Отношението наука-практика

Но, както е известно, за да има действие, освен сила, е необходима и приложна точка, т.е. силата знание се нуждае от приложна точка – човешката практика.

Отношението ПРАКТИКА-НАУКА, като историческа създала се категория, минава през различни стадии.

Писмените сведения позволяват да проследим това развитие в отделни страни в древния свят.

В Древен Египет знанията са се прилагали директно и пряко в практиката. Това се дължи, най-вероятно, на някои особености на стопанството и религиозните вярвания. Например:

• 
  периодичното разливане на р. Нил е осигурявало почвеното плодородие и възможността на Египет да бъде житницата на Античния свят. Но използването на тази възможност изисква определени знания – за прогнозиране на датата, за възстановяване на границите на имотите, за подбор на семена, и т.н.;
  
• 
  обожествяването на Слънцето е изисквало специфично ориентиране на храмовете и другите култови постройки;
  
• 
  вярата в задгробния живот и на особената роля на Фараоните в него е породила балсамирането и строителството на надгробните пирамиди;
  
• 
  непрестанната опасност от съседните племена и държави е изисквала поддържането на технологичното предимство на египетското въоръжение;
  

В Древен Египет виждаме ролята на практиката като заявител и консуматор на науката и появата на професионални учени. Но липсва това, което ние наричаме научни обобщения. Египтяните са използвали някои частни случаи на правоъгълни триъгълници за трасиране на правите ъгли и хоризонтиране на каменните блокове на пирамидите, но не са формулирали общото правило, известно като Питагорова теорема. Затова египетските жреци са трасирали правия ъгъл само с триъгълник, чиито страни се отнасят както 3:4:5, а не са знаели, че са възможни безброй други решения, с тройки Питагорови числа, които удовлетворяват целочисленото уравнение x² + y² = z², напр. 8, 15 и 17.

Ето защо, първообраза на съвременния модел на отношението НАУКА-ПРАКТИКА виждаме в Древна Елада, и то не само заради доказването на споменатата по-горе Питагорова теорема. Особено ясно е съвременното виждане в делата на такива гениални учени и приложници, като Архимед от Сиракуза и Херон и Ератостен от Александрия. Към този модел ще се придържаме и в последващото изложение.

Може би, най-кратко съвременната наука се характе­ризира като „сума и система от знания“ или като „организирано знание“. Във втората дефиниция свойството „организираност“ има двоен смисъл.

От една страна то дефинира организацията на научната дейност (вътрешна организация), като:

• 
  научна йерархия и научни учреждения;
  
• 
  управление и финансиране на научната дейност;
  
• 
  подготовка и възпроизводство на научния потенциал;
  
• 
  обмен на информация (публикации, научни форуми, контакти);
  
• 
  отношения с обществото, вкл. и практическата реализация на научните знания.
  

Както е показано на фиг. 1, тази система се състои от три части, които едновременно са и обособени, и свързани помежду си. Най-често, първични са фактите, които могат да бъдат получени по различни начини, вкл. и „взаимствани“ от други науки. Ядрото на системата са специфичните за всеки клон от знанието парадигми, теории, класификации, хипотези, емпирични зависимости. Третата съставна част е научната методика, която разделяме на два вида – методи за научно изследване и методи за прилагане на науката в практиката.

Методите и апаратурата за научни изследвания могат да са разработени и от други науки, най-често от математиката, физиката, химията. Собствените изследвания осигуряват относително независимо (по „приети“ критерии) и в много случаи – изпреварващо, развитие на научните знания.

В съвременния високо-технологичен свят, едва ли е възможно прякото внедряване на научните постижения в практиката. Затова се налага да бъдат преминати две стъпки. Първата е изграждане на подходи, формули и правила за използване на резултатите от научните изследвания. Те трябва да бъдат представени в подходящ вид, най-често като модели, алгоритми, ръководства за действие, изобретения. Във втората стъпка, научните постижения се превръщат в оптимизационни решения, нови технологии, нови технически средства и др. иновации. За тази цел, обаче, не са достатъчни адекватността и новостта на научните постижения. Необходимо е да се отчетат и множество други фактори, като:

• 
  обществената рамка (нормативни актове, финансиране, състояние на пазара, социални и психологически проблеми);
  
• 
  ролята и нивото на съпътстващите научни решения;
  
• 
  наличието и характеристиката на техническите средства (машини, съоръжения, транспорт, изчислителна техника и т.н.);
  
• 
  наличието на материални ресурси и енергия;
  
• 
  организацията и състоянието на внедрителските фирми;
  
• 
  евентуалните логистични проблеми;
  
• 
  постиженията/слабостите на конкурентите.
  

Последният компонент в схемата е същинското внедряване на научните постижения в личната (индивидуалната, семейната) и/или обществената практика. По този начин внедрените научни постижения отговарят на определени потребности, но заедно с това – пораждат и нови.

От описаната схема, могат да се изведат някои характерни черти на сложните взаимоотношения ПРАКТИКА-НАУКА.

1. За разлика от миналото, внедряването на науката в практиката е сложен и многостъпален процес, поради което понастоящем използването на научните постижения в „чист вид“ едва ли е възможно.

2. От двата компонента, практиката (особено в наши дни!) е динамичната съставка и тя поражда нови или възражда забравени лични и/или обществени потребности. Това поставя високи изисквания към управлението на консервативната съставка – науката.

3. Между отделните елементи от схемата съществуват прави и обратни връзки.

4. Функционирането на връзките НАУКА-ПРАКТИКА може да бъде затруднено от редица фактори, които представляват своеобразно „съпротивление на средата“ – идеологически предразсъдъци, безсмислени ограничения, невежство и недоверие, административно пречки, корупционен натиск и пр. Обратно – в много случаи, особено при подготовката и воденето на война, тези връзки функционират с много по-малък брой проблеми.

5. За развитие на научните знания от значение са обратната връзка – практика-наука и вътрешната обратна връзка, която осигурява относително самостоятелното развитие на науката.

Обратна връзка практика-наука е особено важна в два случая, когато се:

• 
  получат странични вредни въздействия върху здравето на хората и/или върху околната среда, и
  
• 
  случат явления, които при теоретичните изследвания са били пренебрегнати като „малко вероятни“.
  

7. Показаната схема трябва да се разглежда в глобален и интердисциплинарен аспект. Това означава, че част от звената във веригата могат да бъдат разработени в други страни и/или от други клонове на знанието.

• 
  нормално е да се очаква известно изоставане на практическото внедряване от научните изследвания;
  
• 
  определена част от научните изследвания едва ли ще намерят практическа реализация, но това не означава, че са „излишни“;
  
• 
  в описаните процеси участват голям брой хора с различна квалификация, но в създаването на теории, модели и т.н., водеща е ролята на учените и научните колективи.