Ораторско изкуство

било известно в Египет и Асиро-Вавилония. По земите на Елада се ширело убеждението в това, че красноречието е изкуство. Заедно с

епоса, лириката, драмата, ваенето, музиката и архитектурата, риториката била призната за не по-малко нужно и сложно творчество. Тя се смятала даже за „царица на изкуствата” – колкото силно било нейното влияние за решаването на държавните дела, толкова ефективно въздействала тя върху чувствата и умовете на хората, често определяйки и направлявайки общественото мнение по дълбоките проблеми на социалния живот.

Разбира се, няма нищо чудно в това, че не само в Гърция, но и в целия античен свят даже в най-късно време, понятието и термина „изкуство” се тълкувало доста широко и никак не се свеждало само до художественото творчество. В същото време занаятите, военното дело, науката и медицината, писмеността, строителството, без да говоря вече за самата естетическа практика, се квалифицирали като изкуство. Само след столетия, обаче,, в епохата на западноевропейското Възраждане, започнали да различават изкуството и изкустността, творчеството на поета, живописеца, музиканта и въобще художника и всеки друг труд, в това число научния.

Наричайки красноречието /риториката/ изкуство, древните гърци, обаче, влагали в това понятие конкретно и определено съдържание. Към V век до нашата ера /преди Хр./, когато напълно се ширела културата на монологичната реч, когато ясно се осъзнавали нейните видове, се смятало за очевидно, че задачата на оратора е трояка: да разясни /нещо/, да подбуди /към определено мислене, решение, а най-вече към действие/ и да достави на слушателите удоволствие. При това „насладата на слушателите” се смятала за особено важна задача на оратора:например със свежите или смели мисли и благородните чувства, доброто и справедливостта, гражданският дълг и патриотизма.

Говорейки за такава функция на античната риторика, обикновено свързваме името на Демостен с най-висшите й достижения. И това е правилно, защото той е великият оратор на древността. Обаче Елада отгледала и не малко други ритори, от които през V век до н. е., особено добре били известни: Динарх, Хехесит, Хиперид, Хоргий, Исократ, Исей, Есхин, Филократ.* Гръцките ритори владеели майсторски правилата и формите на устната реч, законите на логиката – особено съжденията и доказателствата. Те умеели да внушават на масата от хора собствените си мисли и чувства, често подбуждайки ги към практически действия. Всеки от тези оратори доста се трудел над това, красноречието да

* Списъкът от знаменити оратори на Древна Гърция има и такъв вариант: Антонид, Демостен, Ликург, Лисий, Исей, Исократ,, Есхин, Хиперид

може да се превърне в остро оръжие на идеологията и политическата борба, а тя често избухвала между различните аристократични групировки в робовладелското общество.

През V век до н.е., особено изкуство на красноречието достигнали софистите, най-точно „старшите софисти”. Софистите събирали любознателната младеж, като й четели „лекции” и провеждали беседи. Целта на своите теоретични занятия и особеността на ораторското изкуство, те виждали в подготовката на хора за практическа дейност. Едновременно с това, те охотно подготвяли ритори.

Софистите се отличавали с критицизъм и находчивост в словесните битки. Те развили изкуството на спора, майсторството на доказателствата и видимо издигнали културата на рационалното мислене, в частност формално-логическата култура. Несъмнено е също така и положителното влияние на софистиката върху прогреса на древногръцките социално-политически мисли.

Всичко това се явява основание да наречем софистите учители по мъдрост и красноречие. От мислителите на Древна Гърция именно Платон, в своите съчинения, нееднократно и по различни поводи се изказвал положително за софистите. Той написал специален труд „Софист”, в който охарактеризирал софистите като философи и държавни мъже. Аристотел пък, напротив, в редица случаи се изказвал за тях с ирония или пренебрежително. Той внесъл съществен коректив в общественото мнение за софистите, наричайки ги учители на „мнимата мъдрост”, макар че не им отричал майсторството в красноречието.

За такъв критически отзив на гениалния мислител на античността, имало неопровержими факти и доводи. Така например, софистичната система на съждения и техните словесни въплъщения се представяли като съвкупност от преднамерено използвани в полемиката неправилни доводи, така наречените софизми – уловки, замаскирани с външна логичност. Софистите изкусно подменяли едно понятие с друго, без да се спират пред това, че закономерността на една категория /ред/ явления, се отнася към съвършено други предмети и явления. За страничния наблюдател такава система била важна не толкова с исконната истина, колкото с прозрачност на доказателствеността на своите умозаключения и потвърждения, а често с обикновена словесна виртуозност.

Така е, но още по-малко трябва да се отрича определената роля на софистите, особено на „старшите”, в развитието на ораторското изкуство и в частност на логическата култура. Понятието „логос” в Древна Гърция било многозначно, явявало се синоним на Космоса, първооснова на всичко съществуващо. Логос въплъщавал висшата красота на Вселената. Но в най-тесен смисъл „логос” означавало също „слово”, „реч”, „изложение”. Именно в тази връзка и в този смисъл може да се каже, че софистиката е съдействала за развитието на езиковата култура, за разкриването на неизчерпаемите възможности на устното и особено на публичното слово. Несъмнена е положителната роля на софистите в развитието на изкуството на полемиката.

Изобретателен и тънък майстор на живото слово бил Платон (427-347 г. пр.н.е.),основател и изтъкнат представител на обективно-идеалистичната философия. Той не се числи към средите на античните оратори, традиционната история на риториката някак заобикаля неговите знаменити диалози по разнообразни въпроси на философията и политиката. Наистина, Платон не се смята за първооткривател на такава форма на публичното изложение като диалога. Диалогът като форма на събеседване достига значителен прогрес в древногръцките лицеи и особено в, така наречените, академии – градини на мъдростта. В тях младежта се обучавала на различни знания, възпитавала се и се готвела за бъдещата дейност. Естествено е, че именно в тези заведения, мъдростта на формата на диалога се оттласнала и усъвършенствала като словесно изкуство, като един от най-гъвкавите методи на спора.

Изтъкнат майстор на академичните беседи – диалози, бил учителят на Платон – Сократ (469 – 399 г. пр. н. е.). Именно той изнамерил иронията като средство на критическото отношение към догматиката, като първостепенно оръжие на философията. Целта на такава ирония била преди всичко възпитанието на хората. Маркс и Енгелс оценили положително сократовската ирония, разглеждайки я като форма, присъща именно на философското отношение към действителността и в частност към обиденото съзнание. Сократовската ирония направила диалога остър и незименно будещ мисъл.

Платон в своите диалогични съчинения, разбира се, се опирал на опита на древногръцките академии. Но същевременно Платон значително издигнал изкуството на диалога, правейки го съвършена форма на устно-публичното изложение на най-сложните мисли, положения и идеи.

Прието е да се смята, че платоновите диалози това са своего рода философски драми, състоящи се от ярки художествени образи, дълбоки по своето съдържание и достатъчно ошлифовани по форма. При запознаването с който и да е от трудовете на Платон се създава впечатление, възникващо обикновено при четенето именно на драматическо произведение. Пред нас се раждат образи на определени личности, речта на които, така или иначе, е индивидуализирана, често е емоционална и се отличава с особеностите на разговорния език. Не само физическото действие, говорейки с терминологията на К. С. Станиславски, се обуславяло от характера и съдържанието на самия диалог.

Построени строго логично, имащи „свръхзадача” (Станиславски), ту остроумни или проникнати от ирония, ту по първоначалното външно впечатление били загадъчни, някак ребусообразни, тези диалози неизменно предизвиквали повишен интерес към предмета на беседата (спора) и неизменно водели слушателите към нужната цел. Несъмнено, Платон обогатил живата публична реч с методите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика и в частност с такива фигури, като иносказанието и метафората. Той изключително наблягал на логиката на речта, на нейната смислова сила.

Огромна роля в историята на красноречието има Демостен (около 384 – 322 г. пр. н. е.). Именно той е звезда от първа величина в ораторския елит на античността; той фактически бил глава на училището на риторите, голям майстор на античното публично слово. Представител на трудовата патриотична интелигенция – защитници на демократичния строй – идеолог на робовладелското общество. Демостен съумял да превърне обществената трибуна в плацдарм на непримиримата идеологическа и политическа борба.

С името на Демостен до наши дни са стигнали 61 текстове на речи, 56 „встъпления” към речи и няколко писма. Някои негови речи, например „ За престъпното посланичество” (343 г. пр. н. е.) и „Зад Ксенофонт за венеца” (380 г. пр. н. е.) имат по сто и повече страници. Това значи, че не два-три часа, а повече се точели тези речи, привличайки внушителна маса от хора. При това е нужно да вземем под внимание това с каква тържественост обикновено се представяли такива речи, да кажем, в сената, в каква напрегната, а често и нажежена атмосфера обикновено се изказвал оратора, имащ по-често от всякога явни и скрити противници. Трябва да се отбележи и това какво значение се отдавало на външните ефекти и на атрибутите на публичната реч като цяло, в, която многообразната жестикулация, ораторската поза патетика и, разбира се, модулациите в гласа, силно възбуждали страстите на хората. Ясно е, че такава публична изява не минавала без зрелищни елементи или моменти.

Речите на Демостен били наситени с разнообразен фактически материал, съдържали много лични наблюдения и по-често забелязани характерни детайли и елементи на живота. В редки случаи ораторът минавал без лаконичност и време за образни характеристики на хората, техните постъпки и намерения. Някои от ораторските оценки за хората и описанията на събития, дадени от Демостен в речите, се възприемали като типизации, според законите на художественото обобщение. В своите съдебни речи Демостен често се превръщал в битовист, от погледа на когото не се изплъзвала никаква дреболия. Ту иронизирайки незаетите хора, ту изобличавайки падението на нравите, ораторът Демостен се представял на обществеността не само като нравоучител, но и като обществен съдия и политически лидер. Находчив полемист и задълбочен психолог, Демостен умеел във всяка ситуация да си наложи да слуша себе си и да се изслушва докрай.

Като признание трябва да се смята, че Демостен, без да блести в съдебните речи, с които той започнал своята ораторска практика като адвокат, обаче, се отличавал в своите политически изяви, най-често насочени срещу непрекъснатите нападения на завоевателната войска на македонския цар Филип ІІ. В тези речи ораторът не само бил адвокат или обвинител, но и политически деец, патриот и трибун, последователно и упорито ратуващ за мира и благото на своя народ. В такива изяви Демостен често си спомнял за „много славните” предци на атиняните, призовавайки ги да почетат тяхната памет и да следват техните минали граждански подвизи. Ораторът извиквал у слушателите чувство и съзнание за чест на гражданина на свободната република. Смели и памфлетни по своя стил, изпълнени с гняв и патриотично достойнство, тези речи вдъхновявали атиняните за подвизи във военните дела, оставяли дълбоки следи в духовния живот на атинската държава, влезли в историята на политическата борба с нарицателното име „филипики”.

Показателно е, че Демостен, като правило, се обръщал към публиката с думите: „Граждани атиняни!”. Така, например, имайки предвид заплахата от страна на вероломния македонски цар и отчитайки възникналата в тази връзка трудна ситуация, а така също обобщавайки някои свои съображения за реалната възможност за отпор на врага, Демостен в една от филипиките казвал: „И така, преди всичко, граждани атиняни, не следва да падате духом, гледайки сегашното положение, колкото и лошо да е то”(22,46) 2. И след няколко минути, отново произнасяйки: „граждани атиняни” ораторът напомнял за патриотичните задължения на всеки от тях пред възникналата външна опасност. А след това, подразбирайки нерешителността или даже мудността във влиятелните кръгове

полузапитвал – полувъзклицавал: „И така кога, кога най-накрая, граждани атиняни, ще правите това, което трябва?” (22,48).

Атинският трибун се ползвал охотно и умело от прякото обръщение към „гражданите”. Той не оставял без отговор никакви реплики по свой адрес, не се обърквал, когато политическите страсти се разгаряли и атмосферата се нажежавала. Бързо и ефективно той парирал крясъците и пререканията, не се спирал пред това да засрамва на всеослушание тези,които с постъпките си по различен начин „си навличали позор”. „Моля не вдигайте шум – обръщал се той към събралите се, - слуиайте, както подобава на хора”. В такова обръщение, моля ви се, имало не само молба, но и заповед. Това произлизало от неговата най-дълбока убеденост в собствената правота и, разбира се, съзнанието за своето лично влияние дърху общественото мнение.

Четейки речта „За мира”, изпълнена с граждански и патриотичен

патос, произнесена, както може да се предположи, в страшния момент на политическия живот на Атина, мислиш за впечатлението, което тя е правила на хората и същевременно си представяш самия оратор на трибуната. Ето го, господарят на думите на атинската демокрация: в мъжествена поза – олицетворение на непоколебимата убеденост в собствената правота, с чело на мислител, с всевиждащ взор и лице силно загрижено, на моменти не можещо да скрие изблиците на гняв на човека!

Честото обръщение на античния оратор към „гражданите атиняни”,

мигновената темпераментна реакция, даже можем да кажем екзалтирана, масата от хора, се явявали изпитани методи на психологическо въздействие върху аудиторията. Такива прийоми на красноречието, както може да се мисли, държали слушателите в напрежение, в състояние на сътворчество, а понякога – на единомислие, активизирали мисленето на събралите се.

С такава цел се засилвало общественото внимание към

произнасящата се реч и се въвличали слушателите в творческата – размишляваща и преживяваща – атмосфера. Демостен охотно задавал въпроси на събралите се и сам им отговарял. Например: „Защо ви казвам това? – заради това, че...”. Или: „Какво именно? – Ето това...”. В някои случаи ораторът като че ли замерял своите слушатели с въпроси, оставени без отговор, за размисъл на аудиторията. Използването на метода въпрос-отговор, фактически е диалогова форма. Демостен драматизирал собствената си реч, за да пресъздаде живата картина на характеризираните от него събития, а с това силно въздействал на събранието и в образна форма. Диалогическият метод на оратора от време на време бил допълван с разкази, понякога се осланял на играта на Теодор, Аристодем и други популярни по това време актьори – изпълнители на главни роли. А на патетическите места в речта, ораторът декламирал стихове на трагиците Еврипид, Софокъл и други известни поети на античния свят.

Любим ораторски метод на Демостен било възклицанието,

например, утвърдително: „Добре!”, „Отлично!”. Но той възклицавал и при отрицание: „Не, никога!” – в категорична форма, или „Не, не, о богове!”, или: „Но това не е така, да, не е така!” – двойно отрицание. Демостен също така ползвал и други форми на отрицателното възклицание: „О, не!” или „Съвсем не е било!”. Ораторът също използвал и възклицание-въпрос. Например: Кой би могъл да помисли, че това ще се случи?” или „И след всичко това вие още питате, защо всички държавните работи се сгромолясват?”. И така нататък. Не е нужно да притежаваш голямо въображение, за да си представиш как такива вариращи възклицания, също така произнесени в различни интонации – в съответствие с конкретната ситуация или настроение на събралите се, в едни случаи трябвало емоционално да активизират ораторската реч, а в други – да интригуват слушателя и да му помогнат по-ясно да осъзнае характеризираните явления.

Огромно впечатление правели на слушателите, особено на

обикновените, както може да се предположи, клетвите на Демостен или неговите обръщения към бога (боговете). Така, например, прекъсвайки плавното течение на собствената реч, ораторът произнасял: „Не, кълна се в Зевс” или „Кълна се в боговете, ще ви кажа откровено цялата истина и нищо няма да скрия”. В речта „За делата в Херсонес” Демостен се обръщал към събралите се с такива думи: „Но, позволете ми, заради боговете, най-добрите мерки за държавата са, когато нещата вървят...”. Той се кълнял в Зевс и всички богове на атиняните, той се молел на всички богове и богини - „Да ми помагат всички богове!” - те го поддържали в достигането на правдата, истината и нужните заключения за Атина. В миналото ораторът призовавал към колективна клетва: „Кълнем се в Зевс”. Много рядко Демостен не се обръщал към авторитета на боговете. Обръщането към тях било метод, както може да се съди от текстовете на неговите речи, на психологическо въздействие над събралите се, почитащи своите богове. Очевидно той разчитал и на външен ефект, на който античната риторика отдавала голямо значение.

Речите на Демостен са аргументирани, ясни по изложението;

фразите в тях, като правило, са кратки, изпълнени с патетика и страст. Сравненията, метафорите и други речеви елементи, за които говорихме по-горе, засилвали впечатлението от Демостеновите изяви. Силната изразителност на неговите речи, изпълнени с дълбоки и винаги обществено важни и често злободневни мисли, не можели да не възбуждат хората. Успехът на речита на Демостен – винаги уверен в своята правота, неподкупен и смел – се определял също и от тяхната интонационна гъвкавост, добре отработените жестикулации и премислено във всяко едно отношение артистично поведение на трибуната. Тези наши характеристики се основават не само върху анализа на неговите речи, но и свидетествата на античните автори и по-късни изследователи на неговото ораторско изкуство.

Известно е, че от демостеновите речи са се учели оратори от

различни поколения не само от Елада, но и далеч зад нейните предели, особено в Рим. Демостен – върхът на древногръцкото красноречие, явяващо се най-острото оръжие на политическата борба и заедно с това представлява високата духовна култура. Без това красноречие не можем да си представим не само ораторската практика, но и античната теория на риториката, разработвана в онези времена.

За тази теория забележителното, преди всичко, е онова огромно

значение, което се придавало на словото, способно да утвърждава както прекрасното, така и безобразното, както истината, така и лъжата.

В Гърция по онези времена е било широко разпространено

убеждението в това, че мъдростта – това е най-първото човешко благо (богатство). Съперничеството в мъдростта се смятало за изкуство, а победителят в него се ползвал с почести. И така съревнованието в „учените беседи”, както казвали тогава, се провеждало чрез слово или, както отбелязва Демокрит, с речта изразявали познанието за нещата (21,135), самата изкустност в такива публични изяви се ползвала с голямо внимание.

В словото, като оръдие на речта, мислите и познанията на

древните гърци били представяни като явление, непременно породено от практическите потребности и заниманията на хората. Класикът на атомистичния материализъм, великият мислител на Гърция от V век пр. н.е. Демокрит казвал: „Думите излизат като „статуи” (същински неща), в качеството на имена, явяващи се като подражание на умствените видове и числа” (21,141). Без думи, утвърждавал мислителят, контактите възникващи между хората биха били невъзможни сами по себе си. Първо е възникнал предметът, след това неговото осъзнаване и най-накрая думата, която го е обозначила, дала му е име. „Дума – сянката на работата” (21,220 и 234), - казвал Демокрит, образно и удивително вярно определил вторичността на езика.

Отбелязвайки възможностите на речта, Демокрит, заедно с това

повтарял: трябва да умееш да говориш и да помниш, че „често думите са по-убедителни от златото”. Нима „някои, извършили срамни постъпки, казват най-прекрасните речи”. В този случай под „най-прекрасни речи”, Демокрит разбирал привидната, лъжлива красота, защото за него красотата и истината (правдата) били неразделни. Затова той съветвал: „Трябва да умееш да говориш истината и да избягваш многословието” (21,210), да избягваш речите на спорещите и „майсторите на софизми”. Но затова е нужно да учиш и да се трудиш постоянно! „Не могат да бъдат достигнати нито изкуството, нито мъдростта, ако не се учиш от тях”, утвърждавал Демокрит (21,211).

Що се отнася до оратора, то едно от неговите задължения било

украсяването на стила на речта и обезпечаването на нейната привлекателност. „Защото всичко, щом попадне в слуха, в каквато и де е степен, дори то да не е стих (нима в това последното се включва недостатъкът на ораторската реч) се нарича „число”, на гръцки „ритъм”. Ето такова било разбирането на Демокрит за слуха (звукослухово възприятие), заедно с мириса, вкуса, осезанието, зрителните и другите усещания, като фактори за разбирането на действителността. Демокрит отчитал ролята на слуховото възприятие при слушането на речи, затова, както свидетелстват някои гръцки източници, неговата реч, както и речта на Платон, макар и да не се състояла от стихове, обаче „ се разгръщала толкова стремително и ползвала такива ярки словесни украшения, че тя можело да се приема по-скоро като поезия, отколкото като произведение на комедийни автори” (21, 200).

Любопитен и, да кажем, показателен е ето този факт. Говорейки

за свойствата и реалните възможности на речта, гърците, преди всичко подразбирали оратора, ритора. А нали всеки говорещ, далечен на изкуството на красноречието, се ползвал от същата словесно-звучаща реч, макар, разбира се, да не се грижел за нейната изразителност, експресивност и, очевидно, не разполагал с такъв богат речников фонд, какъвто свободно ползвал и който системно увеличавал опитният оратор. Следователно, може да се предполага, че мислителите, които поставяли толкова високо изразителността и значението на звучащото слово, говорели за огромните му възможности и, най-вероятно, подразбирали определен водораздел между „обикновено говорещи” хора и оратори. Последните, както свидетелстват древногръцките източници, били признавани и почитани като майстори на речта, като творци и изпълнители на словесното изкуство. Смятали ги за учители. Общо казано, риториката охотно се обръщала към младежта и увличайки я с нейните разнообразни идеи я правела много полезна за образованието и възпитанието, за социалната организация, въобще. Ето защо риториката с пълно основание се смята за предшественица на педагогиката в древна Гърция.

С риторика се занимавали стоиците, трактувайки, във връзка с

тълкуването на нравствеността, проблемите на етиката. Към риториката се обръщал философът, поетът, политическият деец и ораторът Емпедокъл (около 483-423 г. пр. н.е.), когото Аристотел смятал, едва ли не, за основоположник на това изкуство. Неговата теория разработвал най-видният от софистите, идеологът на робовладелската демокрация и политически деец Протатор от Абдера (481-411 г. пр. н.е.). Придавайки на словото първостепенно значение в ораторското изкуство, той смятал за необходимо изучаването на езика и разработката на граматически въпроси. Отнасяйки риториката към своето „гражданско изкуство”, той обещал, с негова помощ, да направи хората по-добри. С проблемите на ораторското изкуство се занимавал също и друг представител на софистиката, по някои данни – ученикът на Демостен – Хорхий от Леонтия и Сицилия (около 483-375 г. пр. н.е.), виден оратор, противник на Сократ и Платон. Той се обявил срещу догматиката и написал специален учебник по риторика, подложен на критика от Платон в книгата „Хорхий”. Учебникът не се е запазил. Неговият автор, както и Протагор, придавал съществено значение на езика като важно средство на ораторското изкуство. Хорхий особено наблягал на всепокоряващата сила на словото, говорел за неговата способност да прониква в човешката душа. С теоретичните проблеми на изкуството на словото се занимавали също така и вече споменатите: Исократ – един от известните древногръцки ритори, Тасимах и други. Основите на риториката се преподавали в училищата.

Демостен, също така, далеч не бил безразличен към