Откровението на йоан



страница1/20
Дата11.01.2018
Размер3.82 Mb.
#43468
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20
Слава на Исус Христос!

ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН”

(Адвентен Библейски коментар)

Глава 1
1. Откровение. Гр. апокалипсис, “разкриване”, “откриване” (виж стр. 715 – въведението). Може да се мисли, че “Откровение от Исуса Христа” е заглавие, дадено от самия Йоан. Това заглавие категорично отхвърля твърдението, че Откровението е запечатана книга и следователно не може да бъде разбрана. Тя съдържа една вест, която Бог възнамеряваше Неговите “слуги” да “слушат” и “пазят” (стр. 3). Те не биха могли да направят това, ако преди това не са я разбрали.

От Исуса Христа. На гръцки, както и на английски, този израз може да бъде разбран, че Апокалипсис е или откровение от Исуса, или откровение, което разкрива Исуса. Контекстът изглежда открива, че тук първото значение е предпочитано, защото то е откровение, “което му даде Бог, за да покаже на слугите Си”. Същевременно истината за второто значение не би трябвало да се пренебрегва, защото тази книга е преди всичко книга, която разкрива Исус в Неговото небесно дело след възнесението. В този смисъл Откровението е в действителност допълнение към евангелията. Те докладват исусовата служба на земята; Откровението разкрива Неговата работа в спасителния план след това. Сравни с гл. 19:10. Относно имената Исус и Христос виж в Матей 1:1.

Му даде Бог. След появата на греха всяка връзка между небето и земята се осъществява чрез Христос (виж ПП, с.366).

Слугите. Гр. доулои, “роби” (виж в Римл. 1:1). Първите християни обикновено наричаха себе си така.

Скоро да стане. По един или друг начин, мисълта, че различните събития, предсказани в книгата Откровение, трябваше да станат в недалечно бъдеще, е определено изявена седем пъти - “онова, което има скоро да стане” (Гл. 1:1; 22:6), “времето е близо” (Гл. 1:3) и “Ето, ида скоро” (Гл. 3:11; 22:7,12,20). По косвен начин същата идея се среща в глави 6:11; 12:12; 17:10. Личният отговор на Йоан към тези изявления за скорошното осъществяване на божествената цел беше: “Амин! Дойди, Господи Исусе!” (Гл. 22:20). Така че идеята за близостта на завръщането на Исус е и изрична, и безусловна в цялата книга.

Второто идване на Христос е великото кулминационно събитие от вековната борба между доброто и злото, която започна, когато Луцифер оспори характера и управлението на Бога. Изявленията в Откровение и навсякъде другаде относно близостта на Христовото завръщане трябва да бъдат разбирани на фона на тази велика борба. Бог можеше с право да унищожи Луцифер, когато с упорито непокаяние той продължи своя бунт. Но божествената мъдрост отложи унищожението на злия, докато естеството и резултатите от греха станат напълно явни за жителите на всемира (виж ПП, с.41-43). Във всеки критичен момент от историята на този свят божествената правда би могла да произнесе: “Свърши се!” и Христос би могъл да дойде и да започне Своето праведно царуване. Преди дълго време Той би могъл да осъществи Своите планове за изкуплението на този свят. Както Бог предложи на Израил възможността да приготви пътя за вечното Му царство на земята, когато се заселиха в Обещаната земя и отново, когато се върнаха от вавилонския плен, така Той даде на църквата от апостолско време привилегията да завърши евангелската поръчка. Друга такава възможност беше предоставена с голямото адвентно пробуждане от деветнадесети век. Но при всички случаи Божият избран народ не успяваше да се възползува от възможността, която така милостиво му беше предлагана.

Насърчено от боговдъхновените съвети, адвентното движение от 1844 година очакваше Христос да дойде много скоро. Когато към края на века Исус не дойде, адвентните вярващи бяха многократно наставлявани, че Господ би могъл да дойде “преди това” (виж Свид., том 6, с.450; том 8, с.115,116; том 9, с.20; ЖИ, с.633,634; ВБ, с.458). Когато беше запитвана защо времето е продължило повече, отколкото изглежда, че нейните по-ранни свидетелства сочеха, Елена Вайт отговаряше: “Как стои въпросът със свидетелствата на Христос и Неговите ученици?... Мамеха ли се те?... Божиите ангели във вестите си към човеците представят времето като много кратко... Би трябвало да помним, че обещанията и предупрежденията (заплахите) на Бога са също така условни” (ЕГВ по Ф.М.Уилкокс, “Свидетелството на Исус”, стр. 99).

Следователно ясно е, че независимо от факта, че второто идване на Христос не се базира на никакви условия, повторните изявления на Писанието, че идването е близо, са условни в зависимост от отговора на църквата на поканата за завършването на делото на евангелието в нейното поколение. Божието слово, което преди векове заяви, че денят Христов “наближи” (Римл. 13:12), не е пропаднало. Исус би дошъл много скоро, ако църквата беше свършила определената й работа. Църквата нямаше никакво право да очаква своя Господ, след като не се беше съобразила с условията. Виж Евангелизъм, с.694-697.

Така, изявленията на ангела от Откровение към Йоан относно близостта на Христовото завръщане, за да сложи край на царуването на греха, трябва да се разбират като израз на Божието желание и цел. Бог никога не е възнамерявал да забавя завършването на спасителния план, но винаги е изразявал Своето желание и воля завръщането на нашия Господ да не се забави много.

Тези изявления не трябва да се разбират от гледна точка на предварителното знание от страна на Бога, че ще се получи едно толкова голямо забавяне, нито дори в светлината на историческата перспектива за това, което в действителност се е случило в историята от онова време досега. Несъмнено Бог е знаел, че идването на Христос ще се забави с около две хиляди години, но когато Той е изпращал вести до църквата чрез апостолите, Той е изразявал тези вести от гледна точка на Своето желание, воля и цел относно това събитие, за да накара Своя народ да осъзнае факта, че в божественото провидение не беше необходимо никакво закъснение. Следователно седемте изявления в Откровение относно близостта на Христовото идване трябва да бъдат разбирани от гледна точка на Божията воля и цел, като обещания, дадени условно, а не като изявления, основаващи се на Божието предузнание. В този факт без съмнение трябва да се търси хармонията между тези пасажи, които ни увещават да бъдем готови за скорошното идване на Христос, и тези пророчества за времето, които разкриват колко далеч в бъдещето е действителният ден на Господа.



Яви. Гр. семайно, “да посоча чрез знак”, “да съобщя”, “да открия”, “да направя известно”, “да изясня”.

Ангела. Гр. агелос, “вестител”. Ангелите често играят ролята на носители на божествени откровения (виж Даниил 8:16; 9:21; Лука 1:19,26 и др.). Този ангел се идентифицира с Гавриил (виж в Лука 1:19).

Йоан. Т.е. апостол Йоан (виж стр. 715-720; сравни с Марко 3:17). Откровението е единствената книга от Йоан, в която той се идентифицира с това име (виж том V, стр. 891; ср. 2 Йоан 1; 3 Йоан 1).

2. Заявява. Гр. мартурео, “да свидетелствувам”. Миналото време (в оригинала) показва, че авторът тук има предвид това, за което той ще пише от гледна точка на своите читатели, за които неговият акт на писане ще бъде в миналото. Посланията на Павел (виж в Гал. 6:11; Фил. 2:25) доставят многобройни примери за такава употреба на миналото време, както и писанията на древните гърци и римляни. Употребата на такава форма се е приемала като знак на учтивост към читателя. Йоан се обявява за свидетел, който свидетелствува всичко, което Бог му беше открил.

Словото. Гр. логос, “слово”, “изявление”, “вест”, “предсказание” (виж в Йоан 1:1).

Божие. Тоест от Бога или изговорено от Бога. Йоан тук отново се връща към “Откровението от Исуса Христа, което Му даде Бог” (ст. 1). “Словото Божие”, “свидетелството Исус Христово” и “всичко, що е видял” - всички те се отнасят за едно и също нещо - “Откровението” от стих 1.

Свидетелството Исус Христово. Това може да означава, че книгата Откровение е или вест от Исуса или за Исуса (виж в ст. 1). Контекстът предпочита първото. Книгата е, разбира се, и двете.

Стихове 1 и 2 са илюстрация на един типичен библейски паралелизъм, в който първи и четвърти ред, както и втори и трети, са паралелни:

“Откровение от Исуса Христа”,

“което Му даде Бог”,

“Словото на Бога”,

“Свидетелството на Исуса Христа”.



Видял. Думи, които означават визуална комуникация и възприятие, се срещат 73 пъти в Откровението, думи, които означават слухова комуникация и възприятие - 38 пъти. Откровението е фактологичен свидетелски доклад за това, което Йоан видя и чу, докато беше във видение.

3. Блажен. Гр. макариос, “щастлив” (виж в Матей 5:3). Някои предполагат, че това тук е намек за Лука 11:28.

Който прочита. Без съмнение това се отнася преди всичко за този, който е бил избиран от древната църква да чете публично свещените свитъци. Йоан очаква публичното прочитане на посланието, което сега той изпраща до “седемте църкви, които са в Азия” (ст. 4), в присъствието на събраните членове на всяка църква (ср. с Кол. 4:7,16; 1 Сол. 5:27). Тази християнска практика отразява древния юдейски обичай да се четат в синагогата всяка събота “законът и пророците” (Деяния 13:15,27; 15:21 и др., виж том V, стр. 57,68). Косвената заповед Откровението да се чете в църквите в Азия предполага, че неговите вести са започнали своето приложение за църквата още по времето на Йоан (виж в Откр. 1:11).

Ония, които слушат. Т.е. членовете на всяка църква. Забележете, че има само един читател (четец) във всяка църква, докато има много, които “слушат” това, което се чете. Благословението, което придружаваше прочитането на Откровението в “седемте църкви” от римската провинция Азия, принадлежи на всички християни, които четат книгата Откровение, като желаят да получат едно по-съвършено разбиране на истините, които са записани там.

Думите. Могат да се приведат текстуални доказателства (ср. стр. 10) в полза на превода “словото”. Тук става дума за вестта на книгата като цяло, а не за отделните “думи”, чрез които вестта е намерила изказ.

Това пророчество. Текстуални доказателства (ср. стр. 10) предпочитат превода “пророчеството”. Някои приемат, че тук Йоан определено предявява претенции за равенство на Откровението със старозаветните пророчески книги, които се четяха в синагогата всяка събота. Въпреки че думата “пророчество”, когато се използува в Библията, се отнася за всяка вест от Бога, независимо от нейното естество (виж в Римл. 12:6), книгата Откровение може с право да бъде наречена “пророчество” и в тесния смисъл на предсказване на бъдещи събития.

Пазят. Формата на глагола в гръцкия оригинал означава обичайно пазене или съблюдаване на увещанията в тази книга като норма на живот. Виж в Матей 7:21-24.

Написаното. Буквално “което е било написано” в смисъл “стои записано”.

Времето. Гр. каирос, “време” в смисъл на особен момент от време, благоприятно време, време, определено предварително за някакво особено събитие (виж в Марко 1:15). “Времето”, за което тук става дума, че е “близо”, е времето за изпълнението на “написаното”, на “онова, което има скоро да стане” от Откровение 1:1 (виж коментара там). Именно близостта на тези събития осигурява мотивацията за стриктното съблюдаване на “думите на това пророчество”. В съгласие с това Откровението е от особено значение за тези, които вярват, че “времето” за Христовото идване е “скоро”. Сравни с допълнителните бележки към Римл. 13 гл.

Близо. Тъй като ние живеем в последните мигове от времето, пророчествата от Откровение са от особено значение за нас. “Би трябвало да обърнем особено внимание на книгите Даниил и Откровение, както никога преди това в историята на нашето дело” (св. пр. 112). “Тържествените вести, които бяха дадени последователно в Откровение, трябва да заемат първо място в умовете на Божия народ” (Свид., том 8, с.302).

“Книгата Даниил се разпечатва в Откровението на Йоан” (Свид. проп., с.115). Докато книгата Даниил говори в общи линии за събитията от последното време, книгата Откровение дава пълни подробности относно тези събития, за които сега се обявява, че са “близо”.



4. Йоан. Виж в стих 1. Фактът, че авторът не чувствува необходимост да се представи още веднъж, е доказателство, че той е бил добре познат на църквите “в Азия”. Това свидетелствува също така и за автентичността на писмото, защото би могло да се очаква, че всеки друг писател, освен този, когото вярващите в “Азия” биха познали, че е “Йоан”, би могъл да предяви претенции за авторство и позиция. Семплостта, с която писателят говори за себе си, се съгласува със себезаличаващия метод, следван от писателя на евангелието на Йоан (виж том V, стр. 891).

До седемте църкви. От този момент до края на глава 3 Откровението е съставено под формата на древно писмо или по-скоро на серия от писма. Тази епистоларна част е увод към останалата част от книгата, която се характеризира с последователност от драматични видения. За коментар относно употребата на числото “седем” в Откровението и относно седемте църкви виж в Откровение 1:11.

Азия. Т.е. римската провинция Азия, една област, разположена и обхващаща периметър от около 300 мили от изток към запад и 260 мили от север към юг в западната част на днешната Мала Азия, в днешна Република Турция (виж картата на стр. 33, том VI). В елинската епоха тази област беше прераснала във важното царство Пергам, водещ център на елинистичната култура. Относно обстоятелствата, при които Пергам стана римска провинция Азия, виж том V, стр. 35. В новозаветно време Азия остана важен център на гръцко-римската култура. Павел прекара много месеци там (виж Деяния 18:19-21; 19:1,10) и успехът от работата му в тази област се удостоверява от трите негови послания към християните, живеещи там - Ефесяните, Колосяните и Филимон. Неговото първо послание към Тимотей, който беше отговорен за църквата в Ефес, както и вероятно за църквите в цялата провинция, свидетелствува за една добре изградена християнска общност там. Павел беше апостол на езичниците, а вероятно членовете на тези църкви в римската провинция Азия са били в по-голямата си част езичници.

След преместването на централната християнска църква от Ерусалим малко време преди 70 г.сл.Хр. Азия изглежда придоби едно постоянно растящо значение като християнски център. Това без съмнение се е дължало на присъствието и ръководството на апостол Йоан. Според традицията той е живял в Ефес и е пътувал, обикаляйки областта, “тук, за да назначи епископи, там, за да постави в ред цели църкви, на трето място, за да ръкоположи, така, както е бил воден от Духа” (Климент от Александрия, “Кой е богатият човек, който ще бъде спасен? ХIII; АНФ, том 2, стр. 603).

Изглежда, една такава интимна връзка между апостола и църквите в Азия е отразена тук.

Благодат… мир. Виж в Римл. 1:7; 2 Кор. 1:2. Предполага се, че този поздрав е произлязъл от комбинация между обичайния гръцки поздрав чареин, “поздрав!” (както е в Яков 1:1) и еврейския поздрав шалом, в неговия гръцки еквивалент ейрене, “мир”. Чареин е вероятно свързана с по-религиозното понятие, използувано тук, чарис, “благодат”. Явно е, че двете думи “благодат” и “мир” се срещат обикновено при поздравите в ранните християнски послания и очевидно представляват общоприета форма на поздрав в апостолската църква (виж Римл. 1:1; 1 Кор. 1:3; 2 Кор. 1:2; Гал. 1:3; Ефес. 1:2; Фил. 1:2; Кол. 1:2; 1 Сол. 1:1; 2 Сол. 1:2; 1 Тим. 1:2; 2 Тим. 1:2; Тит 1:4; Филимон 3; 1 Петр. 1:2; 2 Петр. 1:2; 2 Йоан 3).

Който е. Гр. “хо он”, “този, който е”, израз, очевидно взет от седемдесетте от Изход 3:14, където е използуван, за да се преведе божественото “Аз Съм”. Както и на еврейски, този израз означава вечното, извън времето самосъществуване на Бога. Гръцкият оригинал гласи буквално: “от Той, Който е”, израз, който не стои така добре на гръцки, както на английски. Това обаче не е доказателство, че Йоан пренебрегва граматиката; отказът му да съобрази със законите на граматиката думите, представящи божественото Същество, е вероятно изтънчено средство за подчертаване на абсолютната непроменимост на Бога. От контекста на стихове 4, 5 става ясно, че този израз се отнася за Отец.

Който е бил. Бог е съществувал от цялата вечност (Пс. 90:2).

Който иде. Или “идващият”. Серията “който е”, “който е бил”, “който иде” показва, че последният израз замества бъдещото време на глагола и е равностоен на израза “който ще бъде”. Предполага се, че изразът също така се отнася и за второто идване на Христос. Тази интерпретация, макар и буквално възможна, не се съгласува с контекста, който показва, че това трудно би могло да се има предвид от автора.

Споменаването на Отец тук представя Неговата вечност и заявява, че Този, Който сега съществува постоянно, винаги е съществувал и винаги ще съществува. Божието лично съществуване превъзхожда и надвишава времето, но вечността, която не се помества във времето, може да се изрази с човешки думи само чрез ограничени, временни понятия, които Йоан употребява тук.



Седемте Духове. За значението на числото седем в Откровение в стих 11. Навсякъде другаде в книгата тези седем Духове са представени като седем огнени светила (гл. 4:5) и седемте очи на Агнето (гл. 5:6). Свързването тук на “седемте Духове” с Отец и с Христос, като равностоен източник на християнската благодат и мир, означава, че те представляват Светия Дух. Обозначението “седем” е вероятно символичен израз на Неговото съвършенство и може освен това да означава разнообразието на дарбите, посредством които Той работи чрез хората (виж 1 Кор. 12:4-11, ср. Откр. 3:1).

Пред Неговия престол. Т.е. пред престола на този, “който е и който е бил, и който иде”. Заеманото място може би означава готовност за незабавна служба. Виж в гл. 4:2-5.

5. Исуса Христа. Виж в стих 1. Другите членове на божеството вече бяха споменати в стих 4.

Верният свидетел. В гръцкия оригинал тази титла стои в опозиция на (прилага се за) “Исус Христос”, който е в аблатив (според някои в генатив) за източник, а изразът “верният свидетел” естествено би бил в същото положение. Въпреки това както божествената титла за Отец (виж в ст. 4), тя стои тук непроменена в именителен падеж. Някои предполагат, че Йоан тук има предвид божествеността на Христос и равенството Му с Отец (виж Допълнителни бележки към Йоан 1). Христос е “верният свидетел” в смисъл, че Той е съвършеният представител на Божия характер, ум и воля за човечеството (виж в Йоан 1:1,14). Неговият безгрешен живот сред човеците и заместническата Му смърт свидетелствуват за светостта и любовта на Отца (виж Йоан 14:10, виж в гл. 3:16).

Първородният. Гр. “протококос”, първороден (виж в Матей 1:25; Римл. 8:29; ср. с Йоан 1:14). Въпреки че Исус не беше първият, който възкръсна от мъртвите от гледна точка на времето, на Него може да се гледа като на първи в смисъл, че всички други, възкресени преди и след Него, спечелиха своята свобода от веригите на смъртта само благодарение на Неговия триумф над гроба. Властта Му да положи живота Си и да го вземе отново (Йоан 10:18) Го отделя от всички други хора, които са излезли или ще излязат от гроба, и Го характеризира като източник на живота (виж Римл. 14:9; 1 Кор. 15:12-23; виж в Йоан 1:4; Йоан 1:7-9). Тази титла, заедно с титлата, която следва, отразява мисълта от Псалм 89:27.

Началникът. Или “управителят”. Този свят е законно царство на Христос. Христос тържествува над греха и спечели обратно загубеното наследство на Адам. Той е законният управител на човечеството (Кол. 2:15; ср. Кол. 1:20; виж Откр. 11:15). В последния ден всички хора ще Го признаят като такъв (виж в Откр. 5:13). Но независимо дали признават това или не, Христос ръководи земните работи за осъществяване на Своята вечна цел (виж в Дан. 4:17). Спасителният план, станал исторически факт чрез Неговия живот, смърт и възкресение, разкрива стъпка по стъпка този велик ден на триумф. Виж в Откр. 19:15,16.

Който ни люби. Ср. ст. 10. Наистина любовта на Бога, открита в Исус Христос, е сега исторически факт, но Той сега ни “обича” така пълно, както когато направи върховния дар в лицето на Своя Син.

Умил. Текстуални доказателства дават предпочитание на превода “развързал”. Това различие без съмнение възниква поради подобието на гръцките думи “лоуо” - измивам, и “луо” - развързвам. Да бъда “развързан” от греховете, означава да бъда освободен от наказанието и силата на греха (виж Йоан 3:16; Римл. 6:16-18,21,22).

Чрез кръвта Си. Т.е. чрез Христовата смърт на кръста. Това беше заместническа жертва (виж в Исая 53:4-6; ср. ЖИ, с.25).

6. Царе и свещеници. Текстуални доказателства дават предпочитание (ср. ст. 10) на превода “царство, свещеници”, като вероятно това е намек за Изход 19:6 (ср. Откр. 5:10). Христос основа Своята църква като “царство”, а нейните отделни членове представляват “свещеници”. Да бъдеш член на царството означава да бъдеш “свещеник”. Сравни “царско свещенство” от 1 Петр. 2:9. Тези, които са приели спасението в Христа, съставят царство, чийто цар е Христос. Тук става дума за царството на Божията благодат в сърцата на човеците (виж в Матей 4:17). На свещеника може да се гледа като на такъв, който принася приношения на Бога (виж Евр. 5:1; 8:3) и в този смисъл всеки християнин има привилегията да принася “духовни жертви” - молитва, ходатайство, благодарност, хваление - на Бога (виж 1 Петр. 2:5,9). Тъй като всеки християнин е свещеник, той може да има достъп до Бога сам, без посредничеството на друг човек, както и в полза на другите. Нашият посредник е Христос (1 Тим. 2:5), нашият велик “първосвещеник”, и чрез Него наша привилегия е “да пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да ни помага във време на нужда” (Евр. 4:15,16).

Своя Бог и Отец. Т.е. Бог, Неговия Отец.

На него да бъде слава. Буквално “на Него славата”, т.е. на Христос (виж ст. 5). Пълният член “славата” означава всичката слава. За коментар на “докса”, думата, преведена “слава”, виж в Римл. 3:23.

Господство. Да припишем “господство” на Христос, означава да Го признаем за законен управител на всемира. След възкресението Той получи “всичката власт... на небето и на земята” (виж в Матей 28:18). Христос заслужава една непрекъсната прослава от страна на човека за триумфа Му над греха и смъртта (виж Кол. 2:15). Сатана оспори правото на Христос на слава и господство”, но те са на законно основание Христови. С тази прослава или приписване на хваление Йоан приключва поздравителната част на своето писмо (Откр. 1:4-6).

Във вечни векове. Гр. “ейс айонас тон айонон”, буквално “от векове на векове” и следователно “вечно”. За дискутиране на думата “айон” виж в Матей 13:39. Йоан не предвижда никакъв лимит във времето за правото на Христос на “слава и господство”.

Амин. Виж в Матей 5:18.

7. Ето, иде. След като поздравлението приключи в стих 6, сега Йоан съобщава темата на Откровението. Второто идване на Христос е целта, към която се стреми всичко друго. Значим е фактът, че той използува сегашно време: “Ето, иде”, като с това подчертава сигурността на събитието, а също така може би и неговата близост (виж в ст. 1).

С облаците. Виж в Деяние 1:9-11.

Прободоха. Гр. “еккентео”, Йоан използува същата дума в своето евангелие (гл. 19:37), когато цитира Захария 12:10. Преводачите на Септуагинтата очевидно са направили погрешен превод на еврейската дума “дакару”, “прободоха” в Захария 12:10 като “ракаду”, “те танцуваха триумфално” и така са го превели на гръцки. Само четвъртото евангелие докладва случая на пробождане на страната на Исус (Йоан 19:31-37). Този пункт на подобие между двете книги е косвено доказателство, че Откровението е произлязло от същата ръка, която е написала евангелието на Йоан. Въпреки че пише на гръцки, той очевидно пренебрегва превода на седемдесетте и в двата случая и дава точен превод на еврейския оригинал. Изявлението от Откровение 1:7 ясно сочи, че тези, които бяха отговорни за смъртта на Христос, ще бъдат възкресени от мъртвите, за да бъдат свидетели на идването Му (виж в Даниил 12:2). По време на Своя процес Исус предупреди юдейските водачи за това велико събитие (Матей 26:64).

Възридаят. Буквално “изпорязват се”, като става дума за древния обичай на изпорязване на тялото в знак на скръб. Във фигуративен смисъл, както е случаят тук, думата довежда на фокус скръбта, а не толкова физическия акт на поразяване на тялото. Тук тя отразява угризението на съвестта на безбожните (виж в Еремия 8:20).

8. Аз съм. Гр. “его ейми” (виж в Йоан 6:20).

Алфа и Омега. Първата и последната буква от гръцката азбука, които приблизително могат да се сравнят с израза “от А до Я”. Изразът означава завършеност, всеобхватност и е със същото значение като “първият и последният, началото и краят” (гл. 22:13). В този случай говорителят е “Господ, Който е и Който е бил, и Който иде”, идентифициран в глава 1:4 като Бог Отец (виж коментара там). В стихове 11-18 обаче изразът “Алфа и Омега” категорично се отнася за Христос, който също обявява Себе Си за “първия и последния”. В глава 22:13 изразът “Алфа и Омега” се отнася за Христос, което се вижда от стих 16. отецът и Синът споделят тези вечни атрибути (виж Допълнителни бележки към Йоан 1).

Началото и края. Текстуални доказателства (виж ст. 10) предпочитат тези думи да бъдат изпуснати тук и в стих 11, но те са напълно потвърдени в гл. 22:13.

Господ. Текстуални доказателства (ср. ст. 10) утвърждават превода “Господ Бог”.

Който е. Виж в стих 4.

Всемогъщият. Гр. “пантократор”, “управител на всички”. Титлата се повтаря често в Откровение (гл. 4:8; 11:17; 15:13; 16:7, 14; 19:6, преведен всемогъщ, 15; 21:22). В превода на седемдесетте думата “пантократор” в Осия 12:5 е преведена от еврейската дума “себаот”, “силите”, която често се използува с “Яхвех” като старозаветно обозначаване на Бога (виж том 1, стр. 173). Тази титла подчертава всемогъществото на Бога. Ср. 1 Царе 1:11; Исая 1:9; Еремия 2:19; Амос 9:5.

9. Аз, Йоан. Виж стр. 715-720.

Съучастник в неволите. Очевидно Йоан не е бил сам в понасянето на гонение по това време.

Царството. Т.е. царството на божествената благодат (виж в Матей 4:17). “През много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деян. 14:22).

Търпението. Буквално “да останеш под”. Думата тук означава себеконтрол, който трябва да се упражни, за да се издържи дадена трудна ситуация, докато чрез отказване от вярата би могло да се получи освобождение от принуждението на преследването. В Христа християните имат силата да “останат под” тези условия на преследване “в Исус”. Виж в Римл. 2:7, Откр. 14:12.

Чрез Исуса. Текстуални доказателства дават предпочитание (ср. със стр. 10) на превода “в Исуса”. Търпението е резултат от жизнено тясно връзка с Него.

Бях. Или “дойдох”, което означава, че Патмос не е бил негов постоянен дом, но че обстоятелствата са принудили Йоан да бъде там.

Патмос. Малък остров в Егейско море, на около 50 мили на югозапад от Ефес. В най-отдалечената си точка той е с размери около 10 мили в посока север-юг и около 6 мили в посока изток-запад. Патмос е скалист и пуст остров. Неговата необикновено начупена брегова линия съдържа много заливчета. Пишейки в 77 г.сл.Хр., Плиний (“Естествена история” IV.12.23) докладва, че островът е бил използуван като наказателна колония, който факт обяснява изявлението на Йоан, че е “съучастник в неволите”. Апостолът беше на Патмос като затворник на Рим (виж стр. 80-85).

Около два века по-късно Викторин от Петау (починал около 303 г.сл.Хр.) заяви следното за Откровение: “Когато Йоан е казал тези неща, той е бил на остров Патмос, осъден да работи в мините (на латински “металум”) от цезар Домициан” (Коментар върху Откровение, гл. 10:11; АНФ, том 7, стр. 353). Латинската дума “металум” може да означава или каменна кариера, или мина, но тъй като на Патмос има каменни кариери, но няма доказателства, че е имало мини, тук става дума вероятно за каменните кариери. Изявлението на Плиний, че Патмос е наказателна колония, е изявление на информиран съвременник на Йоан, докато това на Викторин, макар и вероятно, трябва да се класифицира като традиция.



За Словото. Т.е. поради Словото. Гръцкият оригинал е против становището, че този израз означава, че Йоан е бил на Патмос, за да получи и запише виденията, които му бяха дадени там (виж в ст. 2). В настоящия пасаж изразите “Божието Слово” и “свидетелството за Исуса” се отнасят за неговото боговдъхновено свидетелство за евангелието в течение на повече от половин век. Това е била единствената мотивираща цел в живота на Йоан. В жестоките дни на преследване по времето на Домициан неговото безстрашно свидетелство стана повод за заточаването му на Патмос (виж стр. 721).

10. В Духа. Буквално “в дух”, което тук означава “в състояние на екстаз”. Той стана нечувствителен за земните неща и съзнаваше само впечатленията, които Светият Дух му представяше. Възприятието на естествените чувства даде всецяло път на духовното възприятие.

Господния ден. Гр. “куриаке хемера”. Правени са били различни опити, за да се обясни този израз, който се среща единствено тук в свещеното Писание. Някои тълкуватели приравняват това понятие с “денят Господен” на старозаветните пророци (виж Йоил 2:11, 31; Соф. 1:14; Малахия 4:5; ср. Деяния 2:20). Би могло да се допусне, че взети сами за себе си, думите биха могли да се интерпретират така. Тези, които интерпретират по този начин израза, посочват факта, че Откровението насочва вниманието към великия последен ден на Господа и към събитията, водещи до него (виж в Откр. 1:1). Да бъдеш “чрез Духа в Господния ден” би могло вероятно да означава да бъдеш отнесен във видение с потока на времето, за да станеш свидетел на събитията, свързани с деня на Господа.

Има обаче основания за отхвърляне на това тълкувание. На първо място, когато изразът “Господният ден” ясно означава великия ден на Бога, гръцкият оригинал винаги гласи “хемера тоу куриоу” или “хемера куриоу” (1 Кор. 5:5; 2 Кор. 1:14; 1 Сол. 5:2; 2 Петр. 3:10). Второ, контекстът (Откр. 1:9,10) сочи, че понятието “Господният ден” се отнася за времето, когато Йоан вижда видението, а не за темата на видението. Така Йоан дава своето местоположение - “острова, наречен Патмос” (ст. 9); причината, за да бъде там - “за Божието Слово” (ст. 9); за състоянието си във видението - “в Духа”. Всички тези изрази са свързани с обстоятелствата, при които беше дадено видението, и е логично да се заключи, че четвъртият израз прави същото, като дава точното време на откровението. Повечето тълкуватели заключават така.

Въпреки че се среща единствено тук в свещеното Писание, изразът “куриаке хемера” има дълга история в постбиблейския гръцки език. Като негова съкратена форма, “куриаке”, то е обичайното понятие сред църковните отци за първия ден на седмицата, а в съвременния гръцки език “куриаке” е обикновеното понятие за неделя. Неговият латински еквивалент, “доминика диес”, е общоприетото понятие за същия ден, което е преминало в няколко съвременни езици като испански - “доминиго”, френски - “диманш”, и двете понятие за неделя. Поради тази причина много учени възприемат становището, че “куриаке хемера” в настоящия пасаж се отнася за неделя и че Йоан не само получи своето видение в този ден, но и че също така го признава за Господен ден, вероятно защото на този ден Христос възкръсна от мъртвите.

Съществуват както отрицателни, така и положителни основания за отхвърлянето на това тълкувание. Първото е признаването на принципа на историческия метод, според който даден факт трябва да се тълкува само от гледна точка на доказателство, което го предшествува във времето или е съвременно нему, а не чрез исторически данни от по-късен период. Този принцип има важно отношение по проблема за значението на израза “Господния ден” така, както се среща в настоящия пасаж. въпреки че това понятие се среща често в писанията на църковните отци със значение неделя, първото убедително доказателство за такава употреба се появява едва в последната част на втори век в апокрифното Евангелие според Петър (9, 12; Предникейски отци, том 9, стр. 8), където денят на Христовото възкресение е наречен “Господният ден”. Тъй като този документ е бил написан поне три четвърти век, след като Йоан написа Откровение, той не може да служи за доказателство, че изразът “Господния ден” в дните на Йоан се отнася за неделя. Биха могли да бъдат приведени многобройни примери, с които да се покаже бързината, с която думите могат да променят значението си. Следователно значението на “Господния ден” тук се определя по-добре, като се позовем на Писанията, а не на последващата литература.

На положителната страна на въпроса стои фактът, според който свещеното Писание не само че никъде не твърди, че неделята има някаква религиозна връзка с Господа, но многократно признава, че седмият ден - събота, е Господният специален ден. За Бога се казва, че благослови и освети седмия ден (виж Битие 2:3); Той заяви, че тя е паметник на Неговото творческо дело (виж Изход 20:11); Той я нарича определено “светия Ми ден” (виж Исая 58:13), а Исус обяви Себе Си за “Господар и на съботата” (виж Марко 2:28) в смисъл, че като Господар на човеците Той беше също и Господар на това, което беше направено за човека - съботата. Така че, когато изразът “Господния ден” се тълкува в съгласие с доказателствата, които са преди или по времето на Йоан, става ясно, че има само един ден, за който той може да се отнася, и това е седмият ден - събота. Виж Свид., том 6, с.128, Деяния на апостолите, с.581.

Разкритията на археологията хвърлиха допълнителна светлина върху израза “куриаке хемера”. Папирусите и надписите от императорския период в римската история, намерени в Египет и Мала Азия, използуват думата “куриакос” (мъжки род на “куриаке”) за императорската съкровищница и за императорската служба. Това е разбираемо, тъй като римският император често е бил наричан на гръцки “куриос”, “господар” и следователно неговата съкровищница и служба са били “господна съкровищница” и “господна служба”. Така че “куриакос” е била обичайна дума в римския официален език за неща, които принадлежат на императора. Такъв един надпис се среща още в 68 г.сл.Хр., така че става ясно, че тази употреба на “куриакос” е била в обръщение по времето на Йоан (виж Адолф Дайсман, “Светлина от древния Изток”, стр. 357-361).

В същия този надпис се говори за един ден, наименуван в чест на императрица Юлия или Ливия, както е по-добре известна.

На друг надпис, както от Египет, така и от Мала Азия, се среща често като име на ден понятието “себасте”, гръцки еквивалент на “августус”. Очевидно тук става дума за специални дни в чест на императора (виж Дайсман, пак там). Някои предполагат, че “куриаке хемера”, както е използувано от Йоан, също се отнася за някой императорски ден. Това обаче изглежда съмнително по две причини. Първо, въпреки че са съществували императорски дни и въпреки че понятието “куриакос” е било използувано за други неща, принадлежащи на императора, не е открит случай думата “куриаке” да е била............. Това, разбира се, не е окончателно доказателство, защото то е аргумент по липса на факти. Вторият съществен аргумент обаче, който може да бъде издигнат срещу идентифицирането на Йоановия “куриаке хемера” като някакъв императорски ден, е всъщност решителен и окончателен. Това е фактът, че и юдеите през първи век (виж Йосиф Флавий, “Война” VII.10.1, 418, 419), и християните, поне до втори век (виж Мъченичество на Поликарп), са били известни с отказа си да наричат цезаря “куриос”, “господ”. Става изключително трудно да се мисли, следователно, че Йоан би говорил за някакъв императорски ден като “Господния ден”, особено по време, когато той и неговите братя християни са били жестоко преследвани поради отказа им да се покланят на императора (виж стр. 721-723). Изглежда по-вероятно Йоан да е избрал израза “куриаке хемера” за съботата като фино средство за известяване на факта, че както императорът има специален ден, посветен на него, така Йоановият Господ, заради Когото сега той страда, също има Свой ден. За разискване на проблема за произхода на съблюдаването на неделя и определянето на неделя като “Господния ден” виж в Даниил 7:25. Виж Деяния на апостолите, с.581,582.



Като от тръба. Сравнението с тръба показва силата на гласа.

11. Аз съм Алфа. Виж в ст. 8. Предвид стихове 17 и 18 ясно е, че в този случай тези титли се прилагат специално за Христос. Текстуални доказателства обаче дават предимство (виж стр. 10) на изпускането на думите: “Аз съм Алфа и Омега, първият и последният...”.

В стихове 4-10 Йоан се обръща към седемте църкви със свое собствено уводно слово за обстоятелствата, при които е получил Откровението. Започвайки стих 11, той предоставя на Христос Неговите собствени пълномощия върху Откровението. Това, което той прави, е подходящо, защото това е “Откровението от Исуса Христа” (ст. 1). Самото откровение започва от стих 11.



Какво виждаш. Зрителната комуникация и възприятия доминират в Откровението (виж в ст. 2). Йоан вижда видения, панорамни сцени в символи, които той описва така пълно и точно, колкото може ограниченият човешки език. Много от тези символи представят безкрайни, необятни истини, които превъзхождат думите и опитността на човеците. От време на време апостолът изпада в невъзможност да намери думи, с които да опише в пълнота това, което вижда, както е например, когато вижда престола на Бога (виж гл. 4:3,6). Все пак в цялото Откровение величието на Божието отношение към Неговата вселена, напрежението във великата борба между Христос и Сатана и славата на последния триумф са описани по-живо и по-величествено, отколкото навсякъде другаде в свещеното Писание.

Книга. Гр. “библион”, “свитък”, най-често срещаният вид книга по времето на Йоан. Виж том V, стр. 113.

Седемте църкви. Редът, в който са изброени църквите, както тук, така и в гл. 2, 3, представлява географската последователност, в която вестителят, носещ писмото от Патмос, би достигнал тези седем града в провинция Азия. За допълнително разискване на географското местоположение на седемте църкви виж стр. 86-102, картата на стр. 33, том VI. За допълнителна информация относно името на всяка църква виж индивидуалните вести към църквите в гл. 2 и 3.

Седемте църкви са първите от серията седмици в Откровението. Така има и седем Духове (ст. 4), седем светилника (ст. 12), седем звезди (ст. 16), седем огнени светила (гл. 4:5), книга със седем печата (гл. 5:1), седемте рога и седемте очи на Агнето (гл. 5:6), седем ангела със седем тръби (гл. 8:2), седем гръмове (гл. 10:4), змей със седем глави и седем корони (гл. 12:3), звяр със седем глави (гл. 13:1), седем ангела, които имат седем чаши, съдържащи седемте последни язви (гл. 15:1,7) и звярът със седем глави, за които се казва, че са седем хълма и седем царе (гл. 17:3,9,10). Тази многократна употреба на числото седем с толкова много различни символи означава, че то също би трябвало да се разбира символично. В цялото свещено Писание числото седем, когато се употребява символично, обикновено се разбира, че означава завършеност, цялост, съвършенство.

Приложено към седемте църкви, следователно, би трябвало да се очаква, че има точно определена цел. Че е имало повече от седем църкви в провинция Азия е ясно от факта, че в Новия завет се споменават и две други църкви в тази област – църквите в Колос и Хиераполис (виж Кол. 1:2; 4:13). Следователно разумно е да заключим, че Господ е избрал седемте църкви, изброени тук, защото те са били типични за състоянието на църквата като цяло - както в апостолско време, така и през цялото християнство (виж стр. 725, ср. Деяния на апостолите, с.583,585).

Вестите към седемте църкви са приложими за състоянието на църквата в дните на Йоан. Ако това не беше така, тези вести биха озадачили, объркали и обезсърчили християните от църквите в Азия, които е трябвало да ги четат (виж Откр. 1:3). Йоан би доказал, че е фалшив пророк, ако вестите, които той отправя към своите църкви, не разкриваха истинското състояние на тези вярващи и не бяха подходящи за техните духовни нужди. Тези вести бяха изпратени по време, когато християните в Азия преживяваха голяма скръб (виж стр. 720-723) и техният твърд укор, успокояваща утеха и славни обещания трябва да са били предназначени да запълнят тези нужди (виж ДА, с.578,588). Приемайки и вслушвайки се в тези вести, християнските църкви в Азия биха били духовно подготвени да разберат драмата във великата борба, описана в останалата част от Откровението, и да поддържат непоколебима надежда в окончателния триумф на Христос и Неговата църква.

Въпреки че различните вести към седемте църкви трябва да се приложат първо за църквите в Азия от времето на Йоан, те са били също така подходящи и за бъдещата история на църквата (виж стр. 725). Изучаването на историята открива, че тези вести се отнасят наистина в особен смисъл към седем периода, които обхващат цялата история на църквата.

Тъй като числото седем означава завършеност, както отбелязахме по-горе, разумно е също така да разбираме, че тези вести, в известен смисъл, представляват описание на цялата църква по всяко време от нейната история, защото без съмнение всяка отделна църква през цялата християнска история би могла да намери своите особени белези и нужди, описани в една или повече от тези вести. Следователно би могло да се каже, че те имат универсално приложение като допълнение към локалното приложение от дните на Йоан и историческото приложение в последователни периоди. Християнски писател около 200 г.сл.Хр. пише, че “Йоан е писал до седемте църкви и все пак говори на всички” (Латински текст в С.П.Трегелс, ред. “Канон Мураторианус”, стр. 19). Въпреки че например вестта до лаодикийската църква е особено подходяща за църквата днес, вестите до другите църкви също съдържат увещания, от които тя би могла да се възползува (виж Свид., том 5, с.368,481,538,612; том 8, с.98,99).



12. Видях гласа. Т.е. този, който ми говореше.

Светилника. Гр. “лучниа”. Свещта, в познатия ни съвременен вид, не е била обикновено използувана в древността. Лампите са били обикновено оформяни във вид на плитка купа, в която се е поставяло масло, в което се е потапял фитил. Следователно светилниците, които Йоан видя, бяха очевидно поставки, на върха на които стояха такива лампи.

В стих 20 се заявява, че тези светилници представляват седемте църкви и следователно цялата църква (виж ст. 11). Фактът, че те са от злато, означава скъпоценността на църквата в очите на Бога. Йоан вижда Христос да ходи сред тях (ст. 13-18), като по този начин се означава Неговото постоянно присъствие в църквата (виж Матей 28:20, ср. Кол. 1:18).

Седемте златни светилника, за които става дума тук, ни напомнят за седемте златни светилника в святото място на земното светилище (виж Изход 25:31-37). Очевидно обаче тези светилници се различават съществено от седемстебления светилник от Стария завет, защото Йоан видя Христос да се разхожда сред тях (виж Откр. 1:13; 2:1). За тези “седем... светилника” се казва точно, че представляват църквите на земята и следователно не трябва да се смятат за небесно копие на седемстебления светилник в древното земно светилище.

13. Човешкия Син. Гр. “хунос антропоу”. Гръцкият оригинал тук е без пълен член. Той е точен превод на арамейското “кебар енаш” (виж в Даниил 7:13) и изглежда има съвсем същото значение тук, както “кебар енаш” в Даниил. Това, което се казва в коментара за “кебар енаш” (Даниил 7:13), би трябвало, следователно, да се отнася и за “хунос антропоу”. От Откровение 1:11, 18 е сигурно, че този, за Когото се отнася това – както и в Даниил 7:13, - е Христос. Докато титлата “Човешкият син”, с пълен член, се употребява за Христос повече от 80 пъти в Новия завет, то изразът “Човешки син”, без пълния член, се употребява за Него в гръцкия оригинал на Новия завет само в още два случая (Откровение 14:14, който е ясно намек за Даниил 7:13; и Йоан 5:27, където се подчертава човешкото естество на Исус).

Прилагайки същия принцип, както с “кебар енаш” (виж в Дан. 7:13), разбираме, че тук Йоан вижда Христос във видение за първи път. Кое е това славно същество? Той има вида не на ангел или на някакво друго небесно същество, а на човек. Той има форма, вид на човек, макар и с поразителна светлина.

Въпреки че Йоан пише Откровението на гръцки, неговият начин на изразяване е често пъти подобен на неговия роден арамейски (еврейският език от новозаветно време), а не толкова на гръцкия език. Това е вярно за някои от неговите идиоматични изрази и е възможно “хунос антропоу”, буквално “човешки син”, да е един от тях. Ако е така, тогава “човешки син” би означавало просто “човешко същество”, “човек” (виж в Даниил 7:13). По същия начин “чада на възкресението” (Лука 20:36) са просто възкръсналите хора, а “чадата на царството” (Матей 8:12) са хората с необходимите качества за царството. Съответно и “сватбарите” (в оригинала “чада на сватбата”) (Марко 2:19) са гостите на сватбата, “чадата на този век” (Лука 16:8) са тези, които живеят за този свят, “чада на гнева” (Ефес. 2:3) са тези, които са определени за наказание поради злите им дела и “синове на Велиала” (3 Царе 21:10) са недостойните човеци.

Когато прославеният Христос се показа на Йоан в небесно величие, Той му се яви в подобие на човешко същество. Въпреки че Христос беше съществувал вечно като втората личност от Божеството и винаги остава такъв, приемането на човешко естество от Негова страна е за цялата бъдеща вечност (виж том V, стр. 917-919). Каква утеха е да знаем, че нашият възнесъл се, прославен Господ е все още наш брат в човешко естество и все пак същевременно и Бог! За допълнително разискване на този израз виж “Проблеми при превода на Библията”, стр. 241-243.



Дълга дреха. Дългата дреха е символ на достойнство.

Paps. That is, the breast.

14. Бели като бяла вълна. Йоан се опитва напразно да намери думи, чрез които да направи точно описание на това, което вижда във видение. В първия момент при белотата на косата на Този, Който му се явява във видение, на ум му идва белотата на вълната. Но едва написал това и той се сеща за нещо, което е по-бяло - снега, и той го добавя, за да постигне едно по-точно описание. Може би и описанието на Даниил 7:9 да му идва наум.

Огнен пламък. Това подчертава ослепителната светлина на Неговия вид и силата на погледа Му.

15. Лъскава мед. Гр. “халколибанос”, субстанция с неизяснена идентификация. Това е било вероятно някакъв вид метал като злато, който е блестял и сияел. “Медта” от библейско време е била в действителност бронз. (Виж Изход 25:3).

Пречистена. Текстуални доказателства дават предпочитание (виж стр. 10) на превода, който отнася този израз за “медта”, а не за нозете. Т.е. медта изглеждаше като пречистена в пещ. Нозете приличаха на мед, която е била подложена на интензивно нагряване.

Много води. В дните на Йоан ревът на океана и трясъкът на гръмотевицата са били сред най-силните и дълбоки звуци, познати на човека. В своята дълбочина и величие те са все още ненадминати като символи за гласа на Твореца.

16. Десницата Си. Тук Божията ръка представлява силата Му да поддържа.

Седем звезди. Този символ представлява “ангелите” или вестителите, изпратени до седемте църкви (виж в ст. 20).

Излизаше. Формата на глагола в гръцкия оригинал означава постоянно действие - силата на Христос е постоянно на работа.

Меч, остър и от двете страни. Гр. “ромфана дистомос”, буквално “двууста сабя”. “Ромфана” е бил голям, тежък меч за двете ръце. Това е думата, използувана в превода на седемдесетте за “меча, който Бог постави при входа на Едем” (виж в Бит. 3:24) и за меча на Голиат (1 Царе 17:51).

Изразът “двууст меч” е очевидно от семитски произход, въпреки че той се среща в гръцкия език още през пети век пр.Хр. в пиесите на Еврипид. Но той се среща много по-рано от тази дата в Стария завет, където еквивалентният израз на еврейски е “пи хереб”, “устата на меча” (виж Битие 34:26 - на български “острието на ножа”; 4 Царе 15:14). Така, като разказва историята на Аод, авторът на Съдии казва буквално: “Но Аод си направи меч, остър и от двете страни” (в оригинала - “и за него две усти”) (виж в Съдии 3:16). По подобен начин Притчи 5:4 говори за “хереб пиот”, “меча на устите”, който израз преводът на крал Джеймс правилно превежда като “меч, изострен и от двете страни”. Тази интересна говорна фигура може би произлиза или от мисълта за меча на човека, който унищожава неговите врагове (виж във 2 Царе 11:25; Исая 1:20; Ерем. 2:30), като режещият му ръб е бил неговата уста, или от формата на някои древни мечове, чиито дръжки са били правени във вид на животинска глава, като острието е излизало от устата.



Йоан повтаря символа в гл. 2:12,16; 19:15, където в смисъл, че излиза от устата на Христос, тя е инструмент за божествено наказание. Изглежда, че е най-подходящо да я разбираме тук в същия смисъл - като символ на Христовия авторитет да съди и особено на Неговата власт да изпълни присъдата. Фактът, че мечът има две страни, заедно с това, че се казва, че е остър, означава решителността на Неговите решения и резултатността от Неговите дела на съд.

Както слънцето. Слънцето е най-силната светлина, позната на човека.

17. Като мъртъв. Първият ефект върху тези, на които е било дадено видение на божествено същество, облечено с небесната слава, е бил да им се отнеме физическата сила (виж Езек. 1:28; 3:23; Дан. 8:17; 10:7-10; Деян. 9:4; ср. с Исая 1:5). Сравни с опитността на Даниил (виж в гл. 10:7-10). Личността, която е била така почетена, е бивала всецяло побеждавана от чувството за своята собствена слабост и недостойнство. За обсъждане на въпроса за физическото състояние на пророка по времена видение виж Ф.Д.Никол, “Елена Г. Вайт и нейните критици”, стр. 51-61. За случаите на емоционалните отговори на Йоан относно това, което вижда във видение, виж в Откровение 5:4, 17:16. За два случая, при които Йоан пада в нозете на ангел, за да се поклони, виж в гл. 19:10 и 22:8.

Не бой се. След загубата на естествената сила, пророкът е бивал свръхестествено укрепяван, обикновено чрез допир с ръка (виж Езек. 2:1,2; 3:24; Дан. 8:18; 10:8-12,19; ср. с Исая 6:6,7). Често небесният посетител е произнасял заповедта: “Не бой се!”, за да премахне страховете, които естествено обхващат човешкото сърце, когато се среща с такова същество (виж Съдии 6:22,23; 13:20-22; Матей 28:5; Лука 1:13,30; 2:10).

Първият и последният. Виж в стих 8. Изразът, използуван тук, е очевидно цитат от Исая 44:6 и е пряк превод от еврейския текст, а не цитат от превода на седемдесетте, както е в стих 8.

Живеещият. Гр. “хо зон”, очевидно от обичайното старозаветно понятие “Ел чаи”, “живият Бог” (Ис. Нав. 3:10 и др.). Формата на глагола, употребена тук, означава постоянен, непрекъснат, пребъдващ живот. Това изявление е особено значимо, като се вземе предвид фактът, че Той беше “мъртъв”. “В Христос животът е оригинален, незает, непроизлязъл от някого” (ЖИ, с.530; виж с.785). “В Него бе животът и животът беше светлина за човеците” (виж в Йоан 1:4).

18. Станах мъртъв. Има се предвид разпятието. Това е ясно указание, че Този, Който се яви на Йоан във видение, беше Христос.

Ето, живея. Гр. “зон ейми”, т.е. Аз имам непрекъсващ живот, живот, който няма край, живот, който е от само себе си вечен (виж том V, стр. 917-919, виж в Йоан 5:26). Въпреки смъртта, която понесе за човешката раса, Христос продължава да бъде “живеещият”, защото Той е Бог. “Божествеността на Христос е уверението, застраховката на вярващия за вечен живот” (ЖИ, с.530). Виж в Откр. 1:5. Думата “ейми”, “Аз съм”, означава непрекъснато съществуване и стои в пълен контраст с “егеномен”, “Аз бях (буквално “станах”) мъртъв”.

До вечни векове. Виж в ст. 6.

Амин. Според текстуалните доказателства тази дума трябва да се изпусне (виж стр. 10).

Ключовете. Ключовете са символ на власт и правораздаване. Сравни с Матей 16:19; ср. с Лука 11:52.

Ада. Гр. “хадес”, “жилището на мъртвите”, “гроба” (виж в Матей 11:23). Възкресението на Христос е уверението, че праведните ще възкръснат “при възкресението в последния ден” (Йоан 11:24) за вечен живот (виж в Йоан 11:25; Откр. 1:5).

19. Напиши. Повторение на заповедта от стих 11.

Което си видял. Т.е. във видението дотука (ст. 10-18).

Що значи. Някои приемат, че този израз описва настоящата историческа ситуация, особено нещата, засягащи църквата. Те вярват, че в противоположност на “това, което си видял” - видението за Христос (ст. 10-18), - “що значи, и това, което има да стане подире” се отнасят за действителни исторически събития, представени символично.

Други приемат, че изразът “това, което си видял и що значи, и това, което има да стане подире” просто се отнасят за това, което Йоан беше видял във видение, за това, което виждаше и за това, което все още предстоеше да види в бъдеще (ср. със ст. 11).



20. Тайната. Гр. “мустерион”, “тайна”, “мистерия”, от дума, която означава “този, който е бил посветен” (виж в Римл. 11:25). В ранното християнство използуването на понятието “тайна” не е означавало нещо, което не би могло да се разбере, както това е днес, но нещо, което е можело да бъде разбрано само от тези, които са били посветени, т.е. от тези, които са имали право да знаят. Така Христос каза на учениците Си, че на тях е “дадено” да знаят “тайните на небесното царство”, а на множествата - не (виж в Матей 13:11). Павел говори за възкресението като “тайна” (1 Кор. 15:51), а често говори така и за самия спасителен план (виж в Римл. 16:25,26).

Юдейският еквивалент на този израз се среща в пасаж от намерения в Кумранските пещери край Мъртво море “Наръчник по дисциплина” (виж том V, стр. 91,92), в който за спасението се казва следното: “Светлината на моето сърце прониква в тайната, която има да бъде” (1 Кумран. ХI.3; по Милър Бъроус, “Свитъците от Мъртво море”, стр. 387). Понятието “тайна” се среща многократно в същия документ. Изразът е бил също така общоизвестен в езическите тайнствени религии.

Тук понятието “тайна” се употребява за седемте “звезди”, символ, който дотук не е обяснен. Но сега този символ е наречен “тайна” предвид факта, че неговата интерпретация трябва да стане известна. Така, в книгата Откровение “тайната” е загадъчен символ, който предстои да бъде обяснен на тези, които са съгласни да “пазят” (виж в ст. 3) това, което е открито в тази книга (ср. с гл. 17:7,9), или символ, който Бог желае да им изясни.и За символите в Откровение се говори също и като за чудеса (виж в гл. 12:1) и знамения (виж в гл. 15:1).

Седем звезди. Виж в ст. 11,16. Настоящият стих е мост между стихове 12-19 и вестите от втора и трета глава. Той изяснява символите от стихове 12, 16 и подготвя пътя за вестите към отделните църкви.

Ангелите. Гр. “гаелои”, буквално “вестители”, независимо дали става дума за небесни същества или за човеци. “Агелои” е използувана за човеци в Матей 11:10; Марко 1:2; Лука 7:24,27; 9:52, ср. с 2 Кор. 12:7. Предполага се, че “ангелите” на седемте църкви са техните старейшини или презвитери от времето на Йоан и че Господ изпраща вестите Си до тях, за да ги предадат съответно на своите църкви. Обаче, с изключение вероятно на “ангелите” на седемте църкви, думата “агелои” никога не се отнася за човешки същества в около 75 случая, при които Йоан я използува в Откровението. Дали той прави това тук, не е ясно от контекста. Изглежда обаче неправдоподобно Бог да изпраща чрез Йоан вести до буквални ангели и следователно идентифицирането на тези “ангели” с водителите на църквите е за предпочитане (Ср. “Евангелски работници”, с.13,14; ЖИ, с.586).

Седемте светилника. Виж в стих 12.

Седемте църкви. Виж в ст. 4,11.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница