От латински



Дата20.04.2017
Размер100.85 Kb.
#19590
Ксилофон



Ксилофонът (от латински xylonдърво; phoneзвук) е музикален перкусионен инструмент от групата на пластинковите инструменти. Устройство [редактиране]


Технически характеристики

Параметри на инструмента:

  • дължина:

    • 120-145 см (при 3½ октави)

    • 103-106 см (при 3 октави)

  • широчина:55-80 см (при 3½ октави)

  • височина:83-95 см (има механизъм за регулиране)

  • тегло:22-36 кг (при 3½ октави)

Дървени пластини:

  • дължина:13.5-38 см

  • широчина:2.5-4.5 см

  • дебелина: 1.5-2.5 см

Резонатори:

  • диаметър 6-10 см

Настройване:

  • А = 442 херца
Пластини [редактиране]

Ксилофонът се състои от дървени пластини с различна големина, подредени по височина от ниски към високи в хроматичен ред (така както са подредени клавишите на пианото) върху дървена рамка във формата на трапец с две вътрешни прегради разположени по дължината и.

За да бъдат закрепени пластините, те имат дупки в двата си края, през които минава струна, корда или памучен шнур, който е опънат върху прагчета, разположени върху горната част на рамката на инструмента. Така всяка една дървена пластина има прагчета в двата си края, които я отделят от пластините в съседство.

По този начин всяка една от пластините виси свободно във въздуха и не се опира в нищо. Това и позволява да трепти и вибрира, когато бъде ударена със специално изработени за целта палки.



Резонатори [редактиране]

Получените трептения и вибрации са сравнително слаби и нефокусирани. За целта под всяка пластина има разположен резонатор, който ги усилва и концентрира. Така се получава характерният звук на ксилофона. Резонаторите представляват алуминиеви тръби с тапа в долния си край и се изисква да бъдат настроени също както пластините.



Рамка на инструмента [редактиране]

Инструментът има дървена рамка във формата на трапец с две вътрешни прегради разположени по дължината и четири крака с колелца, което позволява да бъде разположен на земята и лесно да се мести от едно място на друго. В горната част се намират пластмасови или гумени прагчета между които се закрепват пластините. От вътрешната страна в левия и десен край на инструмента се намират жлебове към които се прикрепват двата реда тръби служещи за резонатори.



Механизъм за регулиране на височината [редактиране]

В миналото ксилофоните са били със фиксирана височина което е създавало проблеми на изпълнителите със различен ръст, най-старите модели и фолклорните разновидности са били стационарни -без крака и резонатори, съвременните инструменти имат механизъм позволяващ промяна на позицията на инструмента спрямо изпълнителя към по-високо или по-ниско.



Историческо развитие [редактиране]

Ксилофонът се е появил в Европа през 15 век. Усъвършенстван е през 19 век като солов, ансамблов и оркестров инструмент.

Различни африкански пластинкови инструменти като амадинда, балафон и други са били пренесени по време на походите на кръстоноците подобно на трофеи в Европа през 15 век заинтригувани от екзотичните инструменти много от пътуващите улични музиканти и бардове сами започват да си изработват свой варианти и да ги използват във своята музика.



В централната част на Европа преобладават едноредни диатонични и двуредни хроматични разновидности в Швейцария и алпйските региони хроматични четериредни инструменти. В немско говорещите региони са се използвали две названия „холц глечър“ и „ксилофон“от латински xylonдърво; phoneзвук.Със експанзията на немската и австрийска музика през следващите няколко века названието ксилофон и четериредната му разновидност/при която пластините са наредени така като са струните на унгарския струнен инструмент цимбал/ добива най-голяма популярност. Всички инструменти от това време са имали съвсем просто устройство рамка във формата на трапец и дървени пластини.

Първи писмени свидетелства за съществуването на ксилофона в този най-ранен етап в Европа са наръчника за органисти „Spiegel der Orgelmacher und Organisten“ от 1511 г. в който немския органист Arnold Schlick описва на кратко устройството на ксилофона и латинските текстове на „Theatrum instrumentorum“ от Martin Agricola и Michael Praetorius който използват названието „строу фидъл“. Първата картина в която присъства изображение на ксилофон е от 1523 г. наречена „Танц на смъртта“ от Hans Holbein .В продължение на следващите 4 века ксилофона присъства в европейската музика като фолклорен инструмент използва се от уличните музиканти и като атракция в цирка. През 19 век развитието на ксилофона набира скорост много от музикантите през този период се опитват да придобият голяма виртуозност и бързина на свирене, като че ли се състезават кой ще достигне най-бързо темпо в изпълнението на валсове, полки и популярни минатюри.

Такива улични концерти и представления със демонстраци на ксилофон привличат вниманието и на композитори като Ф.Шопен, Менделсон и др.

В личната си кореспонденция Менделсон многократно пише за концерти със ксилофон от който той е бил впечатлен, той достига до там че в едно от писмата си по повод концерт на виртуозният полския ксилофонист Михаил Йозеф Гузиков възкликва „Ксилофонът е най-божествения инструмент на земята“.

Въпреки силните си чувства Менделсон никога не включва в оркестрациите на своите произведения партии за ксилофон или да напише соло пиеси.

Първият опит за използване на ксилофона в оркестъра е на френския композитор К.Сен-Санс който използва инструмента за звукови ефекти в двете си произведения La Danse Macabre (1875) и Le Carnaval des Animaux (1886).Първите соло пиеси писани конкретно за ксилофон са произведения на Ignaz Schweigl- (1803)г. и Sei Variazioni-(1810)г. от Ferdinand Kauer .

През (1886)г. Albert Roth издава първата школа за ксилофон в която описва дву-редната и четери-редната разновидност на инструмента. В края на 19 век със първата голяма емигрантска вълна в САЩ се установяват и много европейски музиканти които дават начлото на професионалната музика и изиграват важна роля при основаването на първите симофонични и духови оркестри в Америка сред които и изпълнители на ксилофон.

Странния за времето си инструмент привлича вниманието на американеца Джон. К.Деаган и през 1903 той създава своя разновидност на двуреден ксилофон която е и прототип на съвременния оркестров ксилофон който се използва и до днес. Промените които Деаган прави са в настройката и закрепването на пластините, добавянето на алуминиеви тръби за резонатори и добавяне на крака към стойката на инструмента. Деаган е първият бизнесмен открил фабрично производство на ксилофони в света.

Периода /1910-1940/ в американската музикална история е класифициран като „Златната ера на ксилофона“ по това време инструмента получава небивала популярност двата фактора довели до това са от една страна първите звукозаписни устройства на Томас Едисон и от друга рагтайм музиката.

Поради свойте големи технически и звукови не съвършенства първите устройствата който Т.Едисон създава /едно от които е фонографа/ изглеждат приемливи за записване на човешка реч но не и за музикални инструменти.

При шума съпровождащ записите и моно звука повечето инструменти губят характрния си тембър, което се оказва не е проблем за ксилофона. Краткото отзвучаване, високите тонове и релефност които може да предложи го правят много приложим в този случай. Това кара Едисон да записва почти всякаква музика изпълнена на ксилофон, и да кани всякакви соло и камерни музиканти да записват и попляризират неговото техническо откритие.

Другият фактор това е рагтайм музиката популярните по това време рагове и блусове със своя синкопиран ритъм, водевилен характер и комедиен елемент довеждат до масовата употреба на ксилофона.

Големия интерес на американците към този инструмент довежда до истински бум масови продажби на ксилофони, муз.записи и школи и тн.

С идването на суинга и ранния джаз ксилофона губи популярност."Златната ера на ксилофона" се оказва повод за вдъхновение на много кл.композитори през 20 век с появата на авангардната музика и композиторите експериментиращи със тембъра и сонорните ефекти, ксилофона заема трайно място в класическата оркестрова музика.

Най-сериозни партии за ксилофон могат да бъдат срешнати в произведенията на композитори като Бела Барток,Арам Хачатурян,Игор Стравински, Оливие Месиен, Пиер Булез,Кархейнз Щокхаузен.

С появата на първите професионални перкусионни ансамбли през 70-те години на миналия век, налага ксилофона като един от основните ударни инструменти.



Диапазон на инструмента [редактиране]

Тоновият му обем e три октави и половина (от f до с4). Има характерен звънтящ звук и големи технически възможности.

Нотиране [редактиране]

Ксилофонът е високо-транспониращ инструмент и се нотира на G (виолинов) ключ. Звучи една октава по-високо от написаното.



Начин за настройване [редактиране]

За повишаване на тона се скъсява външния край на пластината, за понижаване на тона се издълбава /или изпилява/ свода на пластината в задната и част. Колкото по-къса става една пластина толкова по-високо започва да звучи, колкото по-тънък свод има толкова по-ниско започва да звучи.



Палки [редактиране]

Палките за ксилофона се състоят от накрайник във формата на топче, изработено от каучук или пластмаса/а в миналото и от дърво/ и дръжка под формата на дълга тънка пръчка, най-често от ратан или дърво. По отношение на звука палките се разделят най-общо на силни, средни и тихи, като фирмите-производителки правят освен тези три основни вида и много междинни варианти.



Техники на звукоизвличане [редактиране]

Приципно звукоизвличането при ксилофона става чрез удари по пластините в центъра над резонаторите с палки.

Единични тонове — най-често такива тонове се изписват с четвъртини, половини или цели ноти, понякога с корона или дъгичка над нотата, което означава, че тонът трябва да бъде оставен свободно да звучи, докато постепенно естествено заглъхне.

Парадидли — изпълненията на парадидли и многократни повторения на тона са възможни, стига те да не бъдат в прекалено бързо темпо тъй като това води до туширане на пластината.

Трилер — Трилерът е характерен основно за свиренето на транскрипции по барокови произведения за ксилофон, в съвременната музикална литература е по рядко използван. Реално изглежда като бавно тремоло между два различни тона.

Тремолотремолото при ксилофона е единствения начин за постигане на продължителен тон и средство за изграждане на щрих легато тъй като e най-кратко отзвучаващия пластинков инструмент. Постига се със бързо редуване на ръцете. При много бързо темпо еденичните удари стават трудно уловими за човешкото ухо, благодарение на това у слушателя се създава усещането за един продължителен тон/а не множество единични удари/.За разлика от другите пластинкови инструменти при ксилофона се изисква много висока скорост на тремолото особено в средния и висок регистър на инструмента.

Стоп-шлаг — това е удар, при който палката остава върху пластината без да ѝ бъде дадена възможност да отзвучава. Звукът е много кратък, подобно на стакато.

Глисандоглисандото е най-популярният ефект при ксилофона. Става с триене на палките възходящо и нисходящо по целия гриф на инструмента или по зададен основен тон. Глисандото, изпълнено върху втория ред пластини, звучи пентатонично.

Резонанс-глисандо — получава се, като с едната палка се удря в центъра на пластината над резонатора, а другата се поставя притисната там, където преминават кордите на ксилофона, като постепенно се приближава към центъра. Полученото глисано е с размер до интервал голяма секунда.

Легато — за постигане на легато е използва тремоло.

Стакато — Щрих стакато идва съвсем естествено при ксилофона предвид краткотрайното отзвучаване на този инструмент. За получаването на стакато или „secco“ ефект и по-голяма релефност изпълнителите използват отсечени и придържани удари, a в някой случаи и стоп-шлаг.

Постановка [редактиране]

При ксилофона има една постановка, при която палките се държат на една трета от дължината им със палеца и показалеца, като останалите пръсти стоят свити около дръжките на палките без да ги притискат, дланите на ръцете трябва да бъдат обърнати надолу към пластините. Поради монофонния характер на звучене на инструмента, многогласни произведения и акорди в хармоническо положение не се срещат затова и при ксилофона се свири само с две палки, а акордова техника не се използва.



Звукови комбинации [редактиране]

Ксилофон и струнни инструменти

Ксилофон и дървени духови инструменти

Ксилофон и медни духови инструменти

Ксилофон и ударни инструменти

Ксилофон и мембранофонни



Маримба и ксилофон

Ксилофон и вибрафон

Ксилофон и глокеншпил

Репертоар [редактиране]

Соло ксилофон



  • Thomas Pitfield- Xylophone sonata

Ксилофон в оркестъра

  • Camille Saint-Saëns La Danse Macabre op. 40 (1875)

  • Le Carneval des Animaux (1886)

  • Gustav Mahler- 6th symphony (1906)

  • Richard Strauss -Salome (1905)

  • Igor Stravinsky- The Firebird (1910), Petrushka (1911)

  • Karl Amadeus Hartmann- Late symphonies

  • Leos Janacek -Jenufa (1904)

  • Alban Berg -Three pieces for orchestra, op. 6 (1914), Wozzeck (1925)

  • Maurice Ravel -Ma mère l’Oye (1912)

  • Arnold Schoenberg- Gurrelieder (1913)

  • Giacomo Puccini- Turandot (1926)

  • Dmitri Shostakovich -Symphonies no. 5-8

  • Béla Bartók -The wooden prince (1916), The miraculous mandarin (1919), Music for strings, percussion and celesta (1936)

  • William Walton- Belshazzar’s Feast (1931)

  • George Gershwin- Piano concerto in F (1925), An American in Paris (1928), Porgy and Bess (1935)

  • Aaron Copland- Appalachian Spring (1944)

  • Carl Orff -Antigonae (1949)

  • Olivier Messiaen -Turangalîla (1949)

  • Benjamin Britten -The Young Person’s guide to the Orchestra op. 34 (1946)

  • Leonard Bernstein -West Side Story (1957)

  • Witold Lutosławsky -Double concerto for oboe and harp (1980)

  • Concerto for orchestra (1954)

Камерни произведения

  • Béla Bartók- Sonata for two pianos and percussion (1938)

  • Igor Stravinsky- Les Noces (1923)

  • Pierre Boulez- Le marteau sans maître (1955)

  • Olivier Messiaen -Oiseaux éxotiques (1956)

  • Steve Reich -Drumming (1971)

  • William Cahn -In Ancient Temple Gardens


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница