Падането на сръбското и на българското царство: юначество и мъченичество



страница1/3
Дата01.04.2017
Размер366.78 Kb.
#18268
  1   2   3
Падането на сръбското и на българското царство: юначество и мъченичество
Евгения Иванова
Епосът на всички балкански народи е препълнен с подвизи на юнаци и хайдути, които в 99% от случаите побеждават цивилизационния “враг”. В победите на епическите герои обаче липсва “историчността”, създаваща основания за клишето, че Балканите произвеждали повече история, отколкото могат да понесат... Затова най-големият (и най-общ) балкански герой Крали Марко е именно епически герой, въпреки историческото му битие като владетел на Прилеп и османски васал. Същото се отнася и за хайдутите, клефтите, ускоците и пр. разновидности епически “народни закрилници”, въпреки историческото им битие на обикновени разбойници... Във всеки случай, епическите герои нямат особен принос в “многото история”.

“Многото история” е свързана, така или иначе, с държавността, най-често персонифицирана в образа на владетеля. И тъй като преобладаващото число от “историческите” наративи в балканския фолклор пресъздават османското нашествие и гибелта на средновековните царства, кралства и княжества, се оказва, че интерпретират държавността като паднала, а владетеля - като последен.

Тази обща особеност на балканския исторически фолклор рефлектира по различен начин в конструирането на националните митологии. Травматичният исторически спомен за падналата държавност и последния владетел не изгражда непременно катастрофично национално съзнание. Ако епическият образ на Крали Марко еднакво удовлетворява потребността от героичност у балканските народи, “историческият” образ на “последния владетел” се вписва по различен начин в националната идентификация на всеки от тях.

Избрах да сравня наративите за падането на сръбската и на българската държавност – доколкото в тях могат да се търсят някакви подобия.1 Първоначалната логика предполага те да бъдат намерени в интерпретацията на гибелта – на царството и на владетеля – както и в след-смъртното им битие.

Гибелта и на двамата владетели е украсена с чудесни атрибути: апокалиптични видения и предсказания, носене на отрязаната глава, избликване на извори от стъпките им. В осмислянето на гибелта им обаче има една основна семантична разлика: сръбският княз Лазар Хребелянович избира небесното царство и “заживява” между светците и мъчениците. Българският цар Иван Шишман не прави никакъв избор – той остава просто жертва…

Този избор/липса на избор предопределя последващите развития на култа към двамата владетели.

Лазар е канонизиран от сръбската църква почти веднага след смъртта си, а мощите му, съпровождащи като че ли сръбската национална съдба във всичките й странствания, са символ на страданието и светостта на сръбството. Гробът/гробовете на Лазар са централният топос в сръбското национално пространство.

Шишман не е канонизиран, а мястото на гроба му е неизвестно. Фолклорните наративи обаче запълват липсите – те разполагат гроба/гробовете на Шишман по немалка част от българската територия, главно – в Софийско.

Светецът-мъченик Лазар завещава на народа си: “По-добре героична смърт, нежели да живеем в срам.” (по Михальчич 1989, Лазар…:138-139)

Завет на Шишман към неговия народ липсва.

От ХІV век насетне мъченикът Лазар и травмата “Косово” се вграждат неизличимо в сръбската национална идентификация.

Българите не избират “падането на царството” и “последния владетел” за свой идентификационен код.

Датата на Косовската битка (15/28 юни 1389), измислена отпосле като Видовдан, разделя на две сръбското историческо време. Наричат я “вододел на сръбската история”. (Викърс 2000:123)

Българската история като че ли няма вододел…

По-нататък в този текст ще проследя реалното (по извори) и митичното (по наративи) битие на историческите персонажи княз Лазар и царете Иван Шишман и Иван-Страцимир – като герои и като жертви. В същата схема герой/жертва ще включа и епическото битие на фолклорните персонажи Милош (К)Обилич, цар Ясен и войводата Гедиян.

Основният акцент в текста ще бъде поставен върху героичната идентификация на персонажите в една или друга епическа/историческа ситуация.

Всъщност не толкова ситуационното разполагане на образите, колкото жанрът на различните наративи - култови текстове, “истории”, предания, песни – до голяма степен определя и техните различни перспективи: героични или травматични.

Времевата рамка, в която ще бъде поставен текстът, е фиксирана, разбира се, върху самите исторически събития от 80-те години на ХІV в., но самото съчиняване на наративите (повечето от тях) през втората половина на ХVІІІ и особено през ХІХ в. отпраща същинския анализ към по-късно време. Всъщност, именно през Века на нациите действителното историческо събитие се превръща в митологема, за да се вгради (или да не се вгради) в националното съзнание като идентификационен код. Именно през Века на нациите “захласнатите родолюбци”2 – и в Сърбия, и в България – “изобретяват” мита “Косово” и мита “Шишман”. “Изобретяват” ги в синхрон с епическата традиция или с култовите текстове (само в случая “Лазар”), но надграждат върху тях “историческа” конструкция. “Изобретяват” ги в различна перспектива – в зависимост от качеството на липсата, която трябва да бъде компенсирана.

“Захласнатите родолюбци” от българския ХІХ век компенсират липсата на съпротива у “последния владетел” - без да черпят от това солидни основания за национална идентификация. Българският “последен владетел” - макар вече кодифициран като съпротивляващ се - остава жертва: той намира смъртта си, бягайки... Макар украсена с чудесни атрибути, смъртта на българския цар остава в границите на реалното. Поражението на българската държавност не се превръща в символ. И царят не оставя никакъв завет.

“Захласнатите родолюбци” от сръбския ХІХ век превръщат действителното поражение в символна победа, а една не дотам значителна битка - в национален мит. Оттук нататък сръбската национална идентификация ще бъде завинаги свързана с травмата “Косово”, а сръбското национално самочувствие ще се захранва от - преди всичко - травматични източници. Заветът на мъченика Лазар - “По-добре героична смърт, нежели да живеем в срам” - ще изостря сетивата на “сръбството” и към най-нищожната - реална или въображаема - причина за сръбски национален срам...

Сравнителният анализ - основната цел на този текст – между митотворческите интерпретации на травмата “Косово” и случая “Шишман”, чиято времева рамка остава отворена към съвременността, ще открои качествените разлики в националния идентификационен код на сърбите и на българите. Различната митологическа перспектива – в травмата “Косово” и в случая “Шишман” – би могла да се интерпретира и като ключ за разбирането на различните типове колективно или индивидуално поведение на представители на двете нации.
І. Персонажи
1. Княз Лазар Хребелянович

Вписването на историческия персонаж Лазар в образа на юнак от Косовската битка е до голяма степен съмнително – доколкото преобладаващото количество наративи го очертават по-скоро като жертва и мъченик. Юначеството е атрибут повече на фолклорните персонажи (Юг Богдан и деветимата Юговичи, Иван Косанчич и Милан Топлица и – разбира се – Милош (К)Обилич), отколкото на историческия княз. Все пак, в някои текстове (в различна степен) поведението на Лазар в битката би могло да се интерпретира и като героично. Ще проследя как това се случва в различните жанрове.

Изворите (особено западните) не са особено словоохотливи за юначеството на християнския предводител. В някои от тях той дори е безименен или - изместен от Твъртко, “крал на Босна и Рашка”. Малкото извори, представящи княза като юнак, имат краткотрайно и твърде ограничено влияние. Лазар става известен предимно чрез смъртта си. (Mihaljcic 1989:65, 69)

Единствен кастилецът Гонзалес де Клавио (според Емерт – от първите десетилетия на ХV в.) съобщава, че не друг, а самият Лазар е убил Мурад по време на битката. После Баязид лично отмъстил за баща си, като отрязал главата на невернишкия предводител.3 (Mihaljcic 1989:68) Това “заместване” на все още никому неизвестния, все още неизобретен юнак – убиец на султана – със самия княз не среща последователи, макар да е твърде привлекателно от гледна точка на епическата традиция. Напротив - извори, култови текстове, “истории” и фолклор са поразително единодушни в твърдението си, че Мурад е убит от другиго. Така, князът е лишен от ореола на “обикновен”, епичен юнак. Защото му е “запазен” друг ореол.

Още в Пролошкото “Житие на Свети княз Лазар”, смятано за най-ранно от култовите текстове, победата е диференцирана на земна и небесна. Чрез смъртта си, Лазар се издига до мъченик и така спечелва духовна победа. А стадото му, което е призван да брани “от нечестивите и свирепи зверове” се предава в ръцете на Бога… (Srednjevekovni…:21-22)

В “Слово за Свети княз Лазар” от патриарх Данило – съчинението, допринесло най-много за култа към мъченика - диференцирането между земното и небесното царство е категорично. Именно тук прозвучава за първи път “заветът” на Лазар: “По-добре героична смърт, нежели да живеем в срам.” (Михальчич 1989, Лазар…:256) Именно патриархът задава модела на поражението като духовна победа и на мъченичеството като героизъм, който ще бъде следван с различна степен на пристрастеност в продължение на шест века.

Единственият текст, запазен в оригинал от началото на ХV в. – “Похвала за Свети княз Лазар” от монахиня Ефимия (в светския живот – жена на деспот Углеша) – си позволява известни “отклонения” от небесната победа в посока към земната. Бившата деспотица Елена говори за “мъжественото сърце” на княза, за неговата “смелост пред господа”, с която излязъл срещу “змея и противника на божествената църква. И така двете си желания постигна: и змея уби4, и мъченически венец прие от бога.” (Srednjevekovni…:9)

С изключение на това “колебание” между мъченичеството и юначеството у монахиня Ефимия, авторите на култовите текстове отдават предпочитанията си на небесната победа, игнорирайки земната.

Доста по-различно се отнасят към този проблем авторите на “истории”.

Най-ранният от тях - Константин Михайлович от Островица – е като че ли по-близък до житията и похвалните слова: неговият Лазар трудно би се вписал в героизма на епическата традиция. Той е по-скоро фаталистично примирен християнин, отколкото смел военачалник. (Михальчиh 1989, Лазар…:268)

Твърде съмнително би било предположението, че Константин, пленен като дете при Ново бърдо и произведен в еничар, е познавал култовите текстове. Неговото отношение към Лазар е по-вероятно повлияно от османските наративи, където вражеския военачалник съвсем не е описан като юнак. Юнакът в тях е убиецът на султана Милош Кобилич.

Отношението на дубровнишкия автор Цриевич-Туберон (първата четвърт на ХVІ в.) е различно. В съчинението си “Коментари за моето време” той описва

Лазар (“краля на дарданците”) – като “сръчен боец”, който – начело на своите конници – смело напада турците и се бори през целия кървав ден – докато пада от коня. “Полетя през техните (на бойците си – Е.И.) редове, като се стараеше да ги върне към боя, но никой от страх нищо не чуваше.”

Туберон съчинява собствена версия на речта на Лазар пред войските: това вече не е обещанието за “небесното царство” от словото на Данило, а призив към съвсем земна победа. (по Пантиh 1978:9)

Следвайки Туберон (а не общия им източник – италианския преводач на Дука, който описва Лазар пасивен и боязлив - по Пантиh 1978:9), Мавро Орбини го представя като решителен военачалник. Тук речта на княза е също призив към юнашки подвизи – в епическата традиция. А разсъжденията му за смъртта са по-скоро отглас от рицарската поезия, отколкото от култовите текстове. (Орбин 1968:100-101)

Същата традиция, макар по-близо до култовите текстове, следва и анонимният автор на “Сказание за боя на Косово” (московски препис от 1715):

“Лазар яхна коня си и меча си извади, и цялата си войска прекръсти и нареди: “Сега удряйте, мои храбри сръбски (к.м. –Е.И.) витязи, да не щадим кръвта си, да не жалим смъртното си тяло, да откупим живота си със смърт, да покажем юначеството си на Косово поле – за православната християнска вяра, за божията църква и отечеството ни.” (по Пантиh 1978:44)

Още по-“юначен” е князът в Троношкия родослов от края на ХVІІІ в., където три пъти връща разбягалата се войска, “силно се бори” и губи три коня поред преди да бъде хванат. (Павловиh и Маринковиh 1959:322-323)

“Историите” очертават твърде интересно развитие на темата за героизма на християнския военачалник. Дубровнишките автори, повлияни от рицарската поезия и/или от проникващите и по адриатическото крайбрежие идеи на хуманизма, описват Лазар като славен боец.

Анонимният автор на “Сказанието” (вероятно монах в православен манастир) като че ли изглежда по-пристрастен към духовната победа, взаимствана от култовите съчинения. И при него обаче “земният героизъм” се появява отчетливо. Както и етнонимът “сръбски”.

А в “Троношкия родослов” – най-късният от всички “истории”, непосредствен предшественик на въстанията от ХІХ век – героизмът, естествено, е “реабилитиран”…


Каталог: 580
580 -> И н и ц и а т и в е н к о м и т е т за издигане на кандидатурата на меглена кунева за президент на република българия
580 -> Публикации след придобиване на образователна и научна степен доктор
580 -> Велико Търново) политическият контекст на южнославянските кодификации
580 -> Лексикографската и книжовно-езиковата дейност на братя данчови
580 -> Новите деца Йордан Петков
580 -> Ценка Н. Иванова
580 -> Оае – обиколен тур на 7-те емирства маршрут
580 -> Ценка Н. Иванова


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница