От „осанна” до „разпни го” и обратно – политики на конструиране на публичния образ на тодор живков в годините на прехода

През годините на комунистическия режим, а и непосредствено след неговото падане, личността на Тодор Живков се налага и явява като една от най-ярките и коментирани политически фигури. Въпреки че емблематичната дата 10 ноември 1989г. и последвалите след нея динамични събития слагат край на неговото дългогодишно властване, те не успяват напълно да го игнорират и дистанцират от политическите процеси, а го препращат към битието му на медиен и следователно публичен образ, превърнал се в своеобразен лакмус за настроенията и отношенията на българския народ към започналите промени. В последвалите месеци след преврата новото партийно ръководство поема курс към тотално разграничаване от неговата персона. В това дискредитиране се включва както целият добре развит пропаганден апарат посредством изявления, гръмки речи по стотиците митинги и публикации в централната преса и партийния орган, така и младата опозиция, която също се стреми да изгради своя образ чрез разграничаване от „правешкия диктатор” и старата система, която той олицетворява. Комунистическият режим започва да се персонализира в „едноличния режим на Тодор Живков” и всички натрупани негативи се прехвърлят върху неговите качества и (не) умения. Той е обвинен за всички „деформации” и „извращения” на системата, както и за тоталния провал на плановата икономика, нарасналия външен дълг и хроничния дефицит на основни хранителни продукти. След демонстративното му изключване от БКП в края на 1989г. и образуваните дела срещу него той изпада в привидна немилост, но за повечето хора целият този шум се дължи на идеята за удовлетворяване на разгневеното общество и по същество е само „прах в очите” на масите.¹

В публичното пространство се разпространява дори терминът „живковизъм”, използван, за да се обозначат наложените характеристики на неговия личен стил в управлението на страната. За по-силен ефект от някои негови противници той е сравняван със сталинизма като начин и практика на управление, но и до днес не е получил необходимото задълбочено, безпристрастно и обективно научно обяснение от историци и съвременници.²

Само няколко месеца след свалянето на Тодор Живков от власт той е арестуван, а през следващите години е подведен под съдебна отговорност и са образувани няколко дела, включващи сериозни обвинения за насилствената смяна на имената на българските турци и тяхното принудително изселване; превишаване на своите права в качеството си на министър-председател и държавен глава на НРБ в периода 1962-1989 г.; незаконно и необосновано раздаване на коли, апартаменти и държавни пари; образуване и функциониране на „лагерите на смъртта”; за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен е и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. Всеки един от тези процеси в своето начало получава широка медийна гласност, но след първоначалния завишен обществен интерес бързо губят своята актуалност и подробните информации за техния развой са изтласкани от първите вестникарски страници.

Опитът да се наложи практиката върху гърба на дългогодишния ръководител да се стоварят всички грехове на комунизма твърде бързо претърпява крах, най-вече поради сложния начин, по който се възприема неговата фигура и времето, което той олицетворява. През следващите години Тодор Живков се превръща в събирателен и многопластов образ, зад който прозират явления, породили се от смяната на системата, последвалите икономически трансформации и отношението към комунистическото миналото.

Победата на десните формации в лицето на СДС през октомври 1991г. не успява да оправдае надеждите на милиони хора за сравнително бърза и безболезнена социална и икономическа промяна. Въпреки предприетите нормативни промени и стартирането на важни процеси като приватизацията на държавната собственост, реституция на частните имоти и връщането на земеделската земя, те са съпътствани от множество корупционни и криминални практики, недостатъчна прозрачност и тайни икономически договорки между политическия елит, целящ своето лично облагодетелстване за сметка на държавата. Нарастването на тези негативни тенденции в икономическото и социалното развитие на обществото налагат трайна тенденция на неудовлетвореност от хода, темповете и практическите резултати от демократичните процеси в страната. Паралелно с това, народът изнемогва от непрекъснато нарастващата инфлация, либерализирането на цените на всички стоки и услуги, както и от фалита и изпадането в несъстоятелност на стотици държавни предприятия и заводи.

Следователно съвсем закономерно и в крак с наложилите се тенденции на олевяване в останалите източноевропейски и бивши социалистически републики, към средата на 90-те в България също се наблюдава „завиване на ляво”. При поредните проведени предсрочни избори през декември 1994 г. на власт се завръща бившата комунистическа партия, спечелила избирателите и общественото доверие с обещанията си за засилване на държавния контрол в икономиката и дотиране на изпадналите в тежка криза важи икономически отрасли и предприятия.

Управлението на БСП (периода януари 1995 – февруари 1997 г.) съвпада и със завръщането на положителния образ на бившия „комунистически диктатор” Тодор Живков по страниците на печатните медии. В началото на 90-те години дългогодишният партиен ръководител и неговият преломен политически път стават обект на анализ на няколко любопитни и широко коментирани публикации на негови близки съратници, довереници и служители. Такива са спомените на Костадин Чакъров, Нико Яхиел, Стоян Михайлов, Георги Милушев, Ангел Солаков, Петър Младенов и др.³ В тях всеки прави своя опит да разкрие истинското лице на „бившия Първи”. Неговите силни и слаби страни, характерни политически прийоми, механизми на въздействие, овладяване и доминиране над политическите противници. Оценките, които се дават за основната му роля при наложените управленски практики на комунистическата система и краха на нейната планова икономика, са разнообразни, полярни и не винаги лишени от емоции и категоричност. При един задълбочен поглед прави впечатление, че в тези спомени много факти и данни са преиначени, премълчани или субективно изтълкувани. Точно тази липса на ясни критерии и еднакво отношение към дългогодишния държавен ръководител позволява в публичното пространство да се наложи неговото противоречиво възприемане от посттоталитарното общество.

В първата, издадена още през 1990г. и посрещната с голям интерес книга, озаглавена „Втория етаж”, дългогодишният му съветник Костадин Чакъров разкрива любопитни подробности от „кухнята на голямата власт”.⁴ Подробният им преглед в настоящото изложение се дължи на факта, че те са публикувани първи и непосредствено след преврата от 10 ноември, предизвикват голям обществен отзвук и излизат в момент, когато всички, които са били близко до Живков, се опитват да се разграничат от него. Авторът, наред с отправените реални критики към механизмите, функционирането и недостатъците на тоталитарния апарат и неговия „пазител”, представя дългогодишния комунистически вожд като човек с „изключителен рефлекс към властта”, което успешно му позволява да се задържи на върха. Въпреки своя целенасочен стремеж да разполага и концентрира в себе си всички управленски ресурси, бившият първи партиен и държавен ръководител е представен и с много положителни качества. Така последвалите перманентни разправи с политическите му противници, съпроводени с тяхното отстраняване от партийното и държавното ръководство, приключват без извършването на драстични репресивни действия срещу тях или децата им. Те остават изолирани и „под наблюдение”, но са компенсирани посредством висока персонална пенсия или друга „по-безобидна служба”, осигуряващи им висок жизнен стандарт и добро обществено положение.⁵ Чакъров твърди също така, че научил през 1962г. за издевателствата в лагерите край Ловеч и Скравена, Живков веднага назначава комисия, по чийто доклад те са закрити. Това определено контрастира с опита на неговите съпартийци и доскорошни съмишленици след 1989г. да го демонизират и прехвърлят върху него всички негативи и „деформации” на комунистическия режим.

Извън чисто политическите му умения, необходими да се задържи на власт, той е представен като човек с дълбоко уважение към обикновените хора, скромен в личния си живот, „чужд на стремежа за материално натрупване”. „Най-често менюто му беше: хляб, сирене, маслини, чубрица, домати и кренвирши. Избягваше да се храни охолно”.⁶ Описаната с многобройни примери скромност е няколкократно подчертавана и чрез твърдението, че около него много приближени хора са се възползвали от тези му качества. Те индиректно и конформистки са поддържали неговата власт и политическо дълголетие, за да осигуряват собственото си благоденствие, просперитет и изкачване към върха на властовата пирамида. В края на книгата се прокрадва и идеята, че поради напредналата си възраст Живков е изпуснал контрола над държавата и затова е рухнала системата. Наред с отрицателната роля на Горбачов, категорично противопоставил се на новите механизми, които първият партиен и държавен ръководител е искал да приложи в българската икономика, се обвиняват и хора от близкото му обкръжение, които са го подвеждали и заблуждавали, обслужвайки свои лични политически цели.⁷ Книгата „Втория етаж” излиза точно в този момент, когато и социалистическата партия и обществото трябва публично да изразят отношението си към сложната политическа фигура на дългогодишния партиен и държавен ръководител.

Въпреки сериозността на десетките отправени обвинения към него и започналите съдебни процеси, според мнозинството политически наблюдатели и най-вече за повечето хора, се превръщат във фарс, разиграване на политически „лов на вещици” и съзнателно търсене на „изкупителна жертва”. След няколко години забавяне и протакане на водените дела, е издадена присъда единствено за превишаване на служебните му компетенции при раздаването на жилища, вили и коли на своите близки, подчинени, както и на известни и обичани през социализма артисти и естрадни изпълнители. В съдебната зала хората виждат един грохнал старец, който твърди, че е действал според политическата конюнктура и е защитавал единствено интересите на България: „…Хвърлиха го в затвора той да обира парсата…, за да спасят собствените си кожи, прехвърлиха цялата вина на бай Тошо”⁸; „обвиняваха го, че построил на внучка си разкошна вила, ми той е бил държавен глава толкова години, що да няма…”⁹ – са най-често правените коментари за цялата кампания срещу Живков, ясно показващи отношението и впечатлението, които оставят сред множеството българи. Самият бивш генерален секретар на БКП в първото си голямо медийно интервю, точно една година от свалянето от власт и преди внасянето на обвинителния акт в съда ще заяви: „Няма текст от закона и съд за мене, не могат да ме осъдят...”¹⁰ А публично ще признае само за две важни грешки в своя живот - това, че не се е оттеглил по-рано от ръководството на държавата и че е трябвало да се ожени повторно.¹¹

След последвалите динамични политически събития, при които много актуални политически личности са развенчани, а проточилите се шумни процеси са показали цялата немощ на правораздавателната система, на 9 февруари 1996г. присъдата по „дело №1” е отменена и той е изпратен под домашен арест до привършването на останалите дела срещу него.¹² Политическите сътресения, хроничното пребиваване в криза и разочарованието от новите политици и техните действия, допринасят за невъзможността на обществото при последвалите години след 10 ноември 1989г. рязко и тотално да се отърси и дистанцира от миналото. Това все по-силно подхранва илюзията и носталгията, че социалистическият строй е бил тъждествен на сигурност и благоденствие, макар и със сравнително малко средства и ограничена лична свобода. Това е и причината, поради която към фигурата на Т. Живков започва да се подхожда със сантимент и симпатия. Неговата реабилитация се извършва и от народа, и от медиите.

За повечето хора бившият първи партиен и държавен ръководител е бил преди всичко „далновиден политик”, който от стечението на историческите обстоятелства е успял да извлече полза както за себе си, така и за своя народ. Още през годините на социализма отношението към Живков се оформя на базата на три широко разпространени сред българите културни стереотипи. Става въпрос за образа на „бащицата” – водачът, които се грижи за своите хора, за фолклорния образ на селския хитрец и не на последно място образът на литературния герой Бай Ганьо – като еманация на малокултурие, необразованост и нагаждачество. Възприемането му като „бащица” е изразено най-добре в наложилото се и изключително популярно название „Тато”, използвано най-вече в неформална обстановка като израз на симпатия и топли чувства. В периода след 10 ноември, когато хората получават възможност да правят сравнение как са живели преди, „по времето на социализма”, и как живеят сега, „откакто дойде демокрацията”, образът на „загрижения за благото на народа” държавен водач все по-силно се налага, търпи развитие и популярност. Важно е да се отбележи, че повечето сравнения се правят на ниво социални придобивки, сигурност, стандарт и условия на живот (тук най-често се визират достъпните за всички почивки на море или планина, безплатното образование и здравеопазване, липсата на безработица и престъпност). На фона на силните социални катаклизми и сътресения на преходния период „Живковото време” се свързва с лесното живеене, „със строгия, но справедлив държавен контрол” и най-вече с фигурата на Тодор Живков, който е „мислил за народа” и не е позволил българите да гладуват и мизерстват.¹³ Носталгията по неговото време и проявяваният през прехода интерес към личността му се обяснява от някои хора и като надежда, че е възможно то да се върне и хората пак да заживеят спокойно.

Вторият разпространен стереотип за селския хитрец се припокрива със съзнателно наложения образ на „човека от народа”. Той е създаден и обслужван от комунистическата пропаганда, за да задейства познати идентификационни стратегии и предизвиква симпатия, която се свързва с неговото припознаване като „човек, милеещ за народа”, т. е. като вече разгледания образ на „бащицата”. Според Искра Баева това е една от тайните на неговото политическо дълголетие.¹⁴ Произходът, показваният начин на живот, общуване и поведение, са възможно най-близки до голямата маса българи. Най-често той е описван като привидно простоват и недодялан. Всичко това е допълнено с характерната за българския селянин хитрост, пресметливост и грубовато, но остроумно чувство за хумор.

„Народните качества” на Живков, които предизвикват смях, но и симпатии, му позволяват да тушира негативите, предизвикани от провежданата икономическа политика и авторитарен начин на управление. Хитрият човек, за разлика от умния, е считан, че няма морални задръжки и предразсъдъци и затова винаги може да получи много по-голяма изгода от всяка ситуация. В традиционните представи човекът, считан за хитрец, е положителен образ, той винаги успява да се измъкне от трудни ситуации, да извлече полза за себе си и за другите, да защити близките и общността си от заплашващото ги зло. Показаната хитрост в повечето случаи е еманация на вековната народна мъдрост, предавана през поколенията. Това е и причината, поради която политическата фигура и уменията на Живков никога не са се възприемали едностранчиво. Дори и част от неговите противници признават, че за времето си той е бил талантлив политик, съумяващ да се възползва максимално от всяка ситуация. Като доказателство се изтъкват взаимоотношенията му със съветските ръководители и десетките привилегии и заеми, които се издействат за българската икономика. „Тодор Живков е селски тарикат. Той е хитър, не умен, и използваше ситуацията. Кълнеше се във вярност на Брежнев и съветските ръководители, прегръщаха се, целуваха се по колко пъти и тука и там, и от там пък суровини, петрол, нефт и руски газ, всичко оня отпускаше все едно, че за самия Съветски съюз, без никакви надценки, без печалби, понеже ний бяхме най-верните на тях…и тогава икономиката на България беше сравнително добре, заради туй, че Тодор Живков проявяваше тази хитрост.”¹⁵ След неговата смяна, когато вече е лишен от власт и представата за него се съпоставя съзнателно или не с новопоявилите се политици, „гледащи само собствения си джоб”, тези негови умения му носят симпатиите на все повече хора. „Тодор Живков беше реабилитиран заради разочарованието от днешните управляващи, при него всички бяхме на едно ниво, а след това стана голямо разграничаване на бедни и богати”.¹⁶ С разочарованието от развитието на прехода се затвърждава публичното мнение, че „при бай Тошо беше лошо, но сега е още по-лошо.”

Като всеки диктатор и българският му вариант е подложен на критика и ненавист от хората, които са се сблъскали с безумието и жестокостта на тоталитарния режим. Невъзможността да изразят публично своята ненавист и огорчение води до появата на политическия виц. В годините на социализма той е превърнат в мощно и „апокрифно” средство за осмиване и окарикатуряване на Тодор Живков и неговото партийно „обкръжение”. Тази кратка фолклорна форма изпълнява функцията на израз на несъгласие и бунт срещу системата. Най-често осмивани са липсата на образование, недодяланите обноски и неадекватното му поведение пред западните политици. Разказвачите на вицове през тоталитарните години са били заплашвани със съд и затвор. Официално има издадени и редица присъди. Това не пречи на популярността на този жанр. Напротив в публичното пространство битува и твърдението, че самият Живков е обичал да се забавлява, като е слушал вицове за себе си и дори, че е измислял такива.¹⁷ Пословичното му чувство за хумор (описвано най-вече като дебелашко и бай ганьовско) и характерният му правешки диалект са широко коментирани и са повод за измислянето на още повече шеги и анекдоти, които започват да се разпространяват като истински случки. Така още през социалистическия период Живков създава едно двойствено отношение към себе си. Той е мразен заради системата, която олицетворява, но и в същото време е приеман със снизхождение и усмивка заради личностните си качества. Това е и причината в повечето разказани за него вицове да се представя като „бай Тошо”, „наш Тошо” или „Тато”.

В хода на демократичните промени и след преминаването на първоначалната еуфория, когато бившият генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ вече не представлява такъв обществен дразнител, какъвто е непосредствено след преврата, отношението към него преминава в носталгия, но не толкова към самия него, колкото към времето, в което е управлявал. Това е и причината в средата на 90-те години т. нар. „соц носталгия” да завладее все повече хора, които дори не възприемат себе си като „върли комунисти”. Благосклонното и носталгично отношение към социалната сигурност на социализма рефлектира и върху възприемането на Тодор Живков. „1995-1996 година, а преди това имаме и една Луканова зима, което е било страшно…празни рафтове, без хляб, с висока цена на пшеницата…и хората имат къса памет, и започват пак свойски да го наричат бай Тошо. Той беше реабилитиран и в Правец му възвърнаха паметника наново. Но тази къса памет обстановката им я наложи - да се върнат назад. Ако беше обстановката по-добра, колкото и да е …патриархален българският народ, нямаше да се обърне назад, но на него му стягаше, трудно му беше. Гориво няма, режим на ток и все такива битови неудобства, които се създаваха, му повлияха.”¹⁸

Интересът към Живков го връща отново в медийното пространство и върху първите страници на централната преса, при това без да се изпълнява задължителната в миналото партийна поръчка. От „бившия комунистически диктатор” той се превръща и назовава с галеното „Тато” или почтителното „бившия Първи”. Според наблюденията на писателя Илия Троянов отношението на медиите е двойнствено и сервилно - „пресата го маскираше в одеждите на жертва и отчасти дори на мъченик, прочувствено описваше страданията на семейство Живкови, а иначе се правеше на обективна: „За едни може да е бил Тато, но за други е бил разбойник и тиранин”. Както и да е, диктатурата беше сведена до едно просто различие в мненията.”¹⁹

Всъщност първата му голяма медийна поява се извършва благодарение на незначителен повод. Височайшият арестант получава разрешение от съда да посети пролетния събор в родния си град през май 1996 г. Тази новина предизвиква трескава подготовка за посрещането на „свидния син на Правец” цели два месеца преди събитието.²⁰ Самото посещение се превръща в новина за първа страница от всички централни медии и е отразено с обширни репортажи на вътрешните страници. Ентусиазмът, показан от неговите съграждани, провокира заглавия като: „Правец прие Живков като цар”; „Той: България ме обича” ; „Тодор Живков триумфира в Правец” и „Правец срещна Живков като едно време”.²¹ Появата на „високия гост” също е подобаваща: „…50 бодигардове от три охранителни фирми, ескорт от скъпи лимузини със запалени фарове и полицейски форд с буркан пазеха бившия първи.”²² Причината за голямата любов и привързаност на посрещачите, които се спускат да целуват ръката му, прозира от следния коментар: „Драго ми е като го видях”, изтри сълзи една женица, „щото по негово време хлябът беше по 15 стотинки и ядяхме мляко”.²³

Постепенно присъствието му на страниците на централните всекидневници става почти задължително. Той е посещаван от журналисти и „върволици неканени гости” не само на личните си празници – рождени и именни дни, но и е търсен за авторитетен коментар при всяко по-важно политическо събитие.²⁴ При тези визити, в подчертано добро настроение, бившият държавник дава рецепти за управление и изразява мнение по наболели политически въпроси.²⁵

Възвръщането на положителния интерес към неговата личност помага на Живков да придобие все по-голямо самочувствие, с което да критикува сегашното партийно ръководство и да прави сравнения между неговото управление и днешното положение в страната – „ …а сега какво е – няма държавен герб, държавен печат няма, това не е държава, каква държава е, ха-ха.”²⁶ Според цитирана във в. „24 часа” анкета на авторитетната Франс прес, 29 % от запитаните българи имат положително отношение към фамилия Живкови, нещо, с което не може да се похвали нито един комунистически диктатор от другите бивши социалистически страни.²⁷

Интересът на западните медии към нея също не стихва. Той е провокиран преди всичко от обществената реабилитация и положителното медийно внимание, на което се радва „бившият Първи”. В своите анализи те го представят като уникален политически феномен, съчетание на балканска хитрост, селско лукавство и политическа рафинираност, получил за кратко време всенародно снизходително опрощение, породено от „носталгия по сладката безметежна дрямка на социализма”.²⁸

Осезаемата криза в социалистическото управление допълнително активизира медийното присъствие на Тодор Живков и в началото на 1996г. той вече е определян като обединяваща нацията фигура и получава покана от „бургаски националисти” да се кандидатира за президент.²⁹ Неговият коментар е следният: „Вие всички знаете, че ако се кандидатирам, ще ме изберат още на първия тур. И докато дишам, ще работя за България.”³⁰ И още „Мене ме обичат всички и народът и мафията”.³¹ Самочувствието, което прозира от подобни твърдения, е още едно доказателство, че Живков е получил възможност за своята реабилитация като „бащицата на народа”. В десетките свои интервюта никога не се пропуска възможността да се посочат основните виновници за бедственото състояние на народа – „разграбиха държавата същите, дето в интервютата си с България започват, с „демокрация” свършват.”³² До смъртта си той се радва на завидно всенародно признание и уважение, благодарение на възприетата от него и отредена му от медиите роля да е критик на всички негативни явления на посттоталитарното общество и морала на новия политически елит. Това, което прави впечатление е, че публично дългогодишният държавен глава нито се покайва, нито поема вината за стотиците престъпления на тоталитарния режим. Но и нито една медия не го въвлича в подобна дискусия или поставя въпроса за неговата отговорност.

През 1997г. Живков издава и своите мемоари. В края на житейския си и обществен път той отново не намира за нужно да разкаже истината за краха на социализма и да разкрие механизмите на своето управление. Комунистическият период е описан със самочувствие и позитивна носталгия. Пространно са изброени всички негови успехи, свързани с урбанизирането, индустриализацията и модернизирането на живота в следвоенна България. Грешките на системата са представени като „опорочаване на идеята” и намесата на субективни и външни фактори, които не са могли да бъдат предотвратени от самия него и са довели до показаните недостатъци и леталния й край.³³ В мемоарите прозира и чувството за добре свършена работа и изпълнен дълг към българския народ. Чувство, което посттоталитарното общество и наложените взаимоотношения, вместо да развенчаят, затвърждават още по-силно. И съвсем закономерно историкът Искра Баева ще обобщи неговия образ и повратна съдба чрез следното заключение: „Той си отива, изпитал щастливата политическа съдба да е бил на върха, да е паднал в низините, но отново да се е издигнал нагоре ако не в политиката, то поне в очите на обикновените българи.”³⁴