Открито автобиография



страница1/33
Дата23.07.2016
Размер7.18 Mb.
#2546
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   33
Андре Агаси

ОТКРИТО

АВТОБИОГРАФИЯ

Copyright © 2009 by AKA Publishing, LLC

All right reserved.

Translation copyright © 2010 by Locus Publishing Ltd.



group 17104

Андре Агаси

ОТКРИТО - Автобиография

Превод © Евелина Пенева

Художествено оформление © Огнян Илиев

Редактор Гергана Рачева

Консултант Калин Желев

Коректор Цветана Грозева

Компютърен дизайн Митко Ганев

Формат 70/100/16, печатни коли 27

София, 2010

хтhfdsfg


ISBN 978-954-783-117-9

http://openbooks.tk

http://ekni.ga

На Щефани, Джейдън и Джаз



Невинаги намираме думите, с които да посочим кое именно ни ограничава, държи ни живи погребани като в затвор, но все пак усещаме неясни бариери, граници, някакви стени. Дали въображението поражда това усещане, дали е само фантазия? Надали е така. И се питаме тогава: Колко ли ще трае това състояние, вечно ли ще е, така ли ще е во веки веков, мили Боже? Знаеш ли какво ни освобождава от това пленничество? Освобождава ни изключително силната и дълбока привързаност. Приятелството, братството, любовта – те именно отварят затвора с помощта на най-висша сила, на магия.

Винсънт ван Гог, писмо до неговия брат, юли 1880 г.


Съдържание


Съдържание 3

Краят 4


Глава 1 37

Глава 2 54

Глава 3 72

Глава 4 82

Глава 5 96

Глава 6 114

Глава 7 125

Глава 8 129

Глава 9 144

Глава 10 169

Глава 11 176

Глава 12 184

Глава 13 190

Глава 14 200

Глава 15 215

Глава 16 231

Глава 17 239

Глава 18 254

Глава 19 264

Глава 20 277

Глава 21 289

Глава 22 316

Глава 23 341

Глава 24 355

Глава 25 361

Глава 26 375

Глава 27 383

Глава 28 393

Глава 29 405

Началото 412

Благодарности 420




Краят


ОТВАРЯМ ОЧИ и нито знам къде съм, нито кой съм. Познато усещане. Половината си живот съм изживял без да знам нито къде съм, нито кой съм. Познато е, но и не съвсем. Объркването е примесено със страх. И е по-всеобхватно.

Вдигам поглед. Лежа на пода до леглото. Припомням си полека. Посред нощ се преместих на пода. Почти всяка нощ е така. На моя гръб му е по-добре е на пода. Дългите часове на меки матраци ми докарват болки, които граничат с агония. Броя до три и с бавни усилия започвам да се изправям. Кашлям, стена. Лягам на една страна, после се свивам в поза на зародиш, а след това се изпъвам по корем. И дълго чакам кръвта ми да се раздвижи.

Все още минавам за млад мъж. На трийсет и шест години съм. А се събуждам на деветдесет и шест. След трийсет години спринтове, внезапни спирания, резки отскоци и тежки приземявания вече не усещам тялото си като мое. Най-вече сутрин. Не усещам като свой и разума си. В първите мигове след пробуждането съм си най-чужд и непознат. Също добре познато чувство. Мисълта ми бързо преминава през важните факти. Казвам се Андре Агаси. Името на съпругата ми е Щефани Граф. Имаме две деца – син на пет и дъщеря на три години. Живеем в Лас Вегас, Невада, но в момента участвам в Откритото първенство на САЩ за 2006 година и сме отседнали в луксозен апартамент в “Четири сезона”, Ню Йорк. Моето последно участие в Откритото първенство на САЩ. Всъщност моето последно участие в турнир. Печеля парите си като професионален тенисист, макар да ненавиждам тениса. В моята родила се много отдавна ненавист към тениса, има мрак и тайнствено настървение.

Наместило се е и последното парченце от личността ми, заставам на колене и нечуто се моля: “Дано е последният мач.” После прошепвам:

“Не искам да е последният ми мач.”

Чувам Щефани и децата в съседната стая. Закусват, говорят си, смеят се. Неудържимото желание да ги видя и да ги погаля, ведно с кофеиновия глад ми дават сили да се надигна и да се изправя на крака. Мразя да съм на колене, обичам да стъпвам здраво на краката си.

Поглеждам към часовника до леглото. Седем и трийсет. Щефани ме е оставила да поспя. Изтощението от тези последни дни е нечовешко. Предстои ми да сложа край на кариерата си като тенисист и оттеглянето предизвиква емоционална буря, която увеличава и без това огромното физическо натоварване. Първият пристъп на болката се надига от самата сърцевина на преумората. Впивам ръце в гърба си. А болката се впива в мен. Сякаш през нощта някой ме е издебнал и e заклещил гръбначния ми стълб в менгеме. Такова е чувството. Как мога да играя на турнира с притиснат от менгеме гръбначен стълб? Последният ми мач със служебна загуба ли ще завърши?

Родил съм се със спондилолистеза, което ще рече изместване на един от поясните прешлените спрямо останалите. Имам разбунтувал се и излязъл от мястото си прешлен. (Походката ми с обърнати навътре пръсти на краката се дължи най-вече на него.) Заради този прешлен в гръбначния ми стълб хем няма достатъчно място за нервите, хем при най-малкото движение се оказват още по-притиснати един към друг. Двата разместени диска на прешлена допълнително усложняват положението заедно с костта, която прораства в безплодно усилие да предпази уязвимото място на травмата и притиснатите нерви получават пристъп на клаустрофобия. Започнат ли нервите да надигат вой срещу теснотията и да разпращат сигнали за ненормалното си положение, болката се устремява нагоре и надолу по крака ми с такова настървение, че дъхът ми спира и почти губя разсъдъка си. Единственият начин да укротя донякъде мъчението е да легна на пода и да чакам. Случва се травмата ми да се пробуди по време на мач. Тогава единственият лек срещу нея е да променя изцяло стила си на игра – различен замах, различно стигане до топката, напълно различен стил на игра. След това са на ред мускулните спазми. Мускулите ми, получили информация за непосилната за тях промяна, вкупом се възпротивяват и на свой ред се присъединяват към моя развилнял се срещу положението гръбначен стълб. За няколко мига цялото ми тяло ми тръгва на война срещу самото себе си.

Твоето тяло настоява да сложиш край на тениса, това ти казва, така обяснява тази война Гил, моят треньор, приятел и втори баща.

Тялото ми отдавна иска да сложа край на тениса, казвам на Гил. Иска го от толкова дълго, отколкото го искам и аз.

От януари насам обаче цялото ми тяло крещи и настоява да спра да играя. То не иска да се оттегля, ами вече се е оттеглило. Преселило се е във Флорида, купило си е апартамент и бели спортни панталони и се е отдало на заслужена почивка след дългите години труд. Аз пък преговарям с него да се откаже от пенсионирането си за няколко часа, докато мине този или онзи мач. Голяма част от преговорите се въртят около инжекцията кортизон, която притъпява за известно време болката. Само че преди да подейства инжекцията трябва първо да ми я поставят, което си е истинско изтезание.

Инжекция кортизон ми биха вчера, така че тази вечер мога да изляза на корта. Третата за тази година, тринайсетата в кариерата ми и е най-опасната досега. Докторът – не беше личният ми лекар, не го увърта изобщо и ми заяви, че трябва да приема положението. Легнал съм по лице в кабинета му, а сестрата дърпа надолу късите ми панталони. Лекарят ми обясни как трябва да стигне с дългата почти осемнайсет сантиметра игла възможно най-близо до възпалените нерви. Костният израстък на ръба на прешлена и разместените дискове препречват достъпа до тях и затова иглата не може да се вкара направо. Опитите му да ги заобиколи, за да освободи стегналото ме менгеме ме пратиха в ада на болката. Най-напред вмъкна иглата. След това разположи грамаден апарат над гърба ми, за да види с негова помощ колко близо е до нервите. Кортизонът трябва да се инжектира съвсем близо до нервите, обясни ми той, без да ги докосва. Докосне ли ги, болката просто ще ме изпепели и ще се сбогувам с турнира. А можеше да има и други опасни, съдбовни последствия. Притиска и вади иглата, премества я, докато очите ми не плувнаха в сълзи.

Накрая откри мястото. Право в целта, както сам каза.

Натисна спринцовката и инжектира кортизона в тялото ми. Прехапах устни от парещата болка. Усетих натиск отвътре навън. Цялото ми тяло като да се изпълни с течност, сякаш съм балсамиран. Чувствах как някакъв вакуум обгръща нервите в онова местенце там отзад на гърба ми. Натискът постепенно се засилваше, докато накрая усещах гърба си подут и на път да избухне.

Натискът показва, че всичко с нервите е наред, обясни ми докторът.

Уповавам се на думите ви, докторе.

Скоро болката се укротява и едва ли не носи радост, защото по нея се разбира, че следва облекчението. Вероятно при всяко страдание е така.

СЕМЕЙСТВОТО МИ СТАВА все по-шумно. Влизам в дневната на апартамента с куцукане. Синът ми Джейдън и дъщеря ми Джаз ме виждат и надават викове. Татко, татко! Подскачат, искат да скочат и аз да ги прегърна.

Спирам и обгръщам ръце около себе си, заставам пред тях като мим, който изобразява дърво през зимата. Миг преди да се хвърлят към мен спират и те, разбрали, че през последните дни татко го боли. Татко направо може да се срине от някоя тяхна непредпазлива проява на обич. Погалвам ги по личицата, целувам ги по бузките и заедно с тях сядам на масата.

Джейдън пита дали е днес.

Да, днес е.

Ще играеш ли?

Ще играя.

И утре ще си оттеглен, така ли?

Двамата със сестра му са научили нова дума. Оттеглил. Думата все още леко им е несвойствена и затова погрешно казват оттеглен. За тях ще съм оттеглен, постоянно състояние, вечно настояще. Може пък те да знаят нещо, което аз не знам.

Ако победя, няма, детето ми. Ако спечеля мача довечера, ще продължа да играя.

Ако загубиш, можем да си вземем куче.

За децата моето оттегляне означава да си вземем кутре. Двамата с Щефани им обещахме, че когато приключа с тениса, когато престанем да пътуваме по цял свят, ще си вземем кутренце. Може и Кортизон да го кръстим. Точно така, приятел, загубя ли мача, купуваме си куче.

Засиява насреща ми. Надява се татко да загуби мача, надява се татко да преживее най-тежкото разочарование. Джейдън не разбира – и надали ще мога някога да му обясня какво е болката от загубата, болката от тениса. На мен самия ми трябваха трийсет години, за да я проумея, за да поставя в ред неразборията в моята собствена душа.

Питам Джейдън какво ще прави днес.

Ще разглеждат костите.

Поглеждам към Щефани и тя ми напомня, че ще ги води в музея по естествена история. Динозаври. Сещам се за увредения си прешлен. Представям си как скелетът ми е изложен в музея наред с останалите динозаври. Тенис-завър Рекс.

Джаз слага края на размишленията ми. Подава ми кексчето, с което трябва да закуси. Трябва да ѝ помогна да махне боровинките преди да го изяде. Сутрешният ни ритуал, спазван от нея и от мен. Боровинките трябва да се махнат всички една по една с достойни за хирург внимание и точност. Боцва се с върха на ножа, завърта се и боровинка излиза дори без ножа да я докосне. Махането на боровинките поглъща изцяло мислите ми и ми олеква, че поне за миг няма да мисля за тенис. Подавам ѝ кексчето обаче и виждам приликата му с топка за тенис. Съзнанието ми не може да се отърси от тази прилика, от която и мускулите на гърба ми се свиват в очакване на мача. Времето изтича.

СЛЕД ЗАКУСКА и след като съм изпратил с целувки Щефани и децата да бързат към музея, седя мълчаливо на масата и разглеждам апартамента. Прилича на всички останали хотелски апартаменти, в които съм отсядал, само е по-луксозен. Чист, елегантен, удобен. Отседнали сме в “Четири сезона”, така че мястото си го бива, но си остава поредното чуждо място, което не е “вкъщи”. Състезателите прекарваме живота си в чужди места, докато се състезаваме. Затварям очи, мъча се да се съсредоточа върху мача довечера, но мисълта ми се връща към миналото. Напоследък умът ми лети назад като летяща с обратна ротация топка. Краят е близо и мисълта ми се устремява назад към самото начало. Спирам я. Рано е. Още не е време да потъвам в размисли за миналото. Ставам и заобикалям масата, проверявам равновесието си. Предпазливо се запътвам към душа, когато вече се чувствам достатъчно стабилен.

Стена и охкам под гореща струя вода. Навеждам се бавно, докосвам квадрицепсите (Квадрицепс – четириглав бедрен мускул.). Живвам. Мускулите ми се отпускат. Кожата ми ликува. Порите ми се отварят. Сгорещената кръв във вените ми тече бързо и с лекота. Усещам в душата ми да покълва някакво чувство. Живот. Надежда. Последните мигове младост. Все пак внимавам да не правя резки движения. Не искам непредпазливо да стресна гръбнака си. Оставям гръбначния си стълб да кротува.

Стоя пред огледалото в банята, подсушавам се, оглеждам лицето си. Очите ми са зачервени, наболата ми четина сивее. Сегашното ми лице няма нищо общо с лицето ми в началото. Няма нищо общо и с онова, което видях миналата година в същото огледало. Който и да съм в момента, не приличам на момчето, което започна тази одисея; нито на мъжа, обявил преди три месеца, че одисеята е към своя край. Приличам на тенис ракета с три пъти подменян гриф на дръжката и със седем пъти наплитан кордаж. След толкова промени ракетата останала ли е същата? Не е лесно, но все още мога да разпозная в погледа си момчето, което изобщо не искаше да играе тенис, което искаше да се откаже, което много пъти се отказва. Различавам в лицето си златокосото дете, което ненавиждаше тениса и се питам с какви очи то би погледнало този плешив мъж, който продължава да ненавижда тениса и въпреки това не спира да играе. Дали ще се изненада от него? Ще му се стори ли забавен? Ще изпита ли гордост от мъжа, в който се е превърнало?

Изморявам се от връхлетелите ме мисли, отпускам се. А е едва обед.

Дано е последният мач.

Не искам да е последният ми мач.

Финалът на кариерата е като финал на мач. Финалът привлича с неудържима сила и човек се стреми да се доближи до него. Тласкан е от сила, която може да му от полза за победата и която с приближаването на края става все по-мощна. Само че преди да попадне напълно в обсега на тази тласкаща го към финала сила, се намесва друга равна по действие, но и противоположна по посока сила, която оттласква играча от целта. Тези две сили и противодействащи си енергии са необясними, мистични и съвсем истински. Знам го, защото през по-голямата част от живота си съм се стремял към едната и съм се противопоставял на другата. Понякога ме подчиняваха, дори разиграваха между себе си като топка за тенис.

Довечера ще ми трябва желязна дисциплина, за да овладея двете сили и събитията, което ми предстоят. Болки в гърба, лоши удари, лошо време, омраза към самия мен. Напомням си го като предупреждение, като подход за осмисляне на предстоящия мач, но и като форма на медитация. След двайсет и девет години тенис научих, че за да препречи пътя на човек животът само кухненска мивка няма да хвърли, а накрая и кухненска мивка ще тръшне. Тези препятствия човек трябва да преодолява, защото това му е работата. Позволи ли да го спрат или да го отклонят от целта, тогава тази работа не е за него, а провалът в работата ще го накара да страда и ще го парализира много повече, отколкото някакви си болки в гърба.

Лежа с чаша вода и чета. После очите ми се уморяват и включвам телевизора. Тази вечер очаквайте втория кръг от Откритото първенство на САЩ! Ще станем ли свидетели на прощалния мач на Андре Агаси? На екрана се показва лицето ми. Различно е от лицето в огледалото. Така изглеждам по време на мач. Разглеждам съсредоточено новото си отражение в изкривеното огледало на телевизора и у мен веднъж-два пъти се обажда тревогата. Това ли е последният анонс за мой мач? Дали СиБиЕс за последен път съобщават за моя тенис среща?

Сякаш умирам, такова чувство имам и не мога да се отърся от него.

Тенисът неслучайно използва изрази, които описват и житейски ситуации. Преимущество (“Преимущество” се нарича точката, която се разиграва след 40-40. Когато тенисист спечели точка при преимущество в негова полза, той печели и гейма.), подаване (Нарича се още “сервис” или “начален удар”.), грешка, нарушение, пробив, нула, основните елементи в тениса са основни елементи и в живота, защото всеки мач е всъщност животът, представен в миниатюра. Дори структурата на тенис срещата, начинът, по който отделните елементи се вместват един в друг като кукли матрьошки, прилича на подредбата на дните ни. Точките се превръщат в геймове, геймовете се превръщат в сетове, които се превръщат в турнири, а елементите така са обвързани един с друг, че всяка точка може да се окаже повратна. Напомня ми на начина, по който натрупването на секундите се превръща в минути, които се натрупват в часове и който и да е час може да се окаже най-щастливият за нас. Или най-лошият. Сами избираме.

Щом обаче целият живот започва и свършва с тениса, тогава след тениса трябва да остава единствено непозната и чужда празнота. Изтръпвам ужасен от тази мисъл.

През вратата се втурват Щефани и децата. Мятат се на леглото и синът ми ме пита как се чувствам.

Добре, добре съм. А как бяха скелетите?

Супер!


Щефани им дава да хапнат сандвичи със сок и отново ги избутва през вратата.

Имат уговорка за мач.

Че кой няма!

Вече мога да подремна. На трийсет и шест мога да играя късен мач, който може да се проточи до полунощ само при условие, че следобед поспя. Пък и сега когато горе-долу имам представа кой съм, ми се иска да затворя очи и да се скрия от себе си. Събуждам се след час. На висок глас си казвам: Време е. Край на криеницата. Отново отивам да си взема душ, който няма да е като сутрешния. Следобедният душ винаги е по-дълъг, към двайсет и две минути и целта му не е да се изкъпя или да се събудя. Следобедният душ е, за да набера сили и да се подготвя за мача.

Тенисът е спорт, в който човек си говори сам. Единствено тенисистите си говорят така сами. Питчърите, състезателите по голф, вратарите също си мърморят под носа, но тенисистите разговарят със себе си. В разгара на мача, тенисистите изглеждат като пуснати на свобода лунатици. Те се насърчават гръмко, ругаят се и водят с другото си аз исторически и безкрайни дебати. Защо ли? Защото тенисът се играе сред потресаваща самота. Единствено боксьорите могат да разберат самотата на тенисистите, но дори боксьорите си имат своите хора в ъгъла и своите треньори. Пък и боксьорът донякъде споделя самотата си със своя противник, в когото може да се вкопчи и срещу когото да ръмжи. В тениса двамата противници се гледат лице в лице, разменят си удари, но не се докосват, нито говорят помежду си или с когото и да било друг. Правилата забраняват на тенисиста по време на мач да разговаря дори с треньора си. Сравняват понякога самотата ни с тази на лекоатлетите, но подобно сравнение ме разсмива. Лекоатлетът е на сантиметри от своите съперници и поне може да ги почувства, да долови мириса на телата им. В тениса си на самотен остров. От всички спортове, които мъжете и жените играят, тенисът най-много прилича на строгия тъмничен затвор, при който човек неизбежно започва да си говори сам на игрището, а аз започвам да си говоря сам още по време на следобедния душ. Започвам да си казвам едно или друго, налудничави реплики, повтарям ги отново и отново, докато не се самонавия. Втълпявам си, че един полусакат човек може да играе на Откритото първенство на САЩ. Че един трийсет и шест годишен състезател може да победи противник, който едва навлиза в разцвета на силите си. Спечелил съм 869 мача в кариерата си, пети съм във вечната ранглиста и голяма част от тези мачове са спечелени след следобедния душ.

Водата бучи в ушите ми, но не бучи като двайсетхилядна възторжена публика, а през ума ми минават спомени за по-ценните ми победи. Не са победи, които феновете ще си спомнят, но споменът за тях още ме пробужда нощем. Скилари в Париж. Блейк в Ню Йорк. Пийт в Австралия. Припомням си и няколко загуби. Разтърсвам глава, за да се отдалеча от разочарованията. Казвам си, че тази вечер ми предстои изпит, за който се готвя от двайсет и девет години. Всичко, което ще ми се случи довечера, вече ми се е случвало поне веднъж. Ако това ще е проверка на физическата ми издръжливост или на издръжливостта на психиката ми, тогава не ме чакат никакви изненади.

Дано е последният мач.

Не искам да е последният мач.

Разплаквам се. Облягам се на стената под душа и се свличам надолу.

БРЪСНА СE и си давам строги указания: Карай едно по едно. Накарай го да се поизмъчи за всяка точка. Каквото и да се случи, дръж главата си високо вдигната. И в името на Бога, радвай се на играта, или поне на отделни мигове от нея, опитай да се радваш. Дори на болката, дори на загубата, няма значение какво ти предстои.

Замислям се за противника си, Маркос Багдатис. Какво ли прави той в същия миг, питам се. Не прилича на другите новаци, макар да участва на турнира за първи път. Багдатис е номер осем в световната ранглиста. Здраво и яко гръцко хлапе от Кипър в средата на една изумителна за него година. Играл е на финала на Откритото първенство на Австралия и на полуфинал на Уимбълдън. Стилът му на игра ми е добре познат. На миналогодишното първенство на САЩ двамата изиграхме един сет за тренировка. Обикновено не играя тренировъчни сетове с други участници по време на турнир от Големия шлем, но Багдатис ме помоли с обезоръжаваща учтивост. Трябвало да го снимат за някакво предаване на кипърска телевизия и ме попита дали бих се съгласил да ни снимат как тренираме заедно. Разбира се, казах. Защо не? Спечелих тренировъчния сет с 6-2, а после Багдатис цял сияеше в усмивка. Разбрах, че хлапето се усмихва или когато е щастливо, или когато му е притеснено и така не се знае притеснен ли е, или щастлив. Напомняше ми на някого, но не се сещах на кого.

Казах на Багдатис, че стилът му на игра напомня моя стил, а той ми отвърна, че приликата никак не е случайна. Израсъл в стая с мои снимки по стената и се учел да играе тенис като мен. С други думи, тази вечер щях да играя със свой огледален образ. Ще играе от задната линия, ще посреща топката рано, ще отиграва топката силно и високо, също като мен. Мачът ще бъде истински пряк двубой и всеки от нас ще се опита да наложи своята воля, всеки от нас ще се стреми леко да прехвърли топката с бекхенд над линията. Сервисът и на двама ни не е мощен, което означава борба за всяка точка (Точките в тениса се броят така: нула – няма точки; петнайсет – точка; трийсет – две точки; четирийсет – три точки; гейм при четири точки или при спечелването на гейма след предимство. Резултатът на подаващия тенисист се съобщава на първо място.), дълги разигравания на топката, много енергия и продължителна игра. Подготвям се за изненади, комбинации, за мач, който изцежда силите и е спорт в най-брутална форма.

Естествено най-набиващата се на очи разлика между мен и Багдатис е физическата ни форма. Имаме тела с различна физика. Той има моето някогашно тяло. Пъргав е, подвижен и бърз. Налага се да победя своето по-младо копие, ако искам по-старото да продължи да играе. Затварям очи и казвам: контролирай само, което можеш да контролираш.

Повтарям го високо. Когато го казвам на висок глас, чувствам прилив на смелост.

Спирам водата. Стоя. Треперя. Много е лесно да си смел под горещата вода на душа. Напомням си, че смелостта под горещия душ не е истинска смелост. В крайна сметка няма значение как се чувстваш, твоите дела са мярка за смелостта ти.

ЩЕФАНИ И ДЕЦАТА се прибират. Време е за коктейла “Гил”.

По време на мач се потя много, повече отколкото останалите играчи, затова трябва да започна да набавям необходимото количество вода за тялото си дълги часове преди мача. Поглъщам цели литри от магическия еликсир, създаден специално за мен от Гил – мой треньор през последните седемнайсет години. Коктейлът на Гил е съставен от въглехидрати, електролити, сол, витамини и няколко други съставки, които Гил пази в най-строга тайна. (Вече двайсет години прави и подобрява тази рецепта.) Обикновено започва да ме налива с коктейла “Гил” още от вечерта преди мача и искал, не искал ме пои с него до самия мач. Пия от него и докато играя на корта. Коктейлът има различен състав в зависимост от етапа, на който съм и всяка комбинация е с различен цвят. Розов за енергия, червен за възстановяване, кафяв за набавяне на липсващите различни вещества в организма ми.

Децата си умират да ми помагат при забъркването на коктейла “Гил”. Боричкат се кой да изрови праховете, кой да държи фунията, кой да го налива в пластмасовите бутилки от вода. Но само аз и никой друг няма право да подрежда бутилките в чантата ми, където подреждам и дрехите, кърпите, книгите, слънчевите очила и лентите за ръце. (Имам навик да подреждам ракетите по-късно.) Друг освен мен няма право да пипа сака ми за тенис. Стане ли готов сакът, оставям го до вратата като екипировка на убиец и знак, че денят е превалил и наближава часът на вещиците.

В пет Гил звъни от лобито на хотела.

Пита ме, дали вече съм готов. Време е да се хвърляме в битка. Време е за мач, Андре. В битка сме.

Днес всички казват за едно или друго в битка сме, но Гил го повтаря от години и никой не го казва по начина, по който той го прави. Когато Гил каже: “В битка сме”, сякаш у мен се запалват ракетни двигатели, от надбъбречните ми жлези изригват гейзери от адреналин. Едва ли не цяла кола мога да вдигна над главата си.

Щефани събира децата на вратата и им казва, че е време татко да тръгва.

Какво ще кажете на татко?

Джейдън се провиква, Размажи го, тате!

Размажи го, повтаря като брат си Джаз.

Щефани ме целува и не казва нищо, какво има тук за казване.

В КОЛАТА Гил се настанява на предната седалка. Облеклото му е строго. Черна риза, черна вратовръзка, черно сако. Нагласен е като за първа среща или като за обира на века. От време на време проверява дългата си черна коса в страничното огледало или огледалото за обратно виждане. Седя на задната седалка заедно с Дарън, също мой треньор, австралиец, който неизменно е с холивудски тен и усмивка на току-що ударил джакпота. Няколко минути никой не продумва. После Гил запява една от любимите ни песни, стара балада на Рой Кларк, и дълбокият му бас изпълва колата:

Преструвай се и се прави, че имаме

Още какво да спечелим.

Поглежда към мен в очакване.

И аз казвам, В дъжда не можем да запалим огън.

Той се засмива. Засмивам се и аз. За миг забравям за моите притеснени пеперуди.

Странни са тези пеперуди. Понякога те юрват до тоалетната. Понякога те възпламеняват отвътре. Случва се да те разсмеят и да те накарат да копнееш за битката. Най-важната задача, която човек трябва да реши на път към корта е какви точно пеперуди (отровните монарх или молци) пърхат в стомаха му. Разбере ли какъв вид са неговите пеперуди, разгадае ли какво му казват те за състоянието на ума и тялото му, той е постигнал първия си успех в борбата да ги накара да работят за него. Един от хилядите уроци, които съм научил от Гил.

Питам Дарън какво мисли за Багдатис. Колко нападателен иска от мен да бъда довечера? В тениса мачът се решава от степента нападателност на тенисиста. Играчът трябва да е достатъчно нападателен, за да постигне точката, но не прекалено нападателен, за да не изпусне от контрол играта и да се изложи на ненужен риск. Въпросите ми относно Багдатис са следните: как ще гледа да ме удари? Има играчи, които проявяват търпение, когато играя с бекхенд по диагонала, за да отбележа точка; други се насочват към топката, отиграват я мощно на линията или се приближават до самата мрежа. Като изключим онзи приятелски сет, досега не съм играл с Багдатис, затова искам да разбера как ще реагира той на предпазлив стил на игра. Дали ще се насочи към топката и ще посрещне рутинния удар по диагонал или ще се отдръпне, ще се притаи в очакване на своя миг?

Дарън казва, Приятел, според мен заложиш ли прекалено на предпазливостта при разиграванията с топката, рискуваш противникът ти да се придвижи и да те удари с форхенда си.

Ясно.


Колкото до неговия бекхенд, няма да му е лесно да отиграе бекхенд на линията. Няма да има време за реакция. Затова ако видиш, че той отвръща с бекхенд на линията, това ще означава със сигурност, че при разиграването в ударите ти няма достатъчно мощ.

Подвижен ли е?

Доста бърз е, да. Но силата му не е в отбранителната игра. По-бърз е когато играе нападателно, а не отбранително.

Така.


Спираме при стадиона. Наоколо вече се навъртат хора от публиката. Давам няколко автографа, после се навеждам и бързо се шмугвам през малка врата. Вървя по дълъг тунел към съблекалнята. Гил отива да се разбере с хората от охраната. Той винаги иска да знае точно кога ще излезем на корта да тренираме и кога ще се върнем. С Дарън оставяме саковете и се отправяме към залата за тренировки. Лягам на една маса и моля първия приближаващ се към мен физиотерапевт да масажира гърба ми. Дарън излиза и се връща след пет минути. Носи осем ракети с току-що наплетен кордаж. Оставя ги върху сака ми. Знае, че искам лично да ги прибера в сака.

По отношение на чантата си съм фанатик. Всичко в нея е в най-строг ред. Нямам никакво извинение за тази моя фанатична прищявка. Сакът е моето куфарче за документи, моят пътнически куфар, чанта с инструменти, чанта за обяд, моята палитра. Държа да е винаги до мен. Излизам на корта със сака и си тръгвам от корта със сака, два отрязъка от време, в които всичките ми възприятия са изключително изострени, така че усещам всеки грам от теглото му. Чифт чорапи на ромбчета да е пъхнал някой в сака ми, мога да усетя, че тежестта му е различна. Тенис сакът много прилича на сърцето, трябва всеки миг да знаете какво има в него.

Въпросът има и практична страна. Осемте ми ракети трябва да са подредени в тенис сака според реда, в който ще играя с тях, най-отдолу са наплетените най-скоро, а наплетените първи лежат отгоре, защото с времето силата на опъна на кордажа намалява. Винаги започвам мача с първата наплетена ракета, защото знам, че нейният кордаж е най-отпуснат.

Човекът, който наплита ракетите ми, е от старата школа и от Стария свят. Чешки майстор на наплитането на ракети на име Роман. Роман е най-добрият, така и трябва да бъде, защото от наплитането на ракетата зависи изхода от мача, а изходът от мача може да предопредели развитието на кариерата, а кариерата може да повлияе върху живота на безброй хора. Когато извадя нова ракета от сака си и сервирам за мача, силата на опъна може да струва стотици хиляди долари. Защото играя за семейството си, за своята благотворителна фондация, за създаденото от мен училище и всяка корда на ракетата ми е като жица в самолетен двигател. Към малкото неща, които зависят от мен, аз се отнасям с фанатично внимание. Опънът на кордажа на ракетата е едно от тези неща.

Роман е толкова важен за играта ми, че дори пътува с мен. По документи е жител на Ню Йорк, но когато играя на Уимбълдън, той живее в Лондон, когато играя в Откритото първенство на Франция, той става парижанин. Почувствам ли се изгубен и самотен в някой чужд град, сядам до Роман и го наблюдавам, докато наплете няколко ракети. Не че му нямам вяра. Напротив. Чувствам се омиротворен, сигурен и вдъхновен, когато наблюдавам този истински майстор в своя занаят. Неговата работа ми припомня какво уникално значение за света има добре свършеното дело.

Новите ракети пристигат при Роман в огромна кутия на производителя, винаги нахвърляни както дойде. За нешколуваното око ракетите изглеждат напълно еднакви; за Роман те се различават като лицата на отделните хора в тълпата. Върти ги насам-натам, бърчи чело и после пресмята. Накрая се залавя за работа. Най-напред маха фабричния гриф на ракетата и отгоре слага моя гриф, онзи който ползвам от четиринайсетгодишна възраст. Грифът ми е толкова уникален, колкото и отпечатъка от палеца ми, направен е не само според формата на ръката ми и дължината на моите пръсти, но също и според големината на мазолите ми и силата на захвата ми. Роман има отливка на моя захват, която налага върху ракетата. После обвива калъпа с обработена телешка кожа, която опъва и опъва, докато не постигне необходимата му ширина. Разлика само от един милиметър в края на четиричасов мач може да причини възпаление и разсейване като от камъче в обувката ми.

Нагласен ли е грифът, Роман се залавя със синтетичния кордаж. Пристяга нишките, разхлабва ги, пристяга ги отново, напасва ги с такова внимание, сякаш са струни на цигулка. После им поставя логото и енергично размахва ракетите във въздуха, за да изсъхне боята. Някои майстори на кордажа поставят логото върху ракетите непосредствено преди мача, което ми се струва твърде необмислено и непрофесионално. Логото оставя шарени следи върху топките, а по-лошо от това да играеш с някого, който оцветява топките в червено и черно няма. Обичам реда и чистотата, а това изключва всякакви петна от нечие лого по топките. Безредието означава разсейване, а всяко разсейване на корта може да обърне мача.

Дарън отваря две кутии с топки и пъхва две от тях в джоба си. Отпивам от коктейла на Гил, после идва ред на последното посещение в тоалетната преди загрявката. Джеймс, който работи като охрана, ни повежда по тунела. Облечен е както обикновено в прилепналата жълта риза от униформата на охраната и ми смигва, сякаш казва: Ние от охраната би трябвало да сме безпристрастни, но аз съм за теб.

Джеймс е свързан с Откритото първенство на САЩ почти толкова, колкото съм и аз. Съпровождал ме е по този тунел преди и след славни победи и съкрушителни загуби. Широкоплещест, сърдечен, с белези от бойни схватки, които носи с гордост. Прилича на Гил. В няколкото часа, в които съм на корта и извън обсега на Гил, сякаш Джеймс поема неговите задължения. Има хора, които знаете, че ще срещнете на Откритото първенство на САЩ – служители, момчетата, които събират топките, треньори. Тяхното присъствие винаги действа успокояващо. Помагат ви да не забравяте къде сте и кои сте. Първи в списъка е Джеймс. Той е и първият човек, когото търся, щом вляза на Артър Аш Стейдиъм. Видя ли го, знам, че пак съм в Ню Йорк и съм в добри ръце.

След 1993 година, когато един от зрителите в Хамбург се втурна на корта и рани Моника Селеш, на Откритото първенство в САЩ наредиха по време на всяка от почивките и смените на корта зад стола на всеки от играчите да има човек от охраната. Джеймс винаги прави така, че той да е човекът, който стои зад моя стол. Пълната му неспособност да остане безпристрастен е обезоръжаващо затрогваща. По време на тежък мач, често го виждам напрегнат и му пошушвам: Не бери грижа, Джеймс, днес ще му видя сметката на тоя кратун. И думите ми винаги го разсмиват.

Днес, докато ме съпровожда към кортовете за тренировка, не се смее. Вижда ми се тъжен. Знае, че вероятно това е последната ни вечер заедно. Въпреки това не пропуска да изпълни нашия вечен ритуал преди мач.

Думите му винаги са едни и същи:

Нека ти помогна със сака.

Не, Джеймс, този сак го нося само аз.

Разказвал съм на Джеймс как когато бях на седем години видях Джими Конърс да кара един човек да му носи сака, все едно е самият Юлий Цезар. Зарекох се винаги сам да нося сака си.

Добре, съгласява се с мен Джеймс и се усмихва. Знам, знам. Помня.

Само исках да помогна.

Тогава питам: ти ли ми пазиш гърба тази вечер?

Аз пазя гърба ти, приятел. Разбира се, че аз. Нямай грижа за нищо. Ти си гледай твоите задачи.

Излизаме навън в мрачната септемврийска вечер. Смог покрива небето и го обагря във виолетово и оранжево. Преди да започна тренировка отивам до трибуните и се ръкувам с някои от моите привърженици, давам няколко автографа. Кортовете за тренировка са четири, а Джеймс знае, че предпочитам да играя на най-отдалечения от тълпата, там двамата с Дарън разполагаме с известно уединение, докато тренираме и обсъждаме стратегията.

Насочвам първата топка с бекхенд над линията към форхенда на Дарън и простенвам.

Не използвай този удар довечера, казва ми той. Багдатис ще го обърне срещу теб.

Така ли?

Не се и съмнявай, приятел.

И казваш, че е много подвижен, така ли?

Да, бива си го.

Тренираме двайсет и осем минути. Не знам защо такива подробности ми правят впечатление – продължителността на следобедния душ, продължителността на тренировката, цветът на ризата на Джеймс. Не искам да ми правят впечатление, но се случва непрекъснато, при това се врязват в паметта ми завинаги. Паметта ми не е като тенис сака ми. Нямам никаква власт над този процес. Всичко се съхранява в нея и май никога нищо не се заличава.

Гърбът ми е добре. Пристяга ме както обикновено, но изпепеляващата болка е изчезнала. Кортизонът действа. Усещам се във форма, макар идеята за “добра форма” да е еволюирала през последните години. Но съм далеч по-добре от сутринта, когато се събудих, отворих очи и ме налегнаха страхове за служебна загуба. Може пък и да се справя. Разбира се, утре сутрин ще ме връхлетят свирепите последствия от мача за тялото ми, но не мога да си позволя да мисля нито за утре, нито за вчера.

Отново в съблекалнята смъквам изпотените дрехи и се хвърлям под душа. Третият душ за деня е кратък и с ясно предназначение. Няма никакво време за самонавиване или за рев. Обличам си сухи къси панталони и тениска и започвам тренировката в залата с упражнения за крака. Стремя се да пия колкото е възможно повече от коктейла на Гил, защото е шест и трийсет и до мача има около час.

Над масата има телевизор и се опитвам да гледам новините. Не мога. Слизам долу при кабинетите и поглеждам към стаите на секретарите и на служителите от Откритото първенство на САЩ. Работят. Нямат време за приказки. Излизам през малка врата. Щефани и децата са пристигнали. Отвън пред съблекалнята има малка детска площадка и те са там. Джейдън и Джаз се редуват на пързалката. По изражението на Щефани разбирам, че е доволна, че децата могат да се поразсеят на площадката. По-напрегната е и от мен. Изглежда изнервена. Намръщването ѝ казва:



Няма ли да започва вече този мач! Хайде!

Харесва ми как преди битка жена ми става нетърпелива и раздразнителна.

Говоря с нея и с децата няколко минути, но до съзнанието ми не стига и дума от казаното. Умът ми е другаде. Щефани разбира. Усеща настроението ми. Не може да си спечелил двайсет и два турнира от Големия шлем без да имаш изключително развита интуиция. Преди мач и тя се е чувствала по същия начин. Изпраща ме обратно в съблекалнята. Тръгвай. Ние сме тук. Върви и се съсредоточи върху играта си.

Щефани не иска да наблюдава мача от първите редове на корта. Ще е прекалено близо. Избира да се настани на най-високите редове заедно с децата, там притеснено ще се разхожда напред-назад, ще се моли и ще скрива лицето си в ръце.

ПИЪР, ЕДИН ОТ младшите физиотерапевти влиза в залата. Познавам на мига кой от подносите в ръцете му е за мен: онзи с двете огромни меки възглавнички за мазоли и двете дузини предварително нарязани ленти. Лягам на една от шестте маси, а Пиър сяда в краката ми да ги подгови за битка, което си е мърлява работа, затова той слага кофа за боклук под тях. Харесва ми, че Пиър е подреден и методичен. Той е Роман за мазолите. Най-напред взима дълга клечка за уши и поставя мастилен на цвят гел, от който кожата ми става лепкава и горната извивка на стъпалото ми се оцветява във виолетово. Няма измиване това мастило. Още от президентските години на Рейгън, горната извивка на стъпалото ми е оцветена в лилаво непрекъснато. После Пиър напръсква кожата ми с противовъзпалително средство. Изчаква го да изсъхне и върху всеки мазол поставя по една възглавничка. Идва ред на подобните на оризова хартия ленти. Щом ги поставят веднага се превръщат в моя втора кожа. Пиър обвива всеки палец до дебелината на свещ. Най-накрая обвива с ленти стъпалата на краката ми. Добре знае върху кои точки пада тежестта на тялото ми, къде стъпвам, къде има нужда от допълнителен слой за омекотяване на натоварването.

Благодаря му, обувам си обувките, но ги оставям развързани. Събитията сякаш вече тръгват на забавен каданс. Шумотевицата се засилва. Само преди минути стадионът е бил тих, а сега шумът е станал грохот. Във въздуха се носят врява, глъч, тропотът от стъпките на отправилите се към своите места зрители. Те бързат да се настанят, за да не изпуснат и миг от предстоящия мач.

Стоя прав и разтърсвам крака.

Не искам да сядам.

Правя една разходка по коридора. Не е зле. Гърбът ми се държи. Всички системи работят. В съблекалнята виждам Багдатис. Вече е облечен за мача, суети се около косата си пред огледалото. Събира я внимателно, изтегля я назад. Колко много коса има само. Намества лентата си за коса, вързана по индиански. Пасва му идеално. После за последен път подръпва прибраната си в конска опашка коса. Тази церемония за подготовка преди мач е къде по-бляскава от моето овързване на мазоли по краката. Спомням си какви прoблеми си имах с моята косата в по-ранните години от кариерата си. За миг ме жегва завист. Тъгувам по косата си. После прокарвам ръка по гладко избръснатия си скалп и ме обхваща благодарност, че при всичките тревоги на главата ми не трябва да се притеснявам и за косата.

Багдатис започва да прави упражнения за разтягане, наклони в кръста. Застава на един крак и придърпва коляно към себе си. Няма нищо поизнервящо преди мач от това да наблюдаваш как противникът ти в мача прави упражнения от пилатес, йога и тай-чи, когато ти и един поклон не можеш да направиш.

Пък и той се увлича. Не се спира на едно място. Направо чувам жуженето на централната му нервна система, прилича на глъчката на стадиона. Наблюдавам го как си говори със спътниците си, а и тях не ги свърта на едно място. По лицата им, по движенията на телата им, по тена на кожата им и цялото им излъчване разбирам, че и те са наясно какъв жесток и оспорван двубой предстои на корта. И не са сигурни дали искат да участват в него. Гледката на притеснения ми опонент и изнервения му екип винаги ми е доставяла удоволствие. Добра поличба е. Както и знак за уважение.

Багдатис ме вижда и ми се усмихва. Спомням си, че се усмихва когато е щастлив или когато е изнервен и затова човек никога не е сигурен дали е едното или другото. Отново улавям, че ми напомня на някого, но не мога да се досетя на кого.

Вдигам ръка. Късмет.

Вдига ръка. Ние, които отиваме на смърт...

Хлътвам в тунела за последни думи с Гил, който се е притаил в ъгъла, където ще е сам, но и откъдето нищо няма да убягва от погледа му. Прегръща ме, казва ми, че ме обича, че се гордее с мен. Намирам Щефани и я целувам за последен път преди мача. Нея не я свърта, маха с ръка, пристъпва от крак на крак. Би дала всичко, само и само да може да си скочи в полата, да грабне една тенис ракета и заедно да излезем на корта. Моята свадлива съпруга. Опитът ѝ да се усмихне излиза като гримаса. Чета по лицето ѝ всички думи, които иска да ми каже, но ще запази за себе си. Чувам всеки съвет, който иска да ми даде: забавлявай се, радвай се, отдай се със сърце и душа на удоволствието от играта, не пропускай нито един мимолетен детайл, защото това може да е последният ти мач, и макар да ненавиждаш тениса, може би тъкмо след тази вечер ще чувстваш единствено колко ти липсва.

Това иска да ми каже Щефани, но вместо това ме целува и произнася думите, с които винаги ме изпраща към корта, без които не мога, защото за мен са като въздуха, като съня и като коктейла на Гил.

Иди и го размажи.

ПРИБЛИЖАВА СЕ служител на Откритото първенство, облечен в екип и с огромна радиостанция в ръка. Струва ми се, че отговаря за връзката между останалите служители и охраната на корта. Струва ми се, че отговаря за всичко, дори за излитането и за кацането на самолетите на летище “Ла Гуардия”. Пет минути, предупреждава той.

Обръщам се към някой и питам: Кое време е?

Време е, казват.

Не. Кажете ми колко е часът? Седем и трийсет ли е? Седем и двайсет? Не знам, а изведнъж за мен е много важно да знам колко е часът. И никой няма часовник.

С Дарън се изправяме един срещу друг. Адамовата му ябълка се движи нагоре надолу.

Приятел, казва ми, готов си с домашното. Готов си за мача.

Кимвам.


Свива ръка в юмрук и я насочва към мен. Само един удар юмрук в юмрук, защото така направихме преди победата ми в първия кръг по-рано през седмицата. И двамата сме суеверни, затова както започваме един турнир, така го и приключваме. Взирам се в юмрука на Дарън, удрям го решително веднъж, но не смея да вдигна поглед от него и да го погледна в очите. Знам, че очите на Дарън са пълни със сълзи и знам какво ще ми причини тази гледка.

Последно: слагам връзки на обувките си. Обвивам с лента китката си. Винаги сам обвивам китката си, от момента, в който получих травмата през 1993 година. Връзвам обувките си.

Дано е последният мач.

Не искам да е последният ми мач.

Господин Агаси, време е.

Готов съм.

Вървя по тунела, три стъпки зад Багдатис, пред нас отново върви Джеймс. Спираме, чакаме сигнал. Шумът от трибуните ни връхлита и става все по-оглушителен. В тунела е страшен студ. Познавам този тунел както познавам входното антре на дома си, но тази вечер ми се струва, че температурата в него е с десет градуса по-ниска и е станал дълъг колкото футболно игрище. Поглеждам встрани. По стените са поставени познатите плакати на предишните победители в турнира. Навратилова, Лендъл. Макенроу. Щефани. Моята. Снимките са високи почти метър и поставени доста далеко една от друга. Направо прекалено. Като дървета в новопостроено предградие. Казвам си:

Престани да обръщаш внимание на подобни неща.

Време е да насочиш ума си към целта така, както тунелът ограничава периферното ти зрение.

Шефът на охраната се провиква: Добре, съсредоточете се всички, време е за мач!

Излизаме.

С предвидливи маневрирания, докато излизаме на светло, Багдатис се е оказал на три крачки преди мен. Изведнъж лумва втора светлина, ослепителна и нереална, право в лицата ни. Телевизионна камера. Някакъв репортер пита Багдатис как се чувства. Не чувам отговора му.

Камерата вече е съвсем близо до моето лице и репортерът ми задава същия въпрос.

Това може да е последният ви мач, казва репортерът. Как се чувствате при тази мисъл?

Отговарям му без да мисля. Но след като го правя вече от години, имам чувството, че казвам думите, които той иска да чуе и които се очаква да изрека. После се замислям, докато вървя и усещам краката си като чужди.

Приближаваме изхода към корта и температурата рязко се покачва. Олелията от трибуните става оглушителена. Багдатис излиза пръв. Знае какво огромно внимание е съсредоточило моето оттегляне. Чете вестници. Тази вечер е намислил да играе лошия. Вярва си, че е готов за ролята. Оставям го да излезе пръв. Оставям го да чуе как трибуните го посрещат с аплодисменти и поздравления. Оставям го да си мисли, че публиката поздравява и двама ни. И чак тогава се появявам на корта. Аплодисментите и поздравленията се превръщат в грохот. Багдатис се обръща и разбира, че първият поздрав на публиката е бил за него, а този поздрав сега е за мен и вече започва да преосмисля очакванията си и нагласата си за предстоящия мач. Нанесъл съм най-уязвяващия удар на върху самочувствието му, без да съм отиграл нито една топка. Старите номера на занаята. Трик от едно време.

Вървим към столовете си, а възторгът на публиката става още по-неудържим. Не съм очаквал аплодисментите и поздравленията да са толкова бурни. Ню Йорк ме посреща с такава всеотдайност за първи път. Свеждам поглед, нека шумът се излее върху мен. Зрителите обожават този миг, обожават тениса. Чудя се как ли биха се почувствали, ако знаеха тайната ми. Гледам към корта. Миговете на корта досега са били най-ненормалните в моя живот, а сега при това вълнение и тази суматоха, кортът ми се струва като пристан на здравия разум. Кортът, където съм се чувствал толкова самотен и уязвим, в настоящия миг е убежището, с чиято помощ се надявам да преживея този изпълнен с вълнение момент.

ПЕЧЕЛЯ С ЛЕКОТА първия сет с 6-4. Топката се подчинява на всяко мое движение. Както и гърбът ми. Тялото ми е загрято, гъвкаво. Кортизонът и адреналинът действат в сговор. Печеля втория сет, 6-4. Предвкусвам финала на мача.

В третия сет ме наляга умората. Губя целеустремеността си и контрола над играта. В същото време Багдатис променя плана си на игра. Играе с отчаяние, а то е несравнимо по-могъщо лекарство от кортизона. Целият му живот се съсредоточава в настоящия миг. Поема рискове, а всеки риск се отплаща. Топката вече не се подчинява на мен, ами влиза в конспирация с него. В очите му заблестява увереност. Първоначалното му отчаяние се е преродило в надежда. Не, в гняв. Вече не ми се възхищава. Ненавижда ме, както го ненавиждам и аз. Усмихваме се ехидно и присмехулно един на друг и всеки се опитва да надделее над другия. Публиката се храни от нашия гняв, крещи, скача на крака при всяка точка. Вече не аплодират, ами неспирно ръкопляскат. Първично е и изпълнено с жар.

Печели третия сет с 6-3.

Безсилен съм пред напора на Багдатис. Положението се влошава. Той все пак е на двайсет и една и тъкмо е позагрял. Напипал е своето темпо на игра, открил е причината, поради която е излязъл на корта, основанието да е на корта, докато аз съм изтощен и болезнено си давам сметка как силите на тялото ми се стопяват с всяка изминала минута. Не искам да играя пети сет. Не мога да издържа пети сет. Със съзнанието за собствената си смъртност, на свой ред поемам рискове. Резултатът е 4-0 гейма за мен. Водя с две игри, спечелени при сервис за Багдатис и отново краят на мача изплува пред очите ми, става достижим. Чувствам магическата сила, с която ме привлича.

Тогава започвам да усещам и въздействието на онази другата сила, която ме оттласква от финала. Багдатис започва да играе така добре, както не е играл досега и повече няма да играе през тази година. Спомнил си е, че е номер осем в света. Започва да използва удари, каквито и не подозирам, че има в арсенала си. Наложил съм опасно високо качество на игра, но Багдатис вече играе на същото ниво и взима превес над мен. Постига пробив и вече е 4-1. Негов ред е да бие сервис и резултатът става 4-2.

И тъкмо това е мигът, в който тази игра става най-важният гейм в мача. Спечеля ли аз, отново повеждам с два гейма, имам възможност да спечеля сета и отново да го върна към нагласата – както и към моята – че постигнатия от него пробив си е жив късмет. Ако загубя, резултатът става 4-3 и всичко започва почти отначало. Вечерта ще започне за втори път. Колкото и убийствени удари с топката да сме си разменяли, загубя ли този гейм, битката започва от самото начало. Темпото на игра става неудържимо. Багдатис дава всичко от себе си, влага цялото си същество в играта и печели гейма.

Има възможност да вземе сета. По-скоро би умрял, отколкото да изпусне сета. Знам го аз, знае го и той, както и всеки зрител на стадиона. Някакви си двайсет минути по-рано бях на два гейма от спечелването на гейма и от повеждането в резултата. Сега съм изправен пред колапс.

Багдатис печели сета със 7-5.

Започва петият сет. Сервисът е мой. Треперя. Не съм сигурен, че тялото ми ще издържи и десет минути още срещу този младок, което сякаш се подмладява и добива сили с всяка точка. Казвам си, Не позволявай мача да приключи така. Нека приключи както и да е, само не и с два сета преднина за Багдатис. Багдатис също си говори сам, вдъхва си кураж. Заедно сме на махало, което се люлее между точки с високо напрежение. Допуска грешка. Връщам удара. Той задълбава. Аз задълбавам още по-свирепо. При 40-40 подавам аз и следва диво разиграване на топката между двама ни, което приключва с негов къс бекхенд, след който забивам в мрежата. Надавам вик срещу себе си. Преимущество за Багдатис. И излиза за пръв път напред в резултата тази вечер.

Забрави го. Контролирай само онова, което можеш, Андре.

Печеля следващата точка. 40-40 отново. Въодушевление.

Следващата точка му я подарявам. Бекхенд в мрежата. Преимущество Багдатис. Униние.

Печели и следващата точка, печели и гейма, набира преднина с 1-0.

Отиваме до столовете си. Чувам как публиката тихо започва да нарежда първите възпоминателни възхвали за Агаси. Отпивам от коктейла на Гил, потъвам в самосъжаление, чувствам се стар. Поглеждам към Багдатис и се чудя как ли се е наперил от гордост. И виждам как той моли физиотерапевт да масажира крака му. Иска прекъсване по медицински причини. Квадрицепсът на лявото му бедро е схванат. Значи хлапето има травма на бедрото, а ме накара да изплезя език от умора и ме размаза, така ли? Публиката използва прекъсването на играта, за да започне да припява. Давай, Андре! Давай, Андре! Правят вълна. Вдигат високо плакати, на които е изписано името ми.

Благодарим ти за спомените, Андре!

Андре тук си е у дома!

Най-накрая Багдатис е готов да продължи. Подава той. След като ме е прегазил и е повел в резултата, целият трябва да гори от възторг. Прекъсването обаче е нарушило ритъма му на игра и това си личи. Разбивам го.

Отново съм на сервис.

В следващите няколко гейма първо единият от нас повежда в резултата, после другият. При четири равни, когато е мой ред да бия сервис, започваме гейм, който сякаш трае цяла седмица и е един от най-изнурителните и изумителни геймове в кариерата ми. Надаваме рев като животни, удряме с настървението на гладиатори, неговият форхенд, моят бекхенд. Публиката ни гледа стаила дъх. Срещу стълбчетата флаговете провисват. При 40-30 Багдатис отвръща с бърз форхенд, който направо ме отвява. На магия овладявам топката и едва смогвам да наглася ракетата. Прехвърлям топката над мрежата – рева в агония, а той отвръща с нов унищожителен бекхенд. Втурвам се в другата посока – мили боже, гърбът ми! – стигам до топката на време. Но болката в гърба ми вече е будна. Менгемето притиска гръбначния ми стълб и нервите ми надават вой. Сбогом, кортизон. Багдатис уверено запраща топката към откритата част на корта и докато погледът ми проследява как прелита покрай мен, осъзнавам, че за тази вечер вече съм приключил с добрата си игра. Както и да се движа оттук нататък, ще го правя сковано, ще правя компромиси, ще подлагам на огромен риск бъдещото здраве на тялото си. Ще рискувам дори способността да се движа.

Поглеждам над мрежата, за да видя, разбрал ли е Багдатис, че изпитвам болки и виждам, че куца. Багдатис куца и как така?

Има мускулни схващания.

Пада на корта, сграбчил с ръце краката си. Неговата болка е по-силна от моята. Така, както съм с вродена травма на гръбначния стълб, поискам ли винаги мога да надвия противник с мускулните крампи. Докато се превива на корта разбирам, че трябва само да стоя прав, да пращам малко по-далече проклетата топка и да оставя неговите мускулни схващания да свършат останалата работа.

Изоставям всички размишления за красота на играта и за стратегия. Казвам си: Най-важното. Когато играете срещу противник с травма, всичко се свежда до инстинкта и реакцията. Вече не играем тенис с физиката си, а с волята. Край на хитруванията и на преструвките, край на бързото придвижване по корта. Разполагате само със замахвания и съкрушителни удари, толкова.

Отново на крака, Багдатис също е зарязал стратегиите и мисленето, а това го прави и по-опасен. Вече не мога да предвидя следващата му стъпка. Полудял е от болка, а никой не е в състояние да предвиди мислите на лудия, поне на тенис корта. При 40-40, пропускам първия си сервис, после му поднасям жесток втори сервис със скорост към 120 км/ч, на който той устоява. Печели. Преимущество за Багдатис.

Мамка му. Превивам се. Момчето само дето не се влачи по корта, а все пак успява да отвърне на сервиса ми, как изобщо е възможно?

Отново водя с една проклета, мижава точка, а стане ли 4-5 Багдатис ще подава за спечелване на мача. Затварям очи. И пак пропускам сервиса. Подавам отново плах втори начален удар само и само да тръгне играта и по чудо той изпуска лесен форхенд. Отново равенство.

Когато умът и тялото ви се люлеят на ръба на пълния колапс, една лесна точка като тази се равнява в съзнанието ви на милост свише. И отново, почти прахосвам помилването си. Пропускам първия сервис. Подавам отново и той изкарва в аут. Втори подарък. Преимущество Агаси.

На една точка съм от това да поведа в резултата с 5-4. Багдатис се мръщи, събира сили. Не отстъпва. Печели точката. Трети път равен резултат.

Обещавам си, че ако отново спечеля преимущество, няма да го изгубя.

Багдатис вече не изпитва болки от мускулните схващания, той просто пълзи по корта. Привел се е одве в очакване на сервиса ми. Не мога да си обясня как още стои на корта, а какво остава за съпротивата, която ми оказва с играта си. Момчето има повече кураж, отколкото косми по главата си. Съчувствам му и в същото време си внушавам да не му показвам и капчица съжаление. Подавам, той връща сервиса и в стремежа си да пласирам топката в непокритата част от корта пресилвам удара. Аут. Пропуск. Пропуск, очевидно. Преимущество Багдатис.

Той обаче не съумява да се възползва от него. При следващата точка подавам за начален удар на няколко крачки от основната линия. Четвърто по ред равенство.

Разиграваме продължително топката, накрая изпращам къса топка към неговия форхенд и той пропуска. Преимущество Агаси. Отново. Обещавам си, появи ли се отново възможност, да не я пропилявам. И възможността се появява. Багдатис обаче не ми позволява да удържа обещанието си. Бързо печели следващата точка. Равенство пети път.

Правим абсурдно дълго разиграване. Всяка топка, която той удря, достига линията, Всяка топка, която аз удрям, някак преминава мрежата. Форхенд, бекхенд, удар зад гърба, удар от плонж, а после той изпраща топката към основната линия и пъргаво отскача встрани. Посрещам топката в движение и я запращам на шест метра над него и основната линия. Преимущество Багдатис.

Придържай се към основната цел, Андре. Накарай го да тича, накарай го да тича. Той куца, просто го принуди да се забърза. Подавам, ретурът му е нищо и никакъв, запращам топката ту в единия край на корта, ту в другия, докато не започва да вие от болка и не забива топката в мрежата. Равенство шести път.

В очакване на следващия ми сервис, Багдатис се е привел над ракетата си, използва я като старец бастун. Когато пропускам първия сервис обаче, той се примъква напред, почти припълзява и с бастуна си свирепо изстрелва топката далеч извън обхвата на форхенда ми. Преимущество Багдатис.

Това е четвъртият му брейкпойнт (Възможност за пробив при сервис на противника) в този гейм. Първият ми сервис е хилав, толкова жалък, толкова хрисим, че и седемгодишният ми син би се засрамил от него, а пък и Багдатис отвръща с отбранителен ретур. Отигравам топката към неговия форхенд. Той забива в мрежата. Равенство седми път.

Отново подавам. Достига топката с ракетата, но не съумява да я прехвърли през мрежата. Преимущество Агаси.

Отново бия сервис за гейма. Припомням си двукратно нарушеното обещание. Даден ми е още един шанс. Мускулите на гърба ми обаче са се сгърчили. Не мога да се извърна, какво остава да запратя топката със скорост от 193 км/ч. Пропускам при първия сервис, разбира се. Искам следващият ми сервис да е унищожителен, да е агресивен, но не мога. Физически не съм в състояние да изпълня такъв сервис. Казвам си, тричетвърти въртелив сервис, прехвърли топката през рамото му, накарай го да тича от единия до другия край на корта, докато не започне да повръща кръв. Само не допускай двойна грешка.

Лесно е да се каже. Кортът се смалява. Наблюдавам как размерите му се свиват. Всички ли виждат каквото виждам и аз? Кортът вече е с размерите на карта за игра, толкова е малък, че не съм сигурен дали топката ще се побере, ако отида и я поставя на земята. Удрям топката за сервис със сила, която може да убие на място чудовище. Аут. Естествено. Двойна грешка. Равенство осми път.

Публиката крещи подивяла и невярваща на очите си.

Първият ми сервис е успешен. Багдатис отвръща с прилично отработен ретур. Три четвърти от неговата част на корта е открита, забивам топката към неговия бедхенд, на три метра от него. Той подскача към нея, непохватно размахва ракетата и не я достига. Преимущество Агаси.

На двайсет и втората точка от играта след кратко разиграване, Багдатис най-после забива с бекхенд топката в мрежата. Гейм за Агаси.

При смяната на игрището, виждам, че Багдатис е седнал. Каква грешка само. Грешка на хлапе без опит. Имаш ли мускулни схващания, дори не си помисляй да сядаш. Не казвай на тялото си, че му е време за почивка. Иди после му кажи: майтап беше! Тялото ти е като федералното правителство, хлапако. То ти казва, Прави каквото искаш, но пипнеш ли настинка за мен не разчитай. Значи няма да може да бие сервис. Няма да е в състояние да се надигне от този стол.

И все пак той се надига и бие сервис.

Що за сила движи тоя човек?

О, да. Младостта.

При пет равни, играем истерично. Допуска грешка, хвърля се за нокаут. Отвръщам на удара и печеля. Водя в резултата с 6-5.

Сервисът е негов. Води с 40-15. Трябва му точка и ще докара мача до тайбрек. (Гейм, при който се играе до седем точки и служи за определяне на победителя в сета, когато резултатът е 6-6 гейма.)

Изравнявам до 40-40.

После печеля следващата точка и вече имам мачпойнт. (Възможност за спечелване на трети сет.)

Бърза и бясна промяна. Форхендът му е свиреп и когато топката се отделя от кордажа на ракетата му, вече знам, че топката е аут. Знам, че съм спечелил мача и в същия миг разбирам, че вече нямам сили дори да замахна с ракетата.

Срещам се с Багдатис на мрежата, улавям треперещата му ръка и бързо напускам корта. Не смея да спра.



Не трябва да спирам да се движа.

Залитам из тунела с преметнат през лявото рамо сак, който сякаш е преметнат и през дясното, защото цялото ми тяло е сгърчено. Стигам до съблекалнята и крачка повече не мога да направя. Дори на краката си не мога да се държа. Свличам се на пода. Лежа на земята. Дарън и Гил идват, махат сака от рамото ми и ме вдигат на масата. Влизат хората на Багдатис и го поставят легнал на другата маса.

Дарън, какво ми е?

Лежи спокойно, приятел. Изпъни се.

Не мога, не мога...

Къде те боли? Мускулен спазъм ли е?

Не, задушавам се. Не мога да дишам.

Какво?


Не мога..., Дарън, не мога... да дишам.

Дарън помага на някой да сложи лед на тялото ми, вдига ръцете ми, вика докторите. Умолява ме да се протегна, да се протегна, да се изпъна. Само се успокой, приятел. Отпусни се. Тялото ти е сгърчено в спазъм.

Само се отпусни, приятел, отпусни се.

Но не мога. И там е целият проблем, нали? Не мога да се отпусна.

НАД ГЛАВАТА МИ СЕ ВЪРТИ калейдоскоп от лица. Гил, който стиска ръката ми и ми поднася напитка за възстановяване. Обичам те, Гил. Щефани, ме целува по челото и се усмихва, не разбирам дали е щастлива или притеснена. Ама, разбира се, ето за кого ме подсещаше усмивката на Багдатис. Някакъв физиотерапевт ми казва, че лекарите идват. Включва телевизора над масата. За да има с какво да се занимаваш, докато чакаш, казва ми той.

Мъча се да гледам. От лявата ми страна чувам стенания. Бавно извръщам глава и виждам Багдатис на другата маса. Екипът му се грижи за него. Разтягат мускула на бедрото му, сгърчените сухожилия. Той се мъчи да лежи изпънат, коремът му се присвива. Сгъва се на кълбо и моли да го оставят на мира. Всички излизат от стаята. Оставаме само двамата. Отново се обръщам към телевизора.

Няколко мига по-късно нещо ме кара да погледна към Багдатис. Той се усмихва насреща ми. Щастлив ли е или притеснен? Вероятно и двете. Отвръщам на усмивката му с усмивка.

Чувам името си по телевизора. Обръщам се към екрана. Дават моменти от мача. Първите два сета, така измамно лесни. Третият, в който у Багдатис се събуди вярата, че може да ме победи. Четвъртият, битката на живот и смърт. Петият, с безкрайния девети гейм. Моменти, в които играя най-добрия тенис в живота си. Най-добрият тенис, който съм гледал изобщо в живота си. Коментаторът нарича мача класически.

С периферното си зрение долавям слабо движение. Обръщам глава и виждам, че Багдатис е протегнал ръка. Лицето му казва, Ние изиграхме този мач. Протягам ръка и улавям неговата, оставаме така, хванати за ръце, докато на екрана минават моменти от безмилостната ни битка на корта.

Най-после оставям разума си да се лута, където си пожелае. Не мога да му се противя повече. Без изобщо да ми се моли, умът ми вече ме притиска да се обърна назад към миналото. И понеже паметта ми отбелязва и запазва всяка подробност, виждам всичко в ярка, ослепителна яснота: всяко отстъпление, победа, съперничество, гневен изблик, разплата, любима, предателство, репортер, съпруга, дете, облекло, писмо от мой привърженик, оспорван мач, всяко напиване от мъка. Ако над мен имаше втори екран, на който да се редят кадри от изминалите двайсет и девет години от живота ми, всичко щеше да прелети в изумителен и луд водовъртеж.

Хората често ме питат що за игра е тенисът, що за живот живее тенисистът и никога досега не съм се замислял как да го опиша. Но думите нахлуват и напират да се излеят. Животът в тениса е ненормален, завладяващ, ужасен, поразителен водовъртеж. Поражда и известна центробежна сила, с която се боря почти трийсет години. Сега, когато лежа под Артър Аш Стейдиъм, държа ръката на победения от мен противник и чакам някой да се погрижи за нас, правя единственото, което умея да правя добре: предавам се. Затварям очи и просто наблюдавам.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   33




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница