Параисторията като бестселър стефан цанев петър Добрев
Изтегляне 106.13 Kb.
|
| ПАРАИСТОРИЯТА КАТО БЕСТСЕЛЪР – СТЕФАН ЦАНЕВ
Петър Добрев Параисторията в България има своите успешни автори, чиито тези се разпространяват масово от „вярващи адепти“ и често могат да се видят в интернет форумите или във всекидневните разговори на тема история1. Повечето от тези автори обаче са сравнително безизвестни имена, които освен това твърдят, че са открили „историческата истина“ главно за някоя от темите на древнобългарската история. През 2007 г. обаче на пазара излезе първият том от „Българските хроники“ на Стефан Цанев, със сериозната претенция да проследява „историята на нашия народ“ от 2137 г. пр. Хр. до 1453 г. сл. Хр. В следващите години Цанев издаде още три тома, покривайки цялата българска история до наши дни. Параисторичният труд на автора впечатлява не само заради големия разгледан период, а и поради огромния обществен и пазарен успех, който постигна. Той се дължи и на факта, че Стефан Цанев е познат поет, драматург и обществен „интелектуалец“ в България още от времето на социализма, който често може да бъде видян да дава „експертни“ мнения в различни медии. Така неговият опит да разгледа българската история като „поема“, още от началото беше подплатен със стабилна легитимност, включително и заради големите издателства, застанали зад гърба му – нещо, с което повечето от авторите параисторици далеч не могат да се похвалят. „Български хроники“ бързо се превърна в бестселър, получи награди, включително „Исторически роман на годината“ за 20102 и дори попадна в топ 30 на класацията „Българските вечни книги“, където беше единствената книга от съвременен български автор.3 Книгите също така бяха превърнати и в документален филм от финансираната от държавния бюджет Българска национална телевизия, с участието на двама от най-популярните български актьори4. Самият Стефан Цанев получи през тази година престижната голямата награда “Христо Г. Данов” за цялостен принос в литературата, връчена му от зам. министъра на културата с думите: “Ние, историците, можем само да ви завиждаме, защото вие представяте историята по привлекателен начин”.5 Според вестник „24 часа“ книгите на Цанев са истински учебник за най-новата ни история и същевременно най-продаваните български книги за последните 20 години.6 Изглежда както за автора, така и за масовото мнение, фактът, че „хрониките“ са на границата между литературата и историята ги прави само по-популярни, без да отнема от претенцията им за „историческа истина“.7 Не би било възможно да се направи цялостна рецензия дори на една от книгите на Цанев, защото това би означавало да се напише том по-голям от оригиналния. Все пак ще представя някои основни аспекти от първите два тома на „Български хроники“ с цел да видим какво се харесва толкова на българската аудитория, че да стане бестселър и да получава награди. Стефан Цанев тръгва от познатата за параисторията концепция, че българската история е дотолкова често пренаписвана, че е трудно да се стигне до истината. Разбира се, авторът обещава да стори точно това и то на популярен език, защото според него „учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната“. Естествено, Цанев иска да постигне обратното, българчетата да „заобичат“ своя народ. По думите на автора „историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести“8. Мисля, че тук се крие част от голямата популярност на Цанев – неговото виждане за историята не като наука, а като средство за патриотично възпитание. Тук, разбира се, Цанев не прави нищо ново, той продължава една тенденция на традиционната позитивистка историография, както и на учебникарската книжнина в България. Въпросът е, че „патриотизмът“ на Цанев е добре опакован, той идва от „признат интелектуалец“, а не от спорен политик националист или непозната екзотична фигура. Освен това, национализмът на Цанев е наглед прикрит, самият той казва в интервю, че изпитва „панически ужас и отвращение от патриотарите. Отвратително е да считаш своя народ за богоизбран и че стои над другите“.9 Същевременно обаче в книгата си Цанев пише, неща от типа, че България е най-старата европейска държава, която освен това не е сменила името си през вековете10 и се оплаква, че след Освобождението българите са търсили „по европейските бардаци чуждестранна отрепка“ за княз, вместо да сложат някой „свестен българин“.11 На други място Цанев нарича евреите „прокълната причина за всички бедствия“12, макар преди това да е заявил, че прабългарите косвено са помогнали за тяхното спасение, осъществено от Моисей.13 С други думи Стефан Цанев представя на читателите си национализъм в достъпна форма, който им е добре познат от учебниците (а и от традиционната историография), както и голяма доза етнически, че и расови стереотипи. Така според автора българите „не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания“14. Всъщност тезите за прабългарите са друга основна причина Цанев да е толкова популярен. Той черпи с пълни шепи от досега написаното от другите параисторици, но го легитимира с името си, което е привлекателно за читателите. Едно е да четеш, че някой си варненски инженер е казал, че българите са най-древната цивилизация на света, друго е да прочетеш същото галещо ухото твърдение, но от Стефан Цанев. Първите 34 страници от първия том на „Български хроники“ са посветени точно на древнобългарската история и в същността си са много по-близки до фентъзито, отколкото до историята. Посочените вътре „факти“ обаче са толкова бомбастични, че изглежда служат като много успешна „примамка“ за читатели. Цанев например твърди, че китайците са построили китайската стена заради българските нападения15, че Савската кралица е българка16, че жената на Александър Македонски Роксана е българка17, че България на Аспарух е всъщност дванадесетата поред българска държава18, защото други български държави е имало чак в Индия и за това двата народа днес имат много общи думи19. С български произход са известните като руснаци Борис Годунов, Суворов и Кутузов20, както и уж италианците Данте, Верди и Паганини.21 Всичко това е съобщено като „истина“, след която авторът си позволява и предположението, че Троя е бил български град, а египетските фараони са били прабългари.22 Останалата част от хрониките на Стефан Цанев следват традиционната историография като тематика, запазвайки и подсилвайки всички нейни анахронични стереотипи. Така например Цанев вижда безспорен континуитет между „старите чисти българи“ (винаги смятани като абсолютно еднороден етнос) и техните „държави“ и днешните българи23. За автора самоосъзнаването като българи се подразбира като вродена, кръвна характеристика и не се нуждае от проблематизиране. С други думи българската нация съществува поне от 2137 г. пр. Хр., като днес единствено е обогатена със славянски и тракийски гени, от които сме наследили „загадъчния мързел и бленуването“, както и „анархизма и забравата“.24 Това примордиалистко разбиране за нацията, както и включените в него народопсихологически трактовки също допринася за популярността на Цанев, защото отговаря на масовите разбирания в България за нация, народност и т.н.25 То позволява на автора да прави и постоянни препратки между Средновековието и съвремието, като например сравнението между днешна България и тази на Крум, в които откриваме „същите пороци“.26 Цаневите хроники са целенасочено приповдигнати, славейки неща като „прословутата българска етническа и верска толерантност“27 и директно пропускайки провалите и загубените битки. Цанев заявява, че „истинските летописци патриоти описват само победите на своя народ и пораженията на враговете си. Вярно, не вярно – след време в историята остава написаното, ненаписаното се забравя“.28 Единственото по-невелико време, на което Стефан Цанев се спира е „турското робство“, но отново с патриотични подбуди. Борейки се срещу вятърни мелници, Цанев остро атакува историците, които искали да заменят термина „робство“ с „присъствие“29. Така той подсилва националистическия хор, тръгнал от 1991 г., че има „опасност“ в учебниците вече да не се пише за „турското робство“, напълно вадейки от контекст написаното в тогавашни временни бележки, заменили комунистическите учебници по история30. Тук оставяме настрана фактът, че терминът турско робство наистина е дълбоко неадекватен, за да опише почти пет века развитие на Османската империя и според Бернар Лори издава напълно анахроничен подход, който пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм.31 За Цанев подобни забележки нямат значение, нито пък го интересува османската система и сложността на понятието робство в нея. Вместо това той описва традиционните фолклорни картини на „трите синджира роби“, допълнени с екзотичното уточнение, че основния метод за издигане на робите в османския държавен апарат е бил хомосексуални връзки със султана.32 Цанев напада тези, които искали да „развеселят“ българската история, превръщайки позорното „робство“ в неутрално „присъствие“33, забравяйки че в първия том от своите трудове е утвърдил подобно премълчаване на пораженията като „патриотично“. Настояването върху термина „робство“, особено в началото на втория том на хрониките обаче е нов силен ход за спечелване на читателското внимание, поради изключителната чувствителност в България спрямо темите за страданията на народа в рамките на Османската империя.34 Освен, че утвърждава един от основните национални митове, Цанев го допълва с типичните си народопсихологически разсъждения: робството „не може да не се е отразило върху психиката ни, върху гена ни. На това може би се дължи странната половинчатост на характера ни, полукачествата ни, това, че гордостта ни мутира в инат, унижението избухва в отмъщение, търпението атрофира в покорност.“35 Макар да не достига висотите от първия си том, Цанев не спира и с твърденията, отречени дори от старата националистическата историография. Така например той акцентира изключително много върху личността на Паисий Хилендарски и неговата роля за т.нар. „българско възраждане“. Според Цанев написаната от Паисий около 1760 г. „История славянобългарска“ с магическа пръчка възкресява народностното съзнание у българите: „Може да съм неук, мили мой читателю, но аз не познавам друг подобен случай в историята на човечеството - една книга да разбуди цял един народ, да стресне съвестта му, да осветли съзнанието му, да разяри гордостта му, да преобърне съдбата му -да постави началото на нова епоха в неговата история.“36 Такъв случай в историята едва ли наистина има, като за България това ставя ясно още в началото на 20 век, когато Иван Шишманов пише за далеч по-сложния османски контекст, родил т.нар. „възраждане“.37 Още по-стъписващи, особено имайки предвид, че авторът е литератор, са твърденията на Стефан Цанев, че българският език всъщност не е славянски. Това той отдава на вмешателството на прабългарски елементи в езика и доказва с редица абсурдни аргументи 38 За капак ни е представена среща с жена, чрез която духът на българският революционер и национален герой Васил Левски разговаря със Стефан Цанев. От отвъдното, Левски пита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество“ и когато научава отговора, заплаква.39 Искам да повторя, че въпреки всичко това, авторът смята хрониките си за изключително сериозно историческо изследване. В предговора към втория том той нарича критиците си „безлични личности“, ползващи „псевдонаучна фразеология“ и цитира реплика на философа Аристип: „ти имаш свободата да ме хулиш, но аз имам свободата да не те слушам“.40 Може да се каже, че историците дръзнали да критикуват Стефан Цанев наистина получават подобно отношение. Така например Александър Везенков се чуди, че ако действителните послания на хрониките са свързани със съвременността, защо е трябвало за тяхна основа подробно да се преразкаже, пък макар изпълнена с неточности и мистификации, историята на българското средновековие?41 Подобни критики обаче остават напълно маргинални в сравнение с огромния успех на „Български хроники“. Същевременно други историци като авторитетния византолог, бивш декан на Исторически факултет и доскоро заместник-ректор на Софийски университет Георги Бакалов, изразяват подкрепа към Стефан Цанев.42 По този начин „Български хроники“ на Стефан Цанев се превръщат в абсолютен триумф на комбинацията между параистория и остарялата позитивистична националистическа историография. Тази комбинация напълно изтиква от пазара малобройните опити за модерна историография в духа на „новата история“ и постмодернизма. Щом като подобна книга като хрониките се превръща във всеобичан бестселър, а в учебниците по история все още преобладава предимно мисленето на „нацията като територия, земя, кръв, при- рода, принадлежност, автохтонност, естествено минало и заплашено наследство“43, то перспективите за осъвременяване на историческото мислене в България не изглеждат особено светли. 1Вж. пр. доклад на д-р Александър Николов от конференцията „Балканите: между националните и общата история – дискурси на историографските концепции“, Белград, 26-27 ноември 2010 г., http://prehodbg.com/node/965 2http://kniganagodinata.com/plusminusbghron/ 3http://e-bookbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=218&Itemid=86 4http://vbox7.com/play:fec6e219 5http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=917475 6http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=449585 7Стефан Цанев, Български хроники, Т1, Труд, София, 2007, с. 5 8Пак там, с. 7 9http://bulgarianchronicles.com/StTs_author_interview.html 10Стефан Цанев, Български хроники, Т1, с. 21 11Пак там, с. 446 12Пак там, с. 479 13Пак там, с. 25 14Пак там, с. 27 15Пак там, с. 22 16Пак там, с. 24 17Пак там, с. 25 18Пак там, с, 27 19Пак там, с. 26 20Пак там, с. 31 21Пак там, с. 32 22Пак там, с. 32 23Пак там, с. 41 24Пак там, с. 33 25Вж. „В българския генотип няма нищо турско“, http://news.ibox.bg/news/id_618666123 26Цанев, Български хроники, с. 125 27Пак там, с. 458 28Пак там, с. 363 29Стефан Цанев, Български хроники, Т2, Труд, София, 2007, с. 21 30Вж. обяснението на доц. Михаил Груев за генезиса на този скандал във в. „Гласове“: http://www.glasove.com/mihail-gruev-borisov-izpulva-bulgarite-s-atavistichna-zhizneradost-7300 31Бернар Лори, „Разсъждения върху историческия мит „Пет века ни клаха“, Историческо бъдеще, 1997, № 1 32Стефан Цанев, Български хроники, Т2, Труд, София, 2007, с. 39 33Пак там, с. 45 34Вж. Иван Кожухаров, „Отразяването на „случая Батак“ във вестник „Труд“ и в интернет „Военно-исторически форуми Бойна Слава“ 35Стефан Цанев, Български хроники, Т2, с. 110 36Пак там, с. 126 37Вж. Иван Шишманов, От Паисий до Раковски, ИК Захарий Стоянов, София, 2004, с. 253 38Цанев, Български хроники, Т2, с. 132 39Пак там, с. 206 40Пак там, с. 8-10 41Александър Везенков, „Пясъчнта кула става все по-голяма: „Български хроники“ на Стефан Цанев“, http://alexandervezenkov.blog.bg/technology/2008/04/22/piasychnata-kula-stava-vse-po-goliama-quot-bylgarski-hroniki.185786 42Стефан Цанев, Български хроники, Т2, с. 5 43Лиляна Деянова, „Континуитетът на националната педагогическа митология (Българските учебници по национална история преди и след 1944 г.)”, в: История, митология, политика, УИ „Св. Климент Охридски“, София, София, 2010, с. 462 Каталог: sites -> default -> files files -> Образец №3 справка-декларация files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982 files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България Изтегляне 106.13 Kb. Сподели с приятели:
|