От проф. Иван Кацарски за научните трудове на гл ас д-р Ивелина Димитрова Иванова, участник в конкурса за придобиване на научното звание „доцент по научно направление 2



Дата15.08.2018
Размер88.5 Kb.
#78867
Р Е Ц Е Н З И Я
от проф. Иван Кацарски за научните трудове на гл. ас. д-р Ивелина Димитрова Иванова, участник в конкурса за придобиване на научното звание „доцент” по научно направление 2.3 „Философия” за нуждите на секция „Култура ценности и морал” на ИИОЗ – БАН, обйявен в ДВ бр. 89 от 11. 11. 2011 г.
Гл. ас. д-р Ивелина Иванова е е единствен кандидат, допуснат до участие в настоящия конкурс. В него тя се представя с три монографии, едната от които е в съавторство и под печат, и 33 студии и статии (12 в съавторство). Към публикациите в съавторство са приложени надлежни разделителни протоколи, които посочват собствения принос на Ивелина Иванова.

В представените трудове могат да бъдат идентифицирани няколко основни тематични кръга, които взаимно се преплитат. Първият от тях би могъл да се определи като историческа реконструкция на начините за писане на история – както в традицията на историографията, така и в тази на философията на историята, включително история на рефлексиите върху писането на история. Към този тематичен кръг се отнася на първо място монографията „История и интерпретация” (2010), в значителна степен монографията „От философия на историята към изследване на историческото знание” (2011), както и съществени части от редица студии и статии. Вторият тематичен кръг, тясно свързан с първия, бих определил като философски и методологически проблеми на писането (създаването) на история – проблемите за историческата обективност, интерпретацията, обяснение и разбиране, писане и четене на история и т. н. Най-представителна за този кръг от проблеми е монографията от 2011 г., на тях са посветени и ред студии и статии (“The Phenomenological Ontology of Martin Heidegger as a Foundation of Redefining the Concept of Interpretative Approaches in Theory of History”, 2011; „Можем да изследваме следите на миналото, но не самото минало”, 2010; „Писането за история като преосмисляне на наследството”, 2009; „Интерпретация на историята, литература и/или дискурсивни практики”, 2009 и др.). Третият тематичен кръг, който отчасти се вписва в първите два и отчасти има самостоятелно значение, може да се означи като социален статус на знанието и неговите създатели, и се конкретизира най-вече като проблем знание и власт. Тук попада преди всичко монографията в съавторство „Стойността на знанието” (под печат), както и някои студии и статии или части от тях („Историята в Интернет: Изгубената илюзия за контрол над историческия разказ”, 2011; „Изключителност, изключване и рискове на Болонския процес”, 2011; “The Science Wars and the Problem of Objectivity”, 2008 и др.). Четвърти проблемен кръг формират студии и статии, третиращи проблема за сигурността, конкретизиран като власт чрез налагане на извънредно положение („Freedom And/Or Security”, 1010; „Медиите: свобода на словото, власт, забавление”, 2009; „Сигурност, извънредни пространства и нови конфликти”, 2008; „Страх и управление на конфликтите”, 2005). Накрая, но съвсем не на последно място по значение, в немалко публикации вече представените теми и проблеми се разглеждат в българска перспектива („Chasing the Global World in Bulgarian Historical Thought”, под печат; „Дискурсът на българската народопсихология и културните различия”, под печат; „Завист, равенство и социални права в българската публичност след 1989”, 2008; Легитимиране на неравествата”, 2008; „Образец и структуриране на национално, балканско и европейско”, 2008; „Догонване и политики на развитие”, 2008; Българска и европейска идентичност. Амбивалентност на представите”, 2007; „Времето на оптимизма в разказите за българския народ”, 2006 и др.).

Трудно е в рамките на рецензия да се обхване и коментира изчерпателно това толкова богато на проблеми и идеи творчество. Принуден съм да се придържам към максимална лаконичност и синтетичност на разглеждането.

Научните постижения на гл. ас. Ивелина Иванова бих формулирал както следва:

1. Анализирани са съществени аспекти на историята на методологическите рефлексии върху писането на история от времето на Просвещението до наши дни. Разгледани са критично концепции на философи, историци, социолози, проследени са знакови дебати. Показано е развитието на различни интелектуални традиции (позитивизъм, херменевтика, аналитична философия, постмодернизъм и др.), както и взаимовлиянията помежду им. Разкриват се важни особености на различни национални традиции (германска, френска, англоезична), развили се в значителна степен паралелно.

2. Осъществен е обстоен анализ на съвременните дебати за писането на история. Изследвани са съществените промени, настъпили през последните 3-4 десетилетия, намерили израз във формирането на трансдисциплинарна област на изследване на историческото знание, която е твърде различна от класическата философия на историята по своите практики, обекти и режим на легитимиране. Анализът се базира върху ключови автори като Хейдън Уайт, Мишел дьо Серто, Доминик Лакапра, Йорн Рюзен, Франк Анкерсмит, Робърт Бъркхофър.

3. Осъществено е систематизирано представяне на проблема за историческата интерпретация. Подложена е на критика наивната представа за интерпретацията като нещо, което историкът добавя към фактите, без при това проблемите на интерпретацията да се свеждат до проблеми на риториката – историята не е просто вид литература. Понятието за интерпретативни подходи, фундаментално за философията на историята на ХХ век, се предефинира върху основата на концепцията на Хайдегер за битие-в-света. Интерпретативните подходи се схващат не като големи теории, възпроизвеждани от историческите разкази, а като стратегически алтернативи, лакални избори при създаване на такъв разказ.

4. Съществен момент е очертаването на промените в институционалната рамка на писането на история от епохата на ранната модерност до наши дни. Формирането на модерната историография като дисциплина означава разграничаване от предмодерната с нейната „риторическа природа” и обвързването на истината с моралността. Границите и съперничествата между академичните дисциплини (философия, история, социология) също произвеждат различни визии за историята и писането на история. През последните десетилетия настъпват съществени промени в статуса на историографията: историята загубва значителна част от авторитета си на основополагаща дисциплина за социалните науки, историографската общност се разпада на малки общности и т. н. Това се отразява върху подходите на историческо изследване и писане на история. В основата на тези процеси Ивелина Иванова основателно открива промени на властови позиции и механизми, които в частност зависят от нивото и характера на информационните технологии.

5. Съществен принос е критичният анализ на съвременните практики на организация на производството на знание: господството на неолибералната доктрина, налагаща и фаворизираща пазарни и квазипазарни критерии за оценка на образованието и знанието. В частност, съвременните форми на остойностяване на знанието дават преднина на притежателите на финансов и социален капитал, а Източна Европа е в положението да произвежда „суровинни знания”.

6. Висока оценка заслужава анализът на проблематиката на сигурността и извънредното положение в съвременната политическа теория. Резултатите от анализа са приложени към изследването на ролята на медиите за създаването на локални извънредни положения и легитимирането на действията на репресивни апарати. В по-общ план се обосновава тезата, че страхът от потенциални рискове е генерализиран ресурс за управление и се критикува тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите.

7. Проследена е историята на понятието „народ” в съпоставка с историята на аналозите му в латинския, романските езици, английския и немския и се констатира, че съответствията са привидни. Специално е разгледано конституирането на понятието „народ” в българската народопсихология и се предлага убедителен критичен анализ на нейния дискурс със специален акцент върху процедурите за обобщаване.

8. Ключово значение има проблемът за дискурса на образеца – „образцовите” народи и култури. Установени са дискурсивните функции на „западното” като образцова хетеротопия на българското. В такъв контекст е представена генеалогията на понятието „догонващо развитие” в българската публичност и е предложена убедителна критика на същото понятие. В контекста на дискурса за образеца се прави критика на проекта на Стоян Михайловски за философия на българската история, на неговите понятийни противоречия и проблематични политически следствия.

9. Осъществен е анализ на взаимоотношението между завист и равенство в политическата философия и на връзката между легитимиране на неравенствата, устойчивостта на демокрацията и проблема за наследството на социализма. Разгледан е въпросът за отношенията между неравенства и права, както и проблемът за осъбитийностяване на неравенствата, анализирани са примери на осъбитийностяване.

10. Текстовете на Ивелина Иванова се характеризират с интердисциплинност, навлизане в различни дисциплинни полета и търсене на нови теоретични синтези. Прави впечатление също съчетаването на теоретичните анализи с разглеждането на горещи и злободневни въпроси, като връзката между двете сфери е органична, а не външна.


Критичните ми бележки са свързани основно с крайната постмодернистка позиция, към която клони гл. ас. Ивелина Иванова. Съгласен съм, че човешките същества нямат привилегията на абсолютната гледна точка и непосредствено познание за света в неговата чиста обективност. Проблемът е в това, каква стратегия възприемаме в тази сложна ситуация. Едната абстрактна възможност е насоченост към света, анализ и осмисляне на многообразието, което той предлага. Другата абстрактна възможност е насоченост към субекта, към неговата познавателна способност, към собствената му вкорененост в реалността, от която вкорененост произтича специфична оптика на възприемането на света. И двете перспективи си поставят по същество безкрайна задача, и двата аспекта са неизчерпаеми. Ако поне в едната посока можехме да стигнем докрай, бихме могли да се доберем до абсолютна гледна точка, да стигнем окончателна истина. Но това е невъзможно. Едни учени и дисциплини са склонни да поемат в едната посока, други – в противоположната. В такъв случай рационалната стратегия е във взаимното допълване, което е единствен лек в ситуацията на недостижима пълнота и неокончателност. Не е беда изборът на която и да е от двете стратегии – важното е да се осъзнава нейната ограниченост и нуждата от допълване.

Несъгласията ми с Ивелина Иванова са свързани с това, че тя, както е все още твърде модно у нас, е склонна да отхвърля ценността на знанието, което е продукт на обективиращата стратегия, и да открива в него само калейдоскоп от несъизмерими и несвързани картини. Обсебена от краен релативизъм, тя например не приема, че може да се различава между „добра” и „лоша” история в сферата на писането за история („От философия на историята...”, с. 98-102). Не приема и речника на историческото знание, в който според нея незаконно фигурират „проблематични единства” като „настоящето”, „миналото” и „бъдещето” (Пак там, с. 111-112). Категорично и без разграничаване се отхвърлят универсалистките подходи в лицето на „теология, хегелианство, социология и марксизъм”, които се стремят да открият смисъл, логика, закономерности в историята и поради това са обвинени в телеологизъм („История и интерпретация”, с. 112). За продуктивно и перспективно се обявява изоставянето на „понятието за универсална история” и признаването на „принципната множественост и несъвместимост на човешките истории” („От философия на историята...”, с. 52-53).

За да подсили позицията си, Иванова, наистина инцидентно, си е послужила некоректно с авторитета на Кант: „Случващото се днес винаги се случва на някого – или на някои, но не по един и същи начин и не на всички – и е виждано от определена гледна точка. Същото важи и за случилото се преди, и за това, което ще се случи. Неизбежността на гледната точка отбелязва (макар и по друг повод) още Кант, въвеждайки понятието си за трансцендентална аперцепция на разума” (История и интерпретация”, с. 184). Но според Кант „"трансценденталното" е съвкупността от априорните условия, които надхвърлят всеки един опит” и по този начин го правят възможен (вж.: Георги Стоев. „За разликата между трансцендентно и трансцендентално у Кант”. http://www.litclub.bg/library/fil/stoev/kant.html). Трансценденталното и априорността са гаранции за универсалност на познаващия субект, а не фактор за размножаване на субективността, както несръчно го интерпретира Иванова.

Много интересни са ситуациите, в които Иванова излага възгледи на влиятелни съвременни автори (Рюзен, Анкерсмит, Бъркхофър), които заемат „компромисни” позиции, очевидно несъвпадащи с нейната собствена: критичния коментар или се избягва, или е по-скоро дипломатичен намек за дистанциране. Не се коментира тезата на Рюзен, че „историзмът, модерната и новата историография” могат да се мислят като взаимодопълващи се” и че „обективността е границата на историческата интерпретация („История и интерпретация”, с. 166-175). Иванова се съгласява с Анкерсмит, че „за една историческа интерпретация има смисъл да се каже че е полезна, интересна, плодоносна, но не и че е обективна” и не приема възраженията на критиците му, обвиняващи го в релативизъм; разграничава се елегантно от Анкерсмит, доколкото той „употребява безкритично понятия като „миналото”, но в последна сметка акцентира върху неговите приноси (Пак там, с. 185). Не се коментира от собствена гледна точка, както би трябвало да се очаква, тезата на Бъркхофър, че „постмодерната и модерната историография трябва не да се борят една срещу друга, а да работят заедно „в творческо напрежение помежду си” (Пак там, 187 и сл.). Скромност? Плахост? Конформизъм?

Във всеки случай няма и следа от „скромност” или плахост, когато обект са идеи и автори „в немилост”. Ярък пример в това отношение е критиката на понятието „развитие”. Според нея то е неразривно свързано с „прогрес” и телеологичен възглед за историята („От философия на историята...”, с. 11, 127-128). Но съществуват различни концепции за „развитие”; единственият възглед, с който тази идея е несъвместима, е приемането на абсолютна случайност на всичко случващо се. Приравняването на „развитие” с „прогрес” и „телеология” се прави, без да се разглежда и анализира съответната литература по проблема, без да се цитират автори, които споделят такова разбиране. Като цяло Иванова показва склонност да цитира автори, които подкрепят или са близки до нейното разбиране, но не и застъпващи основно различно гледище. Ако дава думата на автори от последния сорт, склонна е да си избира лесните и удобните сред тях.

Аналогична е критиката на „универсалните истории”, които се обявяват за „догматични, консервативни, способни да произвеждат увереност (в единствената научна истина), изключваща критика и налагаща подчинение...”Пак там, с. 86).



  • „Догматични”? – Вероятно защото изказват твърдения за „нещата каквито те са”. Това широко разбиране за догматичност може да бъде употребено срещу всяко теоретизиране, включително и срещу Ивелина Иванова (за това по-нататък). Аз пък наивно си мисля, че догматик е онзи, който вярва, че собствените му твърдения са абсолютни, окончателни, не подлежат на дискусия. Има разлика, мисля си, между това да твърдиш нещо и това да смяташ, че то не подлежи на по-нататъшен рационален дебат.

  • „Изключващи критика”? – Коя история, имаща претенция за теоретичност и научност изключва и не се съобразява критиката – външна и вътрешна?

  • „Консервативни”? – Нима това е приложимо към толкова широк клас версии на историята? Консервативни ли са например марксистките версии?

  • „Налагащи подчинение”? – Никоя мисловна конструкция не е способна да прави това. Тя може да се използва за легитимиране на властови претенции, които може да имат, а може и да нямат нищо общо с нейния автор. Мисля, че има разлика. Освен това лесно могат да се приведат примери за това, че една и съща версия за историята може да се използва от различни властови субекти (актуални и потенциални). Интелектуални ориентации, които са скъпи на Иванова, също са били властово употребени: „Тъкмо споровете с блока, който се образува и разраства около СССР, актуализират след края на Втората световна война дискусиите, критиките и отхвърлянето на универсалните, просветителски, спекулативни философии на историята...” (История и интерпретация”, с. 121).

Иванова дава по-скоро негативна оценка на „философиите на историята от просветителски тип”. Основанията: те възприемат „абсолютна гледна точка към времето и към човечеството” и са „амбициозен опит да се колонизира времето”, претендират, че са способни да установят законите на историята, а „схванат ли се законите, това позволява овладяване на тези закони, манипулиране и управление чрез тях”; историческите концепции се използват „за обосноваване и оправдаване на неизброими актове на насилие, колонизация, дискриминация, расизъм...” („От философия на историята...”, с. 14-15). И в този случай Иванова говори en gros и en bloc. Първо, антипросвещенската й нагласа води до това, във философиите на историята от ХVІІІ и ХІХ век да се открива аргумент на деспотизма; но в своето време те са се възприемали повече като антидеспотични, антиавторитарни и т. н. Плод на илюзия ли е това? Второ, и тук е уместно да се изтъкне, че една и съща теоретична конструкция може да бъде употребена за различни цели и от различни субекти – особено ако става въпрос за различно време. Трето, ако една идея се използва за оправдаване на актове на насилие, това съвсем не трябва да значи, че „отговорна” за това е идеята, а не онези, които са си послужили користно с нея.

По ирония, с Ивелина Иванова се случва онова, което сполетява аналогични крайни позиции. Оказва се, че тя в действителност прави това, което отрича, и отрича това, което прави. Отмъщение на диалектиката (дума, която е вече табу у нас) – противоположностите се отъждествяват. Тя пише история – историята на писането на и за история: установява някакво начало, граници и периоди, тенденции, посока на развитие, не се спира пред „проблематични единства” като „западноевропейско интелектуално пространство”, „професионални историци” „германска историография”, „френска историография” и т.н. Оспорвайки писането на „големи разкази”, тя сама създава свой голям разказ за писането на и за история. Естествено е да смятаме, че този разказ има претенция за истинност, а не е просто езикова игра; нито пък, струва ми се, Иванова би искала да го възприемаме като чисто субективна визия, несъизмерима с други визии. По нататък, забравяйки за своето недоверие към социологията и социалните „закономерности”, тя много често се появява в ролята на социолог, който установява трайни отношения между социални феномени, сиреч закономерности (вж. например монографията „Стойността на знанието”). В тази роля тя се променя до неузнаваемост. Забравяйки за своята непримиримост към използването на категории като „действителност” и „истина”, тя заявява например, че „за да могат да се решават проблеми, трябва да може да се казва истината” (Пак там, с. 68).

Смятам това практическо преобръщане за неизбежно. Нещо повече: на него според мен дължим най-ценното, което е написала Ивелина Иванова. Искам само да акцентирам върху това разминаване между посмодернисткото говорене и правенето (включително чрез това говорене).

Като философ Ивелина Иванова изисква рефлексия върху „вкоренеността” на пишещия в някакъв уникален контекст. Способна ли е обаче да осъществи това по отношение на самата себе си – и то не само за себе си, но и за своите читатели? Както се вижда от прегледа на текстовете – в минимална степен. Смятам това за естествено и в никакъв случай не бих препоръчвал противното. Ситуацията на „вкорененост” съдържа нещо във висша степен лично, интимно, което не можем осмислим дори в основната му част, нито пък да вербализираме напълно; нашето „аз” се съпротивлява непреодолимо срещу подобно овъншностяване. Саморефлексията е неизбежно ограничена и поради това на преден план е тежестта на аргументите в полза на едно или друго.

Дискурсивният акцент в работите на Иванова я кара да бъде силно подозрителна към общностите, произвеждащи дисциплинарно знание: то според нея отговаря на интересите им („Стойността на знанието”, с. 20). Претенцията на интелектуалците, че са „говорители и пазители на истината” легитимира амбициите им за „пастирска власт” („От философия на историята”, с. 90-91). Едва ли може да се спори, че такива интереси съществуват. Въпросът обаче е в това дали не се преекспонират, след като не се съпоставят с други, много по-мощни интереси, които господстват в обществото и дали по този начин не се легитимират тези по-мощни интереси.

На дисциплинарното знание, контролирано на йерархичен принцип, се противопоставя трансдисциплинарното. То се произвежда от нейерархични мрежи, функциониращи на базата на размяна между изследователи и заинтересовани потребители от средите на бизнеса и управлението. Тези разнородни участници са равнопоставени по отношение на истината – състояние на „познавателна демокрация”, което е свидетелство, че се е извършила „втора научна революция” („Стойността на знанието”, с. 26-27). Но този патос, въздигащ новата форма на производство на знанието се оказва твърде фалшив и несъстоятелен; Самата Ивелина Иванова ни казва какво се крие зад него: контрол на научните изследвания от маркетинга, рязко съкратено държавното субсидиране, засилена стратификация на учените и научните институции, отслабване на самоуправлението и превръщане на учените в служители, съвременни форми на остойностяване на знанието, даващи предимство на притежателите на финансов и социален капитал, „разделение на труда”, в което на Източна Европа е отредено да произвежда „суровинни знания” (Пак там, с. 24, 30-32, 36, 52, 88, 95). Ако сме съгласни с критиката на „познавателната демокрация”, как да си обясним възхвалата – и обратно?

Езикът и стилът на Ивелина Иванова са добри. В някои публикации, особено в монографията от 2011 г. има немалко печатни грешки.
В справката за цитирания гл. ас. Ивелина Иванова е посочила 13 броя цитирания и 3 отзива. Има 5 специализации в чужбина и една в България. Посочени са 20 участия в международни научни форуми и 15 в национални (допускам че са повече). Иванова е водила курс по „философия на историята” пред студенти от ВТУ. Ръководила е един проект с външно финансиране и е участник в 5 проекта с такова финансиране; ръководила е един проект по ЕБР и участва в 2 проекта по ЕБР; реализирала е един индивидуален планов проект и е участвала в три колективни планови проекта. Под рубриката „редакторство и съставителство” е посочила три заглавия. Автор е на 7 превода, от които две са големи по обем книги на Нозик и Дуоркин. Получила е 5 научни награди и е ползвала 2 научни стипендии.
Познавам Ивелина Иванова от зачисляването й като докторант в ИФИ на БАН – първоначално в качеството ми на неин научен ръководител. Признавам си, че съм изненадан от това, което е решила да сподели с цялата четяща публика в монографията си от 2010г. Тя се чувства част от едно поколение, жертва на „добре познати техники за изключване и... механизми за дисциплиниране”, „за щастие” предпазено все пак, благодарение на „променили се държавни механизми”; това поколение трябвало „да понесе и продължава да понася съпротивата на мнозина срещу необходимите промени”; докторантите били подложени на „институционален натиск” и институционално насилие („История и интерпретация”, с. 15-16).

Не мога да оставя тези думи без коментар. Първо, трудно ми е да си представя, че подобни упреци могат да се отправят към уважавана научна институция от работещ в нея. Но по отношение на бившия ИФИ и БАН това минава по-скоро за bon ton – тези институции се възприемат като уязвими и да се разграничиш от тях, въпреки че си част от тях, или тъкмо поради това, е по-скоро удобно и легитимиращо в едно враждебно спрямо тях обкръжение. Ивелина не е първата и вероятно няма да е последната, която постъпва по този начин. Второ, ролята ми на научен ръководител на Ивелина Иванова мога да характеризирам с думите на моя някогашен научен ръководител проф. Недялка Михова, която споделяше, че ръководството й се свежда главно до научно опониране. Отдавна съм се убедил, че то бе за мен изключително полезно. Без научна критика няма здрава научна общност, макар че у нас критиката не е на почит и се възприема по-скоро като разчистване на сметки. Трето, нека си дадем сметка как се е отразило „институционалното насилие” върху научната кариера на Ивелина Иванова: успешна защита на дисертацията в предвидения срок; три специализации в чужбина след защитата на дисертацията; три награди за научни постижения през същия период – една от ИФИ, една от БАН, една от СУБ; ръководител и участник в няколко проекта с външно финансиране; стипендии и множество участия в научни форуми в чужбина; накрая, придобиване на званието „доцент” (нито за момент не се съмнявам в това) шест години след защита на дисертацията. Трябва да съжаляваме за „институционалния натиск”, „дисциплинирането” и „изключването” – без тях Ивелина Иванова би постигнала неподозирани научни висини.


Заключение: В конкурса за доцент гл. ас. Ивелина Иванова се представя с богата научна продукция. Нейните качества на изследовател и научните й постижения, категорично съм убеден в това, напълно съответстват на изискванията за придобиване на исканото звание. Критичните ми бележки засягат съществени тези в трудовете на Иванова, но за мен това са несъгласия в порядъка на откровена и добронамерена научна дискусия и не разколебават моята убеденост в изтъкнатите достойнства на нейните трудове. Въз основа на всичко това предлагам научното жури и членовете на Научния съвет на ИИОЗ на БАН да гласуват за това, на Ивелина Димитрова Иванова да бъде присъдено научното звание „доцент” по научно направление „Философия” за нуждите на секция „Култура, ценности и морал” към ИИОЗ на БАН.
19 февруари 2012 г. РЕЦЕНЗЕНТ:

(проф. д.ф.н. Иван Кацарски)






Каталог: wp-content -> uploads -> 2013
2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България
2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита
2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика
2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава
2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г
2013 -> Йордан колев ангел узунов
2013 -> 163 оу „ Ч. Храбър в топ 30 на столичните училища според резултатите от националното външно оценяване
2013 -> Гр. Казанлък Сугласувал: Утвърдил
2013 -> Подаване на справка-декларация по чл. 116 От закона за туризма за броя на реализираните нощувки в местата за настаняване


Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница