От проф д-р Владимир Андреев Трендафилов за хабилитационния труд на гл ас д-р Мария Пипева

от проф. д-р Владимир Андреев Трендафилов

Това изследване е обречено на приносност. Причината е ясна: материалът, който е обхванат от темата, не е бил изследван досега по този начин и от тази перспектива. Рецепционната карта на българската литература е пълна с бели петна и всеки такъв труд, особено когато е осъществен с научната пълнота и прецизност, характерни за д-р Мария Пипева, е в равна степен ценен и важен. Оттук нататък работата ни дава импулс да разсъждаваме за описаните и коментираните в нея рецепционни явления, за други рецепционни явления, останали извън обхвата й, както и за българския превод изобщо, в историята и по същество.

Работата се състои от увод, четири същински глави и заключение. Глава първа е посветена на теоретичния фундамент, от който тръгва изследването на материала. За такъв фундамент служи полисистемната теория на Итамар Бен-Зохар, особено подходяща за изучаване на „маргинални” подраздели в литературата, поне според традиционното литературознание, каквито са преводът и детската тематика. Мария Пипева подлага на обстойно разискване централният термин в теорията на Бен-Зохар – „репертоар”, както и типологията на преводните норми, чийто автор е друг участник в полисистемното теоретично поле – Гидеон Тури. Специално внимание изследователката съсредоточава и върху модела на Зохар Шавит за превод конкретно на детска литература, който, заявява тя, „е важен организиращ принцип на анализите ми”, защото „според него периферната позиция на детската литература в литературната полисистема и обвързаността й с образователните норми дава на преводача по-голяма свобода за манипулиране на изходния текст, т.е. в този тип превод преобладаваща е нормата на приемливостта” (20).

Един друг теоретичен източник, ползван от изследователката, също заслужава да се отбележи: социологията на Пиер Бурдийо, който е пионер в теоретизацията, а и картографията на литературното поле. Така изследователката си осигурява по-дистанцирана перспектива към тематичния обект, визирайки го като сегмент в един по-широк контекст. Освен това тя работи активно с понятието „хабитус” на Бурдийо, отграничавайки по този начин културната среда от социалната, а литературната – от културната. И по този начин изчиства едва ли не „лабораторно” сферата на своя анализ от нефункционални текстуални и контекстуални примеси.

Извънредното желание на изследователката да оптимизира докрай методологията на коментара си я води допълнително към акумулиране на термини и идеи от Андре Льофевр и Лорънс Венути. Последният влиза в апарата на изследването предимно с опозиционната си двойка понятия “domestication” u “foreignization”, на които Мария Пипева предлага свои български версии: „одомашняване” и „очуждаване” (представка „о”). Докато първата изглежда убедителна, втората има малко насилена форма, поради което лесно влиза в парадигма с други, омонимни форми.

Глава втора представлява по същество диахроничен преглед на родната критическа мисъл за детската ни литература.Тя започва с дебата между Александър Теодоров-Балан и Славчо Паскалев за състоянието и перспективите на родната „детска традиция”, преминава през един друг аналогичен дебат между двете световни войни и завършва с коментар върху „детската” критическа мисъл през социализма. Главата трасира основни коридори на развитието, балансирана е отлично и е полезно информативна.

Трета глава вече е посветена на традицията ни в превода на детска литература от английски. Материалът е разделен на четири исторически дяла: „от средата на ХІХ век до 1919 година”, ”между двете световни войни”, „периодът на социализма” и „деветдесетте години и началото на двадесет и първи век”. Главата е ценна с това, че дава представа за типологичния развой на детската ни литература – за еволюцията на отношението към детето по принцип и към потребностите му от четене, за развоя и контекстуалността на издателския избор и преводаческия подход, и редица други. Изследователката демонстрира отлична запознатост с българската преводна продукция и концептуалният литературен развой, който тя трасира, макар на места той да е леко дисбалансиран в посока към тезите вместо към аргументите, е достоверен и убедителен. Още един лек концептуален дисбаланс се усеща в акцента върху образователно-възпитателния мотив в избора на заглавия за превод и издаване. Вярно, силна е тезата: „Преводната литература е откровено поливалентна, насочена към образованието и възпитанието и на деца, и на възрастни. (57)” Но в обхвата на цялостното изследване донякъде е подминат утилитарният момент. Утилитарната цел на издателя, например, е да продаде книгата, а не да я разпространи. Така че той насочва посланието към децата, но се надява да го чуят майките, които да накарат бащите да си извадят портфейлите и да купят нужния продукт. С една дума, Пипева разглежда родната детска книга в превод повече в съдържателен план, отколкото като система от продукти, организирана или не.

Методологически погледнато, изследването е хибридно. От една страна, представлява опит за антропологично картографиране на един рецепционен сектор от литературното поле. От друга страна, представлява опит за проектиране на определен теоретичен модел върху рецепционния материал (обекта на изследването). В резултат има лек дисбаланс в полза на теорията спрямо практиката.

Ще спомена още една-единствена контекстуална липса. В работата отсъства подглава за оригиналната детска проза, сред която се вмества преводната. Зачетем ли Калина Малина, авторката на първия ни детско-юношески роман, или приключенските серийни брошури на Емил Коралов, може полисистемният модел да ни избледнее в съзнанието и да отиде на по-заден план, за сметка на един може би малко по-сложен такъв.

Качествата на работата обаче рязко доминират над всички дребни непълноти. И за пример може да ни послужи глава четвърта: „Стожерите на канона”. В нея се коментират в дълбочина историите на българските преводи на четири английски детски класики: „Книга за джунглата” на Ръдиард Киплинг, „Алиса в страната на чудесата” на Луис Каръл, „Мечо Пух” на Александър Милн и „Питър Пан” на Джеймс Матю Бари. Изборът е извънредно удачен, защото става дума за произведения, известни у нас не по-малко, отколкото в родината им, с допълнителното обстоятелство, че у нас те се радват едва ли не на митологична слава. Тук изследователката демонстрира компетентността и анализационните си умения в пълния им блясък. Тя съпоставя преводите, стигайки понякога до свръхдетайлност, изтъква качествата в едни и недостатъците в други. Така трудът й добива още едно измерение: той става история на преводаческия подход и умение в историята на българската литература – отново в еднаква степен достоверна и убедителна.