Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”

Тази студия е написана за изданието „Научни трудове” за 2016 г. на Фондация „Национална и международна сигурност“.

Това изисква да се дадат дефиниции за така често употребяваните базисни понятия. Тези дефиниции, макар да не претендират за пълнота и изключителност, създават възможност да различаваме предизвикателството от риска, опасността от заплахата. Чрез тях може да се избегне хаосът от произволни употреби и да се подредят схващанията за понятията по начин, който да ни доближава до утвърдените виждания в съвременната (европейска, американска и руска) Наука за Сигурността. Освен това, изясняването на същността на тези понятия би ни позволило да ги обвържем с Класификацията за Четирите вида Сигурност и със Схемата на Трите вълни на Сигурността, за които ще стане реч тук.

Проблемът е в това (а по-точно – той е и в това), че в научната литература и експертните анализи най-вече у нас, класификациите (като тази за четирите вида Сигурност), моделите (като този за трите вълни на Сигурността) и понятията (като тези за заплаха, опасност, риск и предизвикателство) се използват сами за себе си и изолирано едни от други. Но те не са сами за себе си, те са в края на краищата за една и съща и при това изключително важна научна категория – категорията „сигурност“. Тъкмо затова те трябва да бъдат не просто по някакъв начин обвързани, а много тясно свързани помежду си. В тази статия се прави подобен опит за тяхното тясно свързване.
I. Класификация за Четирите вида Сигурност¹.

Това е една от най-важните класификации на отделните аспекти на сигурността, т. е. на видовете сигурност. Тя е свързана с потенциала на основните предизвикателства и рискове, опасности и заплахи, пред които е изправена системата и нейната способност да им противодейства. Според тази базисна класификация, сигурността бива:

• Абсолютна безопасност;

• Защитена безопасност;

• Относителна сигурност;

• Трансформационна сигурност.

За по-лесно (т.е. за тестово ориентирано запомняне, както обичат студентите ни) на подредбата на видовете сигурност може да се използва моделът (акронимът^I) „АЗОТ”^II.

Какви са характеристиките на всеки от тези видове сигурност? Ще тръгнем от разбирането що е сигурност и кога една система е в състояние на сигурност.

Ако дадена система е в състояние на неравновесие или ако тя в състояние на такова неустойчиво равновесие, при което най-малкото въздействие върху нея може да я извади необратимо от това неустойчиво равновесие, то съвсем логично не може да се говори за сигурност на тази система, а по-скоро нейната сигурност достига своя минимум, съответно нейната несигурност достига своя максимум. Ако обаче системата е в устойчиво равновесие, така че при всяко въздействие, дори да се отклони от равновесното си положение, след пренебрежими или поносими усилия и след (сравнително) кратки колебания отново се връща в това устойчиво равновесие, то тогава нейната сигурност е в своя максимум, а нейната несигурност е в своя минимум.

Максималната несигурност може да се онагледи с топче, закрепено на върха на параболично изпъкнала повърхност (Илюстрация 1а.). Съвсем лек тласък е достатъчен, за да се търкулне топчето в непредвидима посока. Съответно аналогия на максималната сигурност се постига чрез топче, лежащо на дъното на параболично вдлъбната повърхност (Илюстрация 1б.). Дори отклонено нанякъде, след кратки колебания то застива в равновесното си положение. Колкото по-дълбока е вдлъбнатината, толкова по-силни тласъци няма да попречат на топчето след известно време пак да се укроти на дъното. Друга илюстрация е стандартното махало с топче, което се колебае около срединното, най-ниско положение. Ако топчето бъде закрепено в най-горното (всъщност неравновесно) положение, то ще се люшне надолу и при възможно най-лекия тласък. А ако е в най-долното (равновесно) положение, дори да бъде отклонено, то ще се полюлее и отново ще спре в това положение.


Илюстрация 1. Онагледяване на: а) максималната несигурност; б) максималната сигурност
В този смисъл сигурността е мяра за устойчивостта на равновесното положение на системата. Това означава, че за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от равновесното положение, системата запазва способността си да се завърне в него или поне да се движи с минимални колебания около него.

Нека сега вземем не някакво веднъж завинаги определено равновесно положение на системата, а една траектория на движение, която тя (е избрала да) следва. В духа на горните твърдения за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея. Да си представим космически кораб със строго определена от наземния център траектория (орбита). Движението на кораба е устойчиво ако каквито и смущения да възникват в резултат на вътрешни или външни въздействия той продължава да следва с голяма степен на точност предначертаната му траектория.

Картината би се усложнила, ако се допусне, че системата се движи не по веднъж и завинаги предначертана траектория, а може във всеки момент от време да внася корекции в нея. В този случай нейната сигурност е запазване на способността тя да се придържа към така променяната по волята й траектория; или продължавайки с горния пример, нека в компютъра на космическия кораб е вградена програма за избор на оптимална траектория, съгласно която той сам определя посоката си на движение. Тогава това движение е устойчиво, ако въпреки въздействията, корабът следва зададените от неговата програма координати. Един динамичен процес може също да бъде определен като устойчив, ако преминава през серия от равновесни състояния, всяко от които е устойчиво.

В този смисъл Сигурността е мяра за устойчивостта на динамичния процес на системата. Това означава следното – за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.

Обобщавайки изложеното, Сигурността може да се разглежда или като мяра за устойчивостта на равновесното положение на една система (ако се разглежда равновесното положение като статическа точка, наречена от учените точков хомеостазен атрактор^III), или като мяра за устойчивостта на динамическата траектория на системата (ако се разглежда една предварително определена траектория във времето и пространство, наречена траекторен хомеостазен атрактор).

И така, една система е в състояние на сигурност, когато:

(1) Не съществуват никакви въздействия върху системата и тя, необезпокоявана от нищо, съхранява своето равновесно положение или динамическата си траектория;

(2) Съществуват въздействия върху системата, но те не могат да я извадят от нейното равновесно положение или нейната динамическа траектория;

(3) Съществуват въздействия върху системата, които, ако развият своя потенциал, биха могли да я извадят от нейното равновесно положение или нейната динамическа траектория, но тя притежава ресурси, с които да неутрализира реализацията на този техен потенциал и така да съхрани своето равновесно положение или своята динамическа траектория;

(4) Съществуват въздействия върху системата, които с тяхната (ескалираща) мощ са в състояние да я извадят от нейното равновесно положение или нейната динамическа траектория и да предизвикат изключително сериозни последици за сигурността й, но системата разполага с ресурси и е способна чрез мобилизация на тези ресурси да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и неутрализира тези въздействия, така че да съхрани своето равновесно положение или своята динамическа траектория.

В случай (1) става дума за напълно хипотетична, идеална ситуация, при която системата не е изложена на никакви въздействия. Подобна сигурност може да се нарече условно абсолютна безопасност. Тази сигурност е само теоретичен конструкт, защото в реалния живот е невъзможно осъществяването й, доколкото винаги съществуват различни въздействия върху системите (обектите). Но в отделни (моделни) сценарии, би могло да се приеме, че е налице абсолютна безопасност. Например при анализа на стратегическите предизвикателства пред Швейцария е напълно основателна оценката, че тя се намира в ситуация на абсолютна безопасност по отношение на военните заплахи.

В случай (2) се подразбира, че съществуващите въздействия върху системата, макар реални и оказващи влияние върху нея, не са в състояние (и като конкретни величини, и като тенденция за развитието си във времето) да се отразят съществено върху нейната сигурност. Подобна сигурност, може да се нарече условно защитена безопасност.

В случай (3) се говори за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя напуска равновесното положение или динамическата си траектория, да не бъде достигната. Подобна сигурност може да се нарече условно относителна сигурност.

В случай (4) се подразбира, че въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва определени мобилизационни усилия на ресурсите си и структурни трансформации, с които усилва своя потенциал и съумява да ги неутрализира и управлява успешно. Подобна сигурност може да се нарече условно трансформационна сигурност.

По времето на блоковото противопоставяне (преди 1989 г.) устойчивото състояние, равновесието, се приемаше за нормално, а неравновесието, неустойчивото състояние – като аномалия. Но тъй като все по-често в нашето динамично и изпълнено с предизвикателства и рискове време на преден план ще излиза трансформационната сигурност, тя може да бъде определена като такова динамично и променящо се във времето и пространството ниво на сигурност, при което, ако възникнат сериозни въздействия върху сигурността на системата, тя разполага с ресурси и е способна да извърши такава мобилизация на ресурсите си и такива структурни трансформации, с които да управлява и минимизира тези въздействия, без те да се отразят в неприемлива степен на целите на системата.

→ За илюстрация на тази класификация, да си представим най-напред като хипотетична ситуация плуването в басейн. Там са взети всички възможни мерки за максимална безопасност на плуващите – малка дълбочина, близки разстояния на краищата на басейна; множество хора, които веднага ще се притекат на помощ; спасител, който в течение на секунди може да се окаже до вас. Ето това в голяма степен се нарича абсолютна безопасност. Ясно е тук, че всичко е свръхфокусирано върху безопасността и затова басейните са препълнени през лятото.

→ Нека сега да си представим езеро – крайградско, такова, в което къпането е разрешено и поставено под известен контрол, за да се обезпечи надеждна безопасност. Тук отново говорим за безопасност, макар тя да не е толкова пълна и почти идеална, както в басейна. Но все пак – очертани са зони, в които може да се плува, маркирани са незащитените места и опасните дълбочини; обкръжението от хора не е плътно, ала човек така или иначе е в обхвата на видимостта поне на някои от тях; има спасител, създава се усещане за обезпечено безопасно плуване и за контрол върху ситуацията и затова безопасността може да бъде описана като защитена безопасност.

При тези два вида сигурност – абсолютната безопасност и защитената безопасност, като че ли системата (човекът, общността, обществото) се осигурява или я осигуряват отвън навътре, т.е. външните фактори, обстоятелства определят границите, пределите, превръщат ги в строги очертания и системата трябва да се придържа, да остава от вътрешната страна на тези граници или предели; системата играе преди всичко ролята на обект на средата и сигурността, на мерките за безопасност.

Трансформационната сигурност съдържа онова, което до голяма степен в обикновения живот свързваме с несигурността – невъзможността да сме сигурни, да сме в сигурност и да имаме контрол върху ситуацията, ако продължим да живеем постарому, т.е. както винаги, без да променим нещо. Несигурност – това е усещането, че така повече не може да продължава, ала промяната изисква огромни усилия. Значи ли обаче, че осъзнавайки този факт, ние трябва да страдаме, да умираме от страх, да се паникьосваме? Не, категорично не! Плуването в океана е просто различен вид плуване в различна среда за плуване! И ние трябва да се готвим (по-скоро младите трябва да се готвят!) за плуване по нов начин в нова среда.

Да, вярно е, има повече рискове, то затова е Общество на рисковете, Рисково общество, но пък има и много нови възможности. Малко ли е това, че нито една грешка, нито една стъпка накриво не е фатална? Малко ли е това да плуваш в океан, да си част и частица от едно уникално трансконтинентално, трансхоризонтно пространство, да си част и частица от света?

Да, вярно е, младите хора у нас нерядко се обезверяват, защото днес наистина е много трудно човек да е млад. И на мен студентите понякога се жалват: „Свръхдинамично е всичко, промяна след промяна, риск след риск, нито миг покой!”. Сега има моменти, в които на всеки млад човек му се иска да каже: „Спрете света, искам да сляза! Не може ли поне малко по-бавно да се развиват нещата, не може ли да бъдат по-малко и по-малки промените?”. Но това си има и своите прелести... Може ли да им обясниш на младите, че някога, в златната клетка на сигурността (златна, ала клетка!), колкото и немалка част от възрастните днес да въздишат за обратното (клетка, ала златна!), повечето от нас, тогавашните млади, като виждахме как живеят хората в други държави и как при нас нищо не се променя, а сякаш е застинало, закостеняло и затормозено, си казвахме: „Спрете света, искам да се кача! Не може ли поне малко по-бързо да се развиват нещата, не може ли поне нещо и поне някак да се промени?”.

Ще добавя само, че при тези два вида сигурност – относителната и трансформационната, като че ли системата (човекът, общността, обществото) се осигурява или я осигуряват отвътре навън, т.е. вътрешните фактори, обстоятелства определят границите, пределите, превръщат ги (понякога на принципа „проба – грешка”) в неясни, смътни очертания. Системата трябва постоянно, намирайки се от вътрешната страна на тези граници или предели, да смята, да калкулира, да изчислява може ли да опре до тях, да се опита ли да ги разшири. Така тя играе преди всичко роля на субект в средата и сигурността, в търсенето на баланс между потребностите от сигурност и способностите за обезпечаване на тази сигурност.

Въз основа на казаното дотук може да се приеме, че:

Сигурност за една социална система (човек, общност, общество, държава, общност от държави) има тогава, когато основните идеали, цели, ценности и интереси на системата не са подложени на никакви въздействия (абсолютна безопасност) или не са застрашени от съществуващи въздействия, които социалната система да не е в състояние ефективно да неутрализира (защитена безопасност), контролира (относителна сигурност) или управлява (трансформационна сигурност).

И така, нека го кажем още веднъж, защото е важно за разбирането на по-нататъшните ни разсъждения - сигурността е мяра за статическата или динамическата устойчивост, или най-общо и в същото време най-точно:

В съвременната Наука за Сигурността ключовата аналитична категория е вече „риск“. В тази толкова важна и с нарастващо значение наука все повече трябва да бъде отделяно специално внимание на основните направления и водещите подходи при изучаването на риска. Значително място е необходимо да бъде посветено не само на теоретичните, но и на практическите проблеми, свързани с управлението на рисковете, преди всичко в контекста на трусовете и сътресенията, неопределеността и неустойчивостта, но също и на колосалните нови възможности и шансове, които ни носи Третата вълна на Сигурността (Вълната на риска), дошла да замени Първата вълна на Сигурността (Вълната на безопасността) и Втората вълна на Сигурността (Вълната на сигурността).

Преминаването от една Вълна към друга има не само свързани със сигурността измерения, но също така много дълбоки и мащабни политически, икономически, социални, културни и др. измерения, които с пълно право можем да наречем всъщност цивилизационни измерения. Става дума за многопосочна и многоаспектна еволюция на социума. Нещо повече, макар че говорим за еволюция, всъщност по-скоро би могло да се твърди, че това са революционни процеси, които могат да бъдат характеризирани като смяна на парадигмата, т.е. да бъдат разположени в понятийната координатна система на теорията за научните революции в духа на изследванията на Томас Кун^IV,3.

Томас Кун се противопоставя на схващането за линейното последователно натрупване на научното знание и разглежда развитието на науката не като плавен, а като скокообразен процес, който може да бъде описан схематично така:

Научната революция по Томас Кун се изразява именно в смяна на парадигмата. Като говори за ключовата роля на парадигмите, той разбира под това понятие „някои общоприети примери от фактическата практика на научните изследвания – примери, които включват закона, теорията и тяхното практическо приложение и необходимо оборудване, всичко това в своята съвкупност ни дава моделите, от които възникват конкретните традиции на научното изследване”⁴. Казано накратко, за определен период науката се развива в рамките на старата парадигма. На един етап обаче старите методи на изследване и използваните до този момент понятия вече не могат да описват удовлетворително протичащите процеси. Според Томас Кун това означава, че са възникнали аномалии, които не могат да бъдат обяснени в рамките на съществуващата парадигма и „нормалната наука излиза от пътя през цялото време” . Когато това стане, т.е. „когато специалистът не може повече да избягва аномалиите, разрушаващи научната практика”, се слага началото на „нетрадиционните изследвания, които в края на краищата довеждат целия отрасъл на науката към нова система от предписания (commitments), към нова база за практиката на научните изследвания”⁵. При този скокообразен, качествен преход (революция) от една научна парадигма („нормалната”, интрапарадигмална^VI наука) към друга (революционната, интерпарадигмална^VII наука) е естествено, че през известен период подходите, нормите и категориите на старата и новата парадигма влизат в конфликт. Това е етапът на кризата, на сблъсъка между адептите^VIII на старата и привържениците на новата парадигма, на промяната на схващанията, която понякога е мъчителна. Този конфликт е още по-сложен, защото става дума не за установяването на някакъв набор от нови правила и нов символен език (т.е. норми и понятия, засягащи отражението на ставащото), а за промени, които засягат пряко мирогледа, ценностите, етическата оптика, отговорите на предизвикателствата, логиката на нашите реакции, мотивите на поведението ни.

Нека да разгледаме предложената от мен Схема на Трите вълни на Сигурността⁶, отразяваща еволюцията на релацията (т.е. връзката) „Безопасност–Сигурност–Риск”.

По отношение на сигурността и преди всичко в опазването на държавата (аналогично и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси, стабилност и нормално и ефективно функциониране, също може да се говори за три вълни (без да се правят аналогии със знаменитата теория на Алвин Тофлър^IX за трите цивилизационни вълни⁷).