Папо и неговата К(о/a)мпания
Изтегляне 1.96 Mb.
|
|
Папо и неговата К(о/a)мпания Венцеслав Йонков Първа част Докато живееше в Германия, форумът беше единствената му връзка с жива България. В една лична бележка до Ирина, близка интернет-приятелка, сподели: "Тази години на морето на къмпинг „Смокиня“ се оформя компания с малки деца и сърфове. Почти като навремето. Надявам се, че всичко ще бъде наред. Страхувам се само от вечерите. И не толкова от пиенето, колкото от "истините", които се споделят по късните доби.“ Колата равномерно вземаше километрите. След първата права по Цариградското шосе, където пътят свиваше надясно и се изкачваше към възвишенията преди Вакарел, Тодор Петър вече беше оставил шестгодишния Стоян да се занимава със собствените си мисли, а той потъна в спомените за вечерта, когато Наталия беше настояла да я посети отново. Като един стриктен предприемач, така си каза Тодор Петър, тя беше оформила окончателната и като че дълго отлагана раздяла. Всъщност толкова се познаваха, че не беше сигурен нито в окончателното, нито в раздялата. А дали това беше ново сбогуване с България, го мързеше да мисли. Фактът, че го мързеше да мисли, поддържаше у него най-малкото убеждението, че си е останал българин, независимо от дългите години, прекарани в Германия. И като мислеше за Наталия, някак неусетно се втурна в миналото, когато той и връстниците му не осмисляха ясно делата си и със самонадеяността на младостта и с типично българската си несъпричастност и безотговорност всъщност предопределиха рухването на страната. В ранната утрин на мястото им в Драгалевци, преди да потеглят, майката на Тодор Петър неочаквано беше изплувала в студения и мокър от нощния дъжд въздух между любимата си арония, анемониите и трите корена с корнишони, облечена в плюшения си пеньоар и влачеща по росната, ниско подстригана ливада, домашните си неподходящи за роса чехли. Тя беше станала рано, за да се сбогува с тях и да закичи със здравец малкия Стоян – нещо, което направо покруси Тодор Петър и го подразни с поредната си шлагерност. И сега, когато мислеше за Наталия, Тодор Петър си спомни за проявената тогава ирония към тази така неочаквана сцена на сбогуване – смятаха посрещанията и изпращанията за най-тъпото нещо. Но животът се беше променил, беше настъпила демокрацията и категориите трябваше да се преосмислят. 2
Тодор Петър си спомни за времето, когато преди около двадесет години се смееха, докато коментираха как тези къщички бяха построени с откраднатите материали от строежа на магистралата. А какво беше станало сега? Колко наивни им изглеждаха днес илюзиите, че преходът ще бъде по-различен! Кражбата си беше характерна за първоначалното натрупване на капитала. Независимо от всичките лозунги и декларации, на ход влязоха системи на безогледно ограбване и измами. Не стига, че в страната имаше достатъчно проблеми , и то най-вече като морален дефицит, но майсторите на прехода се бяха увлекли в находчивостта си да творят нови кризи и след това да ги решават вече като спасители. Мислите му внезапно бяха прекъснати от гласа на детето: - Папо, къде точно отиваме? - попита то, като смеси немското "Папа" с българското "татко". - Сега пътуваме към Созопол, Станчо. Това е много стар град. Разположен е на полуостров. Полуостров е остров, който... - Insel? - Точно така. Остров, който има връзка със сушата... Та Созопол от най-стари времена е имал естествена защита и затова хората са намерили едно много хубаво място за живеене. Там под днешните къщи навсякъде има основи на други къщи, храмове и улици. Археолозите, това са историци, които търсят в земята останки от старо време, откриват непрекъснато предмети от миналото - счупени вази, монети, статуи. Да, питаше се как е възможно да я обича още. Вече не Наталия, а България. Но как да не я обича! Колата се спусна към Калугерово и Динката и навлезе в Тракийската низина. Някъде далеч на юг, все още необгърнати от дъжда, който беше валял цяла нощ над София и който настъпваше зад тях, се виждаха хребетите на Рила и Родопите. Дори и в еднообразието на тази долина, сравнено с еднообразните долини, които беше виждал по света, се долавяше толкова живот и уют. Най-вероятно това бяха спомени заради обозримостта и досегаемостта на планините, на чувството за съпритежание и съпричастност, заради хилядите срещи, спомени и ако щеш - разбити планове и неосъществени амбиции. Малко преди Стара Загора спряха да си свалят пуловерите, защото усетиха, че им става топло. Стоян се зае да върти леко клюмналия здравец, а Тодор Петър завъртя ключа. Стартерът не се чу. Спомни си, че старият, но здрав Пасат имаше единствения недостатък след дълго гонене по магистрала да отказва да запали, докато поизстине. Докато изчакваше колата да получи настроение да потегли, се сети за съня на Стоян, в който една ангелче го успокоявало, когато плакал, след като разбрал, че родителите му се разделят. - Как изглеждаше това ангелче? - беше попитал Тодор Петър. - Приличаше на мен, но беше с бели дрешки и крилца. Насред полето сигурно щяха да имат много затруднения, докато тръгнат отново, но Стоян изрече едно "Bitte, bitte" на немски и колата запали. Тодор Петър не желаеше да се задълбочава в балканския магически реализъм, съпоставяйки го с немската дума "моля", изречена на език, на който някога кралете са говорили само с конете си. Затова мисълта му се отклони към Ирина и се запита дали общуването им по интернет имаше някаква перспектива. Но отново се върна при Наталия, която му бе казала само минути преди да я заяде пред гостите й следното: - Обичам хора като теб, които могат да бъдат обичани. Всъщност беше станало ето какво: След няколко чаши вино, обхванат от поредната кратка поетика на словото, беше паднал в капана на втората фаза на самопознанието. И предприемайки деликатна дисекция на гражданското общество зад прикритието на човешки анализи за алиби, той я беше подиграл, че не е готова да си мръдне и пръста за приятелите си.
Спомените от летните месеци, прекарани тук, нахлуха стремително и накуп в съзнанието му. След разклона за Созопол се мерна и Новият град, с нови къщи и хотели над Харманите. Изумруденият цвят на залива, който в единия край се оцветяваше в лавандулово синьо заради изпълзелите от север облаци, блестеше и се разтапяше до хоризонта като мираж. Тодор Петър паркира до стария, сега разбит и окончателно занемарен, летен ресторант или бивш стол за гостите от времето на социализма. От другата страна на шосето се намираше входът на къмпинг "Смокиня". Заваля. Дъждът се сипеше ситен, летен и малко потаен. Закрити почти безполезно от чадър с прекършена спица, събули маратонките си, той и малкият Стоян прегазиха нетърпеливо плажната ивица и натопиха глезени в притихналото и прошарено от дъждовните капки море. Далеч в оловното небе водата се оглеждаше напълно безучастна към щастието им. Тодор Петър обходи с поглед палатките с надежда да съзре Компанията. Малкият Стоян мислеше за сладолед и пица и не усещаше, че в този миг се свързва завинаги с този бряг и с това небе. Личеше си, че само преди час денят е бил слънчев. Отвсякъде струеше топлина, изпълваща извиращата от земята влага и дъжда, а светлината пречупваше контурите и цветовете с импресионистични бленди като в "Забриски Пойнт" на Антониони. Пренесен в спомените си, Тодор Петър се запита дали Радко е пуснал като някога на Компанията Пинк Флойд. Но по-осезателно и интересно беше въздействието на другата светлина, идваща откъм границата между тъмното и светлото небе, ниско над сушата, която подтикваше и настройваше духа към късогледство - нещо като времеви отсек, в който си тук, вярваш само на себе си и си достатъчен само на себе си. Все още се виждаха хора в морето, изпечени тела пресичаха плажната ивица, а под някои тенти и навеси, всред рейките, опънатите въжета и пресечените подпори на летните столове вече се вземаха първите аперитиви. Тодор Петър и Стоян направиха два-три тегела покрай палатките и караваните, огледаха новите кръчми зад дюните. Ясно беше, че без ориентир е трудно да намериш някого. Върнаха се до колата и потеглиха обратно към Созопол. Стоян се занимаваше със сладоледа си, а Тодор Петър си спомни, че майка му вечерта преди да тръгнат беше започнала превод на анализа на "Der Honorarkonsul" на Греъм Грийн, в който по западен начин се иронизираше един паралелен, английски Гороломов на Йовков. Беше изровил книгата при един немски вехтошар. На корицата на книгата, преписано от Монд, се мъдреше нещо покъртително: "Освен Греъм Грийн (до когото понякога се доближава), Чейс е единственият писател, успял да изрази романтизъм и чистота чрез насилие, грубост и целенасочен реализъм." По едно време той загледа Стоян в огледалото, около чиято периферия мигаха в неравномерен такт чистачките. И докато в подстъпите към града се вглеждаше в детското равновесие, едновременно с това провираше бавно колата всред тълпите, които се връщаха от плажа заради дъжда - хаос от движещи се във всички посоки хора, пресичащи, изчакващи... - Мама му стара – каза Стоян с немското си произношение, който беше запомнил възклицанията на баща си по пътя от София до морето. Бяха се оказали в здраво задръстване преди влизането в Стария град. Край пристанището няколко паркирали коли и пресрещнали се без изчакване един нов мерцедес и две аудита бяха неспасяемо запушили подстъпите към градчето. Собствениците им, очевидно тарикати, които бяха решили че са още по-големи тарикати, отколкото всички останали тарикати, нервничеха, докато висяха в дъжда в колите си, надуваха с клаксони и чакаха някакво чудо.
Сети се, че в България в градските автобуси тези пътници, които биваха близо до вратите, стояха натъпкани като сардели, а другите, които попадаха в центъра на автобуса, се ширеха. Неживели сякаш с други хора, нахални симплицитас паркираха където им падне, без да се съобразяват, че пречат на другите и че това паркиране може да коства човешки живот. А полицаите се снишаваха, почерпили горчив опит, че ако тръгнат да глобяват за подобни нарушения, те ще са потърпевшите. Капитализмът с изискванията си за производителност все още не е наложил по нашите земи ефективността на взаимното улесняване. 4 Тодор Петър мислеше за Ирина, за път и любов по време на пътешествие. Оставаше един стремеж - не цел, а път...По същия начин и България го привличаше – целта не беше хубав живот и висок стандарт. Целта беше мъчителният път, оплитането в кълчища всред неповторима природа, всред своя страна и свои хора. Созопол го посрещна осезаем най-вече с екзотиката на малките павирани улички между каменни зидове, вторите еркерни етажи, облечени в дърво, входовете към улицата на най-старите бедняшки къщи, малките дворчета, от които надничаха смокинови дървета. Продължаваше да ръми и хората по улиците, повечето случайни туристи, бяха отворили чадъри. Срещаха се погледи. С мигновена преценка, симпатия, незаинтересованост. Неосъзнати и нереализирани светове. Квартирата беше в нова къща, почти на носа на Стария град, срещу едновремешното училище, сега художествена галерия. Докато се нанасяха, Тодор Петър обхождаше спомените си. Някъде тъкмо из тези къщи беше прекарал едно от най-прекрасните си лета. За пръв път се бяха събрали всички тези, които бяха останали и до днес ядрото на Компанията. Спомни си младежките разговори, темите, които през иронията по тъпизмите на социализма, понякога им се струваха толкова значими. За наивното, но и освободено от принудата великодушие от позицията на младостта. За променящите се разбирания под влияние на набиращия скорост процес на процеждане на информация през желязната завеса. Тогава всяка вечер предлагаше възможности за нови запознанства под смокинята в двора на къщата. Привлечени от интересните разговори, все повече нови момичета се присъединяваха като слушатели към компанията. Всъщност идваха с желанието до се харесат на някого. Този двор сега, петнадесет години по късно, се беше превърнал в препълнен ресторант. Но тъкмо, когато нямаше дефицит, той търсеше нещо повече. Пътят към любовта трябваше да премине през екстаза, за който спомена Наталия, и който явно не беше успял да й предложи и сам да срещне в живота. Една вечер, тъкмо се беше спрял на едно момиче, което седеше срещу него, беше опитал да си внуши, че стига до екстаза на душата... Ядяха си така от голяма тава печен калкан с пръсти, които си омазваха, пиеха бяло вино, докато по едно време, изведен от шината на екстаза, той не се беше отделил сам на носа при старото училище. На скалите в мастилената нощ, блясъкът на морето и глухият плисък на вълните по камъните някъде долу под краката му обещаваха това, за което мечтаеше. На другия ден бяха в обща компания на плажа. Разбра, че момичето, заедно с Владо и Нели - бъдещата жена на Камен, са на квартира през две къщи и спят в една стая. Още по-късно, вече в София, я беше потърсил и като откри следите й, разбра, че е заминала за Италия. Днес в стария град не се забелязваше някогашната претенция за присъствие на така наречената художествено-творческа интелигенция от едно време. Тя беше заменена от типичните атрибути на пазарното стопанство. Лъскави витрини, светлини, боклуци, кич, но и някакъв намек за свобода. На стъпалата на къща с ресторант един китарист и две цигулки под калиново дърво опитваха да придадат някаква артистичност на тихата топла нощ. Тодор Петър и Стоян вечеряха в ресторанта, който се намираше в двора на същата къща. Тук бяха изкарали онези първи вечери с Компанията. Спомените извикваха асоциации и емоции, изпълнени - сега съзнаваше - с толкова илюзии. Утрото на другия ден беше прекрасно. Небето над листата на смокинята в двора радваше очите със следдъждовната си ненаситена синева, странно контрастираща с тъмносиньото на морето. На този фон, все още малките смокинови плодове, надничащи изпод дълбоко нарязаните листа, се открояваха като в картина на Русо. Във влажния въздух небето потъваше зад блясъка на морето и тази гледка караше Тодор Петър да изпитва смътната, но като че мимолетна догадка за синхрона, който можеше да се постигне между противоречията в този хубав свят. Вечерта, когато се опитваше да заспи, чу под балкона в ресторанта мъжки глас да взема думата: - Аз съм кадровикът на това време. Ходих в общината и им казах, че не ми трябват кореспонденти, а личности, личности, готови да се отъждествят със страната. Тогава Тодор Петър стана от леглото и намери тефтера си, в който имаше навика да си води бележки. Записа чутото и добави: „Как може да се намери начин за обединяване на личностите, които се отъждествяват със страната? Или - дали кадровикът е поредният шмекер, който руши страната без да съзнава, че облагодетелствайки се некоректно, всъщност краде и вреди на децата си?“ И в този момент капките на поредния дъждец забарабаниха по листата на смокинята... Сега, вече закусили, малкият Стоян и Тодор Петър се заизкачваха по дюната към агората на лагера.
Журналистът Божил имаше интелигентно лице, тънки устни и извит нос, а изрязаните и деликатни черти на Божил сочеха произход от възрожденските градчета по яката на Стара планина. Заедно с Тодор Петър бяха пристигнали Чавдар с жена си Биляна, както и Камен. Камен имаше строителна фирма. Той фактически беше обединяващата личност на Компанията, ангажирал последните години на постоянна работа доста от тях. Други се прехранваха с договори пак около неговата фирма. Повечето членове на компанията бяха все още свързани един с друг по системата, практикувана от повечето българи. С вечерите около аперитивите, мезетата, пиенето, храната и приказките. Така от група на група, от доверие на доверие, се създаваше националният хор и око на светогледа. Може би качествен сам за себе си. Но иначе доказано неефективен за страната. Познаваше Радко отдавна. Професията курортист му пасваше перфектно! Беше си отгледал всички атрибути на тази професия – от тежкия маниер при приготвянето на кафе, забъркване на коктейлите и пушенето, до кройката на панталоните и прическата под бейзболната шапка. Атрибути, които трябваше да представят опит, натрупан и почерпен от изтъкан с вещина интелект. Росен Александров, който в последните години преди падането на Тошо беше успял да прескочи от професия бояджия с образование философия в някаква администрация, сега имаше някакъв висок пост във Външното министерство и играеше малко по-официална роля. Една сутрин, в подножието на дюната, зад смокинята се беше появила добре оформената му брадичка ала Паоло Кюелю, после шезлонг и най-сетне и той самият. Беше се настанил в някаква луксозна квартира в новия град. Детските компании бяха три. Големите деца, вече студенти, между които и Лора, голямата дъщеря на Камен, си имаха своя агора - някъде надолу и вляво от дюната. Втората се състоеше от деветгодишната Руми, малката дъщеря на Камен, десетгодишния Петко - син на Биляна и Чавдар, и от единадесетгодишната Яница, дъщеря на Жана и Радко. В третата група, на междинна възраст, влизаха Алекс и Филип, синовете на Божил и Косьо. Но Стоян… Това беше единственият шанс за него да се свърже с български деца, с българските светове, които му се откриваха и предполагаха по-сложни впечатления. Тази година агората беше на върха на най-високата дюна. Стоян, веднага подложен на дистанционно проучване, изолиран от двете компании деца, се зае, с желязната си психика и научен от германчетата и турчетата в своята Кьолнска детска градина да не се навира непоканен, дълбаеше дупки в пясъка. Тодор Петър пък усети все още неизплакнатото от обедните аперитиви настроение от предната нощ. Радко, като тартор тази година, най-вероятно беше довел нещата до деликатности, които днес все още им се струваха значими. - Папо - обърна се към баща си Стоян - искам в морето. Тодор Петър приготви Стоян и двамата пристъпиха към водата. Докато преподаваше на Стоян първия за тази година урок по плуване, Тодор Петър си мислеше за Ирина, която беше споделила, че се опитва да пише като Оскард Уайлд, а той си беше мислил за Джеймс Джойс и, отговаряйки й в този дух и смесвайки единия с другия, сигурно я беше разочаровал за пореден път. След това, докато с периферията на погледа си улавяше голите, красиви тела на дамите по плажа, той съзнаваше колко много се интересува тъкмо от Ирина. Но не физически - не я беше виждал дотогава, бяха си писали известно време във форум - а по-скоро по начина, описан от Джеймс Джойс в "Портрет на художника като млад", който изплува тъкмо в този момент в съзнанието му. От свои наблюдения на различни странни съвпадения в интернет, като например това по едно и също време, без да се уговорят, да си пишат бележки в два часа през нощта, той беше убеден, че в момента тя мисли за него по същия повод. Росен Александров, Радко и Божил седяха в малкото капанче на плажа и пиеха бира, когато Тодор Петър ги приближи и улови последната реплика: - Седеше и ме гледаше в упор... - Присъединявам се към вас - каза Тодор Петър и си поръча бира. - Заповядай - рече Росен Александров - отдавна исках да си поговорим. Какво става с теб? Не си ли вече в Германия? - Омръзна ми да съм нещо като скъпоплатен чиновник и когато престанах да нося пари на жена си, тя ме изгони - каза саркастично Тодор Петър. - А, ти? Разбрах че си бил в Англия. - Да, бях. - Нали сега си безработен? - попита Радко. - Да. Ама... - рече Тодор Петър. - Какво става тук - се разсмя Божил. - Всички ли сме капо? - Мен не ме включвай - каза Росен Александров. - Защо, нали Танчето е в Лондон. - Да, но нямаме проблеми. - А Иво защо е сам? - попита Тодор Петър, като си спомни атрактивната му жена. - Жена му го напусна. Намери някакъв богаташ по интернет в Германия и сега е там. - А децата? - Останаха при него. - Да, но със сигурност ще отидат там някой ден да следват - рече Тодор Петър. - Целият пасианс се допълва от Камен, който пък остави Нели в Америка и сега се чуди как да си вземе детето. - Все трябва да си намерите някакво основание за оправдание, че ни оставихте да се оправяме сами с комунистите - каза Радко. - Нали сега се връщаме - рече Тодор Петър. - Едно време, когато ви казвах, че идва времето и не трябва да се оставяме да ни намери неподготвени, ме пързаляхте. - Сега е вече много късно да обвиняваш когото и да е. Бившите комунисти са хванали живота отвсякъде - каза Радко и добави уж остро. - Ти Тодоре се промени много. От кумир по време на соца се превърна в нормален еснаф... - Обвиняваш ме, че избягах ли? - „може би разговорът снощи ме касае“, си помисли. - Не. Защото ние те настигаме... - Аха, оставих ви на произвола на съдбата? - Ти ни агитираше и лъжеше, че ще ни поведеш. - А вие вдигахте наздравици... - Подигравахме ти се, но ни даваше надежда - преигра маниерно с клепачи Радко, за да подчертае, че съзнава спекулацията си. - Аха, не е трябвало да ви обръщам внимание... - влезе в стила Тодор Петър. - Тогава, като ви видях и се убедих, че сме ялови и губим страната, взех решението. И беше правилно, въпреки че малко късно... Но трябва да призная, че дотогава имах илюзии. Въпреки че години преди това един възрастен човек ме беше предупредил, че всичко е вече окончателно загубено. Беше една нощ в двора на едно петричко село. Под асмите... А аз, тъпото копеле, дълго време не исках да повярвам. - Я не се гъбаркайте. Само ние, които сме били малко по-дълго време в чужбина, знаем какво означават приятелите и Родината - каза Росен Александров и се обърна към Божил. - А Косьо защо е сам? - Той пък напусна жена си. Миналата година тя непрекъснато го тормозеше, че тук условията не били за нея. И взе, че я изпрати да си почине в Созопол, но така се случи, че веднага си намери една германска студентка - каза Божил. - Жена му научила и като дойде на другия ден, го нарече "прасе". С това си подписа... Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.96 Mb. Сподели с приятели:
|