От правова общност към правов съюз – достижения, прогрес и регрес



Дата21.06.2018
Размер298.5 Kb.
#75414


От правова общност към правов съюз –

достижения, прогрес и регрес

Проф. Жоел Ридо, Университет на Ница “София – Антиполис”

Кавалер на Почетния легион,

Член-кореспондент на Института по Европейско право – София

(превод от френски език – Зорница Грекова)


Не мога в началото да не призная, че се чувствам наистина щастлив да участвам в този форум – наша поредна лятна среща, провеждаща се в София и Силистра, благодарение на резултатните усилия на Мари-Франс Пердигон от Института в Ница и на моя приятел Атанас Семов от Софийския университет.

В рамките на широката и много интересна тема “Европа като правова общност” избрах да се спра на проблема “От правова общност към правов съюз: достижения, прогрес и регрес” – тема наглед сложна, но надявам се полезна за разнообразна аудитория като тази прекрасна младежка аудитория от цяла Европа, обединена тук тези дни под оригиналното мото на Съвета на Европа “Всички различни – всички равни”.

Преди няколко години в Ница проведохме международна конференция, която озаглавихме точно така: “От правова общност към правов съюз” и в рамките на която обсъждахме въпросите за развитието – както позитивно, така и негативно – на европейската правна конструкция. И сега ми се иска да разгледам малко повече понятието за правов съюз – едно наглед познато понятие, което обаче е твърде вкопано в корените на понятието “правова държава”, което пък е сякаш добре познато за юристите, възникнало още от 19-ти и ясно утвърдено през 20-век, но сякаш все още будещо противоречия и продължаващо да бъде предмет на дискусии и теоретични спорове...
1. За правовата държава...

Идеята за правовата държава тръгва от разбирането за една държава на правото, която се противопоставя на онова, което може да се нарече “полицейска държава”, или тоталитарна държава – основаваща се на произвола на ограничен кръг лица, на налагането на правила със сила и превръщането на силата в основно правило. Обратно, модерните общества несъмнено са общества на правовата държава, които се основават на стабилни правни норми.


1.1. Именно тук обаче трябва при употребата на понятието за правова държава да бъдем особено внимателни – ако се задоволим да дефинираме правовата държава само въз основа на прилагането на устойчиви правни норми, можем да останем на терена на произвола – защото ако приемем за “държава на правото” държавата, която се основава на каквото и да е право, било то и устойчиво, то тогава тук ще попадне и държавата на произвола, тоталитарната или фашистката държава. Германия на национал-социалистите в определен смисъл беше държава на правото – тя се основаваши на правни норми, конституция, закони, приети при това по демократичен път. Социалистическите страни също се основаваха на социалистическа законност и можеше да претендират за признаване на правова държава в твърде широкия контекст на “държавата на правото”.

Именно от това обаче произтича необходимостта от прокарване на едно ясно и категорично разграничение – по своя смисъл правовата държава, така, както е очертана постепенно през 19-ти и потвърдена през 20-ти век – това е една държава, която се основава на право с определено съдържание. В правовата държава има граници на властта, има права, които принадлежат на индивидите и които трябва да бъдат защитавани. Това са права, които са задължителни за публичната власт. Това са принципи, които не могат да бъдат нарушавани от държавата – нито от законодателя, нито дори от конститутивната власт. Следователно правовата държава не е държава на каквото и да е право, а държава на правото, което прогресивно се е оформило в демократичните общества – това е държава, в която демокрацията е утвърдена, която се основава на волята на народа, поставена в основата, в корените на закона – и същевременно държава, която сама е подчинена на ограничения, на зачитането на определени принципи, на основните права и в която нито едно малцинство, нито дори мнозинството не може да налага волята си по произволен начин. В такава държава са предвидени механизми за защита на тези права, механизъм за достъп до независим и авторитетен съд, който да гарантира реализацията на тези права. Следователно става дума за една организирана система на власти и контра-власти, с механизми за взаимен контрол на властите, с основни ненарушими принципи и ненакърними права на човека.


1.2. Ходът на развитието на демократичното общество свидетелства за все по-голямата нужда от утвърждаване и потвърждаване на правовата държава – нейното необходимо правно съдържание, включващо не само правилата, които уреждат осъществяването на властта, но и такива, които дават определени насоки, идеи, ориентации за функционирането на властта, или просто й поставят ненарушими граници. Именно поради това – най-вече в рамките на конституционното право – виждаме все повече закрепването на текстове, които не се задоволяват само да посочат какви са функциите на властта и механизмите за осъществяването й (наличие на законодателна власт, овластяване на изпълнителна власт, съпроводено с механизъм за търсене на отговорност от нея, съобразяване със съдебна власт и т.н.), а се стремят да очертаят определено присъщо съдържание на тези механизми с оглед ролята и правата на индивида.Това съдържание може да е във формата на декларативно изброяване на основните права, което може да предшества хронологично или систематично конституционните разпоредби, може и да е във формата на вписани в конституцията и отделните й части основни права. Така във Франция например е възприета системата на декларация за основните права в Конституцията, а в Германия основните права са вписани сред самите текстове на Основният закон.

Следователно става дума за текстове, които очертават определено състояние на обществото и които се основават на основните, базовите принципи, които ръководят обществото и на които то се основава и за зачитането на които то бди с всичките си инструменти.

Именно това демократично, гражданско, фундаментално съдържание е съществената характеристика и отлика на истинската модерна правова държава. Нека видим обаче как това разбиране за правовата държава взаимодейства с концепцията и конструкцията на европейската интеграция?
2. Европа като правова общност.

Ако строго следваме очертаното разбиране и го проследим в хода на еволюцията на европейската конструкция, ще видим открием определи идеи за правота държава – но с акцент не върху държавността, а върху правовостта, като определен начин на организиране на обществото, така, както бе очертан по-горе. Тези идеи се откриват в самата сърцевина на европейското изграждане – при това те намират там своето място на практика почти автоматично: шестте държави учредителки не можеха по никакъв друг начин да очертаят новата конструкция, освен основавайки се на определени принципи на правовата държава. В Учредителните договори (УД) те естествено вписаха определени механизми на правовата държава – изграждането на единна правна система, приемането на определени правни актове със задължителни реквизити и подчинени на контрол, създаването за целта на независим съдебен орган, създаването на механизъм за представителство на народите в рамките на европейското парламентарно събрание и ред други. Това са все елементи, които очертават европейското обединение като обединение от типа на правовата държава. Още повече, че функционално водещата идея бе идеята за изграждане на Европа чрез правото, на основата и чрез инструментите на правото, включително и като отговор на неуспешните опити за създаване по друг начин на европейско обединение – чрез политически, военни или религиозни механизми. Помним и познаваме добре опитите и на Наполеон, Хитлер, Сталин и ред други...

Един от първите, които използва израза “правова общност” още в края на 50-те години, бе Валтер Халщайн, първият председател на Комисията на ЕИО. Още тогава той очертава ясно не просто възможността, а естествената необходимост европейското обединение да се осъществява във формите, чрез механизмите или просто в рамките на една правова общност, съдържаща, отразяваща, основаваща се на същностните елементи на правовата държава.
2.1. Разбира се, оказва се, че някои от тези елементи създават проблеми. Първо заради онова, което възприехме да наричаме “демократичен дефицит” и което твърде често и твърде сериозно бе критикувано от редица анализатори. В неговата основа стои проблема за осъществяването на съществената власт в ЕО от държавните правителства – макар да става дума наистина за демократични правителства, избрани в демократични страни и по несъмнено демократичен начин, отговорни пред националните парламенти и т.н. – но все пак правителства, а не наднационален органи. И от друга страна властта на един твърде независим и непредставителен технократичен орган – Комисията – която действа действа твърде далеч от хората и наистина по твърде технократски начин. И най-сетне – наличието на истина на един парламентарен орган, която обаче през твърде дълъг период от време е просто еманация на националните парламенти, лишена от каквато и да било ефективна власт, дори след 1979-а година, когато вече се избира пряко от избирателите, което го прави несъмнено по-демократичен и представителен, но пък и още повече задълбочава проблема с неговата не-овластеност. Знаем, че и до днес европейският представителен законодателен орган не притежава и не осъществява законодателната власт – или поне не самостоятелно и при пълна независимост, още по-малко бюджетната власт...
2.2. От трета страна се оказва, че националните парламенти са отстранени от осъществяването на европейската власт. Суверенните държави са прехвърлили определени компетенции на Общностите, но техните основни представителни органи са напълно изолирани от упражняването на тези компетенции на общностно равнище.

Всичко това се оказва наистина проблематично от гледна точка на концепцията за правовата държава – или правовата общност. Фактически се получава така, че начинът на организация на осъществяването на властта в рамките на тази “правова общност” не е достатъчно правов, защото не е достатъчно демократичен. Нека добавим към това и фактът, че националният закон, демократично внесен и демократично приет от националния суверенен законодател, се оказва принуден да се съобразява, да се подчинява, даже да остане неприложен и дори да бъде отменен, заради появата на нов, “европейски закон”, приет при това нито толкова демократично, нито толкова видимо, прозрачно... Собствената вътрешна демократична йерархия на националните правни норми с конституцията начело се оказва преобърната с главата надолу и коронясана от нови, външни и непознати, а понякога направо и неразбираеми “европейски” правни норми...

Нека добавим и собствената европейска система от актове, което е уникална по форма и характер и не съответства на нито една държава. Един общностен регламент може да прилича както на това, което в една държава е законът, така и на това, което в държавата са административните нормативни актове на държавните органи – правилници, наредби и т.н. Да споменаваме ли директивата с нейната уникална природа или още повече т.нар. непредвидени актове – които се оказват твърде многобройни! – които обаче се използват, защото се оказват необходими?... Тук можем да изброим различните препоръки, календари, програми, разни книги – бели, зелени и червени, като българското знаме... – или ред други, за които у твърде трудно да определим както правната им сила, така и изобщо мястото им в правната система на Общностите и Съюза...
2.3. И най-сетне общностният съдия. Този, който изиграва такава съществена роля за утвърждаването на правовата общност – и който сам нееднократно ще използва това понятие в цяла серия свои решения, извличайки последиците от това понятие. Той се основава на съществуващите текстове, за да установи наличието на правова общност и за да отиде дори по-далеч – да очертае нейното развитие, нейния прогрес. Когато германската зелена партия го сезира с иск срещу Европейския парламент, СЕО установява, че УД не предвиждат такъв правен способ, но като приема, че “щом става дума за една правова общност, недопустимо е да няма правен способ за атакуване на акт, който засяга обществено значими интереси, в конкретния случаи финансирането на политическите партии в ЕП” – и признава правото на иск, макар да не е изрично предвидено в УД! Това е типичен пример за склонността на общностния съд да си служи с “правовата общност”, за да осигури напредъка, развитието на европейската конструкция.

В същото време общностният съдия се обявява за ограничен от системата на исковете, предвидена в Договорите – особено по отношение на исковете на частните лица срещу европейските институции. Той се счита длъжен да тълкува ограничително условията за допустимост на исковете на частните лица – и на практика ги очертава като условия, които е доста трудно да бъдат изпълнени, до степен, че частните лица просто не могат да атакуват определени общностни актове. Така гражданите се оказват в невъзможност да атакуват акт, който засяга техните интереси, защото това е акт с общо действие и те нямат право на иск срещу него – нито пред националния съд, който не е компетентен, нито пред общностния съд, който е компетентен, но за сезирането на който са определени серия условия, на които частното лице не може да отговори (интерес, изразяващ се в пряко и индивидуално засягане и т.н.).

Разбира се, редно е да признаем, че и в редица демократични държави частните лица не могат да атакуват законите – освен в някои държави с по-развита система за конституционен контрол, като Германия, където може да се атакува закон за накърняване на основните права, или в Испания с възможността за сезиране на Конституционния съд, но далеч не във всички страни. За сметка на това във всички страни има незаобиколима система от способи за атакуване на административните актове – във Франция например може да се заведе дело пред Държавния съвет срещу един декрет. А европейският регламент, който прилича както на закон, така и – даже още повече – на един административен декрет – не може да бъде атакуван от частните лица. Затова от известно време се води сериозна битка пред общностните съдилища, за да се разшири тяхната юриспруденция – генералните адвокати например (най-вече британските, например Якобс и др.) се борят активно за променянето на тълкуването на ограничителните разпоредби на Договора относно условията за допустимост на исковете на частните лица и признаването на право на иск и разширяването на условията за допустимост. Те приемат, че в една правова общност не е нормално да се прилага такова ограничително тълкуване – и Първоинстанционният съд (ПИС) възприе предлаганото от генералния адвокат Якобс тълкуване – но СЕО остава за сега на познатата консервативна позиция и отмени решението на ПИС, което възприемаше виждането на Якобс...
...От казаното до тук виждаме, че понятието и идеята за правова общност не е нещо абстрактно, не е просто една теоретична конструкция, а е жива реалност, при това реалност, оказала се в основата на истински сражения – между институциите, между тях и частните лица, между различни представители на доктрината. При това правовата държава не е нещо статично, а нещо, което се трансформира, еволюира, прогресира, трансформира се – но и нещо, което може в хода на своето развитие да регресира, да се свива, да се връща назад... Очевидно правовата общност неизбежно е нещо динамично, доколкото самата Общност е динамична, еволюира и се трансформира, нейните компетенции и сфери на дейност се разширяват, присъединяват се нови държави – и се появяват нови проблеми, на които трябва да се отговори.
3. Проблемът за основните права.

Не можем, разбира се, да не обърнем по-съществено внимание на въпроса за основните права, който се превърна в съществен за европейската конструкция. При това този проблем не стоеше в началото на европейското изграждане през 0-те години – то започна в контекста на една специализирана общност, както добре очерта Жан Моне – сетне по-голяма икономическа или за атомната енергия – но все встрани от идеята за защитата на основните права. Първо защото ставаше дума все за икономически по характер общности. Но и защото през 50-те години въпросът за основните права не беше все още сред най-съществените въпроси на обществото, а доколкото разбира се стоеше на дневен ред, се поставяше по-скоро в контекста на политическите отношения по отношение на държавните власти и най-вече в държавите с тежко недемократично близко минало като Германия, Италия и др., което пък и обяснява особеното значение, положение и роля на основните права на човека в техните конституции. И тогава въпросът се поставя като важен въпрос в рамките на националната конституционно защита на правата на човека, в рамките на новия и все по-ефикасен европейски механизъм в рамките на Съвета на Европа – но не и като въпрос на Европейските общности.


3.1. Ако обаче прочетете внимателно Учредителните договори в тяхната първоначална версия от 50-те години, несъмнено ще откриете разпоредби, които имат пряко отношение към основните права – разпоредбите за недискриминацията на основание национална принадлежност, равнопоставеността между мъжете и жените по отношение на заплащането, свободното движение на работниците – всичко това в значителна степен изисква защита на основните права. Но целите остават икономически, целите остават да се отговори на определени стопански императиви – и свободното движение на работниците се разглежда не като проблем на свободата на личността, а като свобода на стопанските фактори в контекста и перспективата на създаване на свободен пазар като икономическа среда с технически измерения. Целта е не-просто да се гарантират правата на италианските граждани да речем, а да се създадат условия италианските работници свободно да пътуват и да работят в Германия или Франция, където има по-развита индустрия например... Проблемите на жените интересуват общността не във връзка с борбата срещу дискриминацията, а в рамките на свободния пазар на работна ръка с неговите икономически измерения.
3.2. Постепенно в хода на прилагането на УД обаче става ясно, че въпросът за основните права е незаобиколим. Незаобиколим не само защото стават все повече политическите искания в това отношение, но и защото възникват множество практически проблеми, които произтичат от общностния правен ред и които налагт неизбежно съпоставка с националния правопорядък. Най-типичен пример в това отношение са германците – те казват: ние имахме система от основни права и система от изключителни гаранции, закрепени в Основния закон, имахме възможност директно да се обърнем към Конституционния съд срещу всяко засягане на основните ни права от независимо кой германски орган, включително и върховните съдебни инстанции, а ето че като влязохме в Европейската общност и й дадохме определени компетенции, при упражняването на които тя вече приема актове, срещу които трябва по същия начин да имаме възможност да защитим основните си права... Искаме и в тази нова правна среда да имаме същата степен на защита на основните ни права, която ни гарантира Основния закон. Тук намира изражение и голямата опасност например Германският конституционен съд да заяви, че не може да се прилагат във вътрешния правен ред актове, които не са съобразени с неговите върховни принципи, каквито са основните права на човека.
3.3. Това принуждава общностния съд да се ангажира сам със защитата на основните права – така, както произтича от националните конституции – като ги разглежда като основни принципи на общностното право. Така СЕО се съгласява след като в германската правна система е развит принципът на пропорционалност, който позволява контролирането на съдържанието на административните актове, същият контрол да се осъществява и по отношение на общностните актове, които също трябва да бъдат пропорционални, т.е. съответни, адекватни, съразмерни на преследваните цели. И той извежда в своята юриспруденция принципът на пропорционалността без да има съответна изрична договорна основа. И подобни примери могат да се дадат много – общностната юриспруденция очертава цял каталог на основните права, които са защитени на общностно равнище. Някой ден навярно ще видим най-сетне влязла в сила Хартата на основните права – идея, датираща още от 60-те години, както и присъединяването на ЕО към ЕКПЧ като друг инструмент за консолиридане или за кодифициране на основните права, защитени на общностно равнище.

Изложеното разкрива общностната логика на необходимостта от засилване на защитата на основните права и придаването на още едно същностно измерение на разбирането на правова общност.


4. Проблемът за прозрачността и други аспекти на въпроса за правовата общност.

4.1. Въпросът за прозрачността на функционирането на общностните институции и на техния нормотворчески механизъм е повдигнат почти от самото начало и е предмет на изключително активни и изобилни на аргументи политически, медийни, доктринални и съдебни прения. Откъснатостта на институциите и наистина на моменти пълната липса ако не на прозрачност, то на информация относно функционирането на общностните институции и приемането на актовете им задълбочава кризата на европейското изграждане и води до осъществяването на редица изменения. В основата на критиките е отсъствието на действителен представителен законодателен орган и липсата на публичност на обсъжданията в рамките на фактическия законодател – Съветът на министрите (СМ). Това се разглежда като напълно несъвместимо с основните принципи на правовата държава, в която законодателят заседава и се произнася публично и изработването на законите е осветено от дебати, които не само се провеждат публично, но и даже са захранени от обществеността чрез медиите, неправителствените организации или просто чрез вътрешнопартийните форуми и механизми за обществено участие.


4.2. Поради това реформите се насочват към превръщането на пряко избирания Европейски парламент в действителен законодател – или поне съ-законодател – и в даването на публичен достъп до дебатите на другия съ-законодател – Съветът на министрите, поне когато приема законодателни актове. Така идеята за правовата общност намира ярко проявление в рамките на всички големи ревизии на УД и всички големи реформи, може би в най-голяма степен в текста на последната реформа, Конституцията за Европа.
4.3. И ако проследим по-общо еволюцията на европейската правова общност, ще видим как тя тръгва от два-три базови елемента, за да се изгради постепенно, еволютивно като цялостна постройка в хода на десетилетията, добавяйки всеки път нещо ново и важно. Разбира се, всичко това се прави в рамките на възможното, на основата на компромиси или в рамките, очертани от непостигнатите компромиси, все в политически контекст... Можем да приемем, че никога не можахме да постигнем едно пълно покриване на строителната площадка на европейското обединение с наметалото на правовата общност, но и че в същото време успяхме да постигнем все по-широко и по-широко покритие на това поставено над всичко друго наметало... Разбира се, най-вече благодарение на ролята на общностния съдия – макар и понякога хаотично, не непременно систематично или последователно, най-вече предвид условията, при които всичко това ставаше възможно... Нито веднъж ние не видяхме големите умове – или големите политици – на Европа седнали около една маса и обсъждащи как да се постигне една истинска правова общност. Но в крайна сметка можем да установим, че и без това имаме един доста задоволителен и доста впечатляващ резултат в тази посока, макар и да остават видими някои липсващи елементи...
4.4. Нека имаме пред вид и че не всички от участващите – или присъединяващите се по пътя – държави имат еднаква или достатъчно близка концепция за правовата държава или за това как трябва да изглежда съвместна им правова общност. Несъмнено има общи и споделени от всички принципи, но има и съществени различия. По отношение например на прозрачността на властовия процес например френската или италианската концепция съвсем не е тази, която властва в скандинавските страни. Ние в латинските страни имаме по-скоро практика на видимост, а не толкова на прозрачност на процедурите, докато в северните страни е по-скоро обратното, включително и със създадената именно при тях концепция за омбудсмана и неговата особена роля сред публичните институции...

Разбира се правят се опити, търсят се компромиси, за да се постигне единно или поне общо виждане и уредба – и в едни случаи това се оказва възможно, в други – все още не...


5. Правовият съюз.

С появата на Европейския съюз понятието за правова общност се пренася в на ново равнище. Договорът за създаването на ЕС (ДЕС) изрично очертава новата организация като правова, а още първата ревизия – Договорът от Амстердам – изрично посочва принципите на правовата държава като основни принципи на новия правов Европейски съюз (чл. 6 ДЕС). Там се залагат като основополагащи не само принципите на правовата държава като такива, но и изрично защитата на основните права и на основните правни принципи, общи за конституционните традиции на държавите членки. Те могат да бъдат разгледани като “съседни” принципи, общи като за правовата държава, така и за правовата общност, респ. правовия съюз. Така правовият съюз всъщност се основава на своите държави членки като правови държави и ги надгражда в същата посока, а в известен смисъл принципите на правовата държава са принципи, които съюзът не просто зачита, но и налага – както на своите държави членки, така и на други, т.е. принципи, които съюзът може да изнася... Така съюзът допринася в известен смисъл за прожектирането на правовата държава навън! В договорите, които сключва с трети страни, Съюзът включва позоваване на правата на човека и на правовата държава като пред-условия за осъществяваните отношения и като съществен елемент на тяхната договорна рамка, своеобразна шапка, извън която партньорите не могат да действат – и ако те не зачитат правата на човека или правовата държава, Съюзът може да им наложи санкции. Разбира се на практика това е рядко възможно, но самото предвиждане и налагане на тази възможност превръща съюза от правова общност в прожектор на правовата държава.


5.1. Следователно Съюзът се превръща от съюз на правови държави в правов съюз, който се основава на принципите на правовата държава така, както те са очертани в съставляващите го страни, но който осъществява със свои собствени механизми тези принципи – и който има за важна задача да ги спазва вътре и да ги налага навън. Т.е. той се проявява като нещо повече от правова държава – без при това сам да се превръща в държава. Не искам сега като някои автори да проследявам съществената разлика между правотата държава и правовия съюз в смисъла на определянето на правовата държава във връзка с определена национална субстанция, тъй като според мен те се осъществяват в принципно различни обстоятелства...
5.2. По-интересно е да видим след появата на правовия съюз, появата и на нови проблеми. Правовата общност вече е нещо познато и относително изградено, но различно от съюза – общността остава предимно икономическа, по предназначение и по сфери на дейност. Дори нови области на компетентност като околната среда, общественото здраве, културата и т.н., са икономически ангажирани, а и представляват относително периферна сфера на компетентност. Съюзът има други области на компетентност и други цели – очевидно е усилието да се премине към своеобразна политическа общност. Договорът за ЕС конкретизира една стара мечта, постигането на която ни се изплъзваше през десетилетията преди това. Мечтата за изграждане на политическа Европа оставаше недостижима през 50-те, 60-те, 70-те и дори 80-те години. Стремежът за надминаване на общностното измерение и достигане на едно съюзно политическо измерение доведе до създаването на тази нетипична форма на организация, каквато е Съюзът. И същественият въпрос е дали наистина имаме – и ако да – какво друго включва правовият съюз? Още повече, че до сега никой не успя по задоволителен начин да определи, да дефинира самия съюз... ЕС остава нещо, за което не знаем с достатъчна точност какво всъщност представлява! Понякога се задоволяваме да казваме, че това е конструкция sui generis, която не подлежи на класиране сред познатите понятия, забавляваме се да я наричаме по различен начин – федерация на национални държави, или федерация на държави и нации или на държави и граждани, или квази-федерация и т.н.
5.3. Несъмнено е обаче, че имаме изграден определен вид единство, една цялост, която има или няма международен песоналитет – по това все още може да се спори, но и не е толкова важно – но със сигурност цялост, която си служи с принципите на правовата държава. И при нейното очертаване разбира се възникват съществени проблеми. Много по-лесно беше да осъществим прехода от икономическото обединение до правовата общност, заради характера на обхванатите материи, отколкото да очертаем една политическа правова общност – новият съюз. Можем да установим, че цяла серия елементи на правовата общност, повечето от които в резултат на дългите битки, разгледани по-горе, не намират място в правовия съюз. Той няма истински законодател – и това пък съвсем не парламентът в материите на новите два “стълба”. Няма и истински съюзен съдия, като този, който действа в правовата общност – по втория стълб СЕО няма абсолютно никаква компетентност, а по третия – съвсем ограничена... Частните лица нямат никакво право на иск, въпреки че третия стълб обхваща материя, която може да ги засяга пряко и при това доста съществено. Предвидена е тълкувателна компетентност, но само в менюто – държавите трябва да си я изберат от менюто, да я признаят, за да може да бъде отправено тълкувателно запитване.

...Това са само няколко елемента, които разкриват трудностите при преминаването към правов съюз. Режимът на трите стълба е твърде различен. Така ние успяваме да различим от една страна прогресът от правова общност към правов съюз, който не само се основава на принципите на правовата държава, но и има за задача да ги прожектира навън, а от друга страна регресът по отношение на основни елементи на правовата държава, като осъществяването на законодателна, изпълнителна и съдебна власт, право на достъп до съдебна защита и т.н., които съвсем очевидно не са развити в новите стълбове на съюза и по отношение на които има несъмнен регрес в сравнение с правовата общност.


5.4. Несъмнена крачка напред прави Конституцията за Европа, която от една страна прави общностния съдия за целия Съюз, от друга страна премахва стълбовете и обявява досегашната материя на третия стълб за област на поделена между държавите и съюза компетентност, и не на последно място въвежда единна опростена номенклатура на актовете, които се приемат във всички материи, като предвижда приемането в рамките на ОПВРС на европейски закони, които се подчиняват на относително униформена нормотворческа процедура и на контрол. Редом с това имаме Харта на основните права на самия Съюз, която издига защитата на основните права на съюзно равнище и в голяма степен допринася за разглеждането на ЕС като правов съюз.
. . .

В заключение можем да приемем, че остава несъмнено, че европейската конструкция не може и не трябва да се разглежда като завършена конструкция, като нещо постигнато, още по-малко нещо застинало или окончателно. По-нататъшното изграждане на Европа като правова държава изисква нови и продължаващи сражения, нови битки, в които могат да се дават и жертви, които могат да доведат и до временно, или частично, или относително отстъпление назад, но които водят към основната цел. Има още стъпки да се извървят, има още Бастилии за превземане, има още предразсъдъци, които трябва да се преодоляват, има и още Лубянки за събаряне... Демократичните общества ще продължат да водят битката за европейската правова държава – дори когато това е битка със самите себе си – и въпреки дежурния риск от регрес...
Каталог: upload -> files
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница