Отношенията българия-сащ в годините на студената война

ОТНОШЕНИЯТА БЪЛГАРИЯ-САЩ В ГОДИНИТЕ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

Ако погеднем назад към стогодишната история на дипломатическите отношения между България и Съединените щати, лесно ще забележим, че техният най-продължителен обособен етап съвпада с годините на голямото разделение на света след Втората световна война около двата полюса – Съединените щати и Съветския съюз, който наричаме Студена война. Този период продължава повече от четири десетилетия и е изпълнен с мълчаливо, скрито, но и явно противопоставяне на две различни идейно-политически, икономически и външнополитически системи, а такива по-малки участници в него като България имат своето строго определено място и роля. За никого не е тайна, че още през есента на 1944 г. нашата страна е оставена в съветската “сфера на влияние” и това предопределя следвоенната й съдба. Затова, когато говорим за българо-американските отношения по време на Студената война, задължително трябва да ги разглеждаме през призмата на принадлежността на България към т. нар. Източен блок, оформен и ръководен от Съветския съюз.

Дали горното твърдение означава, че темата за отношенията между България и САЩ не може да предизвика някакъв особен интерес, тъй като е просто функция на най-важните за периода съветско-американски отношения? Такъв може да бъде лесният и повърхностен отговор, при който се търсят само контрастните черно-бели цветове вместо отразяването на богатия и сложен свят. Все пак общото впечатление е, че българо-американските отношения са изначално враждебни и конфронтационни, подчинени на безспорното идеологическо противопоставяне. То се засилва още повече, когато към общата картина прибавим и облика на България като “най-верен и послушен сателит” на СССР. В историята обаче повечето прости отговори не са съвсем верни. Това ще разберем след като се вгледаме внимателно с помощта на дипломатическите и политическите документи в оформянето и еволюцията на отношенията между малка балканска България, излязла от войната като победен съюзник на Третия райх, и най-могъщата световна държава САЩ.

И още едно предварително уточнение: усещането, че Студената война бележи най-ниската точка в стогодишната дипломатическа история на двете страни е лъжовно. Въпреки безспорното влошаване, а за повече от 9 години и замразяване на двустранните отношения през 50-те години, те все пак не достигат до подобен трагичен момент като онзи от 12 декември 1941 г., когато България обявява война на САЩ, или до сцени, наподобяващи унищожителните бомбардировки на англо-американската авиация над българската столица София и над други градове в края на 1943 и в началото на 1944 г.

Началото на следвоенните отношения на България със САЩ съвпада с българските опити за излизане от Тристранния пакт и за постигане на споразумение със западните представители на Антихитлеристката коалиция. Тези опити са неофициални, а и са обречени на неуспех, тъй като Съветският съюз вече е получил съгласието на западните си съюзници да играе водеща роля в българските дела. Американското политическо присъствие в България се възстановява след 28 октомври 1944 г., когато в Москва е подписано Споразумението за примирие между България и Съюзниците, с което е учредена Съюзната контролна комисия. Представителството на САЩ в София е открито на 5 декември 1944 г., а от 25 януари 1945 г. то започва да действа под ръководството на политическия представител Мейнард Барнс. Седем месеца по-късно, на 26 август, правителството на САЩ се съгласява да приеме в американската столица Вашингтон българския политически представител ген. Владимир Стойчев (неговата дейност започва месец по-късно, на 23 септември). Така само една година след като България успява да напусне губещия Тристранен пакт, тя вече е установила политически отношения с водещите сили от Антихитлеристката коалиция. Със САЩ (за разлика от СССР) тези отношения все още нямат ранг на дипломатически, тъй като въпреки военното участие на България в заключителния етап от Втората световна война на страната на Съюзниците и против нацистка Германия, страната ни продължава да бъде в състава на победените и тепърва й предстои да преговаря за сключването на мирен договор.

Втората уговорка за новото начало на българо-американските отношения се отнася до това, че те все още са свободни от влиянието на Студената война, която не е започнала, макар признаците за настъпането й да се проявяват все по-ясно. Това уточнение е необходимо, за да се оцени по достойнство дейността на Мейнард Барнс. Американският политически представител контактува отблизо с българската опозиция, като най-искрено се опитва да подпомогне усилията й да установи в България парламентарна демокрация от западен тип. И благодарение на тази своя дейност Барнс успява да стане не само наблюдател, но и деен участник в охлаждането на отношенията между съюзниците от Антихитлеристката коалиция и в превръщането им във враждебни, за да стане Студената война реалност и на Балканите. Мейнард Барнс е искрено ангажиран с българските опозиционни политици, той се опитва да им помогне със съвети и с действия, дори когато тази негова линия влиза в противоречие с позицията на Държавния департамент, според която отношенията със Съветския съюз са много по-важни, отколкото съдбата на българската опозиция. Резултатът лично за М. Барнс е, че той е отстранен от България, докато за опозицията последиците са доста по-трагични – тя е ликвидирана политически, а някои нейни лидери и физически¹.

Още първият епизод от следвоенните българо-американски отношения показва колко са ограничени възможностите за действие в малка държава в атмософерата на сложни и динамично изменящи се отношения между големите. Барнс съвсем не е сам в надеждите си, че българската опозиция може да се справи със ситуацията. Висока оценка за опозицията дава и американското разузнаване в доклада си от 23 юли 1946 г.: “В Полша, Румъния и България обаче Съветският съюз среща упорита и широкоразпространена опозиция. “Приятелските” правителства, наложени в тези страни са силно непредставителни…”² Но решенията се вземат от правителствата и в края на краищата Съединените щати предпочитат да изоставят българската опозиция. След като Парижкият мирен договор (10 февруари 1947 г.) влиза в сила на 15 септември 1947 г., САЩ признават българското правителство, въпреки множеството си критични бележки към него. Това става на 1 октомври 1947 г., а съпътстващите обстоятелства са достатъчно показателни за характера и за бъдещето на българо-американските отношения. Точно когато пред Държавния департамент на САЩ е поставен въпросът да признае или не българското правителство, в България се провежда скалъпеният съдебен процес срещу водача на българската опозиция Никола Петков, той е осъден на смърт и е екзекутиран на 23 септември 1947 г., въпреки или може би именно поради усилията на САЩ да го спасят³. Но това съдебно убийство на водача на опозицията не става пречка за възстановяване на българо-американските дипломатически отношения, по-скоро то съдейства както за тяхното трудно начало, така и за краткотрайността им.

Поддържането на българо-американските отношения в периода на налагане на “чистия сталинизъм” в България продължава само малко повече от две години – от октомври 1947 до февруари 1950 г. Това са години, изпълнени с пропагандни атаки и в двете посоки, с обвинения и реални пречки за дейността на дипломатите и политиците. Това е периодът, в който правителството на САЩ съдейства да бъде отхвърлена молбата на България да стане пълноправен член на ООН (23 септември 1948 г.), след като формалните пречки за това са преодолени с Мирния договор от 1947 г.; на 4 април 1949 г. нота на правителството на САЩ обвинява българското правителство, че не спазва чл. 2 от Мирния договор, който се отнася до осигуряването на граждански права и свободи; втора подобна нота за неспазването на военните ограничения е изпратена на 1 август; Съединените щати обвиняват България, Югославия и Албания, че подпомагат комунистите в Гражданската война в Гърция, след което е съставена специална комисия на ООН, разследваща намесата на трите балкански държави в Гръцката гражданска война. Изобщо САЩ полагат достатъчно усилия обликът на България пред световната общност да бъде допълнително влошен, а шансовете й да стане член на ООН да бъдат сведени до нула.

От друга страна, по същото време в Шкларска Поремба в Полша (септември 1947 г.) Съветският съюз създава Коминформбюро, в чиито учредителни документи за пръв път официално се заявява., че “антиимпериалистическият и демократичен” лагер трябва да поведе борба с “империалистическия и антидемократичен”, чиято водеща сила са САЩ⁴. Официалното обявяване на Студената война между Изтока и Запада тласка българското правителство към антиамерикански демонстрации и акции. Държавна сигурност следи и контролира контактите на американските представители в България и все по-често арестува български служители на американското посолство или българи, които са се срещали и разговаряли с американски дипломати⁵. Масирана е и антиамериканската пропаганда в българската преса, която следва общата антиимпериалистическа линия на Коминформбюро, а и отговаря на критиките на САЩ към българското правителство.

На този фон заслужава внимание дейността на първия български пълномощен министър във Вашингтон, връчил на президента Хари Труман акредитивните си писма на 29 декември 1947 г. – д-р Нисим Меворах. Той е опитен политически деец, макар и нов дипломат, който знае няколко чужди езика, но не и английски (научава го едва на място, но пък достатъчно добре, за да може да го ползва в дипломатическата си дейност). Преди да замине за САЩ. д-р Меворах има трудната задача да представлява българските интереси в, по думите му, “тази голяма западна демокрация”, където господства “студеното официално отношение” към България⁶. Той се опитва да защити интересите на България, като полемизира в пресата с вече изградения от американските медии образ на една изостанала и изцяло просъветска страна, като среща изключително големи трудности, най-голямата сред които е общото убеждение в САЩ, че “ние не сме демокрация, не сме достатъчно демократични, представителни… че у нас е диктатура”⁷. Така още през 1947-1948 г. се изгражда американското убеждение, че България вече се е превърнала в един от най-близките съюзници на Съветския съюз⁸. Но подобно на Мейнард Барнс в България и дипломатическата дейност на д-р Нисим Меворах в САЩ не приключва нормално – той е принуден да се завърне в България в края на 1948 г. заради доноси и обвинения, че се “възхищава от техническия напредък на Америка и от нейния жизнен стандарт”⁹. Студената война вече господства в международните отношения.

България се оказва удобна мишена за американската атака срещу съветските сателити, тъй като нейният облик в САЩ е традиционно негативен: само допреди няколко години България е била съюзник на Третия райх и съответно противник на САЩ, тя няма утвърдена демократична традиция преди войната и се е противопоставила на американската политика в Гърция. Не е случайно, че позицията на американската дипломация е същата и към още две източноевропейски държави с подобна на нашата военна съдба – Унгария и Румъния. По-любопитното е, че България също си позволява остро да атакува световна сила като САЩ. Това става в хода на новия кръг от режисирани политически процеси, този път срещу 15 евангелистки свещеници, срещу дейци на ВМРО, но и срещу най-високопоставената комунистическа фигура след Георги Димитров в следвоенна България – Трайчо Костов. Той е обвинен в шпионаж в полза на САЩ и на други западни страни, което не е нещо уникално за Източна Европа, но при следствието и на процеса срещу Трайчо Костов се проявява още една тенденция – в шпионската нишка на процеса изрично са вплетени имената на множество чуждестранни дипломати, между които са и трима американци. А наред с другите в шпионаж е обвинен и най-високопоставеният американски представител в България - пълномощният министър Доналд Рийд Хийт¹⁰.

Настъпват трудни дни за американското присъствие в България – те са изпълнени с персонални обвинения от страна на България, с американски протестни ноти, с български искания за намаляване на състава на мисиите. На 1 декември 1949 г. Държавният департамент отхвърля обвиненията, отправени срещу Д. Хийт и настоява опровержението да бъде публикувано в българската преса, но това не съдейства за нормализиране на отношенията. Напротив, на 19 януари 1950 г. със специална нота българското правителство обявява Доналд Хийт за “персона нон грата” и поисква неговото отзоваване от България. Този краен акт не е плод на чисто българско решение, а е съгласуван със “съветските другари”. Той води до предвидими резултати – още на следващия ден, 20 януари, с ултимативна нота до българската легация във Вашингтон и до правителството в София САЩ искат България да оттегли нотата си като заплашват, че в противен случай ще бъдат принудени “да оттеглят дипломатическата си мисия”¹¹. В продължение на цял месец българското правителство (то вече е оглавено от Вълко Чревенков) не отговаря на ултиматума, а външният министър Владимир Поптомов отказва да приеме Д. Хийт¹². При тези условия на 20 февруари американската легация в София уведомява Министерството на външните работи, че правителството на САЩ е дало “нареждане на извънредния и пълномощен министър на САЩ в София Доналд Рийд Хийт и мисията да напуснат България”, като искат същото да направи и българската мисия във Вашингтон¹³. Така завършва първият кратък период в напрегнатите следвоенни българо-американски отношения¹⁴.

На практика през 50-те години на ХХ в. българо-американските отношения са замразени или поне така изглеждат нещата от дипломатическа гледна точка. Но в политическата практика на Студената война това не е нито възможно, нито желателно. Не е възможно, защото седалището на ООН се намира в САЩ – в Ню Йорк, а България продължава да се стреми да стане пълноправен член на световната организация и в края на 1955 г. е приета в ООН. Не е възможно и защото в този период е създадена военно-политическата структура на Източния блок (България е сред учредителите на Организацията на Варшавския договор на 14 май 1955 г.), а това силно интересува САЩ. Двустранните отношения имат неофициален характер – защитници на интересите на двете държави стават Швейцария (на САЩ) и Полша (на България), но на преден план излиза събирането на информация от разузнаването. Така през 50-те години основните сведения за България в САЩ вече се добиват от ЦРУ, което предлага на американското правителство и аналитични доклади, посветени между другото и на перспективите за развитие на България в рамките на съветската сфера на действие.

Общата оценка, която американските политици получават от аналитичните доклади на ЦРУ през 50-те години, разглеждащи политическото и икономическото развитие на България, е, че тя се очертава като един от най-неразвитите икономически, но най-стабилните в политическо отношение съюзници на Съветския съюз¹⁵. В доклада от края на 1951 г. българската армия е определена като “най-лоялна и стабилна“ и дори се твърди: “Никоя друга сателитна армия не е достигнала равнището на българската.”¹⁶ Подобни са наблюденията и върху другите важни за САЩ сфери: съпротивителен потенциал на обществото, икономически проблеми, реформаторски тенденции в управляващата БКП, отношение към СССР, връзки и влияние на антикомунистическата емиграция в обществото¹⁷. Тези анализи потвърждават американските нагласи към България, формирани по време на краткотрайните дипломатически отношения, и мотивират нежеланието да се възстановят дипломатическите отношения. Но светът се променя и развива, а след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. и последвалите я сътресения в СССР идва времето на “размразяването”, което не може да не засегне и българо-американските отношения.

Още в началото на 1956 г. българското правителство предприема първи стъпки за възстановяване на дипломатическите отношения – българският пълномощен министър във Франция Евгени Каменов се обръща към американския си колега в Париж Дилън с молба двете страни да започнат преговори по този въпрос. Пак по същия път американското правителство отлага разглеждането му, докато не приключат предстоящите през ноември 1956 г. президентски избори. Българските власти са недоволни от забавянето и започват пропагандна кампания, в която подчертават желанието на България да възстанови отношенията си с водещата западна държава. Такава е целта на интервюто на новия лидер на БКП Тодор Живков пред в. “Ню Йорк Таймс” на 24 септември 1957 г.¹⁸ В него България е представена като отворена държава, която силно желае да възстанови отношенията си със САЩ.

Едва на 26 септември 1958 г. с посредничество на полското посолство във Вашингтон българското правителство е уведомено за съгласието на САЩ да нормализират отношенията си с България, но при условие, че инициативата излезе от България. Следва паметна бележка на българското Министерство на външните работи от 9 октомври, след което американското правителство изразява съгласие да започне преговори в Ню Йорк или във Вашингтон. Предпочетен е Ню Йорк, тъй като там е седалището на ООН и съответно там резидира българският представител в световната организация. Разговорите се водят през март 1959 г. между българския представител д-р П. Вутов и американския Колер. На 24 март 1959 г. споразумението е постигнато и е последвано от съобщението, че: “Тези преговори превъзмогнаха съществувалите по-рано пречки за подновяване на нормални дипломатически отношения, отразяващи традиционната дружба между американския и българския народ”¹⁹. Легациите на двете страни съответно в София и във Вашингтон започват да действат в началото на 1960 г. и с това е сложен край на продължилата почти 10 години аномалия в двустранните отношения – прекъснати по време на президента Хари Труман, те са възстановени при администрацията на Дуайт Айзенхауер, но практически това става вече при Джон Ф. Кенеди. Най-мрачният етап от Студената война приключва и за българо-американските отношения.

Следващите почти две десетилетия бележат не много интензивна, но постоянна еволюция в двустраннните отношения²⁰. Основната причина за това е промененият международен климат и последвалите го промени във външнополитическите концепции както на САЩ, така и на източноевропейските страни. В САЩ постепенно се налага политиката на “изграждане на мостове” между Изтока и Запада, на засилени контакти със страните от Източния блок и на диференциране на отношенията според възможностите им да провеждат политика по-самостоятелна от Съветския съюз²¹. България на свой ред започва своето “отваряне към света”, мотивирано не толкова от политически, колкото от икономически причини. Още в средата на 60-те години всички страни от Източния блок осъзнават необходимостта от икономически реформи, които трябва да осигурят модернизация на индустрията чрез използване на най-новите открития на науката и техниката. А тъй като най-високите постижения в рационализацията на производството се осъществяват на Запад (Изтокът в лицето на Съветския съюз може да се похвали с успехи, но главно в закритите сфери на военната и космическата индустрия), погледите на източноевропейските икономисти, а и политици, се обръщат в западна посока.

От средата на 60-те години в българо-американските отношения се установява атмосфера на взаимно уважение и относителна търпимост в рамките на разделения свят. За това говори срещата на американския посланик Натаниел Дейвис с българския министър-председател Т. Живков в началото на 1966 г., посветена на търсенето на решение за най-тежкия за САЩ проблем – Виетнамската война. По същото време, януари 1966 г., българският външен министър Иван Башев подготвя политически документ “Мероприятия за отношенията на НРБ със САЩ”, в който прониква и новото по-меко отношение към идеологическия противник – там се предлага “да се избягват някои прояви, които са допринасяли в миналото да се влошават ненужно отношенията, като например крайности при демонстрации пред тяхната легация и ненужни остроти в печатната и радиопропагандата”²².

През 60-те години интересът на българското общество към САЩ, към американските научно-технически постижения и начин на живот се засилва – за това съдействат както емисиите на български език на американските радиостанции “Гласът на Америка” и “Свободна Европа”²³, така и пропагандните витрини и печатните издания на посолството на САЩ в София. На свой ред българските власти се опитват да се противопоставят, но главно с помощта на забрани – заглушаване на емисиите на радиостанциите, заграждения пред витрините на американското посолство и контрол на влизането в посолството (тогавашната охрана на американското посолство е по-малко строга от днешната, а е и с обратен знак – тогава българските власти се страхуват от американското влияние, а сега американското посолство се пази от акции на глобалния тероризъм) . Но ефектът от забраните не е много голям. През 70-те години научните контакти, макар и немногобройни, се развиват добре. Те се изразяват предимно в размяната на учени и в американски стипендии за български преподаватели и специалисти, а отношението на българските студенти към Виетнамската война е много по-благоприятно за САЩ, отколкото е в много други страни от Западна Европа и дори в САЩ. Антивоенни демонстрации пред посолството на САЩ в София има, но те са организирани предимно от чуждестранните студенти в България²⁴.

Участието на български войски (макар и със символичен контингент) в интервенцията на Варшавския договор в Чехословакия, осъществена на 21 август 1968 г., влошават временно благоприятния климат на българо-американските отношения. Но в началото на 70-те години връзките между двете страни отново се активизират. В рамките на започналия общоевропейски процес – подготовката на Съвещанието на сигурност и сътрудничество в Европа, американската европейска политика се активизира. Така се стига до първото посещение на американски министър в България – през април 1974 г. секретарят по търговията на САЩ Фредерик Дент преговаря с властите в София и подписва консулска спогодба. Във връзка с подписването на Заключителния акт от Хелзинки (1 август 1975 г.) за пръв път се срещат държавните глави на двете страни - американският президент Джералд Форд и председателят на Държавния съвет Тодор Живков²⁵. Като последица от Заключителния акт трябва да се възприеме и подписаното през 1977 г. българо-американско споразумение за свободното придвижване на американските дипломати в България и на българските в САЩ²⁶.

Неформални сведения за състоянието на българо-американските отношения дава документацията на американския посланик в София за периода 1979-1981 г. Джак Пери. В писмо до наследилия го посланик в България Робърт Бери той описва впечетленията си от България: най-висока оценка дава за Любен Гоцев (който е връзката на посланика с българското външно министерство), Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Тодор Божинов. Но особено интересно е виждането на Пери за нагласите на българите: “Що се отнася до тяхното отношение към нас, аз продължавам да чувствам, че тук съществува силно западно влияние… И аз мисля, че както в културно, така и в търговско отношение, ние представляваме значителна притегателна сила за българите… България губи истинския си образ като спътник на Москва, тя копнее за Запада. Мисля, че заслужава да й се отдели повече внимание в нашата политика…”²⁷ Въпреки възможния субективизъм в наблюденията на високопоставения американски служител, не може да се отрече, че и официалните български власти гледат напълно сериозно на възможностите, които им дава разширяването на връзките с най-развитата страна в света²⁸, особено в областта на науката, търговията²⁹ и културата. И за двете страни Студената война сякаш окончателно е приключила.

Но в началото на 80-те години в международните отношения се оформя нов етап на изостряне, наречен условно “втора студена война”. Няколко събития, част от които за съжаление имат и български адрес, съдействат за новото “охлаждане на климата”. Това са: съветската намеса в Афганистан през 1979 г., насилственото спиране на 13 декември 1981 г. (чрез въвеждане на военно положение) на полския опит за “работническо самоуправление” чрез “Солидарност”, атентатът през май 1981 г. срещу папа Йоан Павел ІІ и особено появилата се по-късно “българска следа” в него, назоваването на Съветския съюз “империя на злото” от президента Роналд Рейгън, подновената надпревара във въоръженията.

И вместо да продължи тенденцията за разширяване на контактите и най-после да се реализира желанието на българската страна да получи статут на “най-облагодетелствана” нация, американо-българските отношения се завръщат към предишната епоха, когато България е възприемана от САЩ като най-верен сателит на Съветския съюз, който може и трябва да бъде атакуван за всяко свое действие. Вече не е тайна за никого, че т. нар. “българска следа” в атентата срещу папата поляк е създадена отвъд океана с помощта на американската журналистка Клеър Стърлинг³⁰. Обвиненията срещу България нарастват лавинообразно – за трафик на оръжие и наркотици, за покровителстване на международния терориризъм. Особено се влошава българският международен облик, след като в края на 1984 и началото на 1985 г. насилствено са преименувани мюсюлманите в страната. България се оформя като едно от “слабите звена” на Източния блок и е подложена на по-нататъшни атаки от различни страни – от страна на Турция, на арабските ислямски организации, в ООН, на международни конференции по човешките права.

С нарастването на кризисните явления в цяла Източна Европа и оформянето на общата криза на социалистическата система в средата на 80-те години, императивно се налага необходимостта от дълбоки реформи. И този път решаваща за промените е волята на Москва – едва след като новият, относително млад съветски лидер Михаил Горбачов обявява своята “перестройка”, реформаторите и в останалите източноевропейски страни получават възможност да продължат и доразвият преобразованията. България почти веднага се възползва от “новото политическо мислене” на Горбачов във външната политика, за да интензифицира връзките си със Запада. През втората половина на 80-те години по българска инициатива съветско-американските отношения започват да се динамизират и излизат от импаса, настъпил в годините на “втората студена война”. Резултатите не закъсняват.

Още през 1986 г. българска парламентарна делегация посещава САЩ, а скоро след това с визита в България пристигат американски конгресмени. Възстановен е Българо-американският търговско-икономически съвет, който през септември 1987 г. провежда семинар във Вашингтон. Възобновен е и обменът на български и американски учени по Спогодбата за културен обмен. Затоплянето проличава и от двете посещения на заместника на държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед в България през 1987 и 1988 г. Но стокообменът продължава да бъде на много ниско равнище – едва 100-120 млн. дол.³¹

Многобройна българска делегация, ръководена от министъра на външноикономическите отношения Андрей Луканов, пребивава в САЩ от 25 април до 3 май 1988 г., като посещава Вашингтон, Ню Йорк, Сан Франсиско, Лос Анжелис и Чикаго. А. Луканов предава на държавния секретар Джордж Шулц лично послание на Т. Живков до Р. Рейгън, разговаря с помощника на държавния секретар Дж. Уайтхед, със секретаря по търговията Уйлям Верити, с представители на американския конгрес и на Американската търговска камара. Целта на това посещение е да бъдат подобрени отношенията, а тъй като трудностите са свързани с обвиненията срещу България в неспазване на правата на човека (заради българските турци), поощряване на наркотрафика и на международния тероризъм, точно това са сферите, по които води преговори делегацията. Българските обещания са за сътрудничество и в трите сфери, срещу което се иска съдействието на САЩ за приемане на България в ГАТТ, сключването на търговска спогодба и предоставянето на България на статут на “най-облагодетелствана” нация³².

България наистина полага усилия да подобри своя международен облик в новата ситуация. Тя спазва обещанията си да сътрудничи с международните институции и получава висока оценка за това от председателя на Института за изучаване на проблемите за сигурността между Изтока и Запада Джон Едуин Морз, който на конференция на 22 октомври 1989 г. изразява американското признание за българското участие в борбата срещу трафика на наркотици, за усъвършенстването на граничния контрол и за предоставяне на информация. Признат е дори и напредъкът на България в спазването на човешките права³³.

Последната за периода българо-американска среща на високо равнище е тази на външния министър Петър Младенов с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър през септември 1989 г. в Ню Йорк. По това време подготовката за свалянето на Т. Живков от власт от сили, групирани именно около П. Младенов, вече е в ход, но българският външен министър още с нищо не е демонстрирал своето несъгласие с Живков. В Ню Йорк обаче, когато Бейкър отново поставя въпроса за правата на българските мюсюлмани П. Младенов дава многозначителния отговор, че “този въпрос в най-близко бъдеще ще намери задоволително решение”³⁴. Така той дава на американският си събеседник дискретен сигнал за предстоящите промени, настъпили два месеца по-късно.