Omraam mikhael aivanhow

OMRAAM MIKHAEL AIVANHOW

(Михаил Иванов)
Превод от френски: “Hommage au Maitre Peter Deunov”
Биографични бележки

ПЕТЪР ДЪНОВ

12 юли 1964 - 27 декември 1944

1888: заминава за САЩ. Следва теология и медицина в университета на гр. Медисън (Уисконсин)

1895: завръща се в България.

1900: първи ученици

1922: откриване на Школата, която действа до 1944

Читателят би възприел текстовете, представени в тази книга, ако има предвид, че Омраам Микаел Айванхов разпространява своето Учение изключително в устна форма.

Бях седемнадесетгодишен, когато срещнах Учителя Петър Дънов. Живеех в град Варна на брега на Черно море. Чрез многобройни интриги църковният ортодоксален клир успява да убеди властите да изгонят Учителя от София. Изпратен в изгнание, той се установява във Варна, където живее дълго време. Недалеч от града се намира родното му село.

Учителят е син на български православен свещеник. Желанието на бащата очевидно била синът му да поеме по неговия път и на свой ред да стане свещеник, но синът отказал. Той много добре познавал средата на клира, начина им на мислене и действията им, от които не бил твърде очарован. Той би могъл да стане пастор, тъй като на младини, преди да замине да следва теология и медицина в Съединените щати, учи в протестанско училище в България. След неговото завръщане се очаквало да заеме някаква длъжност в евангелистката църква, но той отново отказал. Учителят чувствал, че неговото предопределение е съвсем друго.

Когато започва да изнася беседи и около него да се събират слушатели, православната църква веднага се настройва срещу него. Защо? О, много просто! През всички времена и според всички религии клирът е винаги категоричен, че нищо добро не може да се създаде извън вездесъщата църква. Добре, съгласен съм, ако Църквата изпълнява правилно своята роля в нищо не можем да я виним, но често тя поддържа у вярващите ограничени и заблуждаващи схващания. Какви са в действителност нейните претенции към хората? Да вярват, да посещават редовно църковните служби, да повтарят наизуст няколко молитви, да пеят няколко хвалебствени песни и да слушат някоя и друга проповед. Това е всичко. Как може да се вярва, че това е достатъчно, за да се променят хората и да се доближат до Бога? И наистина ли тя желае да ги промени и доближи до Бога? Колко от служителите на клира дават пример за живот, който е съобразен със сакралните принципи на тяхната религия?

Постепенно личността на Учителя и неговата дейност се превръщат в живо обвинение за църковните служители. Сякаш той им говори: “Колко далеч сте от евангелските истини! Колко е различен животът ви от този, на който ни учи Исус! Вие трябва да се поправите.” Но вместо да се вслушат в думите му, те обявяват Учителя за лъжепророк и еретик. Ако е водел тих, посредствен живот, никой не би го безпокоил, но той е искал да върви по стъпките на Христос и като Спасителя е бил преследван. За кратко време чернокапците се споразумяват с някои членове от правителството и той е изпратен в изгнание. Това красноречиво доказва духовното безсилие на църквата. Учителят е принуден да напусне София. Това съвсем не го сломява. Придружен от няколко последователи, през 1917 година той се установява в град Варна.

По онова време живеех при родителите си. Къщата ни се намираше само на няколко метра от дома, в който е живял Учителят, преди да замине за София, но тогава аз не знаех това. Помня много добре необикновената улица, на която се намираше домът ни. Тя беше най-стръмната в града. Всяка сутрин, когато отивах на училище, трябваше да изкачвам големия наклон. През зимата това изискваше голямо внимание, защото заледената улица се превръщаше в истинска пързалка. Улицата беше много дълга и по нея се стигаше до църквата, където проповядваше бащата на Учителя. Изгнанието на Учителя беше за мен щастливата случайност, благодарение на която аз се запознах с него. Това запознанство ориентира окончателно моя живот.

Той ме очарова още в мига, в който го видях за първи път. Неговият образ, излъчването му, внушителното му държание, лекотата на жестовете, походката, маниерът на говорене, погледът, усмивката, всичко идваше от един друг свят. В цялото му същество прозираше продължителната работа на Посветения, на Учителя. Работа на търпение, упорство, задълбоченост, безкористност. Един свят, огромен в своята дълбочина, своето богатство и красота, всичко това Учителят носеше в себе си.

В последствие ми направи много силно впечатление достойнството в неговото държание. Може би трудно бихте схванали какво точно искам да кажа. Мнозина смесват понятието достойнство с гордост и високомерие. Достойнството на Учителя се дължеше на съзнанието за богатствата, които Бог беше вложил у него и от волята му да ги запази непокътнати. Да! Истинското достойнство се изразява с уважението към всичко, с което Създателят ни е дарил: физическото ни тяло, сърцето ни, нашия ум, нашата душа, нашия дух. Често ми е правила впечатление грижата, която Учителят полагаше, за да се запази чист както физически, така и психически. Усещаше се как той непрекъснато и зорко пази богатствата, заложени в него, за да може един ден да ги издължи на Бога още по-изобилни и блестящи.

На това достойнство и уважение към самите себе си той учеше своите ученици. Да живеят със съзнанието, че са храмове и съкровищници на вечността, в които могат да влизат и излизат само чисти мисли, чисти слова, чисти чувства. Този, който не внимава какво допуска в себе си и какво раздава на другите, който се занимава с какво ли не, говори и мисли какво ли не, никога няма да постигне истинското човешко достойнство.

Това, което ще ви разкажа, се случи във Варна при едно от моите посещения при Учителя скоро след нашето запознанство, Беше по време на Балканската война. Една вечер толкова се бяхме увлекли в разговора, че се наложи да се прибирам доста след наложения от властите полицейски час. Внезапно на ъгъла на две улици се натъкнах на двама конни стражари. Те ме спряха и ме попитаха, къде съм тръгнал по това време. Отговорих им, че се прибирам у дома.

“Добре!”- съгласиха се те, - но сега ще дойдеш с нас! Наложи се да ги последвам. Вървях и си мислех за нашия разговор с Учителя и бях толкова щастлив, че ми беше все едно къде ще прекарам нощта - дали в ареста или където и да е. Неочаквано, без каквато и да е причина, стражарире се обърнаха към мен и ми казаха: “Е, хайде, прибирайте се у дома. Ние ще ви придружим, за да не ви спрат други патрули. И друг път не излизайте по тези часове.” Аз много се зарадвах, но още на другия ден забравих за случилото се. Няколко дни след това посетих отново Учителя. Той ме посрещна усмихнат загадъчно и ме попита:

- Учтиво ли се държаха стражарите онази вечер?

- Но, Учителю, от къде знаете какво се е случило? Какво сте направили?

- Аз казах на стражарите: “Оставете момчето спокойно да се прибере у дома. Той е мой добър ученик.” След този случай аз разбрах колко е лесно за един ясновидец, какъвто беше той, да предава мислите си на разстояние. Тези, които се съмняват в реалността на мисълта, в способността є да преминава разстояния в пространството и във възможността на човешкия мозък да я възприема, могат да се замислят върху това. Учителят казва на стражарите: “Това е един добър ученик. Освободете го!” и техните души се чувстват задължени да го изпълнят, понеже молбата на един Учител е заповед. Веднъж, докато двамата разговаряхме, той се загледа във фигурите, които облаците бяха изписали на небето.

- Михаиле - каза ми той, - днес след обед ще ме посетят трима души от София.

- Как разбрахте това? - попитах аз.

- Облаците ме предупредиха. - отговори ми той.

На какъв език е разговарял с облаците аз тогава не разбрах, но благодарение на Учителя научих доста неща по този въпрос. От него научих също, че по облаците, които се носят над някой град, може да се разбере какви хора са неговите жители.

Известно време живях в една квартира заедно с един мой приятел. Един ден, когато се прибрах у дома, той ми каза, че в наше отсъствие в къщата се промъкнал крадец и е задигнал много неща. Между откраднатите вещи беше един мой часовник и един радиоприемник. Бях чувал от Учителя, че ако крадец влезе в дома ни да краде, по някаква закономерност най-често изчезват вещи, които не са били реално наши. Тези, които истински са ни принадлежали, непременно се връщат. Обясних това на приятеля ми, който беше много интелигентен, но като практичен човек сметна, че се шегувам и подаде жалба от негово и мое име в полицейския участък. Два дни по-късно бях извикан в участъка. Следователят ме посрещна с думите:

- Вие сте ученик на господин Дънов.

- Да! От къде научихте това? - попитах изненадан.

- Лицето Ви ми подсказа.

- Значи Вие познавате Учителя?

- Да! Аз го познавам и ще Ви разкажа откъде - и като забрави за какво ме е повикал, продължи.- Вие сте щастлив, че имате учител. Защо мисля така ли? През войната се озовах на македонския фронт. Баща ми тогава беше кмет на Варна. Изпращането и получаването на писма до и от фронта беше много затруднено. Останал без известия, той се безпокоял за мен. Като научил, че Учителят се намира във Варна, отишъл при него с надеждата да научи нещо за сина си. Учителят затворил за малко очи, за да ме потърси, след което казал на баща ми: “В момента синът Ви заедно с негови другари се намира в една гора. Те се крият от самолети, които летят над гората и сипят бомби. Близо до тях тече някаква вода. Сега бомба пада до мястото, където се крият. Вашият син е ранен, но не смъртоносно. Бъдете спокоен, той ще бъде спасен. Уверявам Ви, той няма да загине и скоро ще го видите тук във Варна. Посрещнете го на гарата на тази дата, в толкова часа. Той ще си дойде и ще донесе риба.” Баща ми се развълнувал много, но се прибрал у дома поуспокоен. В деня, споменат от Вашия Учител, той отива с приятели на гарата и радостта му беше голяма, когато видя сина си да слиза от влака с пакет риба в ръка.

Баща ми знаеше също, че Учителят се занимава с френология и един ден ме заведе при него, за да изследва черепа ми. Какво е казал той, аз не помня. Бях твърде млад и нехаен, за да вникна в думите на Вашия Учител.”

След този разказ следователят ме разпита за някои подробности по кражбата, на която моят приятел и аз бяхме станали жертви. Той обеща да направи всичко възможно за откриването на крадеца, след което аз си тръгнах. Имах голямо желание да намеря сребърния си часовник. Тази петдесетгодишна вещ беше останала от баща ми, но онова, което го правеше още по-ценен, беше неговият астрологичен циферблат. Бях го направил сам след съответните изчисления. Само един поглед върху него беше достатъчен, за да се види разположението на планетите и да се отчете тяхното взаимно влияние. Много ми липсваше. Аз силно желаех да го намеря и това се сбъдна. Крадецът се оказа беден млад човек. Опитах се да поговоря с него и да докосна сърцето му с думи. На следователя обясних, че нямам претенции към този гладен нещастник. Възприемах го като жертва на социални неправди и молех следователя за снизхождение. Моите доводи му се сториха твърде неубедителни, но дали от уважение към ученика на Учителя или поради лични симпатии той обеща да не го малтретират. Като се прибрах у дома, казах на моя приятел: “Видя ли? Невидимата полиция върши добре своята работа. Тя откри, че тези предмети наистина са наши и доказа, че тази кражба е грешка.” От радост той се хвърли да ме прегръща. В интерес на истината трябва да кажа, че повечето от откраднатите вещи бяха негови.

Няколко години по-късно срещнах един известен писател. Той ме помоли: “Разкажете ми нещо за Вашия Учител. Аз го познавам. Той би трябвало да е доста възрастен. Как се чувства сега? Когато бях в гимназията, заедно с един мой приятел отидохме при него. Чухме, че е голям френолог. Ние искахме да научим нещо за нашето бъдеще. Той ни погледна с усмивка и като се обърна към мен, ми каза: “Здравето ви е крехко. Вие ще станете известен писател.” Това много ме изненада, понеже точно по това време бях решил да се заловя с търговия и нямах никакво намерение да пиша. На моя приятел, който наистина имаше голямо желание да става писател, той каза, че ще се занимава с търговия. Това подразни моя приятел, но предсказанията на Учителя се сбъднаха. Предайте моите почитания на Вашия Учител. Аз високо го ценя.”

Учителят наистина беше изключителен френолог. Години наред, преди да се посвети на Учението, той обикаля градове и села из България, за да изследва черепите на различни хора. Правил е френологични изследвания и на църковни служители. Той притежаваше и способността да гадае на хората, да определя степента на тяхната еволюция - до къде са стигнали и какво ги очаква в бъдеще. Да! Тази своя дарба той често доказваше. Учителят беше много наблюдателен. Аз веднага забелязах неговия навик да наблюдава хората около себе си и предимно своите ученици. Това той вършеше много дискретно, като внимаваше да не смути някого с изпитателния си поглед. Ако разбереше, че сте усетили погледа му, той бързо го отклоняваше към друг обект, давайки си вид, че не се интересува от вас. Но убедите ли го по някакъв начин, че не забелязвате погледа му, ще почувствате как той прониква дълбоко във вас.

След моите посещения той ме изпращаше до пътната врата. Аз си тръгвах и когато се обърнех за последен поздрав, го виждах там до вратата и чувствах неговия проницателен поглед. Може би от походката ми той съдеше за ефекта от нашия разговор, за впечатлението, което са направили неговите думи върху мен. Защото вървежът на човека може да каже много неща за вътреното му състояние.

Мнозина са на мнение, че най-важното у един Учител е словото, което разнася неговата мъдрост и че ако той нищо не каже, човек нищо не може да научи. Това мнение е погрешно. Дори да не говори, само от неговото присъствие и от излъчването му ние поемаме от силата и от светлината му. В това ме убедиха моите контакти с него. Най-важното не бяха думите, с които той разнасяше Учението, а мощната вибрация на неговия дух, която проникваше дълбоко в нас.

Така всеки истински Учител работи над своите ученици. Той не се задоволява само с това, да ги направи съпричастни на неговите идеи и убеждения, Учителят проектира в тях квинтесенцията на своята душа и своя дух. За няколко години психиката на ученика така се просмуква с тази квинтесенция, че той постепенно става подобие на своя учител. Учителят е извор. Учителят е езеро. Учителят е дърво. Учителят е плод. Учителят е хляб. Учителят е слънце. Затова неговата близост храни, пои, пречиства, просвещава неговите ученици. Когато разбрах това, аз се почувствах неимоверно богат. Това, разбира се, не стана изведнаж. Бях твърде млад тогава, но след време, когато наистина разбрах колко е важна близостта на Учителя, в негово присъствие аз мобилизирах цялото си съзнание. Стараех се дори мислено да изживявам и онези случаи, които навремето не съм разбрал и поради това недооценил

Във Варна край брега на морето е разположен един прекрасен парк, Морската градина, където всяка сутрин отивах да посрещам изгрева на слънцето. Често се случваше да срещна там и Учителя. Аз го поздравявах. Той сваляше шапка и също ме поздравяваше. В този ранен час ние бяхме сами в безлюдния парк. Предполагам, че срещите на едно младо момче толкова рано сутрин са го учудвали и провокирали неговото внимание.

Веднъж Учителят беше поканен на гости от един брат, който имаше вила в лозята край Варна. Щастието ми беше неописуемо, когато разбрах, че Учителят желае да ме вземе със себе си да посрещнем заедно слънцето далеч по хълмовете край града. През цялата нощ не можах да заспя. Срещата ни беше уговорена за много рано сутринта. Пристигнах навреме, разбира се, и ние тръгнахме. Той крачеше мълчаливо по пътя, а аз не спирах да говоря. Бях толкова радостен и опиянен, че не можех да си затворя устата. А той ме поглеждаше от време на време, усмихваше се и нищо не казваше. По едно време се усетих, че той не ми отговаря и позасегнат млъкнах, но твърде скоро разбрах, че в подобни моменти мълчанието е за предпочитане. Когато сутрин отиваме да посрещнем слънцето, ние трябва да се подготвим вътрешно, за да приемем цялата негова благодат. Но какво може да се очаква от едно момче? Трябва да съм бил осемнадесетгодишен. Не знаех и не разбирах много неща, а това, че вървях редом с Него, ме правеше толкова щастлив.

Учителят беше живял доста години във Варна и познаваше добре града. Той добре беше изчислил времето и ние пристигнахме точно преди изгревслънце. Избрахме си място на висок хълм и не след дълго слънцето започна да изгрява. Дълго време ние следихме неговия път по небето. Учителят го съзерцаваше, а аз бях горд като Артабан, че бяхме заедно. Последваха няколко дихателни упражнения, след което Учителят каза: “Сега ще се проснем.” Аз бях малко изненадан от това, че след изгрева ще се излягаме, но той не ми обясни нищо. Един Учител често прави някои неща, без да предупреждава и обяснява. И така ние легнахме по корем на земята, подлагайки гръб на слънчевите лъчи. По-късно аз разбрах колко е важно за гърба да се зарежда като батерия със слънчева топлина и светлина.

Преди да се излегнем, Учителят хвърли нагоре няколко камъчета едно след друго. Аз в момента не разбрах защо прави това, но по-късно той ми обясни. И така ние лежахме, слънцето ни сгряваше и беше чудесно... И тогава поехме. Всичко беше като на сън, но това не беше сън. Къде се намирахме? В един момент едновременно се върнахме. Аз бях очарован! Чувствах, че съм изживял нещо изключително. Завърнах се от някакво неописуемо красиво място, но нищо определено не беше останало в съзнанието ми. Учителят ме гледаше усмихнат.

- Знаеш ли къде бяхме? - попита той.

- Не, Учителю, но ще бъда щастлив да ми обясните.

- Ти видя, че започнах да хвърлям камъчета. Така аз предупредих каузалния свят, където бяхме, за нашето пристигане. Онези, които щяха да ни приемат, казаха, че ти не трябва да запомниш нищо от онова, което си видял и затова аз бях длъжен да те обгърна с един воал. Но ти почувства, че се случи нещо, нали?

-Да, Учителю! Да!

След като похапнахме, ние тръгнахме надолу по склона. Струваше ми се, че въздухът около нас вибрира по нов начин. Сякаш цялата природа беше омагъосана. Това беше първия път, когато Учителят ме отведе в каузалния (причинния) свят.

Аз често придружавах Учителя, когато отиваше да посреща слънцето по хълмовете край Варна. Вие не можете да си представите прелестта на утринните багри, когато слънцето изплува от водите на Черно море. Ние дълго медитирахме, раздвоявахме се и Учителят ме повеждаше да съзерцавам други светове. Той всеки път предупреждаваше обитателите на тези светове и ги подготвяше да ни посрещнат. Това бяха неизразими мигове.
Слънцето заема много важно място в Учението на Учителя. Ако знаем как да работим с него, ние бихме придобили истинска мощ. Всичко, що е на земята: скалите, растенията, животните, хората, черпи живот от него, от неговата топлина и светлина, но само големите Учители, Посветените, са способни да вникнат в природата на тази енергия. Те развиват у себе си центрове, с които я улавят, натрупват, преобразуват и излъчват. Така те се превръщат в благодетели за всеки, който е до тях.
“Но как постигат това?” - ще попитате вие. Според Посветените съзнанието не е някаква ограничена частица от човешкото същество и че с упорита работа е възможно всичко това, което психологията нарича подсъзнателно, несъзнателно, суперсъзнателно, да се превърне в съзнателно. Овладявайки тези области, съзнанието придобива възможността да открива, сравнява и така да става все по-широкообхватно и мощно.

Мнозина биха възразили, че това не е твърде научно. Те грешат. Аз ще ви кажа още, че онова, което съществува извън нас, намира свой аналог у нас. Всичко, което е на земята,под земята, в реките, езерата, моретата, океаните, което е на небето, на звездите, мъглявините, съществува и у нас. Това обяснява стремежа на човека още от Сътворението на света да търси, изучава, изследва и проумява заобикалящия го свят.

За съжаление човекът не познава нещата в дълбочина и се задоволява само с изследване на техните външни прояви, без да достигне до дълбоката им същност. Всички изследвания на учените за все по-съвършеното опознаване удивителните богатства на природата са чудесни. Посветените обаче стигат много по-далеч, като включват в своите изследвания и самите себе си. По този начин те разширяват до безкрай границите на своето познание.

Работата за овладяване на съзнанието започва с изследване същността на подсъзнанието, на съществата, които го населяват и на силите, които преминават през него. И така подсъзнанието предоставя едно след друго своите богатства на съзнанието. Посветеният е създание, което развива своето съзнание в ширина, дълбочина и височина. Той е способен да освети до долу всички области на подсъзнанието, както и най-високите области на суперсъзнанието. Поради това, че съзнанието на Посветения успява да обхване толкова огромно пространство, то започва да излъчва, да докосва създанията около него и да прониква в тяхното съзнание. И това не спира до тук. Съзнанието се разширява все повече, докато достигне до слънцето.

Слънчевата светлина е храна за посветения. Той я поема, сдъвква, асимилира, за да я предложи след това на околните. Затова той е способен да просвещава, стопля и съживява създанията. Човекът, чието съзнание е сковано от материални грижи, не е способен да помогне истински на себеподобните си.

Съзнанието на Посветения живее в другите. Така той може от разстояние да ги храни със своето просвещение. Храната във физически смисъл храни този, който директно я консумира. Майката храни известно време детето, което носи в своята утроба, но щом то се роди, трябва да се научи само да се храни. Така в духовен план и Посветеният, поне за известно време, трябва да храни учениците си. Както майката носи детето в утробата си, така и посветеният носи в съзнанието и душата си деца, които храни до момента, когато ще могат сами да сторят това. Тогава, когато ще могат сами да се хранят, те ще са способни да хранят и другите.

Учениците са свързани със своя Учител така, както плодът със своята майка. Когато Учителят получава сили от Небето, това облагодетелства и учениците му. Така се хранех и аз през годините, когато бях до Учителя. Той общуваше със слънцето, получаваше от неговата светлина и ми я предаваше като отлично смляна и подходяща за моето сърце, моя ум, моята душа и моя дух храна. И ако Учителят отдаваше толкова голямо внимание на слънцето в своето Учение, ако подчертаваше колко е важно да го посрещаме сутрин, това беше, защото знаеше, че пред всеки ученик стои една задача за изпълнение: да се научи да поема светлината на слънцето, да я асимилира, преобразува, обработва, за да я предаде на другите под формата на всякакви добродетели.
Много братя и сестри от Братството в България водеха тетрадки, в които предлагаха на своите приятели да вписват мисли. Често ми предлагаха и на мен да сторя това и аз винаги записвах една и съща мисъл на Учителя. Искате ли да я научите? “Слънцето дава свой смисъл на живота.” Очевидно тази мисъл трябва да се разбира символично.

Музиката и песните също заемат важно място в Учението на Учителя. Те са мощно средство за връзка с градивните сили на природата.

Самият той композираше и ние разполагаме с един фантастичен репертоар от негови песни.

По света съществува най-разнообразна музика. Може би вие толкова сте се наслушали, че не бихте могли да усетите вибрациите на неговите мелодии, те не могат да ви докоснат. Навикнали сте твърде много със звучността и ритъма на музиката, която не се съобразява с духовните закони и пренебрегва взаимодействието между звуците и областите на душата и духа. Оставете за малко тази музика и се постарайте да почувствате ефекта на композициите на Учителя, как те въздействат не само на нас и другите, а и на субтилните региони на вселената.

Аз не осъждам всички песни и цялата съвременна музика. Не, но най-често тя екзалтира страсти и объркани чувства. Не позволявайте да ви завладява. Избягайте навреме, преди тя да е упражнила върху вас своето животинско влияние и да ви е извела от самоконтрол. Човешката душа изпитва необходимостта да се изяви с песен, но с песен, която пречиства, извисява. В музикалното наследство на човечеството има, разбира се, възвишени песни, меси, реквиеми, оратории, които са истинска храна за душата, но за да се изпълнява подобна музика според изискванията, са необходими многобройни уроци и упражнения и малко хора биха отворили уста да ги запеят. Затова запейте песните на Учителя. Те не само са храна за вашето сърце и вашата душа, а също така избистрят мислите, стимулират волята.

Когато почувствате, че не знаете добре накъде сте и мислите ви са объркани, запейте “Мисли, право мисли” и ще видите по-добре пътя. Когато си помислите, че никой вече не ви обича, запейте “Бог е любов” и нищо няма да ви липсва, защото Бог никога няма да ви изостави. Когато се почувствате изтощени или болни, запейте “Сила, здраве е богатство” и ще почувствате прилив на сили. Когато се почувствате разстроени, запейте “При всичките условия на живота не губи своя мир”. Ако намирате, че животът ви е мрачен и безрадостен, запейте “Красив е животът на нашата душа”, а когато сте щастливи, благодарете с песента “Благославяй, душо моя, Господа”. Ето ви един метод и цял магичен инструментариум! Възползвайте се!

Понякога ме питат, защо се пеят тези песни на български, а не на френски език. Нищо не можели да разберат. Аз им обяснявам, че песните са преведени и всеки лесно може да си ги намери, но в музиката не е толкова важно какво се пее. Преди всичко трябва да се почувства ефекта на звуците, на хармонията, нейната вибрация. Разбирате ли за какво пее славеят или водопадът, или вятърът в клоните? Не, но въпреки това тяхната песен е пленителна, очарователна. Дори нищо да не разбирате, винаги е по-добре песните да се пеят на езика, на който са написани. Между музиката и думите има едно съответствие, което преводът неминуемо нарушава. Музиката не се твори за мозъка, а за чувствата. Дори да е придружена от текст, който не разбираме, по-важно е да я почувстваме, Естествено още по-добре e, ако мозъкът и чувствата работят заедно, но все пак чувството остава по-важно.

Учителят Петър Дънов е създател на един ритмичен танц, наречен