От доброволна смърт към самоубийството през Античността

Самоубийството през Античността изглежда трудно за разбиране и болезнено поле на интерес. Защо трябва да ни интересува мъртвият от далечното минало? Отговорът е, че християнска Европа винаги е била в диалог със своите бащински цивилизации. Често, както правят децата, тя поставя ударение върху различието, т.е. моралното превъзходство на новите християнски възгледи. Но Античността е изпълнена и с примери, които поставят под въпрос преобладаващото табу върху самоубийството.

Отделни сведения внушават, че самообесването не е било често използвано като метод сред гърците и римляните, както е в прединдустриалните общества. В случаите, споменати в писмените извори, ударение се поставя върху употребата на оръжия. При повечето от 1200 случая на доброволна смърт, събрани от съвременен автор, в около 40% са били използвани мечове, ками, ножове и хирургически ножчета. Това прекалено присъствие на оръжия в официалните извори се дължи на героическия идеал, който доминирал на сцената. Надживялата древността концепция за “римската смърт” свидетелства за значението на старата парадигма за самоубийството. Древните методи са били трудни и предполагали решителност - не е съществувал “хазарт със смъртта” чрез вземането на шепа хапчета. На самоубийството не се е гледало като на вик за помощ, а като на акт на волята. Най-общите гръцки и латински термини изразяват тази идея - самоубийството се е наричало най-вече “доброволна смърт” (гр. hekousios thanatos; лат. mors voluntaria). Прототип на древното самоубийство е Аякс. В Троянската война той бил единодушно признат за втори герой след Ахил. След смъртта на последния между гръцките герои възникнал спор кому да бъде присъдено въоръжението на Ахил. С хитрата си реч Одисей спечелил спора. След фаталния удар върху честта му за Аякс било невъзможно да гледа другарите си в очите. Затова той се набучил върху собствения си меч. С това Аякс е пример за ценностите на културата на срама, в която хората виждат себе си главно чрез очите на другите. Значението на Аяксовия модел за древността не се демонстрира единствено чрез неговата роля в епоса, драмата (у Софокъл Аякс се самоубива на сцената) и други литературни форми, но дори в по-голяма степен той е характерен за изкуството. Аякс е представен в повече от половината от стоте гръцки, етруски и римски изображения на самоубийство. Неговата парадигмална роля е силно осветлена в специфичната употреба на неговото убийство - гръцките воини били буквално изправени лице в лице с крайния акт на Аяксовия героизъм‚ изобразен върху бронзовата плочка, на колана на неговия щит.

Лукреция е перфектен пример за женско съответствие на самоубийството поради срам. Според преданието синът на седмия римски цар Тарквиний Горди я принудил да осъществят сексуално сношение. Той я заплашил, че ще я убие заедно с един роб и ще съобщи на съпруга и роднините й, че я е заловил в сексуален акт със слугата. За да запази честта си, Лукреция отстъпила, но след това извикала близките си, разказала им какво се е случило и се пробола смъртоносно, запазвайки по този начин достойнството си и придавайки сила на думите си.

 

Въпрос на срам

Според изворите много високопоставени мъже и привилегировани жени са моделирали поведението си според парадигмите за самоубийството на двата пола. Латинската дума pudor идва първа в списъка на оправдателните мотиви за самоубийство, извлечени от римските законови експерти по време на Империята. Тя отразява здравия разум на времето. В период на размирици или при потиснически режим, особено на тираничен император, стилната смърт е била просто начин да се съхрани нечия чест. Когато жестокият противник на Цезар - Катон - е бил победен в Северна Африка през 46 г. пр. Хр., той се оттеглил в град Утика и се самоубил. По-късно като Катон Утически той става образец за самоубийството на честта (Псевдо-Цезар, Африканската война, 88).

Често срещано ли е било самоубийството сред древните, както идеята за “римската смърт” ни кара да вярваме? Тацит и други влиятелни писатели са насадили в западното съзнание впечатлението, че самоубийството е често срещано сред древните. Но няма начин да се потвърди тази теза. Случаите на повече от 1200 самоубийства, известни от древността, се отнасят до 20 000 индивида. Тази цифра изглежда впечатляваща, но съотнесена към цялото население на древния свят (изчислено на 50 млн. за Римската империя) и като се има предвид, че разглеждаме период от около 2000 години, равнището на самоубийства (т.е. брой на случаите на 100 000 жители за година) е твърде нисък - 0, 02.

 

Романтичното самоубийство

Отделно от концепцията за героичната (римска) смърт, древността дала примери и на романтичното самоубийство. Разказва се, че огромен брой романтични любовници са се самоубили (или са заплашвали да го направят), когато тяхната любов се е оказвала невъзможна или са били измамени в надеждите си. Много от тях са станали част от западната традиция подобно на изоставената от “набожния” Еней царица на Картаген Дидона. Еней се подчинил на заповедта на Юпитер да напусне Северна Африка и отплавал за Италия, за да стане основател на Рим. Смъртта на Дидона станала популярна тема за изобразителното изкуство и музиката, например операта на Хенри Пърсел “Дидона и Еней”.

Римският поет Овидий (43 г. пр. Хр. - 18 г. сл. Хр.) отделя място в своите Метаморфози на трагичната двойка Пирам и Тисба. Когато техните родители се изпречили на пътя на любовта им, те си устроили среща вън от града. Тисба пристигнала там първа, но се появил лъв и тя трябвало да побегне в паника, изоставяйки воала си. Когато по-късно пристигнал Пирам, той видял воала с петна кръв, тъй като лъвът изцапал плата с муцуната си, по която имало следи от друга плячка. Предполагайки, че Tисба e била разкъсана, Пирам се пронизал смъртоносно. Докато издъхвал, той бил открит от Tисба, която на свой ред се хвърлила върху меча му. Тази трагична двойка принадлежи на общото наследство на западната цивилизация и поражда много любовни истории като тази на Ромео и Жулиета.

 

Смъртоносният грях на отчаянието

Корените на това стриктно табу върху самоубийството могат да бъдат открити в класическата древност. Въпреки принципната допустимост, винаги са съществували скрити тенденции на съмнение и открито отхвърляне, особено сред онези философи, които поддържали, че човекът се състои от материално тяло и вечна душа. Тази дуалистична концепция започва от VI в. пр. Хр. от Питагор. По много начини платонизмът доразвива възгледа, че човекът няма право да изтръгва божествения елемент вън от затвора на своето тяло. Само божеството, вече видяно като управляваща сила, има правото да се разпорежда с живота и смъртта. Човек, който убива себе си, действа като роб беглец, който се самооткрадва от господаря си. Само чрез мъдростта философът можел да се опита да освободи душата си от тялото. В една обновена, високо духовна форма, платонизмът е бил школа за мислене за образованите хора в късната античност. Всички църковни отци, формирали християнската доктрина, са преживели влиянието на неоплатонизма.

Св. Августин (354 - 430) като епископ на Хипон в Северна Африка се конфронтирал с църквата на донатистите - еретично движение, което почитало като святи хора онези, които се хвърляли от високо, за да отидат в рая. За да се бори с тях в собствената им теория, Св. Августин апелирал към общия авторитет - Светото писание. Той е първият, който обяснява (За божия град 1, 7) заповедта “Не убивай!” в смисъла на “нито някой друг, нито себе си”.

Точно в този контекст Юда Искариотски става извънредно важен. Самоубийството на Юда е последно доказателство, че той напълно отхвърля божието опрощение, докато крадецът, разпнат до Христос, бил спасен и влязъл в рая заедно със Спасителя. Божията милост е безкрайна за онези, които желаят да я приемат, но отхвърлящите я извършват ужасния грях desperatio. Следователно обесването било разглеждано като най-ужасен край, тъй като човек, задушен при този тип смърт, не е в състояние да извика за милост и да изрази в последната минута разкаянието си.

 

Корените на “самоубийството”

Св. Августин разглежда самоубийството като смъртен грях, без да използва омразната дума suicida, вероятно отхвърлена от него като лош латински, която може да бъде сравнена с английското “ownslayer”. Но средновековните автори са имали по-малко скрупули в създаване на техен собствен латински. През 1177-78 г. един френски автор, Валтер от Сен Виктор, атакувайки онези теолози, които вземат за пример древните философи като Сенека, отбелязва: “Искате ли да знаете как нежно той се е самоубил? […] Когато този мъж, по-слаб от която и да било жена, бил принуден да умре, той намерил подслон в банята и там, като малко момче, се потопил дълбоко в парфюмирана вода, обсипана с мека перушина. Вените на двете му ръце били съвсем леко докоснати, така че той предал своята нежна душа в най-голям разкош като в сън. По този начин с невероятна сръчност той превърнал самата смърт и болката от смъртта в голямо удоволствие за себе си. Този човек не е братоубиец (fratricida), а нещо по-лошо: самоубиец (suicida); стоик по професия, той бил епикуреец в смъртта; мислите ли, че му е било дадено място в рая заедно с други самоубийци като Нерон, Сократ и Катон?” В този смисъл накрая моделите на доброволна смърт се превърнали в отвратителни примери за самоубийци.

Превод от английски: Стефан Дечев