Паганини на тромпет, 5-струнна цигулка и бамбукова флейта

(Три интервюта от джаз-фестивалите във Варна и Банско)

5-струнната цигулка пък е инвенция на един от моите “герои”. Бамбуковата флейта е национален инструмент в Индия. Но и тя, попаднала в подходящите ръце, може да ви изненада по много неочакван начин.

С тази уговорка предлагам на уважаемите читатели и своя собствен патент: да използваме Паганини като единица мярка за виртуозност във владеенето на няколко различни инструмента (ударението поставям именно на думата “владеене”).

За по-голямо удобство и с цел географска автентичност на разказа, ще разделя героите на трите интервюта в две групи: със Золтан Лантош и Ерик Влууиманс разговаряхме край басейна на техния хотел във Варна, а с Прафул – на сцената в Банско, в 9 сутринта, когато и участници, и гости на Джаз-фестивала още спяха.

И тъй, започвам от Варна (16-то издание на джаз-фестивал Варненско лято), втора фестивална вечер - унгарският цигулар Золтан Лантош свири с „Акустична версия”. Преди да започна с интервютата, обаче, трябва непременно да спомена и още един важен факт около двете първи интервюта (с Лантош и Влууиманс), защото и там ще ни се наложи да използваме нововъведената единица Паганини: двете интервюта имат много сериозна връзка помежду си, а именно – още един Паганини. Извинете, двама! На пиано и на ударни. Антони Дончев и Христо Йоцов. Защото унгарският цигулар Золтан Лантош свири с “Акустична версия” (Антони Дончев, Георги Дончев, Христо Йоцов), а Ерик Влууиманс - в дует с Антони Дончев.

...Докато слушам артистичната импровизация на Золтан, буквално ставам разногледа от старание да не изпусна нито за миг от погледа си Антони и Христо. Флуидната нишка между тях е почти материална. В един момент Золтан е “застъпил” въображаемата линия между тях и Христо, съвсем простичко, казва: ”Би ли мръднал малко, ако обичаш – да виждам Антони.” А те дори не се гледат! Погледите помежду им отдавна са сведени до минимум, до половин поглед, до периферен поглед, до мисъл за поглед, до мисъл... Такова разбиране и усещане с всички сетива съм виждала само между тримата музиканти от Торд Густафсен Трио! Гледала съм Антони и Христо, слушала съм ги и съм общувала с тях безброй пъти (познавам ги откакто съществува “Акустична версия”, т.е. от 22 години). Композициите и на единия, и на другия ме изпълват с възхита. Сега, с гостуването на Золтан Лантош, не изпадам нито в чуждопоклоничество, нито в локален шовинизъм, но фактът си е факт, че Антони и Христо са феномен на музикалната ни сцена. Те и годините, през които са се “опипвали”, “изучавали” и “пропивали” взаимно не са малко (двамата свирят заедно от 25 години!), но талантът да приемаш нов член във вече изградена и установена структура, да го уважаваш, обгрижваш и да му даваш свобода, е много, много рядък, да не кажа несрещан. И както много пъти преди, и сега, докато гледам как целостта на тима им се разчупва, за да пропусне нов човек, усещам едновременно и напрежение, и любопитство... Това, което върви между музикантите на сцената, не може да се опише с думи... Начинът, по който се следят (не непременно с погледи!) прилича на начина, по който фламенко-танцьорите се готвят да стъпят в кръга и да поемат дуенде-то на предишния. Напрежението и насладата, които набъбват у тях и се пренасят в публиката, са силни и възбуждащи. Очакването е изтръпващо-дълго и възбуждащо. Взаимността – пълна и презареждаща... Усещането е за нещо нереално, нещо, което протича на друго ниво, при среща на душата и разума, нещо, което само духовното преживяване може да донесе... Последният ми звуково-визуален спомен е за Христо. От всички наши и чужди барабанисти, от всички познати и непознати, мисля, че той е най-интелигентният. Тук дори не става дума за музикалност, изпълнителска техника, издържливост и т.н. Читателят, струва ми се, разбира за какво става дума. Е, чудно ли е тогава, че “Акустична версия” със своя гост Золтан Лантош, направи това, което направи за ценителите на импровизацията? Тандемът Дончев-Йоцов би бил естетическа наслада на всяка джаз-сцена, за всяка интелигентна публика, по всяко време. И с всеки гост. Особено ако той се окаже Паганини на своя инструмент!

След представянето на “Акустична версия” и Золтан Лантош, следва друга силна вечер – на дуото Антони Дончев-Ерик Влууиманс (Хол.), което изпълнява композиции на холандеца. Съмнявам се, дали някой от притихналата публика се сеща да се огледа за камера! Имам неприятното подозрение, че този концерт ще остане незаснет от телевизионна камера... Ако е така, колко жалко!

- - - - -

След като съм присъствала и на репетициите, и на концертите на Антони, Христо, Золтан и Ерик, се чувствам някак тържествено посветена и просветлена докато разговарям с тях. Нищо, че сме край басейна на хотела.
Първата ви среща с България – и твоята (Золтан Лантош), и твоята, (Ерик Влууиманс) не е тук, на фестивала във Варна?

Золтан Лантош: Моята първа среща с България беше още през 1999 г., когато бях поканен от Николай Иванов (Ники “ОМ”) да свиря в трио с индийския перкусионист Рамеш Шотам. Добих едно чудесно и много позитивно първо впечатление от България и от българите като цяло. Трябва да ви кажа, обаче, че още като дете слушах българска народна музика и даже научих да свиря няколко гъдулкови мелодийки на цигулката си...

После, доста по-късно, имах честта да свиря с Теодосий Спасов и Стоян Янкулов на фестивала УОМЕКС – най-голямата среща за световна музика – в Берлин, Германия, което също беше страхотно преживяване! Със Стоян често се срещаме на сцената, тъй като той участва в проекта на моя дългогодишен приятел и колега перкусиониста Корнел Хорват (заедно с Карло Рицо). Освен това, Корнел ме кани няколко пъти като специален гост да свиря с Black Sea Trio, където пък имах възможността да се срещна и работя с Анатоли Вапиров! Той пък беше така любезен да ме покани на Джаз-фестивала във Варна тази година и така...

Когато се събираш с артисти от други страни, винаги веднага усещаш дали ще се получи между вас. И когато Антони предложи да направим нещо в дует, нямаше и съмнение, че ще стане нещо добро. Антони е великолепен музикант, с невероятен слух. Когато за пръв път свири мои композиции, виждах, че ги свири с “моите мисли” в тях, усеща ги точно така, както аз съм ги почувствал! Невероятно! Голямо удоволствие е да свириш с него! Дай Боже за в бъдеще да имаме още много концерти заедно!

Разкажи, моля те, за своята прословута 5-струнна цигулка!

Двугрифната цигулка, която споменах преди малко, е един от любимите ми нестандартни инструменти. Изработи я един приятел, с когото се запознахме в Индия – испански майстор на инструменти – Рикардо Маргарит – с когото в онези години (в Индия) бяхме като братя. По дизайна, всъщност, работихме и двамата. След това той си замина, направи цигулката и година по-късно ми я донесе в Делхи. Това е цигулката-прототип. След нея той направи още няколко прекрасни инструмента - на същия принцип, но с някои разлики. Цигулката беше наречена Тарангини от един много известен индийски духовен учител (на името на мястото, където за пръв път свирих с нея). Преди това аз бях изобретил друг един инструмент, по-различен като модел и по-тежък - бях опънал кожа върху тялото на цигулката – нещо типично за индийските инструменти – с много „резонаторни” струни, минаващи през магаренцето, които придават специфичния ехо-ефект на класическия индийски звук. Все още си пазя тази цигулка и често свиря на нея. Обичам да се занимавам с инструментите си, да експериментирам и с дизайна, и със звука, който може да се извлече от тях. Заниманието с музика е свещенодействие за мен... Обичам всичко, родено от и чрез музиката.

Между впрочем, нещата понякога не се получават на сцената, дори след много голяма подготовка и усилена работа и въобще не можеш да кажеш защо... Така или иначе, добрият концерт за мен е духовно събитие и това е нещото, което ми дава живот... Всъщност ние, музикантите, сме съвсем нормални хора – е, почти... – но всички сме различни. Връзката обикновено се получава между професионални музиканти, но за магията е нужно и още нещо, нужно е да бъдеш посредник... Не е задължително артистите да имат сходни възгледи за живота, дори и за музиката. Важното е да има любов и радост от общото изпълнение и внимание и отдаденост, които пък могат да сложат началото на продължителен и сериозен работен процес, на професионална връзка.

Докато правихте репетиция, Антони ми каза: “Чуй колко прилича музиката му на моята – сякаш аз съм я писал!” Това, разбира се, е прекрасно когато се случи. Как си го обясняваш, Ерик?

Впечатлен съм от организацията на Варненския джаз-фестивал. Любопитно ми е да пробвам и другите фестивални сцени и публика, защото да, българите, определено отдават заслуженото на джаза.

Лятото беше за мен напрегнато – турнета, записи на нов албум с Mirrorworld, което отне много усилия и време, и си беше тежка работа... Но сега се задава един спокоен месец за почивка, което много ме радва, защото ще мога да отдъхна, да се презаредя и да се опомня.

Дано скоро да се срещнем отново!