Отплатата на вълка



Дата31.03.2018
Размер53.24 Kb.
#63727
Автор: Любомир Илиев Петков
ОТПЛАТАТА НА ВЪЛКА

- Аз не пожалих нито братята и сестрите ти, нито родната ти майка, а ти си пожалил само кучката, която те осинови и откърми… - само това успя да пророни Стефан, преди да рухне на колене като дърво, повалено от гръм. Удар с тояга в слепоочието, светкавица от синьо небе, пържеща мозъка, нажежено желязо, забито между ребрата, сярна киселина, разяждаща стомаха, това чувстваше мъжът. Причини му го този звяр, това чудовище, кръвожадното изчадие Луцифер, който бе отгледал от шепа месо, с когото бе играл, като със свое дете и бе хранил от ръцете си.

- По-добре се върни и ме убий! Иначе аз ще те намеря и ще те убия! – крещеше след кръвопиеца, а виковете му трескаво и хаотично, почти панически, се блъскаха в скалите на Странджа, като ято прилепи, прогонени от пещерата си навън, където яркото слънце пробожда, гори и пържи, с неподражаема жестокост, незнаейки какво е милост. Черният вълк, голям и силен, уверен в своето превъзходство, спря за миг и го погледна с жълтите си очи. Закана -, не, дори не съжаление, а лукавство имаше в този поглед. И нещо коварно, демонично, толкова самонадеяно, че чак го накара да настръхне. Този поглед не заплашваше, не обещаваше, а гарантираше: Луцифер щеше да се върне за него. Или пък не, може би така му се надсмиваше, тържествувайки, защото, както му се струваше, му бе причинил нещо по-лошо и от самата смърт. Звярът извърна кървавата си морда и на човека му се стори, че подигравателна усмивка очерта страховития зиг –заг на захапката му. После се шмугна в храсталака и се изгуби в гората. Казваше му братовчед му Жоро да затрие вълчето, да не го взема в дома си, да не го води с овцете в планинската кошара през лятото, не го послуша. Жена му Пламена, малка, смачкана от живота и може би затова в есента на живота си много религиозна, настояваше поне да не кръщава животното на Принца на мрака, на Падналия ангел, на Сатаната, на абсолютното зло.Предизвиквал бил пъклени сили, за които представа си няма. Изсмя й се. Какви били тия дивотии, тоя пастор съвсем я бил подлудил! Това е просто вълче, нищо повече. И каквото е цялото черно като въглен, с тия облещени жълти очи, как иначе да го кръстиш, ако не Луцифер? Та той си е просто един ситен, четириног дявол. Малко преди да се спомине, баща му Ангел, лека му пръст, каза:

- Стефане, взел си вълчето от гузна съвест. Станалото-станало. Няма да го поправиш. Само може да стане по-зле и да си докараш на главата куп беди. Вълкът си е вълк, няма да го опитомиш. Колкото повече расте, толкова по-опасен ще става.

Изсумтя му само тогава и не хвана вяра. Вълчето ходеше подире му като пале. Посрещаше го с радостно скимтене и винаги ближеше с благодарност ръцете му, когато оставяше пред муцунката му купичката с попара и го пазеше, докато се нахрани. Имаше защо да му е благодарно. Докато сучеше, осиновилата го каракачанка Марта го закриляше. Голямата почти колкото магаре кучка първоначално бе готова да смачка вълчето в менгемето на челюстите си. Стефан обаче взе палетата й, сложи ги в един кашон и пусна черния пришълец да се търкаля с тях няколко часа, докато замирише на малък пес. След това нямаше проблеми. Марта го прие като свое отроче и не даваше никое от другите кучета да го доближи. Когато кучката отби малките обаче, за вълчето настанаха кошмарни дни.Глутницата превърна всяка минута от дните му в болка, страдание и унижение, достигащи вероятно почти до отчаяние. „За него май е по-добре да го убият, че да не се мъчи”, казваше си Стефан, твърдо решен да остави събитията на естествения им ход.Луцифер обаче не се предаде. Той растеше бързо, а ударите и болката от кучешките зъби сякаш му даваха сили. Те буквално помпаха жилавите му диви мускули с мощ, за която Стефан недоумяваше от къде идва. Все пак животното ядеше по малко и то най-вече сух хляб, надробен в суроватка, в която понякога имаше и малко мляко. Вярно, беше го виждал да лови мишки, но едва ли и това меню беше кой знае колко калорично. Още по-бързо растяха зъбите му и кучетата убедително усетиха това. Бърз, като отблясък по стоманено острие, изпънат като корда на въдица, теглена от най-енергичната щука и неумолим като съдбата, малкият вълк бързо сведе броят на осмеляващите се да му посягат само до безспорния лидер на глутницата Караман. Това тъпо име го беше измислил бащата на Стефан с извинението, че от край време винаги го носи най-големият пес, пазещ фамилните стада.Луцифер дълго избягваше прекия сблъсък. Караман го сдави няколко пъти, но вълкът не отвърна. Подвиваше опашка и отстъпваше, но не скимтеше. Когато дойде време да закарат овцете в летните кошари в планината ситуацията внезапно се промени. Стефан не видя какво точно се е случило. Според братовчед му Жоро обаче, когато Караман посегнал за пореден път да стисне със зъби Луцифер за врата и да забие муцуната му в земята, вълкът се завъртял около оста си, захапал задния крак на кучето и го повалил, а после побягнал към гората.Бесен от арогатността, песът го последвал, но накуцвайки, защото за пореден път станало ясно, че челюстите на Черния не прощават. След два часа в егрека се прибра само Луцифер, а Караман изчезна и не се появи никога повече.

- Убий вълкът, докато е време! Ще съжаляваш! Сега той е най-силният и няма кой да го спре. Оставяш и себе си и стадото на милостта на един звяр! – не спря да го увещава Жоро. Не го послуша. Жена му не пропусна да напомни как го е предупредила да не дава такова скверно име на хищника. Можело и демон да го обладае, защото винаги, когато го викаш, всъщност правиш заклинание, с което призоваваш Принца на мрака. И нея не послуша, макар че доста се позамисли. Дори веднъж взе пушката, отиде при вълка и я насочи към него. Жаловито скимтене обаче не му позволи да я вдигне и да дръпне спусъка. Така скимтяха малките на жълтата вълчица, докато той, озверял от ярост не мачкаше главите и телцата им с приклада на пушката или с крака. Зверчетата едва бяха прогледнали, а в бистрите им, по бебешки сини очи, неговата сянка, на голям и гневен мъж с пушка, изглеждаше зловещо, като създанието от гардероба в детски кошмар. Жълтата бе стиснала съдбата му за гърлото. Имаше кредити и много разчиташе да угои агнетата, да вземе за тях добра цена, да се разплати, че и нещо да му остане заради всичкото блъскане. Затова не можеше да стои със скръстени ръце, докато вълчицата ядеше стоката и бъдещето му.

- Какво искаш? Тя е майка, не може да остави малките си да умрат от глад.Овце ще дави ами, какво да дави? Ние хората да сме оставили някакъв дивеч из тия гори? Всичко сме изтребили! – стресна го жена му с думи, за които с неохота трябваше са признае вътре в себе си, че до голяма степен са верни.Нямаше обаче друго какво да направи, освен да нарами пушката, да намери звяра и да го убие. Една вечер успя да издебне Жълтата в одърпания храсталак на едно каменисто дере. Взе животното на мушка, притаи дъх и дръпна спусъка, за да види как то след секунда пада върху един сипей. Докато ехото от изстрела се стопи, погълнато от здрача, който вече загръщаше планината, Стефан видя някакво движение на метри от сипея и като се взря, установи, че това са вълчетата. Не искаше да си спомня как го хванаха дяволите, с какво озверение ги последва в бърлогата, колко нокти счупи в камънака, за да извлича животинките навън. Някак в този момент всичките му тревоги, притеснения и страхове се преляха в ярост, а тази ярост намери своя отдушник в безпомощните малки вълчета. Когато премаза пет, реши, че това са всичките и седна, за да изпуши една цигара с треперещи ръце. Яростта го бе напуснала и съвестта му бе започнала плахо да се обажда. Какво беше направил? Защо изтреби малките, след като те така или иначе щяха да умрат от глад без майка си? Опитваше се, също плахо, да се оправдае с ядовете и стреса, но съвестта му ставаше все по-настъпателна, а той все по-гузен. Докато хвърляше фаса си, без да го смачка, както правеше обикновено, чу как Черния, изскимтя, скрит в тъмнината на бърлогата. Стефан светна със запалката си, видя го, хвана го и го взе със себе си. Може би, за да изкупи вината си, може би, за да предизвика силите на злото или пък просто, за да се изпълни орисията му, от която толкова време се мъчеше да избяга. Вече нищо нямаше значение. Мъжът се изправи трудно, сякаш старостта внезапно го бе затиснала под векове тежест. Марта го погледна, стори му се със съжаление, но не го последва. Край вратата на кошарата лежаха мъртви другите пет каракачанки, а вътре, натръшкани като снопи в кървава жътва - овцете и агнетата. Някои още агонизираха, изблейваха тихо, изпъваха крака и изцъкляха очи. Стефан знаеше, че е разорен и съсипан, че няма да може да върне кредита, а банката ще му вземе всичко, което има. „Не ми остава нищо друго, освен да хвана гората”, опита се мрачно да се пошегува той сам със себе си. Мисълта да замръкне в планината, в чиито дебели сенки дебне Луцифер, обаче се оказа непоносима. Мъжът излезе на двора, повика кучето, откърмило неговия демон, зарови лице в грубата черно-бяла козина и зарида като дете.
Каталог: kcfinder -> upload -> files
files -> Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания
files -> Закон за пазарите за финансови инструменти (зпфи), посочени по-долу
files -> Закон за биологичното разнообразие Обн., Дв, бр. 77 от 08. 2002 г., изм и доп., бр. 88 от 11. 2005 г., изм., бр. 105 от 29. 12. 2005 г., в сила от 01. 2006 г., бр. 29 от 04. 2006 г., б
files -> Тарифа за обезщетение при нанесени щети на растителни и животински видове, включени в приложение №3 на Закона за биологичното разнообразие
files -> Приложение №1 към чл. 32, ал. 1 (Доп. Дв, бр. 94 от 2005 г., в сила от 01. 2006 г., изм., бр. 59 от 2012 г.)
files -> Общи положения
files -> Закон за лова и опазване на дивеча (редакция от 10. 10. 2006 г.) Двуезична версия на документа: bg en
files -> Конвенция за опазване на мигриращите видове диви животни


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница