Патриарх Евтимий



Дата08.06.2017
Размер343.76 Kb.
#23097
И.П.И.

Институт за пазарна икономика

бул. “Патриарх Евтимий” N 32, п.к. 803, София 1000

тел./факс.: (+359 2) 987 41 35, 980 24 72, 981 29 75

ел. поща: IME@OMEGA.BG, stanchev@ime.bg;

страница в Интернет: www.ime-bg.org

Опазване на околната среда и стопанска политика


Д-р Красен Станчев
Общи положения и резултати от реформите

За периода от началото на реформите до 2000 е характерно подобряването на показателите на околната среда. Тези подобрения са свързани с намаляването на емисиите на замърсяващи околната среда вещества, намаляване първоначално случило се стихийно – в резултат на съкращаването и свиването на промишленото производство в началото и средата на 90-те години.

Първоначално причините за подобренията на околната среда са преходни - предимно на спад в икономиката. По-специарлно става дума бавните стопански стопански реформи, липсващата приватизация, поддържането на губещи предприятия (които обикновено са и замърсители) и изкуствените цени на електроенергия и енергиийни носители. На свой ред причините за забавените реформа следва да се търси най-вече в натиска за запазване на съществуващите структури в индустрията, като удобна среда за изпомпване на печалба.

Според друго изследване на Световната банка1, което взема предвид незаконните или полузаконните стопански дейности, както и предприемачеството извън облагаемата данъчна основа, стига до извода, че частният сектор в България добива “90 или повече процента” от съвкупната печалба в икономиката. При това следва да се помни, че през 1994 г. този сектор разполага с 5 на сто от съвкупните дълготрайни активи, с по-малко от 10%от общия кредит и с труда на около 1/4 от заетите. Какъв е механизмът на това изпомпване на печалба? Той е свързан с действието на няколко фактора: непрякото финансиране на държавния сектор през банките (включително ДСК и ДЗИ) и опрощаването на лоши кредити2;безплатното използване на труд, време и дълготрайни активи; субсидираните цени на електричество, вода и горива; несъбирани (или пренебрежимо малки) вземания за нанесени или нанасяни щети върху околната среда и здравето.


В тези цифри е реалното обяснение защо се забавят стопанските мерки по опазването на околната среда, независимо дали става въпрос за премахване на субсидиите или за по-стриктни глоби и такси за замърсяване. Въпреки официално обявената грижа на българските правителства, че промяната на цените и увеличаването на плащанията за екологични щети ще засегне преди всичко населението, действителният мотив за бездействието е натискът, който стопанските деятели упражняват върху властта за задържане на сегашната стопанска структура.

Стратегията, фактически, защитава пазарните (икономическите и финансовите) механизми на водене на политиката в областта на опазването на околната среда. Такъв е и патосът на Програмата за действие в областта на околната среда в Централна и Източна Европа, официално подкрепена от българското правителство на срещата в Люцерн.


Когато обаче, не се посочват причините за неприлагане на тези механизми, ефектът е противоположен. Стратегията се оказва документ на Световната банка, който се използва за вътрешноправителствени борби. От тези борби МОС рядко излиза победител. Следователно това е документ на противоставянето на българската страна и банката, който при случай може да се използва за извинение, че правителството предприема едни или други непопулярни стъпки. Не е трудно да се предвиди, че с препоръките на Стратегията може да се случи същото, което стана с енергийния заем от Световната банка - правителството да вини международните финансови институции (МФИ) за промените в цените на електричеството.
Необходимо е да се отбележи още как споменатите по-горе фактори на изпомпване на печалба влияят върху общественото мнение. Обстоятелството, че частния сектор изпомпва печалба от държавния създава усещането за несправедливост на приватизацията и пазарните реформи. Екологичните НПО поначало са антипазарно настроени, като правило те не изискват от правителствата да прилагат икономически методи за опазване на околната среда, а по-скоро настояват за директни инвестиции от държавния бюджет.
В обозримо бъдеще (имайки предвид обемът на вътрешния и външния дълг на страната, предстоящите плащания и обстоятелството, че единственият фонд, с който правителството разполага е Държавният фонд за реконструкция и развитие - ДФРР, но той досега не е - и вероятно няма да бъде - използван за финансиране на екологични проекти) директни бюджетни инвестиции едва ли са възможни. Единствената алтернатива са пазарните форми на управление на околната среда. Разходите за опазване на околната среда през 1989 са 0,93%от брутния вътрешен продукт (БВП), през 1993 те са вече три пъти по-малко (0,29% от БВП), а през 1994 - близо пет пъти по-ниски от равнището на 1989 (0,19% от БВП). Сравнение може да бъде направено с Полша, където през 1994 г. въпросните разходи са 3,3 на сто от БВП, а през 1995 се очаква те да стигнат до 5%от БВП. Ако се сравни проектопрегледа за представянето на България в областта на околната среда, изготвен от ОИСР3с този на Полша, причините за тази разлика се свеждат до следното:

а) по-бързо провеждане на стопанските реформи и достигане на стопански растеж;

б) достигната реална автономност на стопанските субекти;

в) ефективно прилагане на система от такси и санкции за замърсяване4;

г) ефективна работа на Националния фонд за околна среда и неговите поделения във воеводствата, следваща най-добрата практика на инвестиционните банки;

д) агресивно търсене на външно финансиране.


Стратегията отбелязва, че макропараметрите на българската икономика все повече налагат “правителството да приложи принципа “замърсителят плаща” и да използва методи за набиране на средства за извънбюджетно финансиране на екологични дейности” (§ 5.165). Този принцип засега не се прилага, макар и да е формулиран като изискване на закона.

Излишно е да се споменава, че без финансиране по принципа “замърсителят плаща” т. нар. “приоритети и следващи стъпки” на опазването на околната среда в страната също ще останат на хартия6. Фактически Стратегията предупреждава, че това е възможно, но не в основния текст, а в приложението, озаглавено “Напредък в изпълнението на плана за действие”. В него срещу препоръката “подпомаганите от правителството инвестиции да се основават на оценката на риска и анализите на ефективността” стои констатацията: “няма методология за определяне на приоритетите за инвестиции”; срещу препоръката “прекратяване на употребата на въглища с високо съдържание на сяра в засегнати райони, като се заменят с въглища с ниско съдържание на сяра (вносни)” е установен факта, че: “няма програма за прекратяване на използването на въглища с високо съдържание на сяра, липсват финансови средства за внос на въглища с ниско съдържание на сяра”; срещу препоръката “разработване на правилно функциониращи пазари на земя” четем оценката “поземлената реформа не е завършила”, а срещу изискването за “изготвяне на пълен кадастър на обектите и степенуването им според риска, за да се оценят нуждите от почистване” може да се види, че “няма разработена и приложена методология за оценка на обекти, основаваща се на оценката на риска”.7 Особено показателен е случаят в последните от цитираните препоръки. Те са изискване на гл. IV от закона за опазване на околната среда (ЗООС), определяща задълженията на министъра на околната среда, по-специално изискване на чл. 24,алинея 1,точка 7,буква “б”. Понеже стратегията се занимава с политиката в областта на околната среда, уместни са няколко въпроса:

1) Защо законът не е спазен?

2) Защо се търси авторитета на Световната банка, за да се прокара препоръка, която по същество е изискване на националния регламент?

3) Защо след като не е спазен, никой не е понесъл отговорност за това или самият закон (в тази част) не е променен като изискващ невъзможни действия?

4) Защо обществото (НПО) не е потърсило отговорност от никого от досегашните министри за тези и други несъобразявания със закона?


Отбелязвайки че МОС разчита преди всичко на постъпления от глоби за замърсяване, с които сетне да финансира екологични проекти, Стратегията посочва, че “тази система не е подходяща за България” (§4.31.). Нейните пороци са следните:

а) глобите нямат връзка с увреждането на околната среда и разходите за намаляване на вредните въздействия;

б) глобите са много ниски в сравнение с разходите за намаляване на замърсяванията;

в) глобите не се индексират съответно на инфлацията, а върху закъснението с плащанията не се налага никаква лихва (което очевидно стимулира закъсненията)8.

В тези условия, да се разчита предимно на глоби означава непрекъснато да се изпада в елементарното противоречие, че разходите за екологични проекти биха били повече (нещо, налагано като необходимост поради разликата между глобите и цената на разходите по премахване или намаляване на замърсяването) предимно благодарение на по-голямото замърсяване, облагано с глоби. Това противоречие е отбелязано като “конфликт между приходоносните и наказателните функции на глобите за замърсяване на околната среда” (§4.39.). На това отгоре, според изчисленията на екипа, писал Стратегията, събираемостта на глобите е около 50%- още едно доказателство за тяхната неадекватност (§4.33.). Стратегията предлага по-високи глоби и гратисен период за плащането им, ако е предложен реалистичен план за намаляване на дадено замърсяване.
Основният институционален инструмент за извънбюджетно финансиране на проекти в околната среда са фондовете - национални и общински - за опазване на околната среда (ФООС). През 1993 те също разчитат предимно на глоби и такси (глобите са около 55 на сто от всички приходи); през 1994 делът на таксите се покачва до към 70 на сто от приходите. От всичките почти 106 милиона лева приходи, в националния фонд за 1993 са инвестирани едва 64%. 77 на сто от отпуснатите средства са безвъзмездни, останалите - във формата на безлихвен заем. През 1994 тези съотношения в общи линии се запазват. Не е ясно какви са разходите по собствената издръжка и управление на фонда, но може да се предполага, че те не са големи, доколкото ФООС се управлява от управителен съвет начело с министъра на околната среда и членове - заместник министри и служители от министерства и ведомства. Предполага се, че те вършат своята работа във ФООС между другите си задължения и съответно нямат личен мотив за по-добро управление. ФООС е практически затворен за независими (неправителствени) експерти, каквато е практиката в други страни. Националният и общинските ФООС се обслужват само от държавни банки, нито една, от които засега не е номинирана за носител на добро качество на предлаганите финансови услуги. До август 1995 съществуваше забрана за налагане на лихви по заеми, отпуснати от ФООС за държавни предприятия.9 Получава се, че и приходната, и разходната политика на ФООС е ирационална, и че същото може да се каже и за управлението. Безсмислено са ограничени диверсифицирането на приходите и финансовите инструменти, обслужването на фонда от банките и стимулите за участниците в неговото управление.
За да се преодолеят тези особености на българските ФООС, стратегията дава редица препоръки, заслужаващи пълна подкрепа. Тези препоръки условно могат да бъдат разделени на “политически”, финансови и по области на приоритетно финансиране.

Политиката на фонда би трябвало да се насочи към:

а) планиране и приложение на стратегията;

б) събиране и разпространение на информация за околната среда;

в) определяне и изготвяне на инвестиционни проекти, които осигуряват стопански ползи заедно с ползите за околната среда и здравето;

г) поддържане на осведоменост за околната среда (§4.4.).

Финансовите препоръки се разпределят спрямо политиката за приходите и разходите и управлението на ФООС (§5.20.).

По отношение на приходите е важно:

а) да се подобри събираемостта;

б) да се подобри лихвената политика10.

По отношение на разходите е наложително:

а) прекратяване на субсидиите;

б) стимулиране на инвестициите от частния сектор;

в) реални цени и данъци за ползването на “естествените монополи”;

г) преориентиране на субсидиите към мониторинг, разработване на нормативна база и нейното приложение.

По отношение на управлението е желателно и наложително следното:

а) пълно отделяне на фонда от МОС;

б) отделяне на надзора върху разходите в подобрен консултативен съвет (с по-широк експертен екип и представящ различни интереси);

в) одитиране на разходите на фонда.11

Приоритетно финансиране по области се предвижда и препоръчва както следва (§§ 5.21 - 5.25.):

а) с приоритет следва да се инвестира в евтини или безплатни мероприятия (като облагане на оловния бензин, евтини контролни мерки, подобряване на качеството на твърдите горива и пр.);

б) прилагане на правни и икономически стимули за намаляване изхвърлянето на замърсени води от промишлените предприятия;

в) обвързване на проблема със замърсяването на водите с решаването на въпроса за техния недостиг;

г) генериране на необходимите ресурси за инвестиране в пречиствателни съоръжения от таксите за ползване на води, за изпускане на отпадни води, или пък от двете.


Стратегията отделя нужното внимание и на съотношението опазване на околната среда - промишленост, но доколкото ни се струва, че технологичните решения трябва да се разглеждат по-скоро като част или последица от механизма на финансирането на инвестиции в опазването на околната среда, разискването на промишлени решения е по-скоро бъдеща работа.

Б) Така наречената институционална рамка на опазването на околната среда;
В повечето външни оценки на българската политика по опазването на околната среда, учредяването на правилата и институционалната рамка (закони, подзаконови актове, обучение на персонал, разпределение на права и задължения между различни институции, отговарящи за опазването на околната среда и пр.) се отчита като един от основните успехи в тази област. Стратегията не прави изключение. Тази оценка донякъде произтича от обстоятелството, че сравнително малко е постигнато в смисъл на неадминистративни мерки по опазването на околната среда. Донякъде оценката се дължи на необходимостта да се отчете известен прогрес от 1991-1992 насам. Не на последно място обаче, тази оценка е възможна поради известна двусмисленост на термина “институционална рамка”. В общия смисъл, под “институционална рамка” се разбират и правилата на играта (закони, традиции и пр.), организациите (институциите), които прилагат, изменят или нарушават тези правила. Стратегията, както и различни документи на Европейския съюз, ОИСР и други международни организации използват само втората част от съдържанието на понятието. Затова се оказва възможно да се отчита успех в развитието на институциите, независимо от това дали се учредяват по-ефективни правила или пък дали вече учредените правила се спазват от наличните институции. Авторите на настоящия доклад-оценка по необходимост следват модела на разбиране, използван в Стратегията, но смятат, че точната оценка на този аспект на опазването на околната среда е възможна само ако се отчетат и констатациите в областта на прилагането на законодателството.
В раздела “Предистория” , на Стратегията, е спомената необходимостта от децентрализация на отговорностите от равнището на централната власт към това на местните управи. Мястото на упоменаването не е случайно: преди политическите и стопанските промени управлението на околната среда и нейното опазване са крайно централизирани; политическите механизми, мотивиращи централната власт са по-малко свързани с всекидневната среда на хората и т. нар. екологична политика първоначално се гради на общо политическо недоволство или ентусиазъм, които са преходни феномени; останала в отговорностите само на централната власт тази политика постепенно губи мотивация, обществен натиск и подкрепа.

Премълчано е обаче, че в тази област има значителен регрес в сравнение с 90-91-ва, когато много решения бяха взети с отчитане на мнението и интереса на местно равнище. Такъв е случаят със спирането на изграждането на втората атомна централа в Белене, кампанията срещу която бе изцяло местна инициатива, подкрепена едва по-късно от национални организации, технологични, социологически и стопански изследвания. Съществените основания за спирането на проекта “Рила” (освен стопанските промени, непозволяващи бюджетни разходи за капитално строителство и липсата на яснота за екологичните последици) бяха: неизяснените източници за водоснабдяване на част от Западна и Югозападна България; напълно мъглявата институционална рамка (цени, замерване на консумацията и вземане на решения) на промишленото и битовото потребление на вода от София ; както и явния опит да се решава проблем на столицата за сметка на други общини без план за компенсация. Не е случайно, че същите проблеми отново излязоха на повърхността във формата на конфликти между представители на различни интереси при опита за публично осъждане на “Рила” през 1994 г. Както не е случайно и тяхното “решение” през 1995,основаващо се първо на неспазването, а сетне и на премахването, на законовото изискване за оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС). Всички интереси в опазването на околната среда се предоговарят (представляват) чрез механизма на ОВОС, затова той и бе отменен, защото ограничаваше произвола на централната власт.

Регресът се изразява още и в блокирането на заложения в ЗООС принцип на автоматизъм при вземането на решения по повод околната среда на местно, районно и национално равнище, блокаж, получил се вследствие на промените в закона. Същите промени централизираха и събирането на средства за осъществяване на проекти по опазването на околната среда. В същото време самите промени в закона от 92-ра година са отбелязани като напредък и то веднага след като е посочен проблемът с децентрализацията. При друг сценарий на водене на политиката по опазване на околната среда, МОС би могъл да бъде разтоварен от редица функции, които по различни причини не изпълнява качествено. например, някои от функциите по мониторинг и контрол - ЗООС (чл. 24)предполага лицензирането на други извършители на тези задачи. а Законът за задълженията и договорите дава достатъчно възможности за това. децентрализирането би решило част от бюджетните проблеми както на МОС, така и на някои държавни научни (научно-приложни) институти, стига да бе приложен последователно принципа замърсителят плаща, т. е. да бяха намерени нужните ресурси за покриване на разходите и заплащането на труда на лицензираните организации и фирми.

Интересно е да се отбележи, че един от факторите, предотвратил такова развитие е финансирането на мониторинга по програмата ФАР. Благодарение на това финансиране МОС се оказа в ситуация на т. нар. меки бюджетни ограничения и предпочете да запази парите (13 милиона екю) за своите структури, вместо да ги даде на външни (от него лицензирани и контролирани) държавни и частни подизпълнители.

По неизвестни причини в Стратегията се казва, че централизиращите промени в ЗООС от декември 1992,били приети, “спазвайки препоръките на Изследването върху стратегията за околната среда и вътрешните обсъждания на екологичните форуми” (§ 4.9.). В Изследването такива препоръки няма, а какво се има предвид “вътрешни обсъждания на екологичните форуми” - ние не знаем.
Счита се, че МОС трябва да има инициативата за въвеждане на такси на пилотна основа (за да се прецени тяхната приложимост и събираемост) (§ 4.21.). Министерството досега не е направило постъпки в тази насока или ако е правило - не е търсило подкрепата (и не е уведомило) онези части на обществото, които биха подкрепили тази политика. Обстоятелството, че МОС не търси подкрепа и не се действа в тази насока не е плод на зъл замисъл, а следствие на лош дизайн на институционалната рамка. При централизация на управлението на околната среда и събирането на средства за нейното опазване МОС няма подкрепа от низовите равнища на държавната администрация, нито пък от общините, които, предполага се, биха имали интерес от същото. МОС действа във вакуум на подкрепа “отдолу” и собствено ръчно се поставя в изолация. Естествено е тогава, че в “спора”12с другите министерства (на финансите, промишлеността и т. н.) МОС винаги ще губи.

Поради същата причина МОС не може нито да наложи по-строги такси и глоби за замърсяване, нито да изпълни препоръката, “постепенното налагане на по-строги ограничения трябва да се обмисля внимателно и да се обсъжда с всички акционери в правителството и извън него” (§ 4.21.). Под “акционери в правителството” се има предвид управлението на предприятията в държавния сектор, осъществявано от министерствата (държавата) като едноличен собственик. МОС като правило няма правата на акционер и в този аспект неговата политика е толкова по-слаба, колкото по-висок е делът на държавната собственост в реалния (нефинансовия) стопански сектор.


Тези и други основания на безсилието на МОС не са разгледани в Стратегията изобщо. Въпреки че те обезсмислят много от препоръките за неговата политика.13 В същото време има препоръки от рода на тази, че “трябва да се помага на персонала на МОС при разработване и прилагане на системата за разрешителни” [за замърсяване на въздуха - б. р.] (§ 4.22.). Макар и необходима, тази помощ (нейното търсене) е работа на МОС. Споменаването й в Стратегията обаче буди недоумение. МОС и досега е ползвал помощи за подготовка и приложение на нови нормативи, закони и наредби, но обществото засега не е получило отчет за ефективността на получаваната досега техническа помощ, за да може да прецени претенциите към очакваната за в бъдеще.
Към казаното може да се допълни още, че местните власти все още не са поели своите отговорности по водоснабдяването например. От 43 водоснабдителни фирми 29 са държавни и само 14 са общински. Само около 6%от общините развиват дейността си по водоснабдяване и канализация чрез собствени предприятия.

Много по-различно е положението при организирането на дейността по събиране, изхвърляне и рециклиране на домакинските отпадъци. Почти 75%от тази дейност се осъществява от специализирани общински предприятия. В много случаи обаче, тези предприятия имат по-широк предмет на дейност, който включва и извършването на озеленяване, поддръжка на паркове и градини, строителни и ремонтни услуги и други. Не е ясно, дали съчетаването на толкова много функции от въпросните общински фирми подпомага или пречи на дейността им по изхвърляне и рециклиране на отпадъците. Местните власти са отговорни за опазването на обработваемата земя от разхищение при планирането и изграждането на населените места. Стратегията не казва как се изпълняват тези функции и не дава препоръки в тази насока.


Обръщайки внимание на необходимостта от децентрализация (за което вече стана дума) Стратегията не разглежда специално въпроса за ролята на местните власти. Техните пълномощия са определени в ЗООС и от Закона за местното самоуправление и местната администрация. Тук те са дадени само в най-общ вид (в чл. 20), като се указва, че общинският съвет определя политиката на общината за изграждането и развитието й, решава местни проблеми, свързани с икономиката, опазването на околната среда, комунално-битовата дейност, териториално-селищното устройство и други местни проблеми. Общинският съвет (ОС) определя своята структура и тази на административните служби в т. ч. и състава на постоянните комисии по околна среда и - специализираните звена към общинската администрация. ОС може да предявява изисквания към дейността по опазване на околната среда на предприятията, организациите и учрежденията на територията на общината. ОС определя условията за използуване на инфраструктурата на общината (на водоснабдителните съоръжения, пречиствателните станции за отпадъчни води, канализационната система, депата за твърди отпадъци и тяхното съхраняване и рециклиране).

ОС приема наредби, решения и инструкции по въпроси от местно значение, отнасящи се до: комунално-битовата дейност, опазването на околната среда, чистотата и други. За нарушаване на съответните наредби общинският съвет може да налага глоби и санкции.

Никоя Стратегия, или дори преглед на институционалната рамка на опазването на околната среда, не може да се превърне в сериозен политически документ без установяване на реалната роля на местните власти и набелязване на мерки за нейното подобрение.
Ето как изглежда сътрудничеството между деконцентрираните органи на МОС и местните власти. (Основни деконцентрирани държавни органи в областта на опазване на околната среда по закон са РИОС.) При осъществяване на своите функции тези органи взаимодействуват с местните власти в следните основни направления: съвместни проверки, обмен на информация, обсъждане на състоянието на околната среда, повишаване на екологическата култура на населението, определяне на общи административни и наказателни мерки, общо представителство в оценителни и други експертни органи, съвместно разработване на стратегии и програми, сътрудничество с други децентрализирани органи като инспекциите на ХЕИ, общинските поземлени комисии, регионалните служби по кадастър и др.
Областите, съгласно действащото законодателство, са административно-териториални единици със строго ограничени функции, без изборни органи на управление, които се явяват структури на държавната администрация. Независимо от ограничените си функции и персонал, областите на практика оказват определено съдействие на общините при решаване на конкретни задачи (основно с междуобщински характер - по инфраструктурни проблеми и опазване на околната среда). Например, областният управител има правомощия да назначава комисии при определянето на санитарно-охранителни зони на територията на няколко общини. С приемането на новия пакет от закони свързани с децентрализацията и развитието на местното самоуправление, функциите на областния управител би трябвало да се разширят, в това число и по отношение на опазването на околната среда.

Обсъждането и приемането на този пакет закони от парламента предстои. Те се занимават с местните финанси, местните данъци и такси и общинската собственост. Ако се запази духът на проектите, ще се увеличат възможностите на общините да формират приходи за реализиране на мероприятия по опазване на околната среда (например общински данък и такси за събиране, транспортиране и екологосъобразно обезвреждане на отпадъците). Тези конкретни препоръки за децентрализиране на управлението на околната среда са залегнали в съответния подраздел на Стратегията, озаглавен “Механизми на икономическите стратегии”. Защото няма специален анализ на изпълнението на функциите на областните и общинските власти в опазването на околната среда, тези препоръки, смислени сами по себе си, могат да останат общо пожелание, подобно на изискването за рационализиране на цените на електроенергията, изразено в първия вариант от 1992 г. За да не стане това, цялата Стратегия трябва да съдържа механизъм, според който сама да се превърне в действен политически инструмент. Не е ясно и как без ясна картина на сегашното състояние, народните представители ще обсъждат съответните проектозакони. Стратегията все пак предупреждава (§ 4.8.), че при обсъждането на това, как институциите на местното управление трябва да се превърнат в органи с реални пълномощия и финансова независимост, “важно ще бъде да се разпределят отговорностите за управлението на околната среда между националните, регионалните и местните ведомства, за да се избегнат конфликти и объркване”. Ако това е препоръката на Стратегията, то констатацията е, че разпределението на отговорностите в момента е объркано.


Важна институция са и общинските фондове за опазване на околната среда. За тях важат бележките, вече направени по повод националния ФООС. Работата им обаче се затруднява от липсата на свобода в набирането и оперирането със средства, както и от слабите по принцип права за вземане на решения. Освен от целевите държавни и общински фондове, местните власти могат да бъдат финансово подпомагани и от други организации и институции, частния сектор, международни фондове, самото население. Има проучвания, които показват готовност частни предприятия да оказват съдействие на местните власти като поемат, при определени условия, изграждането на собствени водоизточници, собствен транспорт за извозване на битовите отпадъци и др. В общи линии тези условия се свеждат до данъчните стимули при калкулирането на облагаемата данъчна основа, включително при инвестиции в общински ценни книжа.
Стратегията съдържа особен раздел, озаглавен “Развитие на институциите”. В него са изброени три заварени от миналото фактора на развитието на институциите: а) команден механизъм на управление; б) неразумна икономическа система и в) човешки ресурс, обучен в областта на техниката и естествените науки, но без умения за анализ и управление.

Не е посочено обаче какво от това наследство е преодоляно.

Управлението на околната среда по-скоро все още се осланя на заповедта и контрола и е въпрос засега доколко те са ефективни. Анализът, направен в Стратегията, не дава възможност да се намери отговор на този въпрос. Както вече отбелязахме, под въпрос е и разумността на стопанския контекст, в който се осъществява управлението на околната среда.

В следващия параграф (4.2) се говори за промените във вътрешната структура на МОС и се казва, че всички експерти са минали през различни програми за обучение. Отново е проблематична оценката на ефекта от това обучение. Ако за придобиването на умения за анализ и управление може да се съди по общия облик на министерството, неговото присъствие в обществения живот и влиянието му върху другите министерства и законодателството - изтеклият период от първия вариант на Стратегията оставя подозрението , че тези качества едва ли са основни за персонала на МОС.

Тази констатация може да бъде несправедлива, както към поредицата министри на околната среда, така и към хората, които работят в МОС. Ако обаче се предположи противоположното, то трябва да има някакво обяснение защо предполагащият се за обучен персонал не е възбудил обществена дискусия по факторите и институтите, които му пречат.
Според 4.3.и 4.4.функциите между различните министерства се разпределят както следва:

а) Министерството на териториалното развитие и строителството (МТРС) отговаря за : разрешителните за строежи; водоснабдяването и канализацията; пречистването на битовите отпадни води; планирането и управлението на крайбрежната зона; регионалното и градското планиране;

б) Министерството на здравеопазването (МЗ): определянето на хигиенните норми; собствения дял в разработването на стандарти по опазването на околната среда; отговаря за екологичното здраве;

в) Комитетът по горите (КГ): опазва горите и дивите животни; контролира издаването на разрешителни за лов и риболов;

г) Министерството на земеделието и хранителната промишленост (МЗХП) отговаря за рекултивацията на земите и следи възстановяването на земите;

д) Министерството на промишлеността (МП) “отговаря за съблюдаването на екологичните изисквания в своя отрасъл”;

е) Министерството на отбраната (МО) отговаря за съблюдаването на изискванията на нормите и разпоредбите по опазване на околната среда от военните поделения.
В така изброените функции на различните министерства екипът за обществена оценка на Стратегията не намери отговорности, които да не са споменати. Буди недоумение обаче, обстоятелството, че според документа МП, а не предприятията отговарят за спазването на изискванията по опазване на околната среда, което би трябвало да следва от цялата търговско-правна уредба на стопанството, независимо дали става дума за държавни или частни предприятия. Ако предприятията не отговарят, то тогава не се изпълнява принципа замърсителят плаща.

Интересно, по каква логика същото задължение не е предписано на Комитета по енергетика (КЕ) например, макар този отрасъл да е основен замърсител при държавна собственост върху всички предприятия, произвеждащи електроенергия и никаква перспектива за приватизация на отрасъла.

Този пропуск е от особено значение, ако се имат предвид задълженията на КЕ, съвместно с Националната електрическа компания (НЕК) и Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели (КИАЕМЦ), както при поддържането на нормална околна среда в АЕЦ Козлодуй, така и отговорността им за безопасно функциониране на централата. Същото се отнася и за отработилото ядрено гориво и различните видове радиоактивни отпадъци.

Друг важен пропуск е Комитетът по геология, който, освен че отговаря за цялото минно дело (също изцяло държавно и важен замърсител), е и страна по концесионните споразумения за проучване и експлоатация на българското Черноморие за нефт и газ.


Независимо дали напълно адекватно или не са разпределени задълженията по опазване на околната среда, важното е те да се спазват без да се дублират. Стратегията всъщност казва, че това не се прави, защото “е трудно да се създаде и използва подходящ механизъм за консултации, осигуряващ съвместната работа на всички министерства и ведомства, заинтересовани от конкретни проблеми”(§ 4.4.).
Както и на други места в Стратегията, така и тук е дадено толкова абстрактно обяснение, че то е вярно за всички случаи. Вероятно няма страна, в която “създаването на подходящ механизъм за консултации” да е лесна работа. Казаното в този параграф не обяснява нищо. МОС (министърът на околната среда) по закон е отговорен за тази координация, като има и съответната по-голяма власт (по чл. 28,алинея 2).

Опитът от близките години показва, че не МОС, а други министерства играят важна роля в “механизма на консултации”. Най-очевидното доказателство са измененията в закона за опазване на околната среда (ЗООС). Както е известно, те премахват (“отлагат” с една година) ОВОС за важно започнато строителство. Почти 100 процента от това строителство е в юрисдикцията на МТРС и КЕ. Преди приемането на тази поправка министерският съвет вече бе нарушил закона, решавайки завършването на проекта “Джерман - Скакавица”, дал формален повод за цялото изменение на ЗООС.


В) Законодателство
Струва си да се споменат всички закони, които регламентират разпределението на правомощията и отговорностите между централната власт и различните нива на териториално управление във връзка с опазването на околната среда.

Това са както следва:

1. Закон за опазване на околната среда (ЗООС, 1991 , изм. и доп. 1992 г. и 1995);

2. Закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА, 1991,изм. 1995);

3. Закон за териториално и селищно устройство (ЗТСУ, 1973,изм. и доп. 1991)14;

4. Закон за народното здраве (ЗНЗ, 1967,изм. 1991,1993)

Опазването на околната среда се регламентира и чрез отделни текстове в Закона за народното здраве15;

5. Закон за водите (3В, 1969,изм. 1987)16;

6. Закон за опазване на на обработваемата земя и пасищата (ЗООЗП, 1973,1992)17;

7. други закони като - Закон за защита на природата (1967, 1991 ); Закон за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване (1963, изм. 1988,1991); Закон за мините и кариерите (1952 , изм. 1979); Закон за единния кадастър на България (1979, 1984).


В масовия случай посочените закони са създадени преди повече от 20 години и постановките в тях са твърде остарели.

С приемането на ЗООС през 1991 г., редица текстове от тези закони бяха адаптирани и инкорпорирани в него, като по същество значението на самите закони се ограничи. В Стратегията (Приложение 1,§ 2.1.) пише, че предстои приемането на пет проектозакона (за защитените територии, за управлението на отпадъците, за горите, за реституиране на горите, за опазване на морето) и че още шест са в различен стадий на подготовка (за качеството на въздуха, за водите, за билките, за защита от шума, за ловното стопанство, за земните недра, за опазване на биологичното разнообразие). Приемането на закони обаче е процес, който обикновено трудно се включва в някакви времеви граници. Затова Стратегията говори за новите закони предимно като очаквания, без настояване за конкретни срокове. В нея, по обективни причини, не са намерили отражение промените в ЗООС, приети в началото на 1995,след това отложени от президента, наново приети и препотвърдени от Конституционния съд.


ЗООС, който бе осакатен в най-важната му част - участието на обществото във вземането на решения, които го засягат, бе най-добрият в Централна и Източна Европа и бе непрекъснато цитиран от МОС като постижение. Авторите на настоящия доклад-оценка тук само възпроизвеждат онези констатации по повод въздействието на промените в ЗООС, които вече бяха направени от няколко софийски НПО.

1. Този закон бе един от малкото, които гарантират правото на обществото да знае, наистина тук то е гарантирано в една, макар и важна, но все пак отделна, област. Гаранцията произтича от процедурата на обществено участие в оценката на въздействието върху околната среда. Премахвайки тази оценка за започнатите проекти, промените поставиха под съмнение общественото участие изобщо.

2. Промените създават още един източник за корумпиране на централната власт: вместо да доказват на обществото полезността на своите начинания, за предприемащите проект групи, приоритет ще имат занапред две неща - да пробутат идеята си като национално значима и по възможност да започнат да я осъществяват.

3. Опити да се наложи посочената в предишната точка “процедура” ще има в поне две направления: АЕЦ “Белене” и ВК “Рила”. Вероятно още тази година. Както се казва, желязото се кове докато си близо до касата.

4. Правителството влезе в трап, изкопан от неговите предшественици;

5. Промените възстановяват по смисъл вече отменения чл. 24 от Закона за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване, чиято първа алинея забраняваше изграждането на промишлени предприятия без пречиствателни съоръжения, но пък чиято втора алинея позволяваше това пак с решение на МС. Тази разпоредба бе главното правно основание за замърсяване на околната среда и основна пречка за търсене на отговорност за вреди.

6. Промените възстановяват практиката с акт на изпълнителната власт да се отбягва действието на закон, на акт от по-висш порядък, доколкото предполагаемата област на юрисдикция на поправките предполага регламентация с акт на министерския съвет или министър за хипотези, които в ЗООС се регламентират от законови разпоредби.

7. От закона за околната среда ще се окаже приложима само частта за достъпа до информация (глава втора), но и тя ще губи значение. Няма смисъл да знаеш, ако гласът ти няма да се чуе, ако не можеш да отстояваш интереса си.

8. Проектозаконът ще позволи на централните власти, оттук нататък, винаги да се налагат на местните в случаите на незавършено строителство. Местният интерес остава незащитен не по изключение, а по принцип, тъй като поправката съдържа хипотезата за всички подобни случаи. Историята (например тази на Италия) учи, че без посредници на местно равнище централна власт става неефективна и се корумпира.
За разлика от ограничаването на действието на ЗООС през 1995 г., преди две години за първи път в България бе публикувана наредба за ОВОС на промишлените предприятия в проект, при реконструкция и разширение на съществуващи производства и такива, подлежащи на приватизация. Промените в ЗООС всъщност ограничиха приложимостта на тази наредба.
Случаят с промените в ЗООС има и друга страна - тяхната конституционност. На тази страна следва да се обърне специално внимание, най-малкото поради обстоятелството, че с приемането на поправките като конституционни от Конституционният съд (КС) е свързан един от основните за 1995 г. неуспехи на НПО, занимаващи се с опазване на околната среда. Тези организации пледираха за неконституционност на промените на общо взето добре формулирани правни основания. Сложността на конституционната материя изискваше висока правна култура, която НПО засвидетелстваха, за разлика от КС. Неуспехът обаче се доказва от факта, че екологичните сдружения не съумяха да мобилизират значима политическа и обществена подкрепа за своите аргументи, с която да се съобразят и съдиите.
Може да е предположи, че като не обяви промените в ЗООС за противоречащи на Конституцията, Конституционният съд (КС) се е водил от конюнктурни помисли. Сиреч, натрупаха се много спряни закони, не е удобно сега да се отменя още един. Теоретично погледнато, КС би могъл да се опре на няколко конституционни разпоредби, пряко или непряко отнасящи се към промените.

Чл. 15 на конституцията казва, че се опазва околната среда. Този член обаче, не сочи ясно кой прави това. Казано е “Република България”, т. е. органите на изпълнителната, законодателната, местната власт и пр. Практически гарантираното от чл. 15 опазване на околната среда е отменено (не изпълнено) като възможност, а не действително. КС не може да докаже тази възможност.

Вторият текст, с който конституцията обсъжда материя, близка до ЗООС е чл. 55.Той постановява, че гражданите имат право да живеят в благоприятна и здравословна околна среда. Промените в закона не нарушават това право. То може да се накърни от друг тип действия.

Промените обаче нарушават правото на хората да знаят в каква среда живеят и какво им замисля държавата. С правото да знаеш се занимава обаче друг текст, чл. 41,особено алинея 2 (“гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес...”).

Не е известно, никой друг освен екологичните НПО да се е позовал на това право. Член на КС не е правил това. Дори и да се е позовавал, изисквала се е сложна аргументация. Конституционното право е нарушено по доста опосреден механизъм. Промените в закона обезсилват процедурата по ОВОС. Тази процедура има две важни особености: а) тя е проверка на онова, което може да се случи и б) в тази проверка участват потенциално засегнатите, т. е. обществото. Няма друг начин обществото да разбере какво го чака, освен чрез ОВОС. Промените премахват ОВОС за важно започнато строителство. Кое точно е “важно” и кое именно строителство - преценява правителството, обществото няма думата поне една година (такъв е срокът да се извърши оценката).

Като отменят ОВОС, промените в закона отменят участието на обществото, а заедно с него - и възможността да се знае какво предстои, и задължението на държавните органи да предоставят информацията, която представлява законен интерес за гражданите. Иначе казано, ограничава се действието на чл. 41,алинея 2 от конституцията.

Промените в ЗООС определят по нов начин понятието “законен интерес”, използвано в този конституционен текст. Фактически желанието да се знае какво ще последва за околната среда и съответно за хората при продължаване на започнато строителство е обявено за незаконно. Хипотезата, че това строителство е “важно” не е конституционно основание за отказ на правото да знаеш. Според същия текст правото да знаеш се осъществява винаги, освен ”ако информацията не е държавна или друга, защитена от закона тайна, или не засяга чужди права”.
Някой може да мисли, че става дума за незначителен обем ограничени права. Но конституционните текстове винаги са въпрос на принцип. С термина “законен интерес” чл. 42,алинея 2 замъглява тази страна на нещата. Изразът може да се тълкува като интерес, специално предписан в законите. Смисълът обаче не е само такъв. Може да се каже, че желанието да знаеш е изначално право. Абсурдно е да се предполага, че това желание може да бъде предписано във всички хипотетични варианти. Както е абсурдно да се смята, че желанието да се знае какво ще последва за средата и хората при продължаване на започнато строителство ще изчезне, след като е незачетено (“премахнато” за определен срок) от поправките в закона.

Какво е пречило на конституционните съдии да мислят по този начин?

Никой от вносителите на искането за отмяна на закона за изменение на ЗООС не формулира неговата неконституционност по този начин. Никой не улеснил мисленето на съдиите тъкмо в тази посока.

Освен това, най-вероятно за тях такъв закон в определен смисъл не е съществувал. Имало е някакъв текст, който е приет, публикуван и прочее. Но той не е разпределял никакви действителни права и задължения. След като нещо го няма, то е нищо. Защо да не се допусне някой да го променя? За съдиите казусът е, че две правителства не спазват закона, като второто го променя, за да си развърже ръцете изобщо. КС застана на страната на властта, срещу обществото. КС не видя, че промените противоречат на правото да знаеш. Получава се, че, според КС, това право трябва да има формата на предписан “законен интерес”. Това право не се прилага, както изобщо, така и в частта за околната среда. Законодателите промениха ЗООС през декември 92-ра тъкмо в частта за общественото участие, централизирайки управлението и средствата. Преди това (януари 92-ра) министърът на околната среда фактически сне от себе си задълженията да изпълнява закона. Оттогава до 1995 нито един министър не е спазил най-елементарната процедура на закона - представянето на отчет за състоянието на околната среда, т. е. не е информирано обществото. Самото общество не е искало да бъде информирано. Както по въпросите на околната среда, така и по много други въпроси. Когато обществото не употребява правата, които има, властта е изкушена да му ги отнеме.


Основна слабост на Стратегията е превзетата нагласа по отношение на онова, което е направено преди 1990 г. и това, което е следвало да стане след това. Поради това не се вижда например, че в отстояването на правото да знаеш няма особени промени с периода преди 1989.Онова, което бе постигнато, бе закон на хартия. Сега и това го няма.



1 Виж: Bogetic,Zeljiko and Arye L.Hillman.Privatizing Profits of Bulgaria’s State Enterprises.- Transition,The World Bank Newsletter,March 1995.

2 Виж по-подробно: Avramov,Roumen and Kamen Guenov.The Rebirth of Capitalism in Bulgaria,Sofia,Agency for Economic Coordination and Development,1994

3. Официалното обсъждане на този документ се очаква в София на 2 октомври т. г. (прегледът за Полша е завършен от ОИСР в края на миналата година).

4. Следва да се отбележи, че Полша не можа да приеме общ закон за опазване на околната среда, който да определя правата и задълженията в тази област, въпросната система бе въведена с подзаконови актове на правителството след като бе постигнат политически консенсус по нейните параметри.

5.Предвид възможността да са налични различни варианти на Стратегията, ние използваме при цитат номерацията на параграфите.

6. Както са формулирани в Стратегията, приоритетите включват: намаляване на емисиите на олово и други тежки метали от металургичните заводи; намаляване на експониране на оловни аерозоли от използване на оловосъдържащ бензин чрез насърчаване на преминаването от оловосъдържащ към безоловен бензин; намаляване на експониране на прахови частици и серен двуокис в Асеновград - Пловдив, Димитровград - Гълъбово, Кърджали, Перник и Пирдоп - Златица; намаляване на експониране на високи концентрации на определени замърсители на въздуха в Бургас, Плевен, София - Кремиковци и Варна - Девня; намаляване до минимум на замърсяването на питейните води и храните с тежки метали, токсични органични съединения, въглеводороди и други.

7 Аналогични са и констатациите по други, непряко свързани с икономиката препоръки на стратегията; за съжаление не всички могат да бъдат цитирани; авторите препоръчват широк кръг представители на НПО и средствата за информация да се запознаят с тези констатации, макар и да отчитат, че техният тон е смекчен според изискванията на етикета. Внимателният читател ще види, че поне 50%от препоръките не са изпълнени, макар признанието за това да има завоалирана форма - “разработен е проект”, “възможностите се разглеждат” и пр.

8Този въпрос има законодателен и институционален аспект: първоначално, ЗООС предвиждаше актуализирането на глобите за ползване на ресурси и замърсяване да става с акт на Министерския съвет (каквато е практиката с цената за ползване на други “естествени монополи” - комуникациите и пощенските услуги, горивата, водата, електричеството и пр.), по-късно този текст бе премахнат от законодателите (декември 1992). Макар и да има аргументи в полза на тази промяна, очевидно е, че Министерският съвет не посмя да поеме отговорност и предпочете да я прехвърли на законодателите. Неотчитането на лихва при забавяне на плащанията е под всяка критика, но вероятно има сходни причини: това е отстъпка пред интересите на индустрията и актуалните и потенциалните замърсители, обстоятелството, че лихва (съответна на дадената част от основния лихвен процент) се начислява за забавени плащания по телефонни сметки е едно от доказателствата, че в различните правителства мястото, например на председателя на Комитета по пощите и далекосъобщенията, тежи повече от това на министъра на околната среда. по-конкретно обсъждане на този проблем не е възможно, поради липса на данни дали някой министър на околната среда изобщо е предлагал нормално решаване на въпроса.

9 През август 1995 г. забраната бе фактически частично вдигната с приет регламент за приходите и разходите на ФООС. Нововъведенията в приходите са вложенията в държавни ценни книжа. Според регламента обаче разходите са по-неясни. Допуска се възможност за кредити с лихва до 50 на сто от основния лихвен процент (ОЛП), но по преценка отстъпката от ОЛП може да стигне и до 30 на сто или пък изобщо да се отпусне безлихвен заем. Не е определено какво трябва да бъде съотношението на единия и другия вид заеми и как трябва да се съотнася обема на отпуснатите кредити към направените фактически дарения. Без лихва са заемите за строителство на екологични обекти, което - при липса на определение що е “екологичен обект” - е явен реверанс към министерството на строителството и вицепремиерския пост на съответния днешен министър, както и за закупуване на “екологично оборудване”(!?). Не е ясно, защо е сложена границата от 50%от ОЛП, а не е дадена свобода на преценката за по-висок процент, макар такава свобода да е дадена в обратната насока (безлихвените и 30-процентните заеми). Не е ясно, защо не е използван утвърдилият се като положителен опит на Полша, където отстъпката от ОЛП е не повече от 1/3,а не повече от 1/5 са даренията от ФООС (ако заемът не е договорен с банка при други, по-преференциални условия и при обявено намерение за ограничаване на отпуснатите безвъзмездни средства). Показателен за общия дух на политиката на МОС е регламента за т. нар. Фонд Екологични проекти в планинските райони (в момента към 60 милиона лева), от който безлихвени заеми се предвиждат за частни и общински предприятия, а безвъзмездната помощ ще отива за държавните.

10. Тези препоръки са писани преди определянето на описания в предишната бележка регламент; авторите на настоящия доклад смятат, че те запазват силата си и след август 1995.

11 Досега ФООС не е одитиран от независими експерт-счетоводители, освен всичко друго, този факт затруднява набирането на средства от частни и международни източници.

12”Спор” е силна дума, фактически такъв няма или до обществото не достигат сигнали за него, което е същото все едно че няма спор. Стратегията е пълна с констатации за слабостта на МОС спрямо другите министерства и с препоръки за помощ, подкрепа и пр. Според авторите на настоящия доклад-оценка не си струва тези констатации и препоръки да се разглеждат специално. Те са последица от политиката на МОС за централизиране на управлението на околната среда, нейното опазване и средствата за това, което като правило стеснява обществената основа за натиск върху централната власт за провеждането на една или друга политика. Такава е цената на централизирането, а оплакванията от сравнителната слабост на МОС имат по-скоро ритуален характер - никой министър на околната среда не си е подал оставката, защото другите министри не го зачитат; по-скоро обратното - министрите на околната среда съзнателно следват стъпките на другите министри и не прилагат правата си по ЗООС; оплакванията приличат на средство за добиване на повече външни помощи.

13 например, препоръчва се МОС да обсъди с други министерства и да получи подкрепа за следното: а) увеличаване на производството на безоловен бензин; б) всеки разпространител да продава безоловен бензин; в) въвеждане на диференцирани цени за оловен и безоловен бензин; г) постепенно прекратяване на регистрацията на автомобили, ползващи оловосъдържащ бензин (§ 4.24.). Тези мерки изглеждат неосъществими при сегашната поставеност на МОС спрямо другите членове на Министерски съвет. Не е осигурена дори елементарната изгода в цената на несъдържащия олово бензин, макар неговото вносно мито да е 10%под това на другия бензин. В резултат, ако се вярва на съобщения в пресата, оловосъдържащ бензин се внася и продава като безоловен, за да се печели разликата от тези 10 на сто.

14Съгласно този закон, територията на страната, общините и населените места се устройват с цел да се създадат най-благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението. Основен инструмент при устройството на територията са устройствените планове, чрез които се опазва обработваемата земя и се защитава природата от разполагането на обекти, които могат да замърсят водите, почвите и въздуха. Чрез този закон и правилника за прилагането му се регламентира контрола върху строителството в съответствие с действуващите технически норми и правила, санитарно-хигиенни, противопожарни и други норми, свързани с осигуряване на качествата на селищната среда, охраната на земята и околната среда.

15. В него се указва, че министерствата и другите ведомства, общинските съвети и стопанските организации провеждат санитарно-хигиенни и противоепидемични мероприятия за опазване на околната среда от замърсяване, за осигуряване хигиенни условия на труда, бита и почивката на населението. Оторизиран орган на Министерството е Държавният санитарен контрол, който спира строителството, забранява пускането в експлоатация на обекти и съоръжения при нарушаване на хигиенни норми, изисквания и санитарни правила. Строго определени компетенции съгласно закона и правилника за прилагането му имат специализираните структури на министерството - хигиенно-епидемиологичните инспекции /ХЕИ/.

16Разпоредбите на закона за водите включват задължението при осъществяването на водостопанските мероприятия да се предвиждат и прилагат необходимите мерки за:

санитарно-хигиенно опазване на населените места, за чистотата на подземните и надземните води, за защита на селското, горското и рибното стопанство. Законът е остарял опит за уреждане на правилата за използуването на водите, в т. ч. и за водоснабдяването на населените места, като се предвижда създаването на санитарно-охранителни зони на водоизточниците.




17Планирането и контролът по използуването на земята се регламентира чрез този закон, който също решава въпроси за опазване на земята от ерозии и други увреждания, чрез въвеждане на държавни такси и строги административно-наказателни разпоредби.

Каталог: pdf docs -> papers
pdf docs -> Законопроектът за изменение и допълнение на конституцията Относно консолидацията на дружествата в енергийния сектор
pdf docs -> Реглед на стопанската политика
pdf docs -> Седмичник ипи
pdf docs -> Седмичник ипи
pdf docs -> Реглед на стопанската политика
pdf docs -> Покана за пресконференция: Алтернативен държавен бюджет с ниски данъци за 2007 година Ние препоръчваме
papers -> Някои аспекти на проектобюджета на правителството за 2006 г
papers -> Данъци и данъчна политика
papers -> Още няколко въпроса и отговора по повод Русия Георги Ганев, Център за либерални стратегии


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница