно правило, забраняващо брака с лице, което принадлежи на друго вероизповедание или вярване, не би могло да се търси защитата на чл. 9 от Конвенцията.

Проблеми, свързани с разцеплението на ръководството на Българската православна църква (БПЦ)

Накрая, във връзка със Закона за вероизповеданията от 2002 година, възникват някои въпроси във връзка с привилегированата позиция, в която законът поставя Българската православна църква сред останалите религиозни групи.


Член 10 от закона, подобно на чл. 13 от Конституцията, провъзгласява източноправославното вероизповедание като “традиционна религия” в Република България. Както бе посочено по-рано в настоящия доклад, подобна прокламация не е несъвместима сама по себе си с Европейската конвенция, тъй като има декларативен характер и е придружена от различни разпоредби във вътрешното законодателство, гарантиращи свободата на другите религиозни организации да отстояват и изразяват своите убеждения без необоснована намеса.
Критиците на закона също се противопоставят на чл. 10 заради изричната декларация, която съдържа, относно структурата на Българската православна църква. Алинея 2 от този член, която гласи, че БПЦ се оглавява от Светия Синод и се представлява от Българския патриарх, се възприема като недопустима намеса от страна на изпълнителната власт във вътрешната организация на една религиозна организация. Съмнително е обаче до каква степен критиките са основателни. От една страна, въпреки, че чл. 10 (2) изрично определя структурата на църквата, според нас той следва да се тълкува като отражение на историческата и/или настояща действителност. Още повече, ал. 2 на чл. 10 също изрично споменава, че структурата и ръководството на БПЦ се определят от нейния Устав. Следователно изглежда с основание може да се заключи, че въпросите, относими към вътрешната организация, са оставени на църквата, която е единственият орган, който може промени разпоредбите на своя Устав. Само, ако държавата откаже да измени действащия Закон за вероизповеданията, за да се отрази настъпила промяна в структурата и ръководството на БПЦ – промяна, приета в съответствие с вътрешните правила на религиозната институция и съответно отразено в нейния Устав – настоящата редакция на чл. 10(2) може да доведе до нарушение на чл. 9 от Европейската конвенция.
По-проблематична е привилегированата позиция на Българската православна църква по отношение на въпроса с регистрациите и пререгистрациите. Признанието на БПЦ по силата на закона я изважда от общата процедура по регистрация, докато другите религиозни групи се изправят пред възможността да получат отказ на заявленията им за регистрация.
В това отношение трябва да се отбележи, че чл. 9 от Конвенцията забранява на държавите да преценяват легитимността на същността или вътрешната организация на всяка религия или убеждение. Така регистрация не може да бъде отказана поради нетрадиционния характер на дадено убеждение или малкият брой негови последователи. Само ако е налице пряко доказателство, че регистрацията на групата може да застраши обществения ред, сигурност, здраве, морал или правата и свободите на останалите граждани, същата може да бъде отказана (в случай че това не е диспропорционално на преследваната цел и не довежда – директно или индиректно – до дискриминационно отношение). Същите принципи се прилагат и при пререгистрационната процедура.
Обстоятелството, че Законът за вероизповеданията подлага всички религиозни организации само на автоматична пререгистрация, по този начин смекчавайки привилегированата позиция на Българската православна църква вследствие на нейното признание по силата на закона, не е достатъчно да гарантира, че съответните разпоредби от закона няма да създадат проблеми, ако бъдат атакувани в Страсбург. Въпреки, че обявяването на БПЦ за традиционната църква на държавата не е несъвместимо с Европейската Конвенция, всички разпоредби на националното законодателство, които поставят другите религиозни организации в неравнопоставена позиция спрямо БПЦ – и особено изваждането на БПЦ от процедурите по регистрация и пререгистрация – е много вероятно да не бъдат одобрени от Европейския съд.
Във връзка с гореспоменатото Законът за вероизповеданията също е критикуван от някои групи в България за осезаемата му намеса във вътрешното разцепление на ръководството, което БПЦ преживява вече повече от 10 години. С влизането в сила на закона “алтернативното” ръководство на църквата (назначено служебно от изпълнителната власт през 1992 г.) няма право да се регистрира под същото наименование, нито му е разрешено да се разпорежда с църковно имущество. Въпросната разпоредба на Закона за вероизповеданията и насилственото изваждане на членовете на “алтернативния” Синод на БПЦ от различни църковни сгради през 2004 г. (където същите са се занимавали с религиозна дейност) в момента са предмет на подадени пред Европейския съд жалби. Без да си позволяваме да предвиждаме решенията на Съда в това отношение, трябва независимо от това да споменем следното: служебното назначаване на “алтернативно” ръководство от изпълнителната власт представлява крещяща намеса от страна на държавата във вътрешната организация на религиозна организация. Нещо повече, дори държавата да се стреми да улесни дискусиите сред различни религиозни групи и да помага за преодоляване на разделенията, това тя трябва да прави от позицията на безпристрастен наблюдател, предлагащ толерантност и помирение, без да фаворизира, открито или тайно, някоя от религиозните групи. Разцеплението в ръководството на Българската православна църква е въпрос, чието разрешение е най-добре да бъде оставено на религиозната общност. Възможно е и предложеното от Дирекцията по вероизповеданията в коментара им на предварителната версия на настоящия доклад националните съдилища да разрешат съществуващото противоречие в съответствие с съществуващото законодателство. Все пак трябва да се обърне специално внимание, че при вземането на решение по такова дело съдебните власти трябва да са съобразили не само националното законодателство, но и установените международни стандарти относно свободата на религията. Във всички случаи, неприлагането на този подход би довел до невъзможността да се гарантира на практика, че разцеплението в Българската православна църква е наистина преодоляно. Накрая, но не на последно място, въпреки че е жалко, че “алтернативното” ръководство не е било в състояние до настоящия момент да получи регистрация като отделна религиозна институция, не може да се каже, че българските власти неоправдано са настоявали две различни религиозни общности да не могат да се регистрират под едно и също име.



Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница