От живот към смърт и обратно

Презвитер Иван Вълков

И всички наши дни, колкото живеем… дай Боже да станат деветдесет и три. Разликата в годините е впечатляваща. А и не само в годините, но и в качеството на живота. Основната ни цел е да насочим поглед към същността на живота, на която никой не е успял да даде точно определение, а и не е по силите ни. Нито една наука, хуманитарна или естествена, не се стреми да доказва, че животът и смъртта съществуват. Науките изучават техните процеси и закони.

Без да прибягваме до наукообразна терминология, нека видим как се осъществява контролът върху живота от по-низшите към по-висшите му форми. Смъртта доказва своето съществуване, като простира ръка върху външната форма и я разрушава напълно. Но тя не може да докосне и да отнесе със себе си живота, вложен в тази форма, ако това не е позволено от Твореца на живота. Тя не е господар, а е под контрол. Да вземем зърното, паднало в земята. Животът, който е вложен в него, се пази от Твореца по един невидим и уникален начин. Живот и смърт са противоположности, които са в постоянна битка. Ние можем само да наблюдаваме как умира старата и се образува новата форма - ново тяло, в което продължава същият живот. Съвременната научна технология не е способна нито да контролира, нито да добави нещо в закономерността, чрез която животът се предава от едно тяло към друго.

След примера със зърното ще разгледаме най-сложното същество, “венеца на Божието творение” - човека, в който най-ярко се проявява битката между живота и смъртта.

Как животът отстъпва на атакуващата смърт? Смъртта засяга ту един, ту друг елемент на човешкото естество. Но тя също и отстъпва пред живота, който връща позициите си в зависимост от отношенията на човека с неговия Творец - източника на всеки живот. За да изясним по-добре как се осъществяват тези процеси у човека, ще започнем от сътворението му. И Господ създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание и човекът стана жива душа. (Бит.2:7). Първият човек е сътворен като сложна биологическа система, тялото му е напълно развито, но отначало му липсва живот. Няма го диханието на живота, без което цялото творческо дело на Бога щеше да е безмислено. Свидетели сме, че когато жизненото дихание е отнето, тялото умира.

Но правилен ли е този начин на мислене - забравата? Ако не получаваме отговор от науката, откъдето го очакваме, защо да не го потърсим там, където такъв съществува? Библията е източник на истината за живота и смъртта, източник, който дълго време беше пренебрегван.

КОНТРОЛЪТ Е В РЪЦЕТЕ НА ТВОРЕЦА

Този Творец "е Дух" (Йоан 4:24). Той сътворява човека за общение със Себе Си и затова предвижда у него да има особен "орган" - човешкият дух. Чрез този орган човек е способен да възприема Бога и дълбочините на Неговите тайни. И както създадената у човека душа - неговата личност - е способна да се усъвършенства, така и духът имаше големи перспективи за развитие. Плодовете от дървото на живота бяха предназначени да му открият живота с Бога, небесният живот. Бог предупреждава човека: Но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня когато ядеш от него, непременно ще умреш (Бит. 2:17). Това предупреждение беше заключено в закон, който гласи: "Възмездието за греха (в случая непослушание) е смърт."

Създаден със свободна воля, човекът беше поставен пред избор: вяра или неверие в Бога и Неговите обещания. Съзнаваше ли той цялата отговорност на своя избор – е друг въпрос. Важен е фактът, че Адам доброволно избра неверието и в крайна сметка духовната си смърт. Неговият избор се оказа фатален, защото чрез него в света влиза в сила законът на смъртта.

След грехопадението продължителността на живота започва да намалява. От вечен за цялото естество на човека животът стана временен за тялото, вечен за душата и прекъсна своето съществуване за духа. В Посланието към ефесяните хората са описани като мъртви чрез техните престъпления и грехове (Еф. 2:1).

При първият човек смъртта започна отвътре навън, от духа към външната, видима форма на човешкото естество - тялото. Неосведоменият читател на историята за падението на Адам и Ева може да не забележи, че се случи нещо страшно, защото нашите прародители на пръв поглед не се промениха. Те живееха, общуваха, разсъждаваха сякаш закона на смъртта не беше влязъл в сила. Всички признаци на живот бяха налице у тях. В духовната реалност обаче не бе така. Настъпи разрив между човека и Бога, прекрати се близкото общение, което придаваше смисъл на човешкото съществуване.
До грехопадението Бог общува с човека по тази схема: БОГ – ЧОВЕШКИ ДУХ – ДУША – ТЯЛО.

Благодарение на тази връзка с Бога, човек получава всички необходими за него знания. След грехопадението веригата се нарушава и връзката става невъзможна. Елементът "човешки дух" умира. Тялото, предназначено да съдържа в себе си душата и духа, е заразено с всякаква страст и похот. То придобива огромна власт над душата, като от изпълнител се превръща в главнокомандващ. Самата душа започва да се формира в зависимост от заобикалящата я среда. Тя се оказва пред избор между пътя на компромиса с греховното тяло (себеугаждане във всичко) и пътя на съхранение на своето благородство в непосилната борба с греха в себе си и в околния свят чрез вяра в Божието Слово.

Ако вследствие на духовната смърт, Адам, Ева и всички техни потомци се оказват лишени от общуване със своя Творец като източник на пълноценен живот, то при физическата смърт, те се лишават от всяко добро, което са имали през живота си на земята. Независимо, че са грешници, през земния си живот хората се ползват от блага, дадени им от Бога: … защото в Него живеем, движим се и съществуваме… (Деян. 17:28). Защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите и дава дъжд и на праведните, и на неправедните (Мат. 5:45). Все едно дали е бил добър, или лош животът на човека, дали му е харесвал, или не, със смъртта си той се лишава от последното добро, което е познавал на този свят. С него, с душата му остава само другата част, която Адам и Ева придобиха, след като ядоха от плода на дървото за познаване на доброто и злото - злото.

Струва си да се замислим - ако на земята хората се оплакват, че злото буквално залива живота им при положение, че разполагат с такова изобилие от Божие добро, как ще се чувстват, когато дойде ред да познаят в пълна мяра злото, т.е. след загубата на последното, което ги свързва с Бога - техният физически живот.

Сенека: "Ние умираме всеки ден, защото с всеки ден се отнема част от живота ни. Във времето, когато растем, животът ни се скъсява и намалява. Отначало се лишаваме от детството, после - от юношеството, след това - от зрялата и накрая - от старческата възраст."

БОЖИЕТО ДЕЛО, ПРЕДНАЗНАЧЕНО ДА ВЪРНЕ ЧОВЕКА КЪМ ПЪЛНОЦЕНЕН ЖИВОТ

Пред небето възниква въпросът: "Как може да се спаси човечеството?"

Духовната смърт е процес, преживян от първия човек, затова и спасението от тази смърт трябваше да бъде процес, преживян от представител на човешкия род. Имаше първи Адам, който разруши, нужен е и втори, последен, който да възстанови (ІКор. 15:45-47). Той трябва непосредствено да участва в процеса на възстановяването на човешката личност, но не за да го управлява, а за да го преживее, т.е. не като наблюдател, а като активен и основен участник. По време на "небесния съвет" (Йер. 23:18) никое друго предложение за решаването на въпроса как човек отново да придобие вечен живот, не можа да удовлетвори Божиите изисквания.

Сред хората не се намери подходящата личност, защото всички съгрешиха и са лишени от славата Божия (Римл. 3:23 СИ). Никой от тях не можа да изпълни волята на Бога и да осъществи Неговият план. Божият Син пое тази мисия. "Заради това Христос, като влиза в света, казва: жертва и принос не си искал, но си Ми приготвил тяло, всеизгаряния и приноси за грях не са Ти угодни. Тогава казах: Ето, дойдох…да изпълня Твоята воля, о, Боже. (Евр. 10:5-7).

Въплъщението на Христос и Неговият живот сред падналите грешници протича в непрекъсната борба да не се поддаде, да не вкуси от смъртоносния плод - греха. Ако хората изпитват върху себе си силата на съблазните, то срещу Човешкият Син бяха изпратени всички сили на ада, за да Го изкушат и да Го накарат да съгреши. Но макар да живее в тяло, Христос не е отделен от Бога. Той казва: Аз и Отец сме едно (Йоан 10:30).

Първият човек чрез непослушание допусна грях. Христос не направи никакъв грях: Той грях не е сторил, нито се е намерило лукавство в устата му (ІПетър 2:22) Той доброволно пое върху Себе Си наказанието за греха на целия свят и победи, като остана непорочен докрай. По тази причина атакуващата духовна смърт не успя да го овладее. На Голгота дойде физическата смърт на Неговото тяло, живяло сред хората тридесет и три години и половина. Душата Му, както и душите на всички умрели до този момент грешници се отправя към ада (Мат. 12:40; І Петър 3:19; 4:6; Фил. 2:10; Еф. 4:9), където Иисус вкусва цялата сила на Божия гняв. Като е наказан за греховете на всички хора, Той удовлетворява в пълнота Божията справедливост.

При Божия Син смъртта, която е под пълния контрол на Отца, докосва външната форма, тялото, но без да се допусне тление. За раздялата на Христовата душа с Отца има много различни мнения и едно от тях е, че Божият Син в един миг изживява в Себе Си раздялата на човечеството с Бога, за да ги възсъедини наново. Това стана в потвърждение на Неговите думи: Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил? (Мат. 27:46).

Но фактът, че смъртта не разпространи своето действие върху Христовия Дух, е неоспорим. Това се доказва от думите на Сина: Отче, в Твоите ръце предавам Духа Си (Лука 23:46). Чрез Своята смърт и възкресение Христос прави възможно възкресението на умрелия при грехопадението човешки дух (Йоан 7:38-39).

НОВОРОЖДЕНИЕ – ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Христос възстановява връзката между хората и Бога и поднови възможността за лично общуване между Твореца и творението (Еф.2:14). Когато говорим за рождението отгоре, нека си спомним беседата на Христос с еврейския учител Никодим (Йоан 3:1-5). Иисус видя, че Никодим ясно разбира с ума си, че Христос действително е Божи Син, дошъл от небето, и вярва в това. Сред нашите съвременници има много такива "никодимовци", които с ума си напълно приемат, осъзнават и даже вярват, че Христос не е мит, а реална историческа личност, че Той наистина е Божият Син и убедително говорят за Него като за Спасителя на света.

Христос казва на Никодим: "Едно не ти достига” и конкретно изразява проблема на "никодимовци": Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство (Йоан 3:3).

Никодим е представител на Стария Завет - учител, който прекрасно познава Божието Слово, тълкува го и същевременно обучава другите. Но Старият Завет не го довежда до познанието, което би му помогнало да влезе в Божието царство. Нужен е Нов Завет, ново учение, Блага вест, която носи духовен живот. За това учение Господ казва: Думите, които Съм ви говорил, са дух и живот (Йоан 6:63). Апостол Павел пише, че Христос замени закона от заповеди с учение. Благата вест за Христос, чута от всеки грешник, който е мъртъв за Бога, попада като семе в човешкото сърце: …като се възродихте не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово, което живее и трае до века (ІПетър 1:23). Светият Дух отвън започва да напомня и да открива истините на това Слово. Дълго време човек може да слуша, да възприема и да се съгласява с истините на благовестието. Мнозина, като четат за Христос и слушат проповеди или например гледат филма "Иисус", плачат. Това говори за личностно пробуждане (съвест, разум, чувства), за добро разположение към Христос, както беше у Никодим. Но симпатиите към Христос не спасяват човека. Трябва да се случи нещо по-дълбоко, по-значимо - новорождение на мъртвият дух.

В този момент той се съгласява с благата вест, която съдържа истините:

• 
  Аз съм погинал грешник.
  
• 
  Нуждая се от спасение.
  
• 
  Само Христос може да ме спаси, след като Го приема в сърцето си.
  

• 
  Мъртвият човешки дух възкръсва и става действащ.
  
• 
  Светата Троица в лицето на Светия Дух сътворява обител за Себе Си в новородения човешки дух (Йоан 14:23), за да пребъдва в него.
  
• 
  С живата Си сила Божието Слово утвърждава и укрепва вярата на човека в неговото спасение.
  
• 
  Започва ежедневен процес на освещение на човешката душа, която се преобразява, като придобива Христов характер.
  
• 
  По отношение на тялото си човек получава надежда, че в деня на възкресението или грабването на Църквата ще му се дари нетление.
  
• 
  Божият Дух свидетелства в човешкия дух, че човекът става Божие дете. Не е нужно някой да го убеждава, че е спасен. Не му трябват знамения за това. Той е убеден, защото го е преживял лично.
  

• 
  Праведност - няма място за вина в душата, съвеста е очистена чрез Христовата кръв, дяволът като обвинител няма нито сила, нито власт да натрапва своите мисли като нажежени стрели.
  
• 
  Мир - няма вражда с Бога вследствие на произволни грехове. Няма място за безпокойство и несигурност както за настоящето, така и за бъдещето, защото съдбата е в ръцете на Всемогъщият Бог.
  
• 
  Радост в спасението - тя е постоянна, независима от обстоятелствата, произлиза от съзнанието, че притежаваш вечен живот и че Бог живее в теб.
  
• 
  Молитва - като потребност в общуването с Бога.
  
• 
  Четене на Писанията - като храна за новородения дух.
  
• 
  Съпротива на греха - новата природа мрази греха и човек повече не греши съзнателно.
  
• 
  Общуване с други християни - за изграждане на вярата е необходима тази духовно чиста атмосфера.
  
• 
  Свидетелство за спасение - не е възможно да го удържиш в себе си, то е като огън.
  
• 
  Стремеж за изпълнение на Божията воля - като духовна храна, чрез която човешката воля укрепва и става силна.
  
• 
  Освещение – мотивирано е от жажда за свят и чист живот.
  

При грехопадението от вечен за цялото естество на човека животът стана временен за тялото, вечен за душата и прекъсна своето съществуване за духа. При решението на човека да приеме Христос, животът се връща в новородения му дух. Заедно с духа вечно бъдеще с Бога получава и човешката душа. Смъртта няма власт върху този вечен живот, което Христос потвърждава с думите: "Истина, истина ви казвам: ако някой опази Моето учение няма да види смърт вовеки." На смъртта е дадена власт само над външната тленна форма, не и над вътрешния живот. Този вътрешен живот не е физически; той е духовен, с други критерии и закономерности за своето съществуване. Тялото след възкресението си ще стане подобно на тялото на възкръсналия Христос. Това се потвърждава с думите на самия Иисус: "Който вярва в Мен, макар и да умре, ще живее." Тук виждаме проявен отново пълният контрол на Бога.

Логичният извод е, че смъртта не е всемогъща. Тя не е личност и от нея новороденият човек не се страхува.

О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото? (ІКор.15:55).

И всички дни на Адам, колкото живя, станаха деветстотин и тридесет години и умря (Бит. 5:5).

И всички наши дни, колкото ще живеем, са вечни, ако приемем Христос, Който е Пътят, Истината и Животът. Няма да умрем!