Отношението към „Другите” – Толертността през Просвещението



Дата02.09.2017
Размер60.62 Kb.
Отношението към „Другите” – Толертността през Просвещението
През средновековието толерантността има естествено само религиозен аспект, тя засяга отношението спрямо християнството и се налага от църквата. Тук може да говорим за толерантност на силните и по-справедливо ще е говорим за нетолерантност. Тази нетолерантност е всеобща, към езичници, към друговерци, към еретици, към интелектуалци изобщо към различните, другите. Макар, че най-висшата форма на толерантност е поставена в християнската литература. В евангелието на Йоан се прави аналогия на човешката и божествената любов, както се отнасяме към Бога и както Бог обича хората, тъй и те трябва да се обичат. Така християнството призовава да се имитира пълното безкористие и жертвоготовност, казано по друг начин асиметричната, неочакваща ответност толерантност. За съжаление в историческото развитие тези аспекти на толерантността добиват, съвсем различен от споменатите думи вид.

От историческа гледна точка толерантността е добродетел на Просвещението. Тя е централна тема във философското, политическото,теологическото и правно мислене на ХVІІ и ХVІІІ век. Изискването за толерантност, преди всичко за религиозна толерантност, става проблем по време на религиозните войни в Западна Европа, непосредствено след Реформацията. Нещо повече, формулирането и обосноваването на идеята за религиозна толерантност може да се разглежда като последица от тези войни. Религиозните войни са радикален опит за разрешаване на проблема, свързан с нарушеното единство между религия и политическо господство. Преди Реформацията религията и църквата са гаранция на политическото господство. След Реформацията настъпва принципна промяна. Същевременно религията е основата на обществения мир. Единството на религията вече не съществува, но убеждението че общественият мир е възможен само в хомогенно в религиозно отношение общество, продължава да бъде определящо. Пряко политическо следствие от това са преследванията на религиозна основа, опитът по насилствен начин да се възстанови единството на религия и политическо господство. В края на ХVІІ в. вече не е възможно легитимиране на политическата власт и държавата трябва да търси друг източник на легитимност – самата себе си1.

Гражданският мир се възстановява през ХVІІ в. с цената на политическо неутрализиране на религията. Въпросите на вярата се привеждат изцяло в частната сфера на индивида и се дефинират като въпроси на личната съвест. Класически израз на новото разбиране за отношението между политическата власт и религиозното е прочутото “Писмо за толерантността” на Джон Лок от 1688 г., в което се привеждат два аргумента в подкрепа на изискването за религиозната толерантност2. Единият е политически, поради несъвместимостта между целите на държавата и църквата, държавата може да взема отношение по религиозни въпроси само в случаите, когато от религиозните убеждения на едни граждани произтичат действия, заплашващи суверенитета на държавата или интересите на други граждани. Другият аргумент е философски не е възможно да се съди обективно за религиозните истини, защото истините и на позитивните са само субективни истини на личните убеждения, които не могат да бъдат променяни чрез насилие отвън. Следователно религиозната толерантност не е просто добра препоръка, а необходимо и неотменно условие за мирното, но справедливо съжителство на гражданите в една държава. Така при Джон Лок изискването за религиозна толерантност прераства в изконно човешко право, в свбода на съвестта. Има удивително сходство между аргументацията на Лок и съображенията, обосноваващи релиозната толерантност в драмата на Г.Е.Лесинг “Натан мъдрецът”/1779/3. Претенциите на религиите за абсолютна истина трябва да се ограничат и собствената религия не трябва да се натрапва на хора с други убеждения - в това се състои толерантността, основана на познавателната слабост на всички хора да съдят еднозначно и определено за религиозните истини. Разумът е абсолютната инстанция, необходимото и последното условие за толерантност–предимно способността му да си дава сметка за собствените условия и граници, за саморефлексия.

С толерантността се занимава и Волтер в”Трактат върху толернтността”/1753/4 и във “Философски речник/1764/5, определяйки я като свойство на човечност, като основен закон на човешката природа. Толерантното поведение е възможно само, когато сме убедени в необходимостта от толерантността. Постепенно идеята за толерантността излиза от сферата на религиозните убеждения и се пренася в областта на политиката и правото, като става същностен момент от развитието на либералната политическа философия. Уважението към религиозните убеждения се превръща в уважение на политическите мнения.

В дебата за толерантността се включва и Лайбниц, който развива своите мисли в главата “За степените на съгласие “ в “Нови опити върху човешкия разум”6. За него хората не могат да избегнат грешките, когато разсъждават и не могат да нямат различни схващания, когато разглеждат нещата от различни страни, те трябва да запазят мир по между си и задължения на човечност помежду си и да не изискват другите под влияние на техните възражения бързо да променят своите убеждения. Следователно толерантността трябва да бъде императивно наложена, под формата на закон или договор, защото човешката природа не е склонна постоянно да проблематизира толерантността. Естественото съгласие според Лайбниц произхожда от мотивите за достоверност и мотивите за обща полза.

Новите условия на модерната епоха разграничават човешката толерантност и божествения мир. Тяхната несъотносимост за Кант също се корени в обикновената човешка природа. В “Към вечния мир”7 Кант развива идеята, че човешката природа е коварна и се проявява в свободните отношения на народите неприкрито, състоянията на мир за хората, живеещи един до друг, не е естествено, естествено е по-скоро състоянията на война, затова отношенията трябва да се урегулират с общи закони на една пространствено обща територия за толерантността – федерация, защото само съюз може да задържи враждебната склонност. Мирът е представен и като колективно единство на обединената воля, но е трудно той да бъде основан върху свободата на всеки индивид като основен морален закон, нещо за което мечтае и Спиноза. Затова, когато Спиноза разсъждава, че свободата е основа за истинския човешки морал, той стига до принудеността на идеята за толерантността, защото самата природа на обществения живот принуждава към сътрудничество8.

Интересно е да отбележим, че в литературната история има немалко заслуги за вмъкването на два обърнати образи на толерантността. Единият образ е на нетолерантният

под формата на толерантен или това е образът на многострадалният Вертер на Гьоте9. Под формата на висшата толерантност-любовта, той доказва мисълта на Сартр от “Битие и нищо”, че конфликтът е изначалният смисъл на битието на другия10, т.е. първичната самоидентификация става само чрез конфликтно поглъщане или отделяне от другия в полюсен антагонизъм. В случая със самоубийството се цели внушаване на виновен образ на другия,който продължава да живее. В този конфликт съществува и другият образ на толерантният под форма на нетолерантен или това е образът на дон Кихот, който тръгва насила да преобразува света. В това всъщност е толерантността на “лудите”, единиците, избраните отношението към другия като към по-добрия, където вече толерантността е като великодушие.



От средата на ХІХ век, може да се говори за оформяне на втори модел на разбиране на толерантността изразител на който е Джон Стюарт Мил. В работата си “За свободата”/1856/11, той дава позитивна интерпретация на толерантността, превръщайки я в главна либерална добродетел, чрез която се утвърждават разнообразието и плурализмът. Толерантността е необходима предпоставка за свободата, а свободата на всички предполага, че нито едно мнозинство или малцинство в обществото не би трябвало да доминира изцяло. Рационалното възприятие на едни или други аргументи, необходими за функционирането на либералната демокрация, предполага гарантиране на равно право на изява на всички гледни точки. Толерантността, представена от Дж.Ст. Мил, съединява просвещенската идея за разума с демокрацията. Толерантността има в много отношения инструментален смисъл, като необходима за постигането на най-правилната гледна точка.


1 Денкова, Л. (ред.) – Толерантността.- изд.”Просвета” , София 1995 г.


2 Лок, Дж.- Писмо за толерантността. – изд.”Гал-Ико” София ,1995

3 Лесинг, Г.Е.- “Натан мъдрецът”- в “Избрани творби”, Изд. “Народна култура”, София, 1984 г.

4 Voltaire: A Treatise on Toleration - http://www.wsu.edu:8080

5 Волтер, Ф. – Философски речник. Изд.”Георги Бакалов”, Варна, 1982 г.

6Лайбниц, Г. - Нови опити върху човешкия разум, София, „Наука и Изкуство”, 1974.

7 Кант, Имануел - Към вечния мир, С, 1993

8 Спиноза, Б. - Етика, Изд. “Наука и изкуство”, София, 1981. 

9 Гьоте, Й.В. - Страданията на младия Вертер. - изд. Пловдив, SM, 1992.

10 Сартр, Жан-Пол. -Битие и нищо, т. 1 и 2, изд. Наука и изкуство, София, 1994 и 1999

11 Мил, Дж. - За свободата, С., 1992

Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница