Опората, от която се нуждаят децата



страница1/17
Дата01.01.2018
Размер1.84 Mb.
#38783
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17
Малкият тиранин

Иржина Прекоп

Опората, от която се нуждаят децата

Детската психоложка Иржина Прекоп разглежда възможните смущения в развитието на малкото дете, като отделя специално внимание на феномена „властолюбие" и неговите проявни форми. Тя разкрива причините, критичните периоди и семейните обстоятелства, в които би могъл да възникне и да се превърне в болестна зависимост. Настоящото допълнено издание предлага разширен кръг от начини и терапевтични подходи за преодоляването на това страдание, което повлиява негативно разгръщането на цялостната личност.


Иржина Прекоп, родена през 1929 г., е психолог с научна степен „доктор". Значителна част от професионалната й кариера преминава в отделението за деца със смущения в личностното развитие при щутгартската болница „Олга хоспитал". Иржина Прекоп става широко известна с въвеждането и прилагането на терапията с държане в здрава прегръдка в случаи на аутизъм и властолюбие. Нейните събрали целия й терапевтичен опит книги се превърнаха в настолно четиво за новото поколение родители в Германия, а чрез многобройните си преводни издания - и в цяла Европа. Сред тях са: „Ние имаме дете с увреждане" (1979), „Ако беше ме прегърнал" (1989), „Децата са гости, които питат за пътя" (1990) и „Неспокойните деца" (1993) - в съавторство с Кристел Швайцер, „Съкровищата в нашите деца" (2006) - в съавторство с Гералд Хютнер.
Предговор към допълненото издание

Тази книга претърпя толкова много издания, че започнах да изпитвам противоречиви чувства към нея. Тя се оказа бестселър, което като автор съвсем обяснимо ме радва. В същото време обаче с горчивина осъзнавам, че популярността й се дължи единствено на трудностите в общуването между родители и деца. А те, за съжаление, не престават. Децата, отличаващи се с властолюбив и безогледна агресивност, се срещат все по-често. Словосъчетанието „малък тиранин" се превърна полека-лека в класическо понятие.

Когато книгата се появи за пръв път, бях сериозно засегната от острите критики, отправените ми най-вече от страна на специалисти с антиавторитарно и антипедагогическо мислене. Но в крайна сметка - и благодарна, тъй като силната опозиция породи дискусия в публичното пространство. Ефектът от поставянето на темата за детското властолюбие бе като от хвърлен във водата камък. „Малкият тиранин" закачи дъното и раздвижи пластовете. Така онова, което подлежи на разпад, може да се отстрани, истински значимото - да се уталожи и водата да се избистри. Процесът на пречистване обаче ще трае дълго. Ето защо новото издание на тази книга не е опит за възкресяване. Просто тя все още е актуална.

Причината да я допиша не се крие в някаква съществена промяна на схващанията ми. Аз продължавам да стоя зад всяко изложение и тълкувание в нея с едно-единствено изключение. То се отнася до начина, по който родителите биха могли да помогнат на децата си да контролират своята нарастваща агресивност по време на така наречената „фаза на негативизъм". Сега отчитам като грешка тогавашния си съвет, че „детето трябва да се справи със своя инат по възможност само". Въз основа на опита, който събрах в терапията с държане в здрава прегръдка, днес мнението ми е по-различно.

Гневът, надигащ се у детето във възрастта между две и три годинки с онази особена интензивност на устремения към автономност Аз, се насочва не само към едни или други предмети и собствената личност, но и към родителите. В първия случай не би било погрешно да се подходи по първоначално препоръчания от мен начин. Ако детето се ядосва например на дръжката на вратата, понеже му е твърде нависоко, както и на себе си - задето не може да я стигне, то трябва да се научи да понася тази фрустрация. Така ще разбере, че е в състояние да преработи една криза със собствени сили. Но насочи ли се неговата ярост към майка му или баща му, е редно да му се даде шанс да се конфронтира с тях. Да демонстрира открито агресията си към човека срещу себе си, но и да види неговото раздразнение. За да приключи всичко това благополучно и да се възобнови любовта между двете страни, е добре детето да бъде държано в здрава прегръдка. Когато един ден стане по-зряло и вече умее да се изразява вербално, то ще е способно да понесе такъв конфликт и без физически контакт.

Подробно описание на „държането" бе дадено още в първото издание на книгата, но днес без съмнение има какво да се допълни. Междувременно много отчаяни родители са изпробвали метода, следвайки моите указания. Някои от тях са постигнали добри резултати, други обаче са се стъписали от сблъсъка със собствените си контролирани до момента афекти и са се отказали. Наистина, нито едно дете не е било травмирано при тези опити, но те още повече са затвърждавали представата му, че е по-силно от своите родители, които тъй лесно се плашат. Сега вече ми е ясно, че когато продължителното държане в здрава прегръдка (от два до четири часа) не дава ефект, то причината е в същите нарушения, довели до превръщането на малкия човек в тиранин. Във всички подобни случаи прилагането на метода в домашни условия се оказа недостатъчно продуктивно, така че намесата на специалист бе неизбежна. Без помощта на опитен терапевт родителите нямаше да съумеят да се утвърдят като родители и да дадат възможност на децата си да изживеят своето детство необременени.

Едно от най-разпространените нарушения в общуването помежду им е страхът на родителите да изразяват еднозначно собствените си негативни чувства. Афективната амбивалентност1, непоносимото „нито-нито", кара децата да отхвърлят вътрешно родителите си и възпрепятства необходимата на двете страни конфронтация. Най-същественото основание за подготвянето на настоящото разширено издание бе по-задълбоченото разглеждане тъкмо на този проблем.

За разкриването на несъзнавано действащите преплитания в системата на семейните отношения изказвам специална благодарност на терапевтите, работещи по метода на Берт Хелингер2, и най-вече на самия него. По време на един уъркшоп през 1990 година, организиран от мен по молба на Хелингер и свързан с практикуването на „държането", аз получих нов поглед върху изконната семейна йерархия. От този момент нататък терапията с държане в здрава прегръдка почти винаги е съпътствана от Хелингеровата терапия. В много случаи възникването на властолюбието може да се проследи по-ясно и да се лекува по-добре едва след като се хвърли светлина върху неговите корени в семейството като система. Не е никак изключено детето да е станало тиранин, защото несъзнавано представлява някой свой „изключен" от нея близък.

По време на съвместното писане на книгите Децата са гости, които питат за пътя и Неспокойните деца с моята съавторка Кристел Швайцер осъзнахме, че съществуват определени базисни правила, произтичащи от законите на Сътворението, чието спазване обуславя вътрешното равновесие, но чието нарушаване носи разруха, феноменът „малък тиранин" е един от горчивите примери за това. Решението се крие в съзнателното ни обвързване ( = „re-ligio") c изначално съществуващите закони на битието.
Въведение

Веднъж през лятото с мъжа ми бяхме свидетели на две впечатляващи и взаимно допълващи се случки, които за сетен път ме убедиха, че незабавно трябва да напиша тази книга.

Вълшебното сутрешно слънце ни заблуди. Веднага щом предназначеното за кратки излети корабче напусна линдауерското пристанище, се изсипа пороен дъжд и подгони излезлите сред природата хора да се скупчат разочаровани в ресторанта. На масата до нас едно петгодишно момченце се погрижи бурята да продължи. Въпреки раздразнението на вече получилите обяда си пътници, то настояваше да се качи на масата, за да вижда по-добре вълните. Отначало не обръщаше внимание на кротките молби на родителите си. Но когато понечиха да го свалят, крясъците му огласиха цялото заведение: „Пусни ме, тъпа свиньо." В същото време ритна майка си в корема и ухапа баща си по ръката. С това обаче представлението не свърши. Ведно с гнева на детето растеше притеснението на неговите родители и ядът на присъстващите. Родителите решително го свалиха от масата, от което то още повече се разбесня. Останалите потърпевши започнаха да подхвърлят забележки от рода на: „Ако беше моето, пердахът нямаше да му се размине." Силно сконфузени, майката и бащата се опитваха да възразят: „И това сме пробвали, но само дето стана още по-лошо." Сега те нямаха друг избор, освен да излязат с отрочето си на дъжда или да го оставят да стои върху масата. И в двата случая обаче щяха да претърпят поражение. Тези хора се намираха в безизходица. Когато тръгнаха да излизат, майката тихо се разплака.

По време на разходката ни край брега пред нас се разигра близка до описаната типична сцена. Лебедите и патиците водеха своите малки в колонка подире си, за да покълват от хляба на излетниците. Една патица правеше изключение - имаше си само едно-единствено пате и не го водеше, ами го бе пуснала отпреде си. То плуваше неспокойно насам-натам между лодките и кълвеше всичко друго освен хляб. Подобно майката на корабчето патицата следваше детето си плахо и с наведена глава. Мъжът ми се обади: „Сигурно и тя ще се разболее. Ще се съсипе също като него." И ние дълго обсъждахме дали ятото трябва да приеме нездравото, продиктувано от страх поведение на патето, вместо да го приучи да уважава законите на общността. Защото тяхното нарушаване при хората може да доведе до разпадане на цялото семейство. Тогава осъзнах, че е крайно време да започна разговор на тази тема, нищо че едва се бях заела с научната й разработка.

В приемните ми часове все по-често ме посещават наплашени родители, които се чувстват ограбени и в същото време поробени от своето „превърнало се в кошмар дете", макар стремежът им да е бил създаването на условия, при които и те, и то да живеят с усещането за свобода. Родители, които се съмняват в себе си като възпитатели, понеже не успяват да намерят общ език с малкия човек нито с доброжелателно отношение, нито с похвала и порицание. Родители, вече едва ли не съжаляващи, че са си родили дете, и семейни двойки, потискащи своето желание да си родят поради печалните си наблюдения.

Сред малките тирани има не само такива, които с крайно агресивното си поведение управляват своето обкръжение, а и такива, които са пренапрегнати от желанието си да властват и не си позволяват никакви гневни изблици. Те по-скоро отказват да се подчиняват, крадешком следят ставащото и вътрешно се отдръпват на своя собствен „архипелаг", където все още могат да владеят положението и не са пречка за самите себе си. Срещат се и други, които по някое време са били „детронирани", и затова са объркани и тъжни, смятат се за онеправдани, преживяват срив и накрая биват сполетяни от психосоматично заболяване3.

Всички те са нещастни пленници на властта, която искат да упражняват върху останалите. Намират се в състояние на непрекъснато безпокойство и са крайно самотни. Способни са да вземат всъщност всичко, но не да дадат каквото и да било. И така се разминават с любовта - с онази любов, отличаваща се с баланс между вземането и даването.

Най-вече за тях и точно поради техните проблеми написах тази книга. Защото бъдещето им би било безрадостно, ако не им се окаже навременна помощ. Те трябва да се чувстват добре в този свят, за да устоят на житейските изпитания. И ще постигнат целта си не като властват над средата си, а само като се научат да изчакват, да се приспособяват, да понасят поражения, да се приобщават, да не игнорират страха си, а да го изживяват и съответно - да го преодоляват. Инак ги очаква печално бъдеще. Самите те още не подозират, че докато са зависими от властолюбието си, не ще могат да се почувстват свободни.

След много разговори с практикуващи специалисти стигнах до заключението, че биейки тревога в своите книги и осмелявайки се да предложа първа помощ, аз не се занимавам с раздухване на черногледство. Навсякъде се наблюдава впечатляваща и от осемдесетте години насам все по-широкообхватна промяна в присъщите за детската възраст личностни разстройства. Сред проблемните деца дотогава най-много бяха страхливите, неоправдалите очакванията, вечните виновници и „изкупителните жертви", които се опитваха да си набавят заместители на липсващото им удовлетворение в екстремното орално задоволяване (като гризане на нокти, ненаситно ядене и др.) и в индиректната агресия (като лъгане, крадене, палене). Според възгледите на насочващия диагностик те биваха пращани на консултация с педагог, психоаналитик, специалист по поведенческа или семейна терапия.

Днес, напротив, на преден план излизат смущенията, белязани от деструктивност и агресия и съпътствани от безчувственост, егоизъм и безцеремонност. Тези деца изглеждат резистентни на възпитание и имунизирани срещу терапия. В такива случаи мнозина опитни специалисти - психолози, учители или лекуващи педагози -си задават въпроси като: професионално сляп ли съм станал, да не би да съм нетолерантен към твърдоглавите деца заради собствените си проекции4, дали не трябва да се върна отново към антиавторитарното възпитание, изгубил ли съм поради рутината излъчването си, изморен ли съм от професията си? Някои детски лекари започват да губят вяра в способността си да убеждават, случи ли се да попаднат на такива „неподатливи" деца, които не само не си отварят устата, ами напълно отказват каквато и да било храна и по-скоро биха умрели от глад, отколкото да отстъпят пред настоятелните молби на родителите си и да прекратят гладната стачка. Тук изглежда имаме работа не с налагане на собствената воля чрез гневни изблици, а по-скоро - със самоунищожителна ярост.

Към тези специалисти също бих искала да се обърна. Намерението ми не е непременно да ги освободя от съмненията им, защото именно те са в основата на нашите търсения и дискусии и в крайна сметка - на нашия напредък. Моля критично четящия учен да прояви разбиране както към дръзкия ми опит да изградя хипотеза за причините на властолюбието, така и към допускането, че това е мания в собствения смисъл на понятието. Научната мисъл би могла да използва книгата ми като новоразкрита мина за по-нататъшни изследвания. За мен сега е важно колкото е възможно по-бързо да започна един разговор, който да породи повече разбиране за това страдание на децата и техните родители.
В търсене корена на властолюбието

Когато се захванах с темата за властолюбието, ме занимаваха преди всичко три въпроса:

• Какво се крие зад неимоверния стремеж на детето да властва?

• Къде е била нарушена допустимата граница на упражняването на власт?

• Властолюбци е имало винаги, но не в такова прекомерно количество, и то - сред децата. Наличната литература по проблема е оскъдна. Зависимостта между властолюбието и нарцисизма се разглежда в няколко произведения на Зигмунд Фройд и Хайнц Кохут, които се числят към дълбинната психология. В една работа на Алфред Адлер се сравняват властолюбието и стремежът към значимост. По темата за властта е писал най-вече Ханс Строцка, който също се оплаква от недостиг на психоаналитично ориентирани произведения. Той се опитва да обясни, че идват да се лекуват по-скоро жертвите на властващите, т. е. угнетените. Интересното е, че в нашия кабинет те се явяват в своеобразен „обратен" ред: угнетените, родителите, довеждат при лекаря своя потисник, детето.

Това, което искаме да обозначим като властолюбив, не е идентично нито със стремежа към значимост, нито с нарцисизма. Когато решим да търсим причините, стигаме до идеята, че ненаситният стремеж да властваш е свързан с днешния технократски начин на живот. По-нататък ще разгледам по-подробно тази връзка.

Много изследователи единодушно хвърлят мост от психоанализата към социологията на модерното индустриално общество, в което успехът е единствено важен. Те утвърждават разбирането на душевните заболявания като следствие на отдалечаването от човечността. В жаждата за власт откриват пътепоказателя към злото. А единствената и последна възможност за помощ виждат в активната любов.

Ще назова само някои от тях: Ерих Фром ни предупреждава за растящата зависимост на модерния човек от „притежаването", което му пречи да бъде, да се наслади на „съществуването". Арно Груен илюстрира предателството спрямо себе си в едноименната си книга, като описва страданията на днешните пациенти. Те се идентифицират с властта, превръщат я в свой имидж, търсят спасение във фалшиви чувства и така съвсем се отдалечават от изживяването на любовта и на собствената си автономност.

Александър Лоуен смята, че нарцисизмът на отделния човек е формиран от цялата нарцистична културна среда. Истинските чувства вече не съответстват на образа, който човекът е създал за себе си. Той започва да усеща живота си празен и безсмислен. След четиридесетгодишен психотерапевтичен опит биоенергетикът Лоуен констатира в САЩ - подобно на колегите си от западноевропейските страни - настъпването на ясно изразена промяна: някогашните неврози, като например парализиращо чувство за вина, страхове*, фобии* и натрапливости*, днес се наблюдават рядко. Затова пък много повече пациенти му се оплакват от депресии и загуба на чувства.

На онова, което може да бъде измерено и преброено, се отдава далеч по-голямо значение, отколкото на идеалното. Ето как мисленето и чувстването биват разделени, обособени едно от друго. Техническите науки са предпочитани пред неподлежащото на точно измерване знание за емоционалното състояние на човека. Картезианската* наука конструира първата атомна бомба, преди педагогиката и детската психиатрия да схванат, че малкото дете има потребности.

В книгата си „Променящото се семейство" изявеният тюбингенски детски психиатър Райнхард Лемп представя впечатляващо и критично историческия развой на своята професия. Едва в средата на двадесети век изследванията на Рене Шпиц, Джон Боулби, X. ф. Харлоу и др. доведоха до обрат в разбирането на детската способност за изпитване и проява на обич и на психическата ранимост в ранна възраст. Измина не една година, докато стана ясно, че и тези знания се нуждаят от корекция: днес е установено, че детето осъществява контакт с майка си още докато е в утробата й.

Междувременно излязоха трудове върху възникването и разрастването на чувството за всемогъщество в случаите на психотично заболяване у малкото дете от работещи в областта на психологията на развитието детски психоаналитици като например Доналд У. Уиникът и Маргарет С. Малер. Техните изследвания намериха изненадващо добър отзвук в средите на психотерапевтите. Но поради научната си терминология останаха, за съжаление, недостъпни за родителите, възпитателите в детските градини и учителите.

В Германия връзката между постиженията на дълбинната психология, социологията и науката за поведението на животните бе направена в книгите на детската психотерапевтка Криста Мевес. Тя вижда причините за крайната липса на мярка в прекомерното материално благосъстояние, в модерния хедонизъм, който води до отмиране или подмяна на истинските стойности. Мевес обвинява най-вече растящата професионална заетост на майките на кърмачетата. Вместо любов и пожертвувателност, те предлагат на децата си „предварително сдъвкана" храна във формата на полуфабрикат, а вместо игри с играчки - гледане на телевизия. Според Криста Мевес неовладяната агресия може да бъде предотвратена, ако - от една страна - малкото дете се остави без каквато и да било опека да проявява активност и инициатива в изучаването на заобикалящия го свят и, от друга - ако същевременно му се даде възможност да се сблъска с разумно поставени ограничения. Но тъкмо за осъществяването на тази конфронтация днешните майки нямат достатъчно свободно време. Разрешавайки на децата си всичко, те не подпомагат освобождаването на агресивните им пориви, а тъкмо обратното -създават условия за натрупването им.

Ние все повече се доближаваме до корена на властолюбието. При Конрад Лоренц срещаме още едно потвърждение на тезите, обясняващи зависимостта на хората от властването. Той изследва все по-опустошеното жизнено пространство на цивилизованото човечество от гледна точка на сравнителната психология и на животинската социология. Основната отговорност - измежду осемте смъртни гряха на съвременния свят - Лоренц отрежда на ужасяващия разпад на генетично заложеното ни социално поведение и откъсването ни от традициите. Той сочи, че чрез възпитание „non frustration"5 хиляди деца са били превърнати в нещастни невротици.

Едно дете, което вече не е в състояние инстинктивно да се подчинява на по-силния в йерархията, се чувства беззащитно. Ако този привидно по-силен проявява „робска слабост", детето не може да се самоидентифицира и следователно - да приеме за ориентир изтъкваните от него норми на живот в общността. „Отделният човек, ощетен с отмирането на определени поведенчески модели в социума и съпровождащите ги чувства, е наистина един клет болен, който заслужава нашето състрадание. Това отмиране е само по себе си зло. То е не само отрицание и анулиране на творческия процес, благодарение на който животното е ставало човек, а е нещо много по-лошо, нещо чудовищно. По някакъв тайнствен начин отклоненията от моралната скала водят не само до отсъствието на всичко, което усещаме като добро и порядъчно, но и до активна враждебност спрямо самите усещания за добро и порядъчно. Тъкмо това явление кара много религии да проповядват, че съществува враг или противник на Бога. Ако обаче не си затваряме очите, ще трябва да се съгласим с твърдението, че Антихристът е на свобода."
Как успях да разпозная проблема на властолюбивите деца?

Възможността за интензивни занимания със случаите на властолюбие аз и моите сътрудници дължим на следното щастливо съвпадение на професионални и исторически обстоятелства:

1. Занимавали се в течение на много години с деца-аутисти*, ние бяхме наблюдавали как при доброжелателна настойчивост от страна на възрастните те отчасти успяваха да достигнат до едно по-високо стъпало на социално развитие. Там откриваха радостта от връзката със собствената си майка - и евентуално с други близки хора - и се стараеха да върнат отношенията си с нея към предишните все още съществуващите принуди. В случай, че майката допуснеше това, тъй като се наслаждаваше на съживения контакт и не държеше повече на изискванията си, детето си оставаше на стъпалото на самовластието и можеше да продължи да я командва.

2. След като се разчу, че диагностицираме аутизма, от всички краища на страната взеха да ни препращат за диференциална диагноза* деца със сходно поведение. То обаче не се покриваше напълно с познатия синдром на аутизма в ранна детска възраст. Тези деца притежаваха - без какъвто и да било страх от промяна - една почти безгранична готовност да ангажират цялото си обкръжение, като че ли бяха всемогъщи.

3. По същото време ни бяха доведени и много голям брой деца на възраст от 4 до 24 месеца, които заради смущения в съня и храненето си и непрестанна тревожност* поглъщаха без остатък вниманието на родителите си. При тях установихме същата степен на развитие, достигната и от аутистите. Тоест, наблюдаваше се родство между самовластието и натрапливото всевластие на тези малчугани.

4. Терапията с държане в здрава прегръдка се наложи като основен начин за поощряване на децата-аутисти да развият у себе си по-голям интерес към социума и да се освободят от себичността си. „Държането в здрава прегръдка" е мярка, която след дълги колебания, но с нарастваща убеденост възприех от американския детски психиатър Марта Уелч и от удостоения с Нобелова награда изследовател на поведението на животните Нико Тинберген и започнах да пропагандирам и упражнявам в немскоговорящите страни. Обосноваването на „държането" в светлината на психологията на развитието и етиката изостри способността ми да се вчувствам и да разбирам обстоятелствата, в които можеше да се появи не само аутизмът, а и властолюбието, и следователно - да се получи ефект от терапията.

(Още тук искам да подчертая, че смисълът на „държането" не е да се потиска и обсебва детето, а да му се даде опора и безрезервна любов, при която би пораснала готовността му за автономен Аз.)
Запознаване с малкия тиранин

Описание на случаи

За въвеждане в темата ще приведа четири типични случая, с които се запознах в часовете си за консултация в отделението за смущения в развитието към една детска клиника.




Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница