Османската феодална система и налагането ù по българските земи /хv-хvіі в



Дата13.10.2018
Размер48 Kb.
#85040

Османската феодална система и налагането ù по българските земи /ХV-ХVІІ в./

Установяване на османската държавна и военнофеодална система по българските земи
Налагането на османския феодален гнет в българските земи в края на ХІV и началото на ХV в. разрушава много от сътвореното във времето на средновековната българска държава. По степен на своето развитие новата система на обществено-икономически отношения е далеч по-примитивна от постиженията на българското феодално общество. Прекъснати са икономическите и културните взаимоотношения на българите с редица страни от европейския континент.

Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес, твърде често белязан с противоречия и временни застои, продиктувани от политическите и военните цели на завоевателя. Със стъпването си на Балканите османските турци се сблъскват с държавнополитически и стопански системи, които по своята организация и перспективи далеч превъзхождат системите на поробителя. Въпреки това и противно на очакванията, надделяват османците, които в много отношения все още не са изживели родово-племенните наслоения, но подчиняват цялата си мощ на един водач и на една цел. В този исторически момент това се оказва печелившата тактика.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя, като много важна институция в системата на централното управление, е владетелския съвет /диван/. В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир – пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът – отговорен за правните и религиозните проблеми, нишанджията – пазител на държавния печат, дефтердарът – завеждащ финансовото ведомство и т.н. От края на ХVІ в. диванът има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.
В класическия период от развитието на османския феодализъм основната военна сила на империята се състои от спахийската конница и еничарската пехота. Чрез правото да ползват за своята издръжка доходите от спахилъците спахиите-конници бързо се превръщат в най-масовата част на османската феодална прослойка. Спахийското опълчение дълго време следва бойния ред завещан от тюркската родова военна традиция. То е разделено на две големи части – румелийско и анадолско. Всяка от тях се подразделя на три крила.
Друга основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари. Нейният първообраз възниква през ХІV в. чрез създаване на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби – християни. От 1395 г. еничарският корпус започва да се рекрутира чрез специален “кръвен данък”, известен като девширме, изразяващ се в събирането на момчета от християнските семейства. В продължение на близо три века този данък обезсилва българската народност, като я лишава от нейния жизнен потенциал. Той се оказва най-широко прилаганото средство за ислямизация на българския и другите християнски народи, попаднали в пределите на Османската империя. Последното сведение за събиране на девширме по българските земи е от 1705 г.
При съприкосновението си с византийската и българската държавна и стопанска система османските турци показват възприемчивост, която на пръв поглед е трудно разбираема, като се имат предвид нормите на шериата. Турските завоеватели и най-вече покорителят на по-голямата част от Балканския полуостров и на Византийската империя Мехмед ІІ не само не унищожава завареното, но като се води единствено от държавнически съображения, запазва цели институции и стопански механизми, които се оказват особено важни за началото на османското владичество в Югоизточна Европа. При Мехмед ІІ и неговите наследници се регламентират сравнително по-прегледно основните принципи на османската феодална стопанска система. По-късно кодексите на султан Селим І и на султан Сюлейман Великолепни доизграждат и доизясняват същността на тази система, оказала се по-жизнена от заварената и унищожена византийско-българска традиция.

Наред с тимарите, зиаметите и хасовете, в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове – поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членове на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др.


Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те могат да продават, даряват или завещават владението си. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци. Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.
На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владение на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в области опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлк, и облекченията в режима на земеползването предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.
Друга категория земевладение в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята, тъй като се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягва до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.
Османската аграрна система, наложена в българските земи през ХV в., се оказва изключително ефективна, като се имат предвид целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.
Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които след време се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата като върховен собственик, спахиите като послужебни държатели и селяните като владелци на земята подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система на империята.

феодална рента. Хасá чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването му на друго лице, се отнема и предава и личното стопанство.


Наред с положителните страни, с които послужебното земевладение принуждава ползвателите му да изпълняват стриктно държавните разпоредби, то притежава и редица недостатъци. На първо място трябва да се посочи, че спахията не е пълен собственик на земята, а владее само част от нейните приходи, и то по силата на своето положение. Отсъствието на пълна собственост прави ленника в много случаи незаинтересован към развитието на спахилъка, тъй като той разчита най-вече на средствата, натрупани от плячката, получена в победоносните за империята войни. Освен това в съдебно и административно отношение ленът и работещите в него селяни са подчинени на органите на централната власт. При това положение, лишен от стопански, административен и съдебен имунитет, спахията твърде често не обръща достатъчно внимание на лена си, особено през вековете, когато Османската империя печели войните си.
Наред с тимарите, зиаметите и хасовете, в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове – поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членове на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др.
Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те могат да продават, даряват или завещават владението си. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци. Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.
На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владение на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в области опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлк, и облекченията в режима на земеползването предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.
Твърде често, след като постига целите си, Османската държава посяга към мюлковете, като използва за това най-различни предлози. За да предотвратят подобна възможност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, което означава, че една част от доходите им се определя за издръжка на мохамеданско религиозно учреждение. След вакъфирането тези земи остават неприкосновени завинаги.
Друга категория земевладение в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята, тъй като се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягва до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.
Османската аграрна система, наложена в българските земи през ХV в., се оказва изключително ефективна, като се имат предвид целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.
Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които след време се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата като върховен собственик, спахиите като послужебни държатели и селяните като владелци на земята подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система на империята.


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница